Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.08.2020 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми
май през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 10152 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 501624 от 04.10.2018 год., постановено
по гр.дело № 72942/2016 г. на СРС, ІІ Г.О., 70 състав, е осъдено „ Х.“ ООД,
ЕИК ********, на основание чл.200, ал.1 КТ, да заплати на Д.В.С., ЕГН **********,
сумата 531,92 лева- обезщетение за търпени неимуществени вреди в резултат на
трудова злополука, настъпила на 13.09.2015 г., ведно със законната лихва от
13.09.2015 г. до окончателното погасяване, като е отхвърлен иска на основание
чл.200, ал.4 КТ за разликата над 531,92 лв. до 1043,21 лева, а именно 511,29
лв.- получена сума по договор за застраховане, на основание чл.200, ал.3 КТ за разликата над 1043,21 лв. до 1440 лв.,
а именно 396,79 лв.- получено обезщетение да временна неработоспособност, за
разликата над 1440 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв., като
неоснователен. С решението на съда е отхвърлен предявения от „Х.“ ООД, ЕИК ********,
срещу Д.В.С., ЕГН **********, частичен насрещен иск с правно основание чл.203,
ал.2, пр.1 КТ за сумата 6000 лв. от общо 28324,78 лв., представляваща умишлено
причинена вреда на т.а. марка „ Мерцедес“, с рег № *******като неоснователен. С
решението на съда е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.1, т.2
ЗА, „ Х.“ ООД, ЕИК 1*******, да заплати на адв.Т.В., ЕГН **********, сумата от
691,70 лв.- полагащо се адвокатско възнаграждение за защита по делото пред СРС.
С решението на съда е осъден на основание чл.78, ал.3 ГПК, Д.В.С., ЕГН **********, да заплати на „Х.“
ООД, ЕИК 1*******, сумата 2368,08 лв.- разноски по делото сторени пред СРС. С
решението на съда е осъден на основание чл.78, ал.6 ГПК, „ Х.“ ООД, ЕИК ********, да заплати по
сметка на Софийски районен съд, сумата от 83,51 лв.- държавна такса и разноски
по делото. С определение № 105129 от 30.04.2019 г., постановено в закрито
заседание по гр.дело № 72942/ 2016 год. по описа на СРС, 70 състав е оставена
без уважение молбата на Д.В.С. с вх.№ 5177854/ 05.11.2018 год. и молбата на „Х.“
ООД с вх.№ 5204303/11.12.2018 г. за изменение на решение № 501624 от 04.10.2018 г., в частта за разноските.
В срока по чл.259
от ГПК,
решението на СРС, ІІ Г.О., 70 състав е обжалвано и от двете страни по делото.
Въззивникът- ищец Д.В.С., чрез пълномощника си адв.Т.В. е подал въззивна жалба,
с която обжалва
решението в частта, с която е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.200 от КТ
за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 531,92
лв. до пълния предявен размер от 5000 лв., с искане решението да бъде отменено в обжалваната
част и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен изцяло предявения
иск с правно основание чл.200 от КТ в обжалваната част. Твърди се, че решението
в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на
материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в
жалбата.
Въззиваемата страна – ответник „ Х.“ ООД, *** / със сегашно
наименование „Е.Б.М.“ ООД/, чрез пълномощника си адв.А.А., оспорва
жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение в
обжалваната от ищеца част –потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззивникът- ответник „ Х.“ ООД, *** / със сегашно
наименование „Е.Б.М.“ ООД/, чрез пълномощника си адв.А.А. е подал въззивна и насрещна въззивна жалба, с които обжалва решението в
частта, с която е уважен предявения
осъдителен иск с правно основание чл.200 от КТ, както и в частта, с която е
отхвърлен предявения частичен насрещен иск с правно основание чл.203, ал.2, пр.1 от КТ по съображения изложени в жалбите с искане решението
да бъде отменено в обжалваната част и вместо това да бъде постановено друго, с
което да се отхвърли изцяло предявения от ищеца иск с правно основание чл.200
от КТ и да се уважи изцяло предявения насрещен частичен осъдителен иск. Твърди
се, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения
изложени в жалбите. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна –ищец Д.В.С. не взема становище по подадените
въззивна и насрещна въззивна жалба от ответника по делото.
