Р
Е Ш Е
Н И Е
№........
гр.К., ……….2020 год.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
К. районен съд, гражданско
отделение в публично заседание на шестнадесети
юли, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОВКА ПУДОВА
при секретаря.....................Х.К.…….……………...................................като
разгледа докладваното от съдията..............................гр.дело №230 по описа за 2020 год. за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявените искове са с правно основание чл.422, вр. с чл.415 от ГПК вр.
с чл.79, ал.1, чл.92 и чл.86 вр. с чл.99 от ЗЗД.
Ищецът твърди,
че на 21.02.2019 г. между
„И.А. М.“ АД /Заемодател/ и С.Д.М. /Заемател/ е сключен Договор за паричен заем
№ ***, в съответствие с разпоредбите на ЗПК и на основание Стандартен
европейски формуляр, предоставен предварително на Заемателя и съдържащ
индивидуалните условия на бъдещия заем и предложение за сключване на договор за
паричен заем, направено от Заемателя. С подписването на договора Заемодателят
се е задължил да предостави на Заемателя парична сума в размер на ***.00 лева,
представляваща главница и чиста стойност на кредита. Редът и условията, при
които Кредиторът е отпуснал кредит на Кредитополучателя, се уреждат от Договора
и Общите условия към него. Съгласно клаузите на договора, страните са
постигнали съгласие, че договорът за заем има силата на разписка, видно от
което заемната сума по договора била предоставена от Заемодателя на Заемателя
при подписване на договора, т.е. реалното предаване на заемната сума било на
датата на сключване на договора. Така предоставянето в собственост на
посочената в договора сума от Заемодателя на Заемателя, съставлявало изпълнение
на задължението на Заемодателя да предостави З.ема и
създавало задължение на Заемателя да заплати на Заемодателя погасителни вноски,
указани по размер и брой в Договора. Погасителните вноски, които Заемателят се
задължавал да изплаща на З.емодателя, съставлявали
изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на
заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка,
съставляваща печалбата на заемодателя, като лихвеният процент бил фиксиран за
срока на договора и бил посочен в него, при което общата стойност на плащанията
по кредита била договорена в размер на ****лв. Така, договорната лихва по
кредита била уговорена от страните в размер на ****лв. Съгласно разпоредбите на
Договора за паричен заем, Заемателят се задължил да върне кредита в срок до
01.09.2019 г. на 27 равни седмични погасителни вноски, в размер на ****лева
всяка, с падеж на първата погасителна вноска 03.03.2019
г. и падеж на последната погасителна вноска - 01.09.2019 г. С подписването на
Договора за заем Заемателят удостоверявал, че Заемодателят го уведомил подробно
за всички клаузи от този договор, съгласява се с тях, и че желае договорът да
бъде сключен. На основание сключения Договор за паричен заем, в случай, че
Заемателят забави заплащането на падеж на погасителна вноска, включваща
главница и договорна лихва по заема, с повече от 30 календарни дни, дължи на
Заемодателя заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения
и др.) за събирането на просрочените вземания в размер на ****лв. Таксата за
направени разходи се начислявала за всеки следващ 30 дневен период, през който
имало погасителна вноска, чието плащане било забавено с повече от 30 календарни
дни, като всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни
вноски, които трябва да заплати заемателят, не можело да надхвърлят ****лв. На
основание разпоредбите на договора на длъжника била начислена такса разходи за
събиране на вземането в размер на ****лв. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора,
Заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на Заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи на Заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000.00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител
по друг договор за паричен заем, сключен с „И. А. М.“ АД; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителите
подписвали договор за поръчителство или банкова гаранция с бенефициер
- Заемодателя, която била издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Предвид
обстоятелството, че Заемателят не е представил на Заемодателя нито едно от
договорените обезпечения, съгласно уговореното от страните в чл.4, ал.2 от договора,
на същия била начислена неустойка за неизпълнение в размер на ***лева, която
страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена на 27 равни вноски,
всяка в размер на ***лева, платими на съответните падежни дата на погасителните
вноски по договора за заем. Начислената неустойка била с конкретно определен
размер в договора за заем, като не била изчислена в процентно съотношение.
