Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260578
гр.
Пловдив, 23.11.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито
съдебно заседание на 09.11.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при участието на секретаря Станка Деведжиева, като разгледа докладваното от
съдията АНД № 6349/2020 г. по описа на ПРС, 1 наказателен състав, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
59 и сл. ЗАНН.
Обжалван е Електронен фиш серия
К, № 3900429, издаден
от ОДМВР- ПЛОВДИВ, с който на И.В.А. е
наложена глоба в размер на 150 лева за нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП.
В жалбата се излагат конкретни съображения
за незаконосъобразност на ЕФ и се моли за неговата отмяна. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна взема писмено
становище за неоснователност на жалбата. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на
заплатения адвокатски хонорар.
Съдът като съобрази
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност прие за установено
следното:
Жалбата е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт подлежащ
на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и
подлежи на разглеждане по същество.
Само за пълнота на изложението
следва да се отбележи, че в
съпроводителното писмо изрично е отбелязано, че не е налична разписка за връчване на ЕФ. В тежест на
административно-наказващия орган е да докаже редовно и надлежно връчване на ЕФ съобразно правилата на
НПК, намиращи субсидиарно приложение съгласно препращащата норма на чл. 84 НПК.
В случая, при липса на доказателства за надлежно връчване, следва да се
приеме, че срокът за обжалване на ЕФ изобщо не е започнал да тече, респективно
жалбата се явява подадена в срок.
На следващо място, като обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакувания ЕФ, съдът намери, че са налице
основания за неговата отмяна по
следните съображения:
Електронният фиш е издаден за
това, че на 23.08.2020 г. в 01:32 часа в
гр. Пловдив, на ул. Пловдив-Юг до номер 382-К, при максимална разрешена
скорост за движение в населено място - 50 км/ч, лек автомобил с рег. № *******, при отчетен толеранс от минус 3
км/ч. в полза на водача, се движел с установена наказуема скорост- 71
км/ч., тоест с превишение на скоростта от 21км/ч.
Собственик на когото е регистриран автомобилът е ТАКСИ-1 2009
ЕООД.
Изложената в Електронния фиш фактическа обстановка
се доказва от приложеното по административната преписка статично изображение № 19324, което съгласно чл. 16, ал. 3 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015г. е годно
доказателствено средство за обстоятелствата свързани с упражнения с АТСС
видеоконтрол.
По делото е приложена
и Справка за регистрация на МПС, от която е видно, че регистриран собственик на
процесното МПС е именно ТАКСИ-1
2009 ЕООД, като от извършена служебна проверка в Търговски регистър се установява, че негов законен
представител е именно жалбоподателят.
При правилно установена фактическа обстановка, обаче неправилно е
приложен материалния закон.
Видно от текста на чл. 182, ал.3, т.3 ЗДвП същата намира приложение, ако към
момента на заснетото управление с МПС е извършван обществен превоз
на пътници и/ или опасни товари. В ЕФ подобни фактически
положения не са изложени.
С ТР 1/2014г. на ВАС се прие, че електронния фиш е властнически правораздавателен
акт, който съчетава функциите едновременно на АУАН и НП. От изложеното
следва, че подобно на НП, то се явява аналога в административно наказателния процес на присъдата от
общото наказателно производство и в този смисъл следва да съдържа пълно, точно
и ясно изложение, както на фактическите, така и на правните основания за
ангажиране отговорността на дееца, в това число и правна квалификация на
допуснатото нарушение и санкционна
норма. В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на
основополагащото за формата и съдържанието на всички правораздавателни актове
ППВС 1/1953, както и нарочния текста на чл. 189, ал.4 ЗДвП.
От гореизложеното следва, че за
да бъде законосъобразно ангажирана отговорността на дееца следва да е налице пълно
съответствие между сочените в ЕФ факти,
дадената правната квалификация, приложената санкционна норма и размера
на наложената санкция. Всяко
разминаване между предявените на
дееца факти, приложените нормативни разпоредби и размера
на наложената санкция, освен че
представлява неправилно приложение на материалния закон, неминуемо води и до съществено
ограничаване правото на защита на санкционирано лице, доколкото то се поставя в
невъзможност да разбере какви точно са правните рамки на нарушението, за което е санкционирано- тези които следват
от надлежно предявените факти или тези, които следват от приложения от
наказващия орган правни норми.
Точно такова разминаване между
изложени в ЕФ факти и приложения материален закон се констатира и в процесния
случай.
Фактите, така както са описани в ЕФ, сочат, че приложимата в случая е санкционната норма на чл. 182, ал.1, т.3 ЗДвП. В същото време наказващия орган
е приложил чл. 182, ал. 3, т.3 ЗДвП. Допуснатия порок при приложение
на материалния закон е особено съществен, доколкото предвижданите от двете норми санкции са различни, като в
случая в резултат от неправилното приложение на материалния закон се е достигнало
до налагане на жалбоподателя на
по-висока санкция, отколкото е следвало.
Прилагането с ЕФ на неправилна
санкционна норма представлява порок в дейността на контролните органи, който
няма как да бъде саниран на етап съдебно следствие,
доколкото се касае не за
доказателствен дефицит, а за ненадлежно
предявено обвинение, като този
порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни
доказателства.
Следва да се отбележи и че за
съда не съществува процесуална възможност
за първи път да издири и да
приложи сам коректната материално правна или санкционна норма, ако те
не са надлежно очертани или са погрешно посочени в ЕФ.
Да се процедира по обратен начин
означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са
действителните правни основания за ангажиране на отговорността му, едва
след като наказанието вече реално му
е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита.
Не на последно място следва да се
посочи, че ако съдът служебно издири
и накаже дееца за релевантните материално правна и санкционна норма,
без те да са надлежно индивидуализирани в ЕФ, то същият би влезнал в
непреодолимо противоречие с контролно- отменителните си правомощия в
производството по чл. 63 ЗАНН и напрактика недопустимо би иззел и встъпил в
правомощията на наказващия орган.
В
тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП
и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила,
които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на наказваното
лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се отнасят до самия ЕФ, който както вече се спомена
обединява функциите на АУАН и НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим.
В този изричен смисъл, че за
съдът не съществува възможност за
първи път с решението си да приложи коректната санкционна норма е и
трайната практика на Административен съд Пловдив.
Така изрично Решение № 616 от 10.03.2020 г. по к. адм. н.
д. № 237 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив, Решение №
2349 от 19.11.2019 г. по к. адм. н. д. № 2262 / 2019 г. на XXVI състав на
Административен съд – Пловдив.
За съда не съществува процесуална възможност и да
установи факти различни от тези посочени в ЕФ, въз основа на които да
накаже дееца. По- конкретно за съда не съществува възможност при липса на
надлежно описание в ЕФ, че в случая се
касае за обществен превоз на пътници и/или опасни товари да извежда тези
обстоятелства за първи път на етап съдебно следствие от доказателствата по
делото.
Както вече се спомена ЕФ съчетава функциите на АУАН и НП в административно-
наказателния процес и на обвинителния акт и присъдата от общия наказателен
процес. От посоченото следва, че ЕФ следва да съдържа точно, пълно и ясно
изложение на всички съставомерни фактически обстоятелства, като
по този начин той очертава предмета на вмененото нарушение и предмета на
доказване по делото. Срещу тези факти нарушителят следва да се брани, като гарантирането в
максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде запознат с тях
още от началото на административно-наказателен процес, т.е. от момента на връчване
на ЕФ (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл.
43, ал.1 ЗАНН).
Следва да се отбележи също така и
че съгласно задължителната тълкувателна практика на стария върховен съд и на
ВКС, всяко установяване за първи път
на етап съдебно следствие на
съставомерен факт, който до
този момент не е предявен на дееца по надлежния процесуален ред, по
своята правна същност представлява съществено
изменение на обстоятелствената част на повдигнатото обвинение.
Така изрично Тълкувателно решение
№ 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК на ВС, Тълкувателно решение №
61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК на ВС.
В същото време съгласно изричния
текст на разпоредбата на чл. 287 НПК отговорността на дееца може да се ангажира
в условията на съществено изменение на обстоятелствената част, само ако
е предприето надлежно изменение на обвинението по смисъла на този член.
Според трайната съдебна практика обаче, изменение на
обвинението е недопустимо пред въззивната и касационната инстанция, а доколкото
производството по реда на чл. 63 от ЗАНН има характер на въззивно такова, то института на изменение на обвинението не
може да намери приложение при оспорване на наказателни постановления пред
съда, тоест съдът не може за първи
път да установи нови съставомерни фактически положения и да реализира
отговорността на дееца въз основа на тях, щом те не са предявени до този момент
на нарушителя по надлежния процесуален ред, чрез описването им в АУАН и НП или
в ЕФ.
Така изрично Решение
№ 250 от 23.06.2015 г. по н. д. № 657 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 405 от 16.02.2015 г. по нак. д. № 1299/2014 г. на Върховен касационен
съд,
От гореизложеното следва, че в конкретния случай за настоящия състав съществува
процесуална забрана за първи път на етап съдебно следствие да установи и да
накаже дееца за факти, които не са му предявени с ЕФ на няколко самостоятелни
основания:
-
Посоченото би съставлявало
съществено изменение на обстоятелствената част на повдигнатото административно
обвинение, което е недопустимо предвид неприложимостта на чл. 287 НПК в
производството по чл. 63 и следващи ЗАНН;
-
Съществено би се накърнило
правото на защита на наказвания субект, който би разбрал кои са съставомерните
факти, за които се наказва едва от акта на въззивната инстанция и то след като наказанието вече реално му е
наложено;
-
Установяването на тези факти би
довело до прилагане на закон за по-тежко наказуемо нарушение (Тълкувателно
решение № 57 от 04.12.1984 г. по н. д. № 43/1984 г., ОСНК на ВС), доколкото
предвижданата санкция по чл. 182, ал.3, т.3 е с 1/3 по- висока от кореспондиращата
санкция по чл. 182, ал.1, т.3 ЗДвП.
Още повече, че в конкретния случай, обстоятелствата, обуславящи
приложението на квалифицирания състав по чл. 182, ал.3, т.3 ЗДвП не
само не са надлежно предявени на дееца с ЕФ, но не се установяват и от доказателствата по делото.
Това е така, доколкото на приложения като доказателство по делото клип изобщо
не е видно автомобила, макар и собственост на таксиметрова компания, към
момента на заснемане на нарушението да е бил в работен режим и точно към
този момент с него да е осъществяван таксиметров превоз на пътници.
Действително от обстоятелството, че собственик на автомобила е
таксиметрова компания може да се изведе предположение, че действително
същият принципно се ползва за обществен превоз на пътници. От значение за
отговорността по чл. 182, ал.3, т.3 обаче, е не принципното ползване на
автомобила, а ползването му в конкретния случай, когато е заснето
нарушението, като според азбучното за наказателния процес правило
административно-наказателната отговорност не може да почива на предположения.
При този изход на
спора, на основание чл. 63, ал.3 ЗАНН право на разноски има жалбоподателят.
Същият е доказал реалното заплащане
на 300 лева адвокатски хонорар за процесуално представителство в
производството, доколкото съгласно т.1 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, договорът за
правна защита и съдействие има характер на разписка за изплатената в брой сума.
Въззиваемата страна е
направила възражение за прекомерност на
заплатения адвокатски хонорар, като в тази връзка следва да се отбележи, че се
споделят доводите й, че с оглед:
- действителната
фактическа и правна сложност на делото, която е минимална, предвид основанията за отмяна на ЕФ и начина
на протичане на делото, без реално събиране на нови доказателства и разпит на
свидетели;
- имуществения
интерес от водене на делото - 150 лева, като на жалбоподателя не е налагано
наказание лишаване от права;
- вида на
осъществената адвокатска защита и съдействие, а именно само изготвяне на жалбата, без процесуално представителство
(явяване в открито заседание, подаване на писмено становище и др. )
следва да се присъди минималния размер съгласно
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съгласно чл. 18, ал.1 от
Наредбата, за изготвяне на жалба срещу наказателно постановление без
процесуално представителство възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 на базата на половината от
размера на санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 50 лв.
В конкретния случай е наложена
санкция в размер на 150 лева. Половината от размера на санкцията възлиза на 75
лева. На база 75 лева, дължимият
минимален размер на адвокатския хонорар съгласно чл. 18, ал.1, вр. чл.
7, ал.2, т.1 от Наредбата (в приложимата й редакция след измененията с ДВ бр.
68 от 2020г.) възлиза на 300 лева.
Доколкото уговореният между
страните и заплатен хонорар изцяло съответства на минималните размери съгласно
наредбата, то той следва да бъде изцяло присъден.
Мотивиран от
горното Пловдивският районен съд, І н. с.,
Р Е
Ш И
ОТМЕНЯ Електронен
фиш серия К, № 3900429, издаден от ОДМВР- ПЛОВДИВ, с който на
И.В.А. е наложена глоба в размер на 150 лева за нарушение на чл.
21, ал. 1 ЗДвП
ОСЪЖДА
ОДМВР- ПЛОВДИВ да заплати на И.В.А., ЕГН ********** сумата от 300
лева, представляваща разноски за адвокатска защита и съдействие пред районен
съд.
Решението подлежи на обжалване
пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала.
С.Д.