Постъпила е и частна жалба от Д.В.С., подадена чрез пълномощника
адв.Т.В. срещу определение № 105129 от 30.04.2019 г.,
постановено в закрито заседание по гр.дело № 72942/ 2016 год. по описа на СРС,
70 състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата на Д.В.С. с вх.№
5177854/ 05.11.2018 год. за изменение на решение № 501624 от 04.10.2018 г., в частта за
разноските. В частната жалба са изложени
съображения за незаконосъобразност на обжалваното определение. Моли съда да
отмени обжалваното определение и да измени решението в частта за разноските,
като определи същите съобразно правилата на чл.78, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.7,
ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответникът по частната жалба- „ Х.“ ООД, *** / със сегашно
наименование „Е.Б.М.“ ООД/, чрез пълномощника си адв.А.А. оспорва частната жалба, като неоснователна по
съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор на
подадената частна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба, подадена от въззивника- ищец Д.В.С. е ОСНОВАТЕЛНА.
Разгледани по същество въззивната и
насрещната въззивна жалба, подадени от въззивника-ответник „
Х.“ ООД, *** / със сегашно наименование „Е.Б.М.“ ООД/ са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно - не е
постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност
на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може
да се извлече смисъла му. Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо, като при постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни процесуалноправни
норми на закона. При постановяването му, в частта, с която е отхвърлен
предявения иск с правно основание чл.200 от КТ за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, в резултат на трудова злополука, настъпила на
13.09.2015 год., за разликата над 531,92 лв. до пълния предявен размер от 5000
лв. е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което
същото се явява неправилно, като в тази
връзка
настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените
в мотивите му съображения, досежно неоснователност
на предявения от ищеца срещу ответника
иск с правно основание чл.200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, в резултат на трудова злополука, настъпила на 13.09.2015
год., за разликата над уважения размер от 531,92 лв. до пълния предявен размер
от 5000 лв. В настоящия случай, доводите изложени в жалбата на въззивника- ищец
са основателни. Доводите изложени в жалбите на въззивника- ответник, съдът
намира за изцяло неоснователни Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да се
добави и следното:
Не
се спори между страните, а и с оглед на събраните по делото доказателства, съдът приема за
безспорно установено обстоятелството, че между пострадалия ищец и ответника е съществувало към момента на настъпване
на трудовата злополука/ 13.09.2015 год./ валидно трудово правоотношение, по
силата на което Д.В.С. е заемал длъжността "шофьор на тежкотоварен
автомобил", с място на работа „Кариера Студена“ при ответника. Не се спори
между страните, а и видно от решение от 19.04.2016 г. на Директора на ТП на НОИ
София- град е потвърдено разпореждане № 18720/15.02.2016 г. на длъжностното
лице по чл.60, ал.1 от КСО, с което злополуката станала с Д.В.С. на 13.09.2015
г. се приема за трудова, като правилно и законосъобразно. В мотивите на
решението от 19.04.2016 г. на Директора на ТП на НОИ София- град е прието за
установено, че претърпяното на 13.09.2015 год. от Д.В.С. здравословно
увреждане- контузия на долната част на гърба и таза, получено през време и във
връзка с извършваната работа, обхващало предвидените от законодателя хипотези
по чл.55, ал.1 от КСО и можело да бъде прието за трудова злополука. Видно от разпореждане
№ 18720/15.02.2016 г. на длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО при ТП на НОИ
София- град, се установява, че на основание чл.60, ал.1 от Кодекса за социално
осигуряване/КСО/, декларираната злополука с вх.№ 1106-406 от 24.11.2015 г. на
Териториално поделение-София град от пострадалия Д.В.С., станала с Д.В.С., ЕГН **********