Така, погасителната вноска, която следвало да заплаща Заемателят била в общ
размер на ***лева. На основание ЗПК и в съответствие с разпоредбите на
сключения договор на длъжника била начислена лихва за забава в размер на
действащата законна лихва за периода от 25.03.2019 г. до датата на подаване на
заявлението в съда, в общ размер ***лева, която била съвкупност от лихвите за
забава, изчислени за всяка отделна падежирала,
неплатена погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва. Длъжникът
не заплатил изцяло дължимия паричен заем към Дружеството. Сумата, която била
погасена до момента, е в размер на ***лв., с която били погасени както следва:
неустойка за неизпълнение- ***лв., такса разходи- ***лв., договорна лихва- ***лв.
и главница- ***лв. Срокът на договора изтекъл с падежа на последната погасителн.вноска- 01.09.2019 г. и не бил обявяван за
предсрочно изискуем. Междувременно на 01.10.2019 г. било подписано Приложение 1
към Рамков договор за продажба и прехвърляне н. вземания /цесия/ от
16.11.2010г., сключен между „И.А. М.“ АД и „А.з.с.на в.“ ООД, по силата н.което
вземането на „И.А. М.“ АД, произтичащо от договор за паричен заем №***/21.02.2019
г. било прехвърлено в собственост на „А.з.с.на в.“ ООД, ведно с всички
привилегии и обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.
Договорът за заем съдържал изричн.клауза, която
уреждала правото н.кредитора да прехвърли вземането си в полза н. трети лица. „А.з.с.н.в."
АД /понастоящем ,А.з.с.на в.“ ЕАД/, ЕИК:*** е правоприемник на „А.з.с.на в.“
ООД, ЕИК:***. В изпълнение н.разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД на ответника
било изпратено от „И.А. М.“ АД чрез „А.з.с.на в.“ ЕАД уведомително писмо за
извършено прехвърляне на вземания /цесия/ с изх.№ УПЦ-П-ИАМ/***от 04.10.2019 г. с известие за доставяне /обратна разписка/, чрез „Б* п.
„ ЕАД, на адреса, посочен от ответника в Предложение за сключване на договор за
паричен заем от 21.02.2019 г., както и в Договор за паричен заем №***и получено
лично от С.Д.М.. В случай, че ответникът оспори действията по извършеното
уведомяване, същият да се считал за уведомен за извършената цесия с приложеното
към исковата молба уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземания
/цесия/. Доколкото законът не поставял специални изисквания за начина, по който
следвало да бъде извършено уведомлението, то получаването н.същото в рамките на
съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не можело да
бъде игнорирано / в т.см. Решение №123/24.06.2009 г. по т.д.№12/2009 г. на ВКС,
II т.о./. З.„А.за с.на в.“ ЕАД възникнал правен интерес от подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, въз основа
на което било образувано ч.гр.д.№3542/2019 г. по описа на Районен съд - К= и
издадена Заповед за изпълнение, срещу която длъжникът подал възражение, което
от своя страна обуславяло подаването н. установителният иск. Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение н.ответника С.Д.М., ЕГН-**********,
в качеството й на заемател по Договор з.паричен заем №***/21.02.2019 г., че дължи на „А.за с.на в.“
ЕАД, ЕИК:***, сумите от ***лв. главница, ***лв. договорна лихва за периода от 24.03.2019 г.
до 01.09.2019 г., ****лв. такса разходи, ***лв. неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от
24.03.2019 г. до 01.09.2019 г., ***лв. обезщетение за забава за периода от 25.03.2019 г. до датата на
подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
до окончателното изплащане на задължението, или обща сума в размер на ***лв. Претендира съдебни разноски.
