Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 3.11.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- E въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Натали Генадиева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 2418 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 28.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 10148/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 162
състав, по предявени от „Б.Д.” ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.92 ЗЗД е признато за установено, че П.Г.И. /ЕГН **********/
и П.Г.И. /ЕГН **********/ дължат на „Б.Д.” ЕАД /ЕИК *******/ солидарно
сумата 3 801.93 лв., представляваща
непогасена предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за текущо
потребление от 26.10.2011 г. и Допълнително споразумение към него от 10.11.2015
г., обезпечен с поръчителство, ведно със законната лихва върху сумата от датата
на подаване на заявлението по чл.417 ГПК- 28.11.2017 г., до окончателното й
изплащане, сумата 185.79 лв.- възнаградителна
лихва за периода 10.08.2017 г.- 27.11.2017 г., сумата 20.55 лв.- неустойка
за забава за периода 18.08.2017 г.- 27.11.2017 г., както и сумата 120 лв.- такси по заема в случай на
предсрочна изискуемост, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.417 ГПК от 20.12.2017 г. по гр.д.№ 83633/ 2017 г. на СРС, 162
състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците П.И. и П.И. са осъдени да
заплатят на ищеца „Б.Д.” ЕАД сумата 132.57 лв.- разноски
за заповедното производство, и сумата 269.51 лв.- разноски
за исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от П.Г.И. и П.Г.И.
/ответници по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна „Б.Д.” ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответниците и моли
да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като
претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са установителни
искове по чл.422 ГПК
вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.92 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
уважаване на предявените от „Б.Д.“ ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.92 ЗЗД, като основателни и доказани- чл.272 ГПК.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че страните са били обвързани от валидно договорно
правоотношение, възникнало по силата на сключен на 26.10.2011 г. договор за
потребителски кредит /договор за кредит за текущо потребление/, представляващ
по същество договор за заем /чл.240 ЗЗД/, наименуван като договор за
потребителски кредит- съгласно Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от
12.05.2010 г./, сключен при общи условия. По силата на този договор ищецът „Б.Д.” ЕАД
предоставил възмездно в заем на ответника П.Г.И. сумата 7 000 лева за срок от 72
месеца /6 години/, а последният се задължил да върне заетата сума, ведно с
възнаградителна лихва /уговорена при променлив лихвен процент, който към датата
на сключване на договора е в размер на 14.95 %/, на 72 месечни вноски, платими
на 31- во число на всеки календарен месец. Уговорено е между страните и
заплащането на договорна неустойка за забава при плащане на погасителните
вноски по кредита- т.19.1 от действащите помежду им Общи условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление, и такса за предсрочна
изискуемост на кредита /договорна неустойка/- т.15 от кредитния договор.
Договорът е обезпечен с поръчителство, учредено от ответницата П.Г.И. със
сключен на същата дата- 26.10.2011 г., валиден договор за поръчителство, според
който същата се задължила да отговаря солидарно с кредитополучателя в случай на
неизпълнение на задълженията по договора за кредит. Между страните е сключено и
допълнително споразумение към договора на 10.11.2015 г., с което е договорено продължаване
на срока за погасяване на кредита с още 120 месеца или до 10.11.2025 г., при
запазване размера на договорената възнаградителна лихва.
От
страна на ответника И. не е направено възражение, че не е получил посочените в
процесния договор заемни средства, поради което и насрещното му задължение като
кредитополучател да погасява вноските по сключения с ищеца- кредитодател
договор за потребителски кредит от 26.10.2011 г. безспорно е възникнало. В
подкрепа на твърдението за усвояване на средствата
от ответника е и съдържанието на
сключеното на
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 2418/ 2020 г.-
СГС, ГК, ІV- Е с-в
10.11.2015 г. допълнително споразумение към
договора, в което е посочено, че банката- кредитор е предоставила на ответника-
кредитополучател кредит за текущо потребление в размер на 7 000 лв., с
непогасен остатък от 4 150 лв. към датата на сключване на споразумението.
Предявената
от ищеца претенция за признаване дължимостта на процесното вземане от общо
3 987.72 лв., включващо 3 801.93 лв.- главница, и 185.79 лв.-
възнаградителна лихва, според фактическите твърдения в исковата молба се основава
на настъпила предсрочна изискуемост на дълга по кредита, каквато според
мотивите на обжалваното първоинстанционно решение действително е настъпила,
което е обосновало признаване дължимостта на горепосочените суми на основание чл.430 ТЗ и чл.92 ЗЗД. Този извод на първоинстанционния съд се споделя от настоящия
въззивен съдебен състав. С оглед установената по делото фактическа и правна
обстановка цялата претендирана от ищеца главница от 3 801.93 лв. и начислената
до 27.11.2017 г. възнаградителна лихва от 185.79 лв. действително подлежат на връщане
от ответника- кредитополучател на ищеца- кредитодател, тъй като събраните по
делото доказателства обосновават извод за настъпила предсрочна изискуемост на
целия дълг по кредита.
Съгласно
даденото в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/ 2014 г.
на ВКС- ОСГТК- т.18, тълкувателно разрешение, предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление на една от
страните при едновременното наличие на две предпоставки: обективният факт на
неплащане на дължими суми по кредита и упражнено от кредитора право да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по
смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия
кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и
за вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната изискуемост има действие
от момента на получаване на изявлението от длъжника, ако към този момент са се
осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й. Предсрочната
изискуемост не би могла да настъпи като последица единствено от забавата в
плащанията на дължимите суми по кредита, ако не е изпълнено изискването за
уведомяване на кредитополучателя.
В
случая според фактическите твърдения на ищеца и представените в тази насока
доказателства, след като е констатирала преустановяване на плащанията по
кредита за период, по- дълъг от 90 дни /4 бр. погасителни вноски/, банката-
кредитор е изпратила нарочно уведомление до ответника- кредитополучател, че
поради неплащане на главница, лихви и такси по кредита през горепосочения
период счита целия кредит за предсрочно изискуем. Уведомлението до П.И. с
дата 2.11.2017 г. е изпратено на посочения в кредитния договор адрес в с.
Световрачене и е връчено на 7.11.2017 г. на лице от домашните му- П.Г.И.,
негова майка и поръчител по договора, живееща на същия адрес. Правилно е прието
от първоинстанционния съд, че извършеното по горепосочения начин връчване на
уведомлението за обявена от банката- кредитор предсрочна изискуемост на дълга
по кредита е надлежно, тъй като куриерската пратка е съдържала писмото-
уведомление за предсрочна изискуемост, и е била получена от лице от домашните
на адресата, поело задължение да му я предаде- съгласно чл.46 ГПК. Ирелевантно
за приемането на този извод е обстоятелството, че отношенията между адресата на
писмото и фактическият му получател, явяващи се лица от едно домакинство, били
влошени, поради което и задължението на последния да предаде пратката /писмото/
не било изпълнено. Същевременно събраните в процеса гласни доказателства- св.
показания на свидетеля Р. Т., също не са годни да опровергаят извода за
надлежно получаване на уведомлението от кредитополучателя- чрез лице от
домашните му, по реда на чл.46 ГПК.
Предвид
горното, при събрания по делото доказателствен материал се налага приемането на
извод, че банката- кредитор надлежно е упражнила потестативното си право да
направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, като е уведомила длъжника за
настъпването на тази промяна в договорното правоотношение, който факт е
осъществен преди подаване на исковата молба на 28.11.2017 г.
Поради
това и с оглед настъпилата преди посочения релевантен момент предсрочна
изискуемост на целия дълг по кредита- в размер на 3 987.72 лв. /3801.93 лв.-
главница, и 185.79 лв.- възнаградителна лихва, начислена за периода до датата
на подаване на исковата молба/, претендираното от ищеца главнично вземане- като
ликвидно и изискуемо, следва изцяло да бъде признато за дължимо. Ответникът П.И.
е неизправна страна по сключения с ищеца договор за потребителски кредит и
дължи плащане на целия дълг по кредита, включващ главница и възнаградителна
лихва, за чието погасяване последният, чиято е доказателствената тежест, нито е
направил фактически твърдения, нито е провел доказване по делото. Липсва
оспорване от ответника и на основанието и размера на претендираните от банката-
ищец неустоечни вземания от общо 140.55 лв. /20.55 лв. + 120 лв./, чиято
дължимост също следва от събраните в процеса доказателства.
Задължение
към банката- кредитор в същия обем има и ответницата П.И.- поръчител по процесния
кредитен договор, чиято солидарна отговорност за плащане на процесните суми
правилно е ангажирана с обжалваното първоинстанционно решение.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора обжалваното решение като правилно следва изцяло да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК въззивникът
дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 100 лв.- разноски за въззивното
производство /за юриск. възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
Л.3 на Реш. по гр.д.№
2418/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от
28.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 10148/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО,
162 състав.
ОСЪЖДА П.Г.И. /ЕГН **********/
и П.Г.И. /ЕГН **********/ да заплатят
на „Б.Д.“ ЕАД- *** /