Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 11.03.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното
заседание на единадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от младши съдия Симеонова гр. д. № 11137 по описа на съда за 2020
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- 273 ГПК.
С решение № 117172
от 10.06.2020 г. по гр. д. № 74937/2019 г. по описа на Софийски районен
съд /СРС/, ГО, 62 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 180520 от 19.08.2020 г., е признато
за незаконно и е отменено уволнението на М.Й.М., ЕГН **********, с адрес: ***№
13, от длъжността „електромонтьор - изграждане,
поддържане, ремонт на електропровод“ при „Л.-С.“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес:
гр. София, ж. к. „********, извършено със
заповед на ръководителя № 195 от 28.10.2019 г., считано от същата дата, като
ищецът е възстановен на посочената длъжност. Осъдено е „Л.-С.“ ЕООД да заплати
на М.Й.М. на основание чл. 225, ал. 1 КТ сумата от
4800 лв., ведно със законната лихва, считано от 23.12.2019 г. до датата на
изплащането, както и разноски по делото в размер на 900 лв.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
е подадена въззивна жалба от ответника „Л.-С.“ ЕООД, чрез адвокат
А.Ч., с доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснати
съществени процесуални нарушения. Посочва се, че районният съд е отхвърлил
искането на жалбоподателя, направено с молба от 27.02.2020 г. за прекратяване
на делото на основание чл. 238, ал. 2 ГПК, без излагане на мотиви и при наличие на всички предпоставки
за това, поради което обжалваното решение е недопустимо. Твърди се, че в хода
на първоинстанционното производство са допуснати и процесуални нарушения -
въпреки редовното уведомяване на ищеца за датата на първото съдебно заседание в
следващото такова, проведено на 10.06.2020 г., първоинстанционният съд без
правно основание и конкретни аргументи е отменил определението си в насока
редовността на уведомяването на основание чл. 41, ал. 1 ГПК и дадения ход на делото. Посочва се, че съдът е приел представените едва във второто открито съдебно заседание от процесуалния
представител на ищеца учредителен
протокол и трудова книжка, т. е. след настъпване на законоустановената преклузия за
представяне на доказателства, с което е нарушена защитата на ответника. Твърди се, че правата на жалбоподателя са били ограничени и с
недопускането на свидетели при режим на довеждане с цел установяване
намаляването на обема на работата. В тази връзка се посочва, че за
установяването на този факт са допустими всички доказателствени средства -
писмени доказателства, експертно заключение или свидетелски показания. Посочва
се, че защитата на ответника е била нарушена и с недаването на възможност за
представяне на писмена защита, въпреки наличието на изрично искане в тази
насока. Във връзка с основателността на иска се излагат доводи, че намаляването
на обема на работа като основание по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ не се отнася общо
към дейността на предприятието работодател, а към конкретната дейност, осъществявана чрез определени трудови функции. В
случая следва да се вземе предвид спецификата на трудовия договор, за какъв
конкретен обект е бил нает работникът и фактът, че представеният и приет по
делото договор от 19.06.2015 г., сключен с ДЗЗД Консорциум „С. - Техно
Лайтинг“, който определя работния ангажимент, е прекратен. Предвид конкретната
трудова функция на ищеца, а именно, че е бил нает за извършване на услуги по
поддържане и експлоатация на публичното осветление на територията на „Зона № 4
- Север“, регламентирани в договора от 19.06.2015 г., както и че последният към
датата на прекратяване на трудовия договор е прекратен, то по несъмнен начин се доказва фактът на намаляване на обема на работа на конкретния работник,
съответно предпоставките за прекратяване на трудовия договор на основание чл.
328, ал. 1, т. 3 КТ. В допълнение се посочва, че обявата за работа, публикувана
в сайта „Джобс.бг“ не касае същия обект, за който е бил назначен на работа
ищецът, както и че фактът на търсене на работници от ответното дружество не
доказва липсата на намалял обем работа по отношение на конкретната трудова
функция на ищеца. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд
да обезсили решението като недопустимо и да прекрати производството на
основание чл. 238, ал. 2 ГПК, евентуално да го отмени като неправилно и да отхвърли
изцяло предявените искове, с присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемата страна - ищеца М.Й.М., подаден
чрез адвокат В.К., с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че
съдът правилно е преценил, че ищецът не е бил редовно призован за първото
открито съдебно заседание по делото, както и че не се е дезинтересирал от
изхода на процеса. Излагат се доводи, че е възможно ищецът да не е бил намерен на посочения адрес, тъй като е допусната техническа грешка
в името му в исковата молба и съдебните книжа са изпращани на името на „М.“, а
не на „М.“. Твърди се също, че съдът правилно е отменил
определението си досежно редовността на уведомяването на ищеца, като
заседанието от 10.06.2020 г. е първо такова за страната, в което именно са представени учредителният
протокол и трудовата книжка на ищеца за констатация относно
иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Съдът правилно е
приел, че по делото не са събрани достатъчно
доказателства за намаляване обема на работа, както и че трудовият договор е
сключен за неопределено време и за неопределен
обект. Посочва се също, че исковете са основателни и на друго
основание - ищецът като секретар на синдикалната организация на КНСБ при
работодателя се ползва от закрилата по чл. 333 КТ и съдът само на това
основание е следвало да отмени заповедта като незаконосъобразна с всички произтичащи от това последици. Предвид изложеното се моли
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение -
потвърдено. В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция процесуалният
представител на ищеца заявява, че не претендира разноски за настоящата
инстанция.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба
е подадена в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта -
в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Въззивната
инстанция намира, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно като краен резултат, като във връзка
с наведените
във въззивната жалба оплаквания съдът приема следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ - за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца М.Й.М.,
извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ - поради
намаляване на обема на работа, със заповед № 195 от 28.10.2019
г. на ръководителя на ответното дружество „Л.-С.“
ЕООД, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението
длъжност - „електромонтьор - изграждане, поддържане, ремонт на електропровод“, както
и за заплащане на сумата от 4800 лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа на ищеца
в резултат на незаконното уволнение за периода от 28.10.2019
г. до 28.04.2020
г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска - 23.12.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Безспорно е във въззивното
производство, че между страните по делото е сключен трудов договор № 330
от 17.11.2017 г., на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, вр. с чл. 70, ал. 1 КТ,
по силата на който ищецът М.Й.М. е назначен на длъжност „Електромонтьор - изграждане,
поддържане, ремонт на електропровод“, с място на работа - обекти на територията
на България, на пълно работно време - 8 часа и с основно месечно трудово
възнаграждение - 800 лв. Трудовият договор е сключен за неопределено време, с
изпитателен срок от 6 месеца, а работникът е постъпил на работа на 20.11.2017 г.
Като безспорно по делото е
отделено и обстоятелството, че със заповед № 195 от 28.10.2019 г. трудовият
договор между страните е прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ -
поради намаляване на обема на работа, считано от 28.10.2019 г., на която дата
на ищеца е връчена и процесната заповед. В нея се съдържа декларация на
служителя, че към момента на връчване на заповедта не се ползва от закрила по
чл. 333, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 КТ и не е в законоустановен отпуск поради
временна неработоспособност.
По делото е приложена извадка от интернет
страница - „jobs.bg“, видно от която на 23.10.2019 г. дружеството работодател -
„Л.-С.“ ЕООД е публикувало обява за търсене на
работници за длъжността „Електромонтьор - ремонт
и поддръжка на улично осветление“.
В хода на първоинстанционното производство
е представено и прието като писмено доказателство копие от протокол от
16.06.2019 г. от събрание на профсъюзна организация на колектив от фирма „Л.-С.“
ЕООД към КНСБ - „Метал
Електро“, видно от който с решение по т. 2 от дневния ред е предложен и
единодушно избран за секретар на синдикалната организация ищецът М.М., както и
копие от учредителен протокол от 05.10.2018 г. за
учредяване на профсъюзна организация към КНСБ в „Л.-С.“ ЕООД, сред учредителите
на която е и ищецът - М.Й.М..
По делото е
приет като писмено доказателство
и договор от 19.06.2015 г., сключен между ДЗЗД Консорциум „С. - Техно Лайтинг“ /възложител/
и „Л.-С.“ ЕООД /изпълнител/, ведно с Приложения № 1 -
5, въз основа на който възложителят е възложил на изпълнителя извършването на
услуги по поддържане и експлоатация на публичното осветление на територията на
„Зона № 4 - Север“, обхващаща общо 5 административни района на Столична община,
със срок за изпълнение на договора съгласно чл. 26 от същия - 4 години, считано
от датата на подписването му.
Между страните не е спорно и
обстоятелството, че основното трудово възнаграждение на ищеца, вкл. през месеца преди процесното уволнение, е в размер на 800
лв.
При така установеното от фактическа
страна, съдът достигна до следните правни изводи:
С депозираната искова молба ищецът твърди,
че се ползва със закрила по чл. 333, ал. 3 КТ като член на синдикална
организация, която закрила не е била преодоляна от работодателя, както и оспорва
наличието на посоченото основание за прекратяване на трудовото правоотношение,
поради което тези въпроси са част от спорния предмет. Също така във въззивната
жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение относно
липсата на намаляване обема на работата в предприятието, която засяга трудовата
функция на ищеца. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК
следва да се обсъди дали в случая е налице основание за прилагане на
разпоредбите на чл. 333 КТ, евентуално дали е налице посоченото в уволнителната
заповед основание за прекратяване на трудовото правоотношение между страните.
На първо място въззивният съд
намира доводите на жалбоподателя за недопустимост на решението,
тъй като районният съд не е уважил
направеното с молба от 27.02.2020 г. искане за постановяване на
неприсъствено решение спрямо ищеца, за неоснователни. В разглеждания случай
първоинстанционният съд, макар да не е изложил конкретни мотиви, е приел, че не
са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение с оглед
явяването на ищеца в съдебно заседание и нередовната процедура за призоваването
му за предходното такова, в което съдът незаконосъобразно е дал ход на делото. В
тази връзка съдът е дал възможност на страните да ангажират съответни
доказателства и е обезпечил правото им на защита. Следва да се посочи, че постановяването на неприсъствено решение не е безусловно, дори при наличие
на предпоставките по чл. 239 ГПК, тъй като решаващият състав следва да прецени
дали искът е вероятно основателен въз основа на изложените в исковата молба
обстоятелства и приложените доказателства, съответно вероятно неоснователен с
оглед направените възражения и подкрепящите ги доказателства. Тази
преценка на съда не подлежи на инстанционно обжалване - въззивната инстанция не може да
проверява правилността на заключението на първоинстанционния съд във връзка с
искането за постановяване на неприсъствено решение /решение № 705 от 17.01.2011 г. по гр. д. № 1388/2009
г. по описа на ВКС, IV г. о./. Предвид изложеното въззивният съд намира, че
обжалваното решение е допустимо, поради което следва да се произнесе по
неговата правилност.
Във връзка с оплакванията за допуснати
процедсуални нарушения настоящият съдебен състав приема, че с
проекта за доклад по делото първоинстанционният съд е
указал на ищеца, че не сочи доказателства за оставането си без работа, като му
е дал възможност в о. с. з. да представи за констатация трудовата си книжка /за
проверка има ли в нея записване за постъпване на работа другаде/. Предоставена
е възможност на страните да изложат становището си по доклада в едноседмичен
срок и в същия срок да предприемат съответни процесуални действия, като е посочено, че при неизпълнение на указаното в установения срок те губят
възможност да направят това по - късно. Препис от посоченото определение обаче не е връчен на ищеца преди съдебното
заседание на 27.02.2020 г. Действително, в проведеното на
27.02.2020 г. заседание ищецът не се е явил и не е взел становище по отговора
на исковата молба, както и не е поискал делото да се гледа в негово отсъствие. Това
се дължи на нередовното му призоваване за съдебното
заседание. Видно от отбелязването в призовката за страна, адресирана до „М.“ Й.М.,
адресът /посочен в исковата молба и съгласно справка
от Национална база данни „Население“ вписан като
постоянен и настоящ адрес на ищеца/ е посетен на 11.02.2020 г., на 16.02.2020
г. и на 21.02.2020 г. през различно часово време, но не е намерено лице, което
да получи съобщението. В разглеждания случай фикцията, предвидена в чл.
41, ал. 2 ГПК, не може да намери приложение, тъй като
служителят по връчването не е удостоверил отсъствие на ищеца от адреса, посочен
от него като такъв за връчване на документи и
книжа, в продължение на повече от месец, видно от направените удостоверявания в
приложената по делото призовка в цялост, за да се счита ищецът редовно
призован за насроченото открито съдебно заседание. Първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.
41, ал. 2 ГПК като е приел, че е налице редовно връчване
на 11.02.2020 г. /следва да се посочи, че по делото няма данни страната да е
уведомена за последиците на посочената разпоредба/, съответно незаконосъобразно
е дал ход на делото в съдебно заседание на 27.02.2020 г., за
което страната не е била редовно призована. Основни принципи на граждански процес са равенството на страните в
процеса и състезателното начало /чл. 9 ГПК и
чл. 8 ГПК/.
Прилагането на тези принципи се гарантира чрез
множество процесуални норми, въвеждащи процесуални задължения на съда, измежду които са: задължението му
да призовава страните за първото насрочено от него съдебно заседание и за всяко друго съдебно заседание, което е било пренасрочено в закрито заседание
/чл. 140, ал. 3 ГПК
и чл. 142, ал. 4 ГПК/,
задължението му да отлага делото, когато
страните не са редовно призовани, задължението му да
осигури възможност на страните да се запознаят
с исканията и доводите на насрещната страна,
с предмета на делото
и неговото движение, както и да изразят становище по тях /чл. 8, ал. 3 ГПК/. Като
е дал възможност на ищеца да ангажира доказателства в последващото
съдебно заседание на 10.06.2020 г., след като е констатирал грешката с разпореждане от 28.02.2020
г., съдът не е допуснал процесуално
нарушение, налагащо обезсилване или отмяна на решението, а е обезпечил прилагането на посочените по - горе принципи, правото
на участие на страната при събиране на доказателства и равенството
на страните в процеса. В този смисъл преклузията за събиране на доказателства
спрямо ищеца е настъпила в съдебното заседание на 10.06.2020 г., в което именно
са представени учредителният протокол и трудовата
книжка на ищеца за извършване на констатация за
оставането му без работа, поради което същите следва да бъдат обсъдени при преценка основателността
на предявените искове.
По оплакването, че районният съд не е дал
възможност на ответника за представяне на писмена защита, въззивният съдебен
състав намира, че дори да е налице нарушение на чл.
149, ал. 3 ГПК, страната не е била лишена от участие в устните
състезания, каквито са проведени от съда. Писмената
защита замества устните състезания с писмени доводи след заседанието в
определен от съда срок, но тя не може да се
квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като само обективира
това, което страната е изложила устно пред
съда. Евентуалното представяне на писмено изложение трябва да съвпада с устните доводи, тъй като в
противен случай делото би се решило въз основа на писмена
защита от едната страна останала
неизвестна за другата страна /определение № 578 от 28.06.2017 г. по гр. д. №
589/2017 г. по описа на ВКС, III г. о/. С оглед тези разяснения, настоящият
състав на съда намира, че лишаването на страната от възможност да представи писмена
защита в определен от съда срок не може да послужи като самостоятелно основание
за отмяна на обжалваното решение - това е така, тъй като страната е изложила
съображенията си в хода на устните състезания пред СРС, а във въззивната си
жалба е могла да посочи и всички доводи за неоснователност на предявените
искове, поради което правото на защита на страната по делото не е нарушено.
Настоящият съдебен състав споделя изводите
на първоинстанционния съд, че по делото не се установява, че са налице
основанията за прилагане на закрилата по чл. 333 КТ. Нормата на чл.
333, ал. 3 КТ, на
която се позовава ищецът, урежда специална закрила
при прекратяване на трудовото правоотношение за две групи
синдикални дейци: 1 тези, които са членове
на ръководството на
синдикалната организация в предприятието по смисъла на §
1, т. 6 ДР на КТ -
председателят и секретарят на
синдикалната организация, учредена и структурирана към предприятието на съответния работодател; и 2 тези, които
са членове на
ръководен териториален, отраслов или национален изборен синдикален орган. Съгласно
установената практика на ВКС закрилата по чл.
333 КТ има
обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни
критерии /решение № 156 от 06.06.2012 г.
по гр. д. № 1845/2010 г. по описа на ВКС,
IV г. о., решение № 61 от 02.04.2015 г.
по гр. д. № 4165/2014 г. по описа на ВКС,
III г. о. и др./. Приема се също, че ищецът следва да
е притежавал посоченото в чл.
333, ал. 3 КТ, вр.
с §.
1, т. 6 ДР КТ качество към
момента на връчване на
заповедта /респ. предизвестието/ за уволнение - чл. 333, ал. 7 КТ. В случая по
делото няма данни, че синдикалната организация към
Национална синдикална федерация „Метал - Електро“ КНСБ, София, чийто секретар е
ищецът,
изобщо е съществувала към
момента на уволнението - 28.10.2019 г., нещо повече - от твърденията на последния в
съдебно заседание става ясно, че други протоколи на
синдикалната организация, освен представените по делото, няма, както и
че синдикалната организация не е имала други събрания, а всички членове са
уволнени. Поради това съдът намира, че не са ангажирани достатъчно
доказателства към датата на уволнението ищецът да се е ползвал със специалната
трудовоправна закрила по чл.
333, ал. 3 КТ, за
да се преценява обстоятелството дали работодателят е преодолял тази закрила, съответно за да може уволнението само на
това основание да се приеме за незаконосъобразно. Ето защо следва да бъде
разгледана
законосъобразността на уволнението на посоченото основание по чл. 328, ал. 1,
т. 3 КТ - поради намаляване на обема на работата.
В нормата на чл. 328, ал. 1,
т. 3 КТ е регламентирано като основание за прекратяване на
трудовия договор от работодателя с предизвестие намаляване обема на работата.
По естеството си намаляването обема на работата представлява намаляване на
производствената програма, на количеството на продукцията, обема на
стокооборота, на обема на услугите. Това състояние трябва обективно, фактически
да съществува. То обаче не следва да се отнася към дейността на предприятието
изобщо, а към съответната дейност, реализирана чрез дадена трудова функция. С
оглед на това фактическият състав на разпоредбата на чл. 328, ал. 1,
т. 3 КТ изисква проследяване на процеса на намаляване обема
на работа да се отнася не към дейността на предприятието изобщо, а към
съответната дейност, реализирана чрез дадена трудова функция, или следва да
бъде установено как намаляването на обема на работата на предприятието се е
отразило на дейността, в която е бил зает до уволнението съответния работник
или служител /решение № 29 от 08.02.2011 г. по гр. д. № 265/2010 г. по описа на
ВКС, ІV г. о.; решение № 125 от 18.04.2013 г. по гр. д. № 832/2012 г. по описа
на ВКС, ІV г. о.; решение № 703 от 17.11.2010 г. по гр. д. № 90/2010 г. по
описа на ВКС, ІІІ г. о. и др./. В
доказателствена тежест на работодателя е да установи, че е носител
на субективното право на уволнение на посоченото в заповедта основание, което право е
упражнил законосъобразно.
За установяване факта на намаление на
обема на работата, свързана с изпълнението на определени трудови функции,
са допустими всички доказателствени средства - това може да бъде сторено с
писмени доказателства /включително изходящи от ответника частни документи/,
чрез експертно заключение или със свидетелски показания. В случая
обаче от трудовия договор от 17.11.2017 г. се установява, че ищецът е бил
назначен за извършване на дейности на територията на страната, без ограничение
за работа на конкретен обект или за определено
време. Обвързването от страна на ответника на твърдението за намаляване обема
на работа с факта на изтичане на срока за изпълнение на договора от 19.06.2015
г. е неоснователно, при липса на данни, че ищецът е
изпълнявал дейности именно във връзка с посочения договор.
Без значение за законосъобразността на уволнението е
субективното знание на ищеца за изпълнението на каква работа е нает. Действително
намаляването на обема на работа следва да се изследва конкретно с оглед
трудовите функции на конкретния работник, но по делото няма доказателства /а и
това се опровергава от трудовия договор/, че конкретните трудови функции на
ищеца са били свързани именно с договора от 19.06.2015 г. - че конкретната трудова функция на ищеца е включвала услуги по
поддържане и експлоатация на публичното осветление на територията на „Зона № 4
- Север“, за да може
прекратяването на последния да обуслови намаляване обема на работа, в какъвто
смисъл са изложените във въззивната жалба възражения. Ответникът не излага
твърдения и не ангажира доказателства, че намаляването на обема на работа е с
оглед трудовата функция на работника, така, както
е посочена
в трудовия договор. Поради това доказателствените искания на ответното
дружество за
установяване намаляване на обема на работа след прекратяване на
процесния договор от 19.06.2015 г. /след изтичане на 4 - годишния срок за
изпълнение/ и задачите, формулирани в отговора на
исковата молба, не биха могли да установят реалното намаляване на обема на
работа с оглед конкретната трудова функция на ищеца - „електромонтьор - изграждане,
поддържане, ремонт на електропровод“ и мястото на
работа. Поради това, настоящият състав на съда
приема, че първоинстанционният съд не е допуснал твърдените процесуални
нарушения като не е събрал доказателства за установяване намаляване обема на
работа в ищцовото дружество предвид
изтичане срока на договора от 19.06.2015 г. и неговото
прекратяване.
В тази връзка съдът не споделя
доводите на въззивника, че с изтичане срока на договора
от 19.06.2015 г., сключен с ДЗЗД Консорциум „С. - Техно Лайтинг“,
се е изчерпило съдържанието на трудовото правоотношение, възникнало с ищеца.
По изложените съображения въззивният съд
счита, че работодателят не е установил осъществяването на предпоставките на
уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ. Това води до
незаконност на уволнението и налага неговата отмяна. С оглед изложеното, искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен и следва да бъде уважен, в
какъвто смисъл са и изводите на районния съд. Следва да се
посочи, че жалбоподателят не е релевирал доводи относно
акцесорните искови претенции за възстановяване на ищеца на заеманата преди
уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа
поради незаконното уволнение, поради което с оглед ограниченията,
посочени в чл.
269 ГПК, настоящият състав намира, че решението по
отношение и на тези претенции следва да бъде
потвърдено. За пълнота съдът посочва, че ищецът е доказал,
че трудовият му
договор с ответника е за неопределено време, което обуславя правото му да бъде
възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Доказал е и оставането си
без работа за исковия период и получаваното брутно трудово възнаграждение за
пълен отработен месец, предхождащ уволнението - видно от
констатацията на районния съд в съдебно заседание на 10.06.2020 г. към тази
дата в трудовата книжка на ищеца няма записване за работа другаде, т. е. в
периода 28.10.2019 г. - 28.04.2020 г. му се дължи възнаграждение в размер на
4800 лв. /при липса на спор относно размера на получаваното от ищеца месечно
трудово възнаграждение/, поради което исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и по
чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ са изцяло основателни и
правилно са били уважени с обжалваното решение.
Предвид изложеното поради съвпадането
на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По
разноските:
Предвид изхода
на спора право на разноски има въззиваемата страна. От същата обаче не е
заявено искане за присъждане на разноски, поради което такива не ѝ се
следват.
С оглед предмета на спора въззивното
решение подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски
съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 117172 от 10.06.2020 г., постановено по гр. д. № 74937/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 62 състав, поправено с решение № 180520 от 19.08.2020 г., постановено по гр. д. № 74937/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 62 състав, по реда на чл.
247 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.