В отговор н.исковата молба,
подаден в срока по чл.131 от ГПК, ответникът оспорва предявените искове по
основание и размер като неоснователни и недоказани, и моли да бъдат
отхвърлени изцяло. Исковете били предявени от лице, което нямало правен интерес
за установяване на вземане. Ищецът основал вземането си на основание договор з.цесия
от 16.11.2010 г., сключен с „И. А. М.“ АД като цедент и „А.за с.на в.“ ЕАД като
цесионер. Не оспорва изложените факти в
исковата молба, касаещи сключването на приложения Договор за паричен заем от
21.02.2019г., получаването от страна на ответника на договорената сума в размер
на ***.00 лв., както и поетото задължение от заемателя да върне получената в
заем сума. Не оспорва и факта, че ответникът е направил плащания за погасяване
на задължението си по договора и, че тези плащания били направени изцяло преди
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. Оспорва, че съгласно чл.2, т.6 от
договора за заем дължи фиксиран годишен лихвен процент от 40% и съгласно чл.2,
т.8 на договора, че дължи ГПР на заема - ***%, както и твърдението, че дължи
съгласно чл.4, ал.2 на договора за заем неустойка в размер на ***лв.
Неоснователността на предявените искове в горепосочените им части се
предопределяли от нищожността на клаузите като противоречащи на добрите нрави -
чл. 26, ал.1, предл. трето от ЗЗД. С разпоредбата на чл.2, ал.2 от договора
за заем било въведено задължение за Заемателя, в срок от три дни от сключването
на договора да предостави на Заемодателя едно от следите две обезпечения: две
физически лица - поръчители или
банкова гаранция. Според чл.4, ал.2 от договора, неизпълнението на това
задължение имало за последица дължимост на неустойка
в размер на ***лв. По този начин се целяло да се създаде автоматично със
сключването на договора, предпоставка за начисляване на неустойката предвидена
в чл.4, ал.2. Според чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служело като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да
било нужно те да се доказват. Смисълът и правните последици на чл.4 от договора
обаче били съвсем други. Според тази разпоредба, неустойката била дължима не
при забава в плащането на дължимите вноски, а при неизпълнение на задължението
да се предостави обезпечение на кредитодателя, чрез осигуряване на поръчител
или банкова гаранция. Следователно, дори и да не се допуснело забава в
плащането на всяка от 12 месечни вноски по чл.2 от договора, заемополучателят дължал неустойка, ако не предостави посоченото
обезпечение в тридневен срок след сключването на договора. От друга страна,
начина по който било уредено в чл.4 ал.1, задължението на заемополучателя -
особено това отнасящо се до осигуряване на поръчител, можело да обоснове извод,
че изпълнението му е обективно невъзможно за заемополучателя. Това задължение
не било определено от кредитора, като предварително условие за сключване на
договора, в какъвто смисъл била обичайната практика, а от друга - изискванията
към поръчителя били многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да
получи в определения тридневен срок информация. Такива били изискванията
свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени
други кредити. Тази информация, заемателят би могъл да получи много по-трудно и по-бавно от
заемодателя, като предостави кредитни услуги по занятие и има необходимите
знания и умения за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Предвид
това моли съда да приеме, че клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от
функциите й предвидени в чл.92 от ЗЗД и е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД /Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК/.
Клаузата в чл.4 от Договора, с който била уговорена неустойка в размер на ***лв.
била нищожна и като предвидена в размер, който не съответствал на вредите от
неизпълнението. В процесния договор, още със сключването му било предвидено
неустойката по чл.4 да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин се отклонявало от обезпечителната и обезщетителната си функция и водило до скрито оскъпяване на
кредита. Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя в чл.2, т.8
като ГПР от ***%, нараствал допълнително с размера на неустойката по чл.4 от
договора. По този начин се заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПК при
определяне ГПР, който не можело да надвишава пет пъти законната лихва, т.е.
50%. Неустойката представлявала повече от 50% от заетата сума. Тази клауза била
в пряко противоречие и с разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК, която повелявала,
че при забава на потребителя, кредиторът имал право само на лихва върху
платената в срок сума за времето на забавата, а по ал.2 - само на законната
лихва. Клаузата в чл.4 от Договора, с който била уговорена неустойка в размер
на ***лв. била и неравноправна. По своята правна характеристика договорът между
страните е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК.