на 13.09.2015 г. е приета за трудова злополука по чл.55, ал.1 от КСО. В
мотивите на разпореждането е прието за установено, че видно от протокол № 9/
30.12.2016 г. за разследване на злополуката от ТП на НОИ Перник, Д“ИТ“ Перник и
„ Х.“ ООД, обясненията на пострадалия и свидетелите М.П.М., Й.Г.К.,М.А.К.и В.Д.Ц.,
злополуката е станала през време и във
връзка с извършваната работа- при изсипване на скална маса от самосвал за подмяна на спукана гума, самосвала се
преобръща, вследствие на което пострадалия получава контузия на долната част на
гърба и таза. Признаването на злополуката за трудова от компетентния орган е
достатъчно основание за настъпване на задължението на работодателя за
обезвреда. Т.е с оглед на така установената фактическа обстановка, правилни са
изводите на първоинстанционния съд за наличие на предвидените в закона
материалноправни предпоставки на чл.200 от КТ за възникване и ангажиране на
отговорността на ответното дружество – в качеството му на работодател, да
обезщети ищеца –работник за причинените му неимуществени вреди в резултат на претърпяната от него на
13.09.2015 г. трудова злополука. От събраните по делото гласни и писмени
доказателства, както и от изслушаната съдебно-медицинска експертиза не буди
съмнение и обстоятелството, че като пряка и непосредствена причина от станалия
инцидент, ищецът е претърпял неимуществени вреди – болки и страдания, което
поражда задължение за работодателя да ги обезщети.
На
следващо място неоснователно е възражението на ответника, че в случая
пострадалият ищец е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба
небрежност, т.е., че е налице съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 КТ. По
приложението на чл.201, ал.2 от КТ в съдебната практика единно се приема, че
груба небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е
предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма
да настъпят или че ще ги предотврати. Такова субективно отношение ще е налице,
когато пострадалият не е изпълнил определени свои задължения по трудовото
правоотношение във връзка с безопасността на труда, неполагайки дължимата грижа
при съзнаване на възможността от настъпване на вредоносен резултат. Съгласно
разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, работодателят, въвел възражение за
съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука
е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на
работата, т.е. при условията на пълно и главно доказване работодателят
трябва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на
безопасност на труда, но и то със съзнанието за възможно настъпване на
вредоносните последици и самонадеяното отношение от съществуващата опасност от
тяхното настъпване. Съгласно решение № 51 от 08.05.2018 г. по гр.дело №
2302/2017г., ГК, III г.о. на ВКС, съдържанието
на понятието груба небрежност при трудова злополука, поради липса на легална дефиниция,
многократно е разяснявано в практиката. Съгласно решение № 79 от 27.02.2012 г. по
гр.дело № 673/2011 г. на ІV г.о.
на ВКС - то е налице, когато пострадалият е съзнавал, предвиждал настъпването
на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще
ги предотврати. Единна е практиката и относно изходната позиция, че "не
всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба
небрежност, а само това нарушение, което е в пряка причинна връзка с
увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният
би положил в подобна обстановка"/решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр.дело
№ 298/2009 г. на ІV г.о./ Пострадалият следва да е допринесъл за трудовата
злополука, но вината му не може да се предполага. Доказателствената тежест за
предпоставките на чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя /решение № 62 от 24.02.2015 г. по
гр.дело № 2798/2014 г. на ІV
г.о./ Небрежността в гражданското право е неполагане на грижа според един
абстрактен модел - поведението на определена група лица/ добрия стопанин/, с
оглед естеството на дейността и условията за извършването й /решение № 348 от 11.10.2011 г.
по гр.дело № 387/2010 г. на ІV
г.о./ Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на
вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той
съпричинява вредата. В хипотезата, при която работодателят е нарушил правила за
безопасност на труда и работникът е допринесъл за настъпване на злополуката,
работодателят отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с
виновното му поведение, но не и за тези, които са последица от поведението на
увредения /ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК, решения № 302 от 07.10.2013 г. по
гр.дело № 3248/2013 г. на ІV г.о., № 202 от 12.12.2014 г. по гр.дело №
1298/2014 г. на ІІІ г.о./. Във всички случаи преценката за наличието на груба
небрежност е конкретна и зависи от установените факти по делото /решение № 194
от 21.06.2011 г. по гр. дело № 1248/2010 г. на ІІІ г.о./.
В
случая, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и цялостна
оценка на конкретната фактическа обстановка при настъпване на трудовата
злополука на 13.09.2015 г., съдът приема, че не е доказано твърдението на
ответника, че с поведението си ищеца е съпричинил вредоносния резултат при
допусната груба небрежност. По делото не са ангажирани доказателства от страна на ответника, чрез
неговия процесуален представител в тази насока. Не е установено към момента на
злополуката ищецът да се е отклонил от изпълняваните от нея трудови задължения
или да е нарушил правилата за безопасност, което поведение да има отношение към
настъпването на вредоносния резултат. В процесния случай, съдът приема, че
работодателят не е доказал по категоричен и безспорен начин обстоятелството, че
пострадалият / ищеца по делото/ е допуснал груба небрежност, като част от
механизма на трудовата злополука, което води и до обоснован извод за
неоснователност на възражението на въззивника- ответник по приложението на
разпоредбата на чл.201, ал.2 от КТ. С оглед на тези съображения, настоящият
състав намира, че в случая не е доказано по делото съпричиняване от страна на
ищеца на вредоносния резултат, при допусната от него груба небрежност, поради
което и не е налице основание за намаляване на дължимото обезщетение по чл.201,
ал.2 от КТ.
На
следващо място изцяло неоснователно е възражението на ответника, че в процесния
случай при определяне на дължимото обезщетение на ищеца следва да се приложи разпоредбата на чл.200,
ал.4 от КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 4 от КТ, дължимото
обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените договори за
застраховане на работниците и служителите, а дължимото обезщетение според
определението на ал. 3 на същия член е разликата между причинената вреда –
неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението
и/или пенсията по общественото осигуряване. Следователно, дължимото обезщетение
за вреди от трудова злополука, както е в процесния случай, се определя от сбора
на претърпените имуществени вреди /претърпени загуби и пропуснати ползи/ и
неимуществени вреди. Имуществените вреди се установяват по вид и размер и се
кумулират, неимуществените вреди се определят по справедливост, и от получената
обща сума се намалява полученото обезщетение и/или пенсията по общественото
осигуряване. Последното намаляване на дължимото обезщетение според чл. 200, ал.
4 от КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител
е получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на
работниците и служителите за риска „трудова злополука” за сметка на
работодателя при условията на чл. 57 от Закона за здравословни и безопасни
условия на труд. Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на
застрахователното събитие /настъпването на трудовата злополука/, е определена в
застрахователния договор. В случай на изплатено обезщетение от набраните
вноски, които работодателят е правел в интерес на работника или служителя, за
настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на
пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за
една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя
обезщетение се намалява с получената парична сума по застрахователния договор.
Когато разпорежда, че по посочения начин се намалява „дължимото обезщетение”,
законът не предвижда намаляването да се извършва само в случаите на предявени
претенции само или и за имуществени вреди.
В настоящия случай, съдът приема за безспорно
установено обстоятелството, че ответникът е доказал твърдението си, че към
датата на настъпване на трудовата злополука, ищецът е бил застрахован от него по Задължителна застраховка „ Трудова
злополука“. От друга страна, в случая не
е установено по делото обстоятелството, че ищецът е подал заявление за
изплащане на застрахователно обезщетение, както и че същия е получил
обезщетение от страна на застрахователя. По делото не са ангажирани от страна
на ответника доказателства в тази насока. Установява се, с оглед заключението
на вещото лице по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза, че ищецът не е
получил застрахователно обезщетение от „ХДИ Застраховане“ АД/ сега „
Застрахователно дружество ЕИГ Ре“ ЕАД/. С оглед на което дължимото на ищеца
обезщетение за претърпени неимуществени вреди не следва да бъде намалявано по
реда на чл.200, ал.4 от КТ, тъй като по делото не е доказан факта на заплатено
застрахователно обезщетение на ищеца. Намаляване на дължимото обезщетение
според чл. 200, ал. 4 от КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият
работник или служител е получил парична сума по сключени договори за
задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова
злополука” за сметка на работодателя при условията на чл. 57 от Закона за
здравословни и безопасни условия на труд. В случай че на ищеца е било изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени
вреди по сключена застраховка "Живот" или "Трудова
злополука", това обезщетение следва да се приспадне.
На следващо място съдът приема за
изцяло неоснователно възражението по чл.200, ал.3 от КТ на ответника, че
дължимото на ищеца обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следва да
бъде намалено с размера на полученото от НОИ обезщетение за временна
неработоспособност. В настоящия случай безспорно е по делото обстоятелството,
че ищецът е получил като обезщетение за
временна неработоспособност след 13.09.2015 г., сума в размер на 511,29
лв.
Съдът
приема, че при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 КТ,
не следва да се приспада полученото обезщетение за временна нетрудоспособност
на основание чл. 200, ал.3 КТ. / в този смисъл
решение № 54/23.04.2019 год. по гр.дело № 3649/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о./
Хипотезата, която предвижда приспадане на обезщетението от общественото
осигуряване е конкретизация на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване. Един от случаите на неоснователно обогатяване е когато се плаща
два пъти за едно и също нещо, респективно два пъти се задоволява един и същи
интерес. В случая доколкото конкретната правна норма не допуска неоснователно
обогатяване, то тя не допуска два пъти да се обезщетяват едни и същи вреди-
веднъж от работодателя и втори път от общественото осигуряване. Когато
обезщетението от общественото осигуряване компенсира загубата на трудовото
възнаграждение, то следва да се приспадне от присъденото обезщетение за пропуснати
ползи, причинени от трудовата злополука и изразяващи се в неполучено трудово
възнаграждение. Само в този случай неприспадането на сумата би довело до двойно
плащане и съответно до неоснователно обогатяване. Обезщетението за
неимуществени вреди компенсира причинените болки и страдания чрез предоставяне
на други блага. Това обезщетение, съответно неимуществените вреди няма връзка с
обезщетението по общественото осигуряване, което компенсира загубата на
трудовото възнаграждение, представляваща имуществена вреда от вида на
пропусната полза. Поради това получаването на двете обезщетения- за
неимуществени вреди по чл.200 от КТ и обезщетението от общественото
осигуряване, компенсиращо загубата на трудовото възнаграждение, не е двойно
плащане и не води до неоснователно обогатяване, а напротив до пълно и
справедливо обезщетение на причинените неимуществени вреди. В противоречие с
този извод първоинстанционният съд неправилно е приел, че полученото
обезщетение от страна на ищеца от общественото осигуряване следва да се
приспадне от обезщетението за неимуществени вреди.
На
следващо място, относно размера на дължимото обезщетение на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на трудовата злополука от 13.09.2015 г., съдът приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя
от съда по справедливост. Понятието
,,справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението /ППВС № 4
от 23.12.1968 г./. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания
могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, обстоятелствата,
при които са извършени, интензитетът и продължителността на търпените болки и
страдания, физическите и психологически последици за
увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване
състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и пр. Неимуществените вреди
включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и
претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни
физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически и социален
дискомфорт за определен период от време.
Настоящият съдебен състав намира, че при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат
взети предвид следните правнорелевантни обстоятелства, установени със
заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза и събраните в
първоинстанционното производство писмени
и гласни доказателства: 1/ характера и естеството на
полученото от ищеца травматично увреждане;
2/ интензитета
на претърпените от ищеца болки и страдания;
3/
продължителността на периода на временна неработоспособност на ищеца, причинена
от трудовата злополука; 4/ начинът на увреждането и
обстоятелствата, при които е настъпило; 5/ преживените от ищеца стрес
и уплаха; 6/ възрастта на ищеца към датата на злополуката; 7/
възстановяването на ищеца от физическата травма, без последващи трайни усложнения
и остатъчни последствия за неговото здраве.
Посочените
факти, които в съвкупността си формират съдържанието на понятието
„справедливост”, мотивират настоящият въззивен състав да приеме за основателни
изложените във въззивната жалба на ищеца оплаквания, че размерът на
обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, в резултат на трудова
злополука, настъпила на 13.09.2015 г. е определен от първоинстанционния съд в
нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и не удовлетворява залегналото в закона
изискване за справедливост. Спазвайки задължителните указания в ППВС № 4/1968
г., и при
съобразяване на горепосочените обстоятелства за претърпените болки и страдания
от физическо, и психическо естество по преценка на настоящия съд, на ищеца
следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата
от 5000 лв./ пет хиляди лева/, отговарящо
на общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
По
изложените съображения и предвид несъвпадане изводите на двете инстанции
относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът по
чл. 200 от КТ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 531,92 лв. до
пълния предявен размер от 5000 лв., като
вместо него се постанови решение, с което искът бъде уважен за сумата от 4468,08 лв./ разликата между присъдения от СРС
размер от 531,92 лв. и пълния предявен размер на иска от 5000 лв./, ведно със
законна лихва за забава върху обезщетението за претърпени неимуществени вреди в
размер на сумата от 4468,08 лв., считано от датата на настъпване на
увреждането, в резултат на трудовата злополука/ респективно увреждането/ 13.09.2015
год. до окончателното й изплащане. Законната лихва за забава върху
обезщетението се дължи съобразно чл.86, вр. чл.84, ал.3 ЗЗД, според която
забавата на длъжника при непозволено увреждане настъпва от датата на
увреждането. Решението следва да бъде отменено и в частта за разноските, а
именно в частта, с която ищецът е осъден на основание чл.78, ал.3 от ГПК да
заплати на ответника, сумата от 2368,08 лв.
С оглед изхода на спора по подадената
въззивна жалба от въззивника- ищец, основателна се явява и подадената частна
жалба от ищеца срещу определение № 105129 от 30.04.2019 г.,
постановено в закрито заседание по гр.дело № 72942/ 2016 год. по описа на СРС,
70 състав, в частта, с която е
оставена без уважение молбата на Д.В.С. с вх.№ 5177854/ 05.11.2018 год. за
изменение на решение № 501624 от
04.10.2018 г., в частта за разноските. Определението на СРС, 70 с-в, в
обжалваната от страна на ищеца част се явява неправилно и незаконосъобразно, и
като такова следва да бъде отменено. С
оглед изрично направеното искане в производството пред първата съдебна
инстанция, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата/ ЗА/ ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адвокат Т.В., пълномощник на въззивника- ищец Д.С.,
адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от още 518,30 лв., предвид обстоятелството, че същата е оказала
безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА на въззивника-
ищец.
На следващо място, макар въззивните жалби на въззивника- ответник, да са
насочени срещу първоинстанционното съдебно решение и в частта, с която е
отхвърлен предявения частичен насрещен осъдителен иск с правно основание
чл.203, ал.2 от КТ, за заплащане на сумата от 6000 лв., жалбоподателят не е навел конкретни доводи за
неправилността на решението по този иск, в обжалваната от него част /единствените
кратки фактически и правни доводи в жалбите на ответника са свързани с
предявения иск с правно основание чл.200 от КТ/. С оглед на това, при липсата
на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и
при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по
действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността
на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността
на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да
формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на
съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело
№ 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на
конкретни оплаквания в жалбите на ответника, във връзка с незаконосъобразността
на обжалваното решение в посочената му част, въззивната проверка следва да се
ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При
тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. В тази връзка, обжалваното решение
в посочената му част, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските по делото:
С
оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. При липса на направено искане за присъждане на
разноски за настоящата въззивна инстанция, такива не следва да се присъждат и
на въззивника- ищец по делото.
С оглед разпоредбата на чл.78, ал.6
от ГПК, въззивника- ответник, следва да бъде осъден да заплати по сметка на
СГС, сумата от 89,36
лв., представляваща дължима държавна такса за въззивното производство, а по
сметка на СРС сумата от още 795,21 лв., представляваща дължима държавна такса и
разноски за първоинстанционното производство.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 501624 от 04.10.2018 год.,
постановено по гр.дело № 72942/2016 г. на СРС, ІІ Г.О., 70 състав, в частта,
с която е отхвърлен предявения от Д.В.С., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, чрез
адв.Т.В. срещу „Е.Б.М.“ ООД/ с
предишно наименование „ Х.“ ООД/, ЕИК 1*******, със седалище и адрес на
управление:***, иск с правно основание
чл.200 от КТ за разликата над присъдената сума от 531,92 лв./ петстотин
тридесет и един лева, и 92 стотинки/ до пълния предявен размер от 5000 лв./ пет
хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди-
болки и страдания, вследствие на настъпилото на 13.09.2015 г. при трудова
злополука травматично увреждане, както и
в частта, с която е осъден на основание чл.78, ал.3 ГПК, Д.В.С.,
ЕГН **********, да заплати на „Х.“ ООД, ЕИК 1*******, сумата 2368,08 лв.-
разноски по делото сторени пред СРС, както
и отменя определение № 105129 от 30.04.2019 г., постановено в закрито
заседание по гр.дело № 72942/ 2016 год. по описа на СРС, 70 състав, в частта, с която е оставена без
уважение молбата на Д.В.С. с вх.№ 5177854/ 05.11.2018 год. за изменение на
решение № 501624 от 04.10.2018 г., в
частта за разноските, като вместо това
постановява:
ОСЪЖДА
„Е.Б.М.“ ООД/ с
предишно наименование „ Х.“ ООД/, ЕИК 1*******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Д.В.С.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, чрез адв.Т.В., на основание чл.200 от КТ, сумата от още 4468,08 лв./ четири хиляди, четиристотин шестдесет и осем
лева, и 08 стотинки/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди- болки и страдания, в резултат на трудова злополука, станала на 13.09.2015 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на увреждането- 13.09.2015 г. до окончателното
й изплащане.
ОСЪЖДА „Е.Б.М.“ ООД/ с предишно наименование „ Х.“ ООД/,
ЕИК 1*******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
адв.Т.В., ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2
от ЗА, адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция в размер на сумата от
още 518,30 лв. / петстотин и осемнадесет лева, и 30 стотинки/.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК, „Е.Б.М.“ ООД/ с предишно наименование „ Х.“ ООД/,
ЕИК 1*******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по
сметка на Софийски градски съд, сумата от 89,36 лв. / осемдесет и девет лева, и
36 стотинки/, представляваща дължима държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл.78,
ал.6 от ГПК, „Е.Б.М.“ ООД/ с предишно
наименование „ Х.“ ООД/, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по
сметка на Софийски районен съд, сумата от
още 795,21 лв./ седемстотин деветдесет
и пет лева, и 21 стотинки/, представляваща дължима държавна такса и разноски за
първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 501624 от 04.10.2018 год., постановено по гр.дело №
72942/2016 г. на СРС, ІІ Г.О., 70 състав, в останалата
обжалвана част.
РешениеТО в частта,
в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.203, ал.2 КТ/ в която
е потвърдено решението на СРС/ може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба
при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните, а в останалата част не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.