Р Е Ш Е Н И Е
№ 111
гр. Варна, 09.01.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, XLI – ви състав, в публично заседание проведено
на девети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: С.Т.
при секретаря Х.И., като разгледа докладваното от
съдията гр.дело № 12179 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба от „М.Б.“ ЕООД, с ЕИК *** и седалище и
адрес на управление ***, офис 3, представлявано от управителя Е.В.В., чрез
пълномощника му адв. Г.Р.Д. – АК Варна срещу Д.Ж.Д., с ЕГН ********** и адрес ***,
с която са предявени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото
дружество следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 7937/2018 г. по описа на ВРС:
сумата
от 660 /шестстотин и шестдесет/ лева, представляваща разноски, сторени от ищеца
във връзка с връчването на уведомлението за прекратяване на договора и с
изземването на лизинговия актив, начислени за периода от 15.09.2017г. до
19.09.2017г.,
сумата
от 1886.70 лв. /хиляда осемстотин осемдесет и шест лева и седемдесет стотинки/,
представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на ответника, на
основание чл. 15.5 от Общите условия, начислени за периода от 19.09.2017г. до
19.09.2017г., както и
сумата
от 610.70 лв. /шестстотин и десет лева и седемдесет стотинки/, представляваща договорна
възнаградителна лихва, начислена за периода от 10.08.2017г. до 19.09.2017г.
Ищецът основава исковите си претенции на следните фактически твърдения, заложени в обстоятелствената част на исковата молба:
По ч.г.д. 7937/2018 г. по описа на PC Варна, в негова полза, била издадена заповед за изпълнение за следните суми: 645,31 лева главница, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението, 610,70 лева договорна лихва, 660 лева - такси по договора, 8,36 лева - неустойка за забава, и 1886,70 лева - неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. Ответникът подал възражение по чл. 414 ГПК, с което признал, че дължи 645,31 лева главница и 8,36 лева неустойка за забава, но възразил срещу дължимостта на вземанията за сумата 610,70 лева договорна лихва, сумата от 660 лева такси по договора и сумата от 1886,70 лева неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. За ищеца възникнал правен интерес да предяви иск за установяване дължимостта на оспорените вземания за договорна лихва, неустойка за прекратяване и такси по договора.
На *** г., между "М.Б." ЕООД, от една страна, в качеството на лизингодател, и Д.Ж.Д., от друга, като лизингополучател, бил сключен Договор за финансов лизинг № ***, по силата на който ищецът се задължил да придобие и предостави за ползване на ответника следния лизингов обект: МПС ***, с идентификационен № ***, № на двигател ***. Към договора били приложени двустранно подписани от страните Общи условия и Тарифа към Общите условия. Ищецът изпълнил задължението си по договора, като лизинговият актив бил предаден за ползване на ответника на *** г., за което бил съставен приемо-предавателен протокол. Ответникът поел задължението да заплати на ищеца договорената лизингова цена (обща сума по кредита съгласно чл. 8 от договора) в размер на 15058,44 лева, представляваща сбор от дължимата по договора главница в размер на 10625 лв. (чл. 6 от договора във връзка с чл. 2 от договора) и общия разход по кредита в размер на 4433,44 лв. (чл. 7 от договора). Общият разход по кредита представлявал сбор от дължимата по договора възнаградителна лихва, която се начислявала съгласно уговорен в чл. 5 от договора лихвен процент от 36 %, фиксиран за целия срок, или общо 4333,44 лева, и такса ангажимент в размер на 100 лева. Таксата ангажимент била заплатена от ответника при сключване на договора, а остатъкът от лизинговата цена в размер на 14958,44 лева ответникът следвало да изплати на 24 месечни вноски. Първата месечна вноска била дължима на *** г., а останалите дължими на 10-то число на всеки следващ месец. Първоначално ответникът изпълнявал договорните си задължения, но впоследствие преустановил плащанията си и изпадал в забава. По договора имало две падежирали и непогасени месечни вноски за главница, за периода от 10.08.2017 г. до 19.09.2017 г., в общ размер на 645,31 лева, чиято дължимост ответникът изрично признал в подаденото по ч.г.