Счита, че кредиторът и длъжникът за обвързани от института на потребителската
закрила, уреден в ЗЗП- арг. чл.24 ЗПК вр. чл.143 –
чл.148 от ЗЗП. Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Чл.4 от договора бил точно
такава клауза. При отпуснат заем в размер на ***лв., неустойката за
неизпълнение на задължението за осигуряване на двама поръчители или банкова
гаранция е ***лв., т.е. повече от 50% от заемната сума. Дори само съпоставени,
тези суми водят до еднозначен извод за излизане на неустойката от нейните
присъщи обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, което водило до неоснователно обогатяване. Само
наличието на санкционна функция на неустойката обаче не било достатъчно за
нейната валидност при отсъствие на обезщетителната и
обезпечителната функции. В т.см. било и решение №228/21.01.2013 г. по т.д.№
995/2011 г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че неустойката има подчертано
санкционен характер, но присъждането й би довело до несправедлив правен
резултат, несъвместим с добрите нрави, сочещ към извод, че неустойката излизала
извън присъщите й по закон функции, доколкото още към момента на уговарянето й
създавала предпоставки за неоснователно обогатяване. Съгласно чл.19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС. Цитираната разпоредба била приета преди датата на сключване
на процесния договор и била в сила от 23.07.2014 г. Следователно, към датата на
сключване на договора за кредит страните били обвързани от законовото
изискване, третиращо размера на ГПР. Това налагало извода, че многократно е
надвишен максималния размер от 50 %, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК. С оглед
изложеното счита, че не дължи неустойка в размер на ***лв., както и ГПР в
размер на 47.36% , както и фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40 %.
Приложеният към исковата молба Рамков договор за цесия бил сключен на
16.11.2010г. Договорът за паричен заем бил сключен на 21.02.2019г. Оспорва твърдението,
че по силата на договора за цесия, ищецът придобил вземането спрямо
ответницата. Приложеното Потвърждение за сключена цесия нямало дата на
съставяне и подписване, поради което не можело да служи за целите на т.4.8. от
договора за цесия и било неотносимо към договора за
паричен заем. Предвид това счита, че договорът за цесия приложен към исковата
молба не е годен да установи вземане в полза н.ищеца., тъй като не установи
вземането н.“И. А. М.“ АД към ответника по сключения договор з.паричен заем да
е прехвърлено на неговия праводател „А.з.с.на в." ЕАД, от което следвало
да се приеме, че „А.за с.на в." ЕАД не се легитимира като кредитор на
процесното вземане. По изложените съображения счита, че предявеният
установителен иск се явява неоснователен и моли да бъде отхвърлен. Претендира
съдебни разноски.
От събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за
установено следното:
От приложеното ч.гр.д.№3542/2019 г.
по описа на РС-К= се установява, че по подадено от ищеца заявление е издадена
заповед №2086/17.12.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника С.Д.М., ЕГН-**********, за сумите:
сумата: ***лв. главница, ***лв. договорна
лихва за период от 24.03.2019 г. до 01.09.2019 г., ****лв. такса разходи, ***лв.
неустойка неизпълнение на задължение от 24.03.2019 г. до 01.09.2019 г., ***лв.
обезщетение з.забава от 25.03.2019 г. до датата на подаване на заявлението в
съда, законн. лихва от 16.12.2019 г. до окончателното
изплащане н.задължението и разноски по делото: ***лв. държавна такса и ***лв.
юрисконсултско възнаграждение, които вземания произтичат от договор паричен
заем №***/21.02.2019 г., сключен между „И.А. М.“ АД и длъжника С.Д.М.,
прехвърлени на „А.за с.на в.“ ООД с договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/. Заповедта е връчена на длъжника на 17.12.2019 г. и на 17.12.2019 г. е
подадено възражение по чл.414 от ГПК, а в срока по чл.415, ал.4 вр. с ал.1, т.1
от ГПК
кредиторът предявява иска за установяване съществуването на вземанията си по
издадената заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
От представеното по делото заверено копие на Договор за паричен заем №***/21.02.2019 г., двустранно подписан и неоспорен, е видно, че е сключен между „И.А. М.“ АД, като заемодател и ответника С.Д.М. в качеството на заемател за сумата *** лв. на основание Стандартен европейски формуляр, предоставен на заемателя и посочващ индивидуалните условия по бъдещия паричен заем и предложение за сключване на договор за паричен заем, направено от заемателя и приложение във връзка с информационните права на субекта на данните-заемател- чл.1 от договора. Съгласно чл.2 на договора, заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от *** лв. със задължението за връщането й в срок до 01.09.2019 г., на 27 равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на ****лв., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40%, с лихвен процент за деня, при отказ от договора-0.11%, с ГПР по заема-***% и обща сума дължима от заемателя ****лв. Не е спорно, че заемната сума от *** лв. е получена от ответника като заемател. Видно от чл.3 на договора с подписването му страните се съгласили да се рефинансира текущия заем на заемателя, който заявил, че желае да погаси изцяло задължението си по договор за паричен заем №*** в размер на ***лв. Видно от чл.2, т.5 на договора, падежът на първата погасителна вноска е 03.03.2019 г., а падежът на последната 27-ма седмична погасителна вноска е 01.09.2019 г., т.е. преди датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /16.12.2019 г. /. Видно от чл.4, ал.1 на договора заемателят се е задължил, в срок до три дни от сключването на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на определени изисквания; 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл.2, т.7, със срок на валидност-30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора, а съгласно чл.4, ал.2 от договора, при неизпълнение на това задължение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на ***лв., като неустойката се заплаща на заемодателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка вноска се добавя сума в размер на ***лв. В чл.10 на договора е уговорено правото на заемодателя по всяко време да прехвърли правата си по настоящия договор на трето лице, включително да заложи вземането в полза на трето лице, съгласно ЗОЗ.
По делото са приети като доказателства заверени копия на Приложение за сключване на договор за паричен заем от 21.02.2019 г. и приложения към ППЗ: Информационни права н. субектите на лични данни-кредитоискатели, подписани от ответника С.Д.М..
По делото са приложени заверено копие н.Рамков договор з.продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., от който е видно, че „И.А. М.“ АД като продавач е прехвърлило на „А.за с.на в.“ ЕАД като купувач ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произхождащи от договори за потребителски кредити, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, които вземания ще се индивидуализират в Приложение №1, което ще бъде неразделна част от този договор, считано от датата на неговото съставяне, като Приложение №1, както и всяко следващо приложение към този договор с идентичен номер, но с нова дата, касаещо индивидуализирането на прехвърлени вземания, а от заверените копия на Приложение №1/01.10.2019 г. и Потвърждение за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД се установява, че под №349 е прехвърлено и вземане в размер на ***лв. по договора за паричен заем от 21.02.2019 г., сключен със С.Д.М.. За извършената цесия ответникът С.М. е уведомен с уведомително писмо изх.№УПЦ-П-ИАМ/***, изпратено с известие за доставяне и получено лично от него на 31.10.2019 г.
С договор за цесия - Рамков договор з.продажба и прехвърляния н.вземания от 16.11.2010 г., съгласно Приложение № 1 към същия, подписано н.01.01.2019 г., Заемодателят "И. А. М." АД е прехвърлил вземането си към Заемателя, произтичащи от горепосочения договор з.заем, на нов кредитор - "А.за с.н.в." ООД, чийто правоприемник е ищецът "А.з.с.на в." ЕАД. За извършената цесия ответникът е уведомен с уведомително писмо, изпратено с известие за доставяне и получено лично от нея на 18.10.2019 г. Приложено е и пълномощно, с което "И. А. М." АД като цедент упълномощило „А.з.с.на в.“ АД като цесионер да уведоми от името на "И. А. М." АД всички длъжници/кредитополучатели, солидарни длъжници, поръчители и всички трети задължени лица/ по всички вземания на дружеството, възникнали по силата н.сключени договори за кредит, които дружеството е цедирало /прехвърлило/ съгласно Рамков договор за продажба и прехвърляния на вземания /цесия/, сключен на 16.11.2010 г. между "И. А. М." АД като цедент и „А.за с.на в.“ АД.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза с депозирано заключение, неоспорено, което съдът възприема. Съгласно заключението по процесния договор са извършени 3 плащания в общ размер *** лв., като със сумите кредиторът е погасил 36 лв.разходи за събиране на вземането, ***лв. неустойка, ***лв. гоговорна лихва и ***лв. главница. По погасителния план и направените плащания по договора, вземанията са: ***лв. главница, ***лв. договорна лихва, ***лв.неустойки, ** лв. такса разходи или общо ***лв. Лихвата за забава за периода 25.03.2019 г. до датата на подаване на заявлението-16.12.2019 г. е в размер на ***лв.
От така установеното съдът прави
следните правни изводи:
Искът за установяване
съществуването на вземане с правно основание чл.422 вр. с чл.415 от ГПК е
предявен в законоустановения месечен срок и е допустим. За ищеца-кредитор е
налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй в
срока по чл.414 от ГПК длъжникът е подал възражение срещу издадената заповедта
за изпълнение по ч.гр.д.№3542/2019г. по описа на РС-К=.
Ищецът основава активната си
материално-правна легитимация на Рамков договор за продажба и прехвърляния на
вземания от 16.11.2010 г., ведно с Приложение №1 към него от 01.01.2019 г., сключен с "И.
А. М." АД.
Съгласно чл.99 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното спрямо трети лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Съгласно чл.99 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие спрямо трети лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. По делото е налице изрично пълномощно, с което ищецът- цесионер е упълномощен от предишния кредитор от негово име писмено да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията по договорите за кредит. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД / решение №137/02.06.2015 г. по гр.д.№5759/2014 г. на ВКС, III г.о./. От представените по делото доказателства се установи, че ответникът лично е уведомена за извършеното прехвърляне на вземането по процесния договор за паричен заем поради което съдът приема, че ищецът се явява кредитор на ответника.
Установи се, че между "И. А. М." АД като заемодател и ответницата е сключен договор за паричен заем, по силата на който заемодателят е предоставил на С.М. кредит в размер на *** лева, а за последната като заемополучател е възникнало задължение да погаси усвоената заемна сума на седмични погасителни вноски, на падежните дати по чл.2, т.5 от договора.
Първият спорен въпрос е относно валидността на клаузата на договора относно договорната лихва, като ответницата противопоставя възражение за нищожност на същата като противоречаща на добрите нрави. Процесният договор за паричен заем е сключен при действието на Закона за потребителския кредит /обн.ДВ. бр.18/05.03.2010 г., в редакцията му изм. и доп. с ДВ, бр.51 от 19.06.2018 г. /. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл.19, ал.4 на ЗПК се сочи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, а от чл.19, ал.5 на ЗПК следва, че последица от неспазване на определения максимален размер води до нищожност на клаузите на договора относно годишния процент на разходите. Към датата на сключване на договора за паричен заем размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент определен от БНБ към тази дата 0.00% плюс десет пункта отгоре. В случая определеният в договора размер на ГПР -***% не надвишава пет пъти размера на законната лихва (50%). С оглед това не се явява и прекомерен размерът на уговорената лихва, като противоречащ на добрите нрави. Договорната лихва е възнаграждението (печалбата) на кредитодателя/заемодателя за това, че е предоставил определена сума в заем и след като сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвения процент от 40.00% кредитодателят не налице обогатяване за сметка на кредитополучателя. Съдът намира, че клаузата на чл.2, т.6 от договора, относно възнаградителната лихва е действителна, поради което и ответникът дължи заплащането й за предоставения от заемодателя кредитен ресурс.
Следващото възражение касае действителността на клаузата на чл.4, ал.2 от договора. Съгласно чл.4 от договора, при неизпълнение задължение на заемателя да осигури обезпечение по договора за заем /банкова гаранция или поръчителство/, на същия се начислява неустойка в размер от ***лв., разсрочена на равни части и платима на съответните падежни дати към погасителните вноски, които нарастват със сумата от ***лв. всяка. При това съдържание на клаузата размерът на уговорената неустойка се явява 63.99 % заемната сума ((***/***)х100).
Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С нормата на чл.146, ал.1 от ЗЗП се обявява неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са индивидуално уговорени дефинираните клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им - чл.146, ал.2 от ЗЗП. От чл.1 от договора следва, че заемателят е запознат предварително от заемодателя с всички условия по договора и му е предоставен Стандартен европейски формуляр с индивидуалните условия на бъдещия паричен заем, но последният не е от естество да установи индивидуално уговаряне на оспорената клауза по договора, възможността за равноправно обсъждане на варианти за предоставяне на обезпечение и последиците от неизпълнение на това задължение, позволяващи на кредитора да увеличи възнаграждението си до непосилен за потребителя размер. Макар и да е уговорена като санкция доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, същата е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, като по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавка към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя –63.99 % от заемната сума. Както разходите на кредитора, така и печалбата му би следвало да се включат в ГПР. Съдът намира, че с клаузата на чл.4 от договора се цели заобикаляне на установения в чл.19, ал.4 от ЗПК максимален праг на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. От установеното следва извода, че клаузата на чл. 4 от договора противоречи на добрите нрави и във вреда на потребителя, защото не отговаря на изискването за добросъвестност, а има за цел заобикаляне изискванията на ЗПК, което я прави тази клауза нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Нищожната клауза не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение, поради което не следва да бъде зачетена.
Ответникът противопоставя възражение и за нищожност на клаузите, предвиждащи заплащане на такси и разходи за събиране на вземането. Видно от чл.16 на процесния договор за паричен заем, ответника като заемател се е съгласила с действащата към момента на сключване на съглашението тарифа за такси на "И. А.М." АД. По делото не е представена тарифата, но съгласно доводите на ищеца, при забава на заемателя в заплащането на падеж на погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва по заема, с повече от 30 календарни дни се дължало заплащането на такса за разходи /изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др./ за събирането на просрочените вземания в размер на ****лв., като таксата за направени разходи се начислявала за всеки следващ 30 дневен период, през който имало погасителна вноска, чието плащане било забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни вноски, които трябва да заплати заемателят, не можело да надхвърлят ****лв.
Разпоредбите на чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Изпращането и връчването на напомнителни писма, ел.съобщения или покани, провеждане на телефонни обаждания, както и ангажирането на служител за лични посещения или др., провеждане на не представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора. По своята същност това са действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на задълженията на потребителя по договора. Следователно тези дейности имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита е изрично забранено с чл.10а, ал.2 от ЗПК. В нормата на чл.33, ал.1 от ЗПК е предвидено, че при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в ал.2, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В настоящия случай, в клаузата на чл.8 от договора е предвидено, че при забава на плащанията на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава. Наред с това задължение заемателят следва да заплаща и посочените по-горе такса за разходи. Макар да са наименовани „такса за разноски“, това задължение не съответства на никаква допълнителна услуга, предоставяна на заемателя, а представлява фиксиран предварителен размер на обезщетение за допуснато неизпълнение на договорно задължение. С определяне на тези плащания по същество се заобикаля ограничението на чл.33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Предвид това и с оглед на чл.21, ал.1 от ЗПК съдът приема, че клаузи на договора, предвиждащи заплащане на такси и разходи за събиране на вземането са нищожни и като такива не пораждат права и задължения за страните по заемното правоотношение.
Предвид изложеното съдът намира, че за ответника е възникнало задължение за връщане на заетата сума, уговорената договорна лихва и лихва за забава по чл.8 от договора, в размер на законната лихва. Отчитайки извършените плащания в общ размер на *** лв. и съобразно правилото на чл.76 от ЗЗД, следва да се приеме, че с тях е погасена изцяло дължимата договорна лихва в размер на ****лв. /разликата между общото задължение по чл.2, т.7 на договора и предоставения кредитен ресурс- чл.2, ал.1 от договора/, обезщетението за забава в размер на ***лв. и част от главницата в размер на ***лв. / разлика между предоставения кредит от *** лв. и остатъка от извършеното плащане/. Претенцията на ищеца за частично основателна и следва да бъде уважена в претендирания размер ***лв. главница, а претендираните: ***лв. договорна лихва, ** лв. такса разходи, ***лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение и ***лв. лихва за забава от 25.03.2019 г. до 16.12.2019 г. следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Относно разноските:
Съгласно т.2 от ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ.чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада. На основание чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на разноски, съобразно уважената част от исковете. Както с исковата молба, така и в представени списък по чл.80 от ГПК ищецът претендира разноски, единствено в настоящото исково производство, поради което с оглед диспозитивното начало съдът е длъжен да се съобрази с това искане. Съгласно чл.78, ал.8 от ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП, която норма препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ. Разпоредбата на чл.25 и чл.26 на наредбата предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лв., а в исковото - от 100 до 300 лв. Предвид това и чл.1 от наредбата съдът определя възнаграждение в размер от 100 лв., като общият размер на разноските в исковото производство е 3***лв. Съразмерно на уважените искове в полза на ищеца следва да се присъдят направените в настоящото исково производство разноски в размер на ***лв.
Ответникът претендира разноски в размер на *** лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение по списък по чл.80 от ГПК. Ищецът е направил своевременно възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение при интерес до 1000 лв. до 5000 лв. е 300 лв. + 7 %, т.е. при материален интерес- ***лв. минималния размер на адвокатско възнаграждение е ***лв. Съгласно §2а от ДР на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита з.неразделна част от дължимото възнаграждение. В случая съблюдавайки разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 и §2а от ДР от Наредба №1/2004 г. и размерът на адвокатското възнаграждение съдът намира възражението по чл.78, ал.5 от ГПК за неоснователно. Н.основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да заплати на ответника съразмерно на отхвърлената част от иска ***лв. с ДДС разноски за адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА
за установено по отношение на С.Д.М., ЕГН-********** ***, че съществува вземане ”А.за с.на
в.“ ЕАД, с ЕИК:***, със седалище и адрес на управление ***, офис сграда Л., ет.*,
офис *, на основание чл.422, вр. с чл.415 от
ГПК вр. с чл.79, ал.1, вр. с чл.99 от ЗЗД за сумата ***лв. главница по
договор за паричен заем №***/21.02.2019 г.,
сключен с „И.А. М.“ АД вземанията, по който са прехвърлени на 01.10.2019 г. с
Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г., и законната лихва върху главницата от 16.12.2019 г. до
изплащане до изплащане н. вземането, за която е издадена заповед №2086/17.10.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№3542/2019
г. по описа
на PC –К=, като ОТХВЪРЛЯ
иска по чл.422 от ГПК за сумите: ***лв. договорна лихва от 24.03.2019 г. до 01.09.2019 г., ****лв. такса разходи, ***лв. неустойка з.неизпълнение на
договорно задължение от 24.03.2019 г. до
01.09.2019 г. и ***лв. обезщетение
з.забава от 25.03.2019 г. до датата н.подаване
на заявлението-16.12.2019 г. като неоснователен, за които суми е издадена
заповед №2086/17.10.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№3542/2019 г. по описа
на PC –К=.
ОСЪЖДА С.Д.М., ЕГН-********** от гр.К=, ул.“Р. К.“ №** да заплати на ”А.за с.на в.“ ЕАД, с ЕИК:***, със седалище и адрес на управление ***, офис сграда Л., ет.*, офис *, на основание ч.78, ал.1 от ГПК направените в настоящото производство разноски в размер на ***лв., съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА ”А.за с.на в.“ ЕАД, с ЕИК:***, със седалище и адрес на управление ***, офис сграда Л., ет.*, офис *, да заплати на С.Д.М., ЕГН-********** ***, на основание ч.78, ал.3 от ГПК направените в настоящото производство разноски в размер на ***лв. с ДДС адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- С. в двуседмичен срок от връчването му на страните.
След влизане в сила на решението, препис от него да се приложи по ч.гр.д.№3542/2019 г. по описа на РС-К..
Районен съдия: