Решение по дело №15459/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1249
Дата: 10 март 2023 г. (в сила от 10 март 2023 г.)
Съдия: Десислава Алексиева
Дело: 20211100515459
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 декември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1249
гр. София, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. Иванова

Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Десислава Алексиева Въззивно гражданско
дело № 20211100515459 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20117978 от 17.05.2021 г., постановено по гр. дело № 11082/2020 г. по
описа на СРС, ГО, 150 - ти с-в е признато за установено по предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ул. *******, срещу В. Х. Л., ЕГН **********, с адрес в
гр. София, ул. ******* искове, че В. Х. Л., ЕГН ********** дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД, вр. 99 от ЗЗД и чл.86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 2280 лева, представляваща главница по
сключен между В. Х. Л. и „Микро кредит“ АД договор за заем CrediGo № 5332-
00007388/21.04.2017г., вземанията по който са били прехвърлени с договор за цесия на „
Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.07.2019г. до заплащане на вземането,
сумата от 58.71 лева- възнаградителна лихва за периода от 22.12.2017г. до 22.04.2018г. и
сумата от 399.37 лева – мораторна лихва за периода от 22.05.2017г. до 15.07.2019г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 40406/2019г. по описа на СРС, 150 ти състав, като е отхвърлен иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. 99 от ЗЗД за разликата над 2280 лева до 2500 лева -
главница по договор за потребителски кредит № Plus--10566540/29.01.2014г., иска по чл.
240, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД за сумата над 58.71 лева до пълния предявен размер от
90.72 лева, както и иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за мораторна лихва за разликата над
уважения размер от 399.37 лева до пълния предявен размер от 467.22 лева.
С решението е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „ Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД срещу В. Х. Л. иск за установяване, че В. Х. Л. дължи на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. 99 от ЗЗД
сума от 1980 лева – застрахователна премия за периода от 22.05.2017г. до 22.04.2018г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 40406/2019г. по описа на СРС, 150 ти състав.
1
С решението е осъдена В. Х. Л. да заплати „ Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 81.93 лева – разноски в заповедно
производство и сума в размер на 272.16 лева - разноски в исковото производство пред
Софийски районен съд.
С решението е осъдена „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да заплати на В. Х.
Л. основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 228.25 лева - разноски в исковото
производство пред Софийски районен съд. С решението е осъден К.С. Г. да заплати на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 72,08
лева, представляваща разноски в заповедното производство (ч.гр.д. № 16150/2019г. на
СРС), както и сумата от 581,30 лева, представляваща разноски в първоинстанционното
исково производство (гр.д. № 72969/2019г. на СРС).
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника В. Х. Л..
Поддържа, че първоинстанционното е неправилно, доколкото по делото не било доказано
усвояването на кредита. Счита, че първоинстанционният съд в нарушение на процедурните
правила е приел представено от вещото лице доказателство. Ето защо моли решението на
СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете - отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД счита, че решението
на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Счита, че първоинстанционното
решение е правилно и законосъобразно. Отправя искане за потвърждаването му. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от
ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу В. Х. Л. иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. 99 от ЗЗД за разликата над 2280 лева до 2500 лева -
главница по договор за потребителски кредит № Plus-10566540/29.01.2014г., иска по чл. 240,
ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД за сумата над 58.71 лева до пълния предявен размер от
90.72 лева, както и иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за мораторна лихва за разликата над
уважения размер от 399.37 лева до пълния предявен размер от 467.22 лева, както и в
частта в която е отхвърлен иска за установяване, че В. Х. Л. дължи на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. 99 от ЗЗД сума от 1980 лева
застрахователна премия за периода от 22.05.2017г. до 22.04.2018г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 40406/2019г.
по описа на СРС, 150 ти състав е влязло в сила като необжалвано.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С протоколно определение от 25.01.2022 г. по гр. д. № 15459/2021 г. по описа на СГС
е допусната промяна във фамилното име на въззивника В. Х. Л., като същата се счита В. Х.
М..
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно в обжалваната част. Във връзка с доводите във
въззивната жалба настоящият състав намира следното:
Безспорно е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на събраните
писмени доказателства по делото и заключението на вещото лице по допусната и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи
на кредитиране, се установява, че на 21.04.2017 г. е бил сключен Договор за паричен заем
CrediGo № 5332-00007388 между „Микро Кредит“ АД и ответника, по силата на който
2
банката предоставила на кредитополучателите кредит в размер на 2280 лв., а последния се
задължил да го върне в срок от 12 месеца - до 22.04.2018 г., ведно с лихва, формирана от
фиксиран лихвен процент 22,89 %, на месечни вноски, с падеж на всяка вноска - 22-ро число
на месеца, съгласно погасителен план. Формалната доказателствена сила / чл. 180 ГПК / на
договора не е оспорена / оспорването на подписите на ответника е оттеглено в съдебно
заседание от 21.04.2021 г./, нито опровергана в процеса. При изслушването на вещото лице в
открито съдебно заседание от 21.04.2021 г. вещото лице е заявило, че е установило , че
сумата от 2280 лв. е била реално получена от ответницата по нейна банкова сметка на
21.04.2017 г. Не са извършвани плащания по договора за заем от ответника.
На 16.01.2015 г. между „Микро Кредит“ АД и "Агенция за събиране на вземания"
ЕАД бил сключен договор за прехвърляне на вземания /цесия/, изменен и допълнен с Анекс
№ 2 от 08.04.2016 г., Анекс № 3 от 16.12.2016 г. По делото е приобщено като част от
доказателствената съвкупност и потвърждение от „Микро Кредит“ АД за станала цесия на
вземанията по процесния договор за заем. По отношение на индивидуализацията на
прехвърлените вземания договорът съдържа препращане към Приложение № 1/08.09.2017 г.,
съставляващо негова неразделна част, което е представено по делото, като в същото
фигурират вземанията по процесния договор, сключени с ответника, а именно: 2500 лв. -
главница и 370,72 лв. - лихви. Установено е също така, че „Микро Кредит“ АД е
упълномощило ищеца да уведоми всички длъжници по вземанията, предмет на
горепосочения договор за цесия за извършеното прехвърляне / пълномощно л. 25/. Към
исковата молба е приложено и уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършеното прехвърляне
на вземания съгласно Договор за прехвърляне на вземания от 16.01.2015 г. до В. Л. /
понастоящем М./. Настоящият състав споделя практиката на ВКС, че уведомлението за
цесия е получено най-късно с връчване на препис от исковата молба на ответника.
Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото
производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде
съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК
/виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 137 от
02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на
ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/.
Спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство се свежда
единствено до това дали по делото е доказано реалното получаване на процесната сума по
договора за кредит. Приети са като писмени доказателства договор за писмен заем от
21.04.2017 г., искане за заем от същата дата, общи условия към договора, видно от които
ответникът е сключил договор за заем с „Микро Кредит“ АД на сума в размер на 2500 лева,
от които чиста сума за получаване е 2 280 лева, след приспадане на еднократна такса в
размер на 220 лева. В договора за заем, с неопровергана формална доказателствена сила,
изрично е посочена банкова сметка, по която да бъде преведена заемната сума. С договора е
уговорен и погасителен план за връщане на заетата сума – 12 месеца, с конкретно посочени
месечни погасителни вноски. От приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че по сключения договор за заем от 21.04.2017г. от страна на
ответника не са извършени никакви плащания. Вещото лице след справка при ищеца и
проверени документи е констатирал, че размерът на дълга по процесния договор за заем е
общо 4800,72 лева, от които 2500 лева – главница, 320,72 лева – възнаградителна лихва за
периода от 22.05.2017г. до 22.04.2018г. и 1980 лева – застрахователна премия. Размерът на
обезщетението за забава в размер на законната лихва, в случай че се начислява само върху
главницата се равнява на 422,15 лева за периода от 23.05.2017 г. до 14.07.2019 г., а в размер
на 481.68 лева за 23.05.2017г. до 14.07.2019г. върху дължимите суми за главница и
възнаградителна лихва. При изслушването на вещото лице в открито съдебно заседание по
реда на чл. 200 ГПК същият заявил, че е установил, че сумата от 2280 лв. е била реално
получена от ответницата по нейна банкова сметка на 21.04.2017 г. В изпълнение на
доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на
съдебно-техническа експертиза. Същата е допусната в съответствие с изискванията на
чл.195, ал.1 ГПК, поради необходимост от специални знания в съответните области на
науката.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответницата, че заключението по
3
съдебно-счетоводната експертиза не следва да бъде кредитирано, тъй като е работило по
документи, които не са представени по делото. В настоящия случай вещото лице е следвало
да отговори на поставени още с исковата молба въпроси допуснати с определение от
20.01.2021 г. по делото / л. 43/, за което е следвало да направи справка в счетоводството на
ищеца и това на предишния кредитор - цедент, както и със събраните по делото
доказателства. Нещо повече, установената от вещото лице сума, която е получена от
ответника като размер съответства на уговорената от страните чиста стойност на сумата,
която следва да бъде получена съгласно приложения по делото писмен договор, а именно
2280 лева, както и уговорения начин на усвояване по договора на заемната сума – по банков
път. Ето защо, настоящият състав приема, че следва да кредитира заключението по съдебно-
счетоводната експертиза и направените в откритото съдебно заседание допълнения по реда
на чл. 202 от ГПК, като компетентно, обективно и безпристрастно изготвено. Следователно
по делото е установено, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение,
по силата на което е предоставен заем в размер на 2280 лева.
Вземанията се уговорени като срочни с договора за заем, като заемателят се е
задължил да го погаси заема на 12 месечни вноски в периода от 22.05.2017 г. до 22.04.2018
г. По делото не се установява плащане от страна на ответника. Вземането е надлежно
прехвърлено на ищеца на осн. чл. 99 ЗЗД. Следователно ищецът се легитимира като
кредитор на вземания за главница в размер на 2280 лв. Предвид установения размер на
заема, то възнаградителната и мораторната лихва правилно са били изчислени на осн. чл.
162 ГПК от първоинстанционния съд в размери, както следва: вземания за възнаградителни
лихви в размер на 58,71 лв., дължими за периода от 22.12.2017 г. до 22.04.2018 г. и лихва за
забава в размер на 399,37 лева, дължима в периода от 22.05.2017 г. до 15.07.2019 г., до които
и релевираните претенции се явяват основателни и подлежат на уважаване, както правилно
е приел и първоинстанционният съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на
СРС - потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските: При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати
на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за
юрисконсултско възнаграждение, което на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, настоящият състав
определя в размер на 100 лева. Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20117978 от 17.05.2021 г., постановено по гр. дело №
11082/2020 г. по описа на СРС, ГО, 150 - ти с-в в обжалваната му част.
ОСЪЖДА В. Х. М., ЕГН ********** да заплати на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв. (сто лева),
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4