д.7937/2018 г. възражение. Ответникът дължал и заплащането на лизингови вноски за възнаградителна лихва, падежирали в периода от 10.08.2017 г. до 19.09.2017 г. в общ размер на 610,70 лева. Съгласно чл. 13.5.1 от Общите условия лизингодателят имал право да прекрати договора в случай на забава в плащането на лизингова вноска, като съгласно чл. 13.6 от Общите условия прекратяването ставало чрез изпращане на писмено уведомление от лизингодателя до лизингополучателя без предизвестие. С оглед неизпълнение от страна на ответника на задълженията за заплащане на дължими суми, договорът за лизинг бил прекратен с писмено предизвестие от страна на ищеца, връчено лично на ответника на 19.09.2017 г. На основание чл. 15.5 от Общите условия лизингополучателят дължал неустойка за прекратяване на договора по негова вина в размер на три лизингови вноски, като неустойката се начислявала на базата на последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди датата на прекратяване на договора. Дължимата от ответника неустойка била в размер на 1886,70 лева, предвид обстоятелството, че договорът бил прекратен поради непогасяването на две поредни месечни вноски за главница и възнаградителна лихва. На основание чл. 1.35 от Общите условия във връзка с т.18 от Тарифата към Общите условия, приложими към договорите за финансов лизинг ответникът дължал такси във връзка договора за лизинг в общ размер на 660 лева. Същите представлявали сбор от сумата от 120 лева, представляваща разноски, сторени от ищеца във връзка с връчване на уведомлението за прекратяване на договора и сумата от 540 лева, представляваща разноски, сторени от ищеца във връзка с изземването на лизинговия актив с оглед прекратяване действието на договора..
Моли за уважаване на предявените искове, прави искания по доказателствата и претендира заплащане на направените по делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът поддържа, че исковете са допустими, но неоснователни. Не оспорва, че страните са сключили Договор за финансов лизинг с № ***г. за МПС ***, с идентификационен № ***, с номер на двигателя ***. След забавяне на вноската по лизинга, автомобилът бил задържан от ищеца, а сключеният договор прекратен чрез уведомление за прекратяване на договор за лизинг №***, от дата ***г. След прекратяването на договора, срещу него било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и образувано ЧГД 7937/2018 г. Не бил съгласен с претенциите за дължими суми, поради което подал възражение срещу издадената заповед за парично задължение. Оспорва иска за сумата от 610,70 лв. - възнаградителна лихва за период 10.08.2017 г. - 19.09.2017 г., като неоснователен и недоказан, и поради нищожност на клаузата, определяща възнаградителна лихва, доколкото противоречала на закона и морала, предвид уговорения размер. Оспорва иска за сумата от 1886,70 лева - неустойка за прекратяване на договора, която се претендирала на основание чл. 15.5. от ОУ, като неоснователен и недоказан, и поради нищожност на клаузата, доколкото противоречала на закона и морала, предвид уговорения размер. Оспорва иска за сумата от 660 лв., представляваща разноски, сторени от ищеца във връзка с връчване на уведомлението за прекратяване на договора и във връзка с изземването на лизинговия актив, като недоказан и неоснователен.
Моли за отхвърляне на предявените искове, прави доказателствени искания и претендира присъждане на направените по делото разноски.
СЪДЪТ,
преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 от ГПК
и чл. 235, ал.
2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
С
протоколно определение от 20.02.2019г. е приет за окончателен изготвения по
делото проект на доклад и обявени за
безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между
страните е бил сключен Договор за финансов лизинг № *** г., по силата на който
на ответника е бил предоставен лизинговия обект: МПС ***, с идентификационен № ***,
№ на двигател ***; че към договора са били приложени двустранно подписани от
страните Общи условия и Тарифа към Общите условия; че ответникът е забавил две
вноски по договора; че договорът е прекратен на 19.09.2017 г. и лизинговият
обект е бил предаден на ищеца.
Към
доказателствата по делото са приобщени договор за финансов лизинг № ***г., общи
условия към договори за финансов лизинг сключвани от „М.Б.“ ЕООД с физически
лица – потребители, както и тарифа към същите /л.9-26/.
Автомобилът
предмет на договора за лизинг е предаден на ответника на ***г. в 15:30 часа, за
което е съставен приемо-предавателен протокол подписан от страните /л.27/.
На
***г. ищцовото дружество е отправило уведомление за прекратяване на договор за
лизинг № ***, получено от ответника на същата дата /л.7-8/.
На
***г. е сключен договор между ищцовото дружество и трето за настоящето
производство лице – „Ф.А.“ ЕООД. С договора ищецът е възложил на това дружество
да извършва срещу възнаграждение действия по издирване на автомобили, превозни
средства, машини, съоръжения и други вещи – предмет на сключени договори за
лизинг и/или съдействие за възстановяване на владението върху лизинговите вещи,
в случаите, когато лизингополучателят отказва връщането им. Съгласно представения
договор, възложителят се е задължил при възникване на необходимост от
извършване на някое от действията по договора да уведоми в писмена форма
изпълнителя, като в уведомлението да бъде посочено конкретно действие, което
следва да бъде предприето от изпълнителя, срока на неговото извършване, както и
всяка друга необходима за изпълнението на поставената задача информация. В
чл.12 от договора е предвидено възнаграждение за всеки отделен случай на
изземване на лизингови вещи до 3.5 тона в размер на 540 лева с вкл. ДДС /л.68-72/.
На
***г. е издадена фактура от „Ф.А.“ ЕООД за предоставени услуги по договора с
ищцовото дружество, като в посочените услуги са включени възстановяване
владението на актив и връчване на документ с посочване на договора за лизинг ***.
Стойността на услугите предоставени на ищеца във връзка с възстановяване
владението на актив и връчване на документ по процесния договор за лизинг е в
размер на 550 лева без включен ДДС и 660 лева с включен ДДС. С банков превод от
***г. ищцовото дружество е заплатило на „Ф.А.“ ЕООД пълната сума по издадената
фактура от ***г. /л.73-74/.
За
изясняване фактическата страна на спора са ангажирани специални знания
посредством назначена съдебно-счетоводна експертиза.
В
заключението си вещото лице посочва, че размерът на лизинговата цена по договор
за финансов лизинг *** от ***г. е в размер на 15058.44 лева. Ответникът
направил плащане на ***7г. в размер на 528.70 лева – първа вноска по
Погасителен план на лизингови вноски, след което не е правил повече плащания до
18.11.2018г., когато платил 219 лева данък МПС. На ***г. и ***г. ответникът
направил още две плащания всяко в размер на 219 лева, като не ставало ясно на
какво основание и за погасяване на кое задължение са направени плащанията.
Размерът на непогасената договорна възнаградителна лихва съгласно договора и
погасителния план към него за периода от 10.08.2017г. до 19.09.2017г. е
определен на 609.45 лева, като е дадено заключение за размера на това
задължение при прилагане на лихвен процент в размер на законната лихва -117.49
лева, удвоения размер на законната лихва – 234.98 лева и утроения размер на
законната лихва – 352.47 лева. Размерът на дължимата непогасена неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, съгласно чл.15.5 от
общите условия на ищцовото дружество се определял в размер на последните три
лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора и бил общо
1783.46 лева. В случай, че непогасената неустойка се изчисли съобразно размера
на законната лихва за периода от 10.08.2017г. до 25.05.2018г. върху
непогасената, но дължима главница по кредита за периода от 10.08.2017г. до
19.09.2017г., то размерът би бил 828.17 лева. Размерът на дължимите непогасени
такси по договора, представляващи съгласно т.18 от Тарифата към общите условия,
разноски сторени от лизингодателя във връзка с договора за лизинг били в размер
на 120 лева разходи за уведомление и 540 лева разходи за възстановяване на
лизинговия актив, които били реално извършени и заплатени на „Ф.а.“ ЕООД.
Годишния лихвен процент по договора за лизинг бил 36%, така както било записано
и в самия договор. На вещото лице не са предоставяни други документи, които не
се намират по делото и които да удостоверяват как е станало изземването на
лизинговия актив от ответника.
Съдът
кредитира заключението на вещото лице като мотивирано, обективно и компетентно
дадено и неоспорено от страните по делото /л.153-159/.
Предвид
така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ
формулира следните изводи от правна
страна:
Между
страните не съществува спор относно сключването на договора за лизинг,
неизправността на ответника по отношение задължението за заплащане на
лизинговите вноски, прекратяването на договора и предаването на лизинговия
актив отново на лизингодателя.
Предмет
на настоящето производство са вземания претендирани като договорна
възнаградителна лихва за периода от 10.08.2017г. до 19.09.2017г., неустойка за
прекратяване на договора по вина на ответника, начислена на основание чл.15.5
от общите условия на ищцовото дружество приложими към договора и разноски,
сторени от ищеца във връзка с връчването на уведомлението за прекратяване на
договора и с изземването на лизинговия актив, начислени за периода от
15.09.2017г. до 19.09.2017г.
С
договора за лизинг страните са уговорили дължимата на ищеца възнаградителна
лихва да се заплаща при приложим фиксиран лихвен процент в размер на 36% за
целия срок на договора. В отговора на исковата молба е въведено възражение за
нищожност на клаузата в договора за лизинг, с която е определен приложим лихвен
процент в размер на 36%. Доводите на ответника са, че договорът е сключен с
типов договор, без възможност за ответника да вземе участие при уговаряне
съдържанието на неговите клауза, а определянето на възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречало на добрите нрави
и излизало извън свободата на страните да определят съдържанието по договора
посочена в чл.9 ЗЗД.
Настоящият
съдебен състав не споделя тези доводи на ответника.
Съгласно
параграф 13, т.1 Закона за защита на потребителите „потребител” е всяко физическо
лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице,
което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята
търговска или професионална дейност”. В т.12 на параграф 13 от ДР на същият
закон е дадена дефиниция на „ финансова услуга”. Преди изменението на
разпоредбата / ДВ бр. 61 от 25.07.2014г./ договорът за финансов лизинг е
посочен, наред с други договори като „финансова услуга”. С изменението на
разпоредбата / ДВ бр.61 от 2014г./ законодателят се е отказал от изброяването
на видовете финансовите услуги и е дефинирал „финансовата услуга” като всяка
услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане, лично пенсионно
осигуряване, инвестиране или плащане. При така дефинираното определения за
„финансова услуга”, договорът за финансов лизинг попада в обхвата на услугите,
които се ползват от защитата на Закона за защита на потребителите, ако страната
по този договор има качеството на „потребител”. В правната теория и съдебна
практика се приема, че договорът за финансов лизинг, представлява особен вид
инвестиционен кредит. При този договор общата стойност на лизинговите вноски,
които се дължат от лизингополучателя, са изчисляват така, че покриват цената на
вещта, по която е придобита собствеността й от лизингодателя, разноските по
придобиването и печалба, т.е. получава се ефекта на получен кредит, който се
погасява от лизингополучателя чрез заплащане на лизинговите вноски. В този смисъл
договорът за финансов лизинг е „финансова услуга“ по смисъла на Закона за
защита на потребителите и доколкото липсват твърдения и ангажирани
доказателства автомобилът, предмет на процесния договор, да е ползван за
търговска или професионална дейност от ответника, то съдът дължи проверка за
наличие на неравноправни клаузи в договора, които са от значение за разрешаване
на спорния предмет по делото.
Размерът
на дължимата от ответника възнаградителна
лихва представлява основен елемент от договора между страните, клаузата е формулирана ясно и разбираемо, поради
което и на основание чл.145, ал.2 от Закона за защита на потребителите не може
да се прави преценка за съответствието между цената или възнаграждението, от
една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна.
Уговарянето
между страните на възнаградителна лихва при приложим годишен лихвен процент в
размер на 36% не противоречи и на добрите нрави. Действително в цитираните с
уточнението на исковата молба съдебни актове на ВКС е прието, че уговарянето на
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи
на добрите нрави. Посочените актове са постановени преди изменението в Закона
за потребителския кредит /ДВ, бр. 35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г./, с
което е създадена нова ал.4 на чл.19 и законодателно е закрепен максимален праг
на годишния процент на разходите по договори за потребителски кредит, в който е
включен и възнаградителната лихва. С това изменение законодателят е приел, че
годишния процент на разходите по договори за потребителски кредит не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, а клаузите в договор, надвишаващи тези размери се считат за
нищожни. Уговарянето на годишен процент на разходите в размер по-нисък от
законово определения в чл.19, ал.4 ЗПК не може да бъде прието за противоречащо
на добрите нрави, като критерият посочен в ЗПК следва да се приеме за приложим
и по отношение на договорите за финансов лизинг, представляващ особен вид
инвестиционен кредит.
В
действащите между Общите условия (чл.15.5) е предвидено, че лизингополучателят
дължи неустойка за прекратяване на
договора по негова вина в размер на три лизингови вноски, като неустойката
се начислява на базата на последните три лизингови вноски с настъпил падеж
преди датата на прекратяване на договора. При извършване на преценка дали
клаузата, с която е уговорена неустойката отговаря на изискването за
добросъвестност и дали води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя следва да се съобрази вида на сключения
договор, възможността за настъпване на вреди за лизингодателя при прекратяване
на договора по вина на лизингополучателя и дали уговореният размер на неустойката
отговаря на целите посочени в чл.92, ал.1 ЗЗД - обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението или ги
надвишава. В Тълкувателно решение
№7/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че по отношение на договорите с продължително
или периодично изпълнение за частта от сделката, чието действие се запазва,
може да се търси неустойка за забава, като наред с това кредиторът може да
търси и неустойка за обезщетяване на вредите поради настъпилото разваляне, ако
такава е била уговорена. Задължението на лизингополучателя по договора за
лизинг за заплащане на лизингови вноски е с периодично изпълнение, поради което
развалянето на договора има действие за в бъдеще и при него е допустимо дължимост
на неустойка за забава и при разваляне, когато е налице забавено изпълнение,
обусловило развалянето, но само за частта от сделката, чието действие се
запазва. Едновременно с неустойката за забава на вноските, дължими до момента
на разваляне на договора, лизингодателят може да претендира и неустойка за
обезщетяване на вредите, настъпили поради развалянето - неустойка за разваляне,
ако такава е била уговорена. В облигационните отношения между страните е
уговорен размер на неустойката за забава – сборът на последните три лизингови
вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора. С оглед вредите, които
могат да настъпят за ищеца от разваляне на договора по вина на
лизингополучателя, уговорката между страните за заплащане на неустойка в размер
на три месечни лизингови вноски не излиза извън присъщите на неустойката
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и не представлява
неравноправна или противоречаща на добрите нрави клауза.
Размерът
на дължимите възнаградителна лихва и неустойка се установява от заключението на
вещото лице по приетата в производството съдебно-счетоводна експертиза, като за
тези вземания исковите претенции следва да се уважат изцяло.
Ищцовото
дружество претендира установяване дължимостта на вземане в размер на 660 лева,
представляващо такси/разноски, сторени от ищеца във връзка с връчването на
уведомлението за прекратяване на договора и с изземването на лизинговия актив.
Съгласно обвързващите страните общи условия на ищцовото дружество, при прекратяване
на договора по каквато и да е причина, с изключение на прекратяване при
изпълнение на всички задължения на страните и придобиване на лизинговия актив
от лизингодателя, последният е длъжен да предаде на лизингодателя лизинговия
актив, заедно с всичките му принадлежности и придружаващи го документи, на
място посочено от лизингодателя. Срокът посочен в чл.14.1 от общите условия за
изпълнение на това задължение на лизингополучателя е двудневен, считано от
прекратяване на договора. Едва при неизпълнение на това задължение в посочения
срок, лизингодателя се счита за упълномощен да изпълни задължението на
лизингополучателя от негово име и за негова сметка – чл.14.4 от общите условия.
В този смисъл за да извършва дейности за връщане на лизинговия автомобил от
името и за сметката на ответника и за да бъдат дължими начислените по тарифата
на ищцовото дружество такси/разходи е необходимо да се установи, че на
ответника е посочено място, на което да предаде автомобила и той не е изпълнил
това си задължение в уговорения между страните срок. В случая липсват данни
ищецът да е посочил на ответника място, на което да предаде автомобила за да се
извърши преценка дали ответникът е изпаднал в забава по отношение на това си
задължение, което да е довело до извършването на претендираните разходи/такси/.
На следващо място следва да се посочи, че претендираните разходи са описани и
претендирани от ответника още в уведомлението от 19.09.2017г., с което е
прекратен договора за лизинг, т.е. разходите са начислени и претендирани от
ищеца преди ответникът да има възможност да изпълни доброволно задължението си
за предаване на автомобила и преди тези разходи да бъдат реални извършени на
15.09.2017г. В самият договор между ищцовото дружество и „Ф.а.“ ЕООД е
посочено, че се възлага извършване на действия в случаите, когато
лизингополучателят отказва връщането на лизинговите вещи на ищеца, каквито
твърдения и доказателства липсват в настоящето производство. Отделно от това не
са налице и доказателства действително да са извършвани действия по връщане на
автомобила от третото за спора лице, на което това е възложено.
По
изложените съображения исковата претенция за установяване дължимостта на сумата
от 660 лева, представляваща такси/разноски, сторени от ищеца във връзка с връчването
на уведомлението за прекратяване на договора и с изземването на лизинговия
актив се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена изцяло.
С
оглед изхода от спора всяка от страните има право на претендирани и доказано
сторени разноски. Ищецът е направил разноски в общ размер на 512.29 лева в
заповедното производство и 840.59 лева в исковото. Съразмерно на уважената част
от исковете в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 423.57
лева в заповедното производство и 664.88 лева. В полза на ответника следва да
се присъдят разноски в размер на 300 лева – частта от заплатеното от него
адвокатско възнаграждение, която се отнася за защита срещу отхвърлената в
цялост искова претенция.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че Д.Ж.Д.,
с ЕГН ********** и адрес *** ДЪЛЖИ на „М.Б.“
ЕООД, с ЕИК *** и седалище и адрес на управление *** следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 7937/2018 г. по описа на ВРС:
сумата
от 1886.70 лв. /хиляда осемстотин осемдесет и шест лева и седемдесет стотинки/,
представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на ответника, на
основание чл. 15.5 от Общите условия, начислени за периода от 19.09.2017г. до
19.09.2017г., както и
сумата
от 610.70 лв. /шестстотин и десет лева и седемдесет стотинки/, представляваща
договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 10.08.2017г. до
19.09.2017г.
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен и недоказан предявения от „М.Б.“ ЕООД, с ЕИК *** и седалище и
адрес на управление *** срещу Д.Ж.Д., с ЕГН ********** и адрес *** иск за приемане
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото
дружество следната сума, за която е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 7937/2018 г. по описа на ВРС:
сумата
от 660 /шестстотин и шестдесет/ лева, представляваща такси/разноски, сторени от
ищеца във връзка с връчването на уведомлението за прекратяване на договора и с
изземването на лизинговия актив, начислени за периода от 15.09.2017г. до
19.09.2017г.
ОСЪЖДА Д.Ж.Д., с ЕГН **********
и адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „М.Б.“ ЕООД, с ЕИК *** и седалище и адрес на управление
*** сумата от 664.88 лв. /шестстотин
шестдесет и четири лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща сторени в
исковото производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Д.Ж.Д., с ЕГН **********
и адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „М.Б.“ ЕООД, с ЕИК *** и седалище и адрес на
управление ***, сумата от 423.57 лв. /четиристотин двадесет и три лева
и петдесет и седем стотинки/, представляваща сторени в заповедното производство
по ч.гр.д. № 7937/2018г. по описа на ВРС, съдебно-деловодни разноски, на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „М.Б.“ ЕООД, с
ЕИК *** и седалище и адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ на Д.Ж.Д., с ЕГН **********
и адрес *** сумата от 300 лв. /триста
лева/, представляваща сторени в исковото производство съдебно-деловодни разноски,
на основание чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
Варненски окръжен съд, в двуседмичен срок от получаване на съобщението от
страните, че е изготвено и обявено.
Препис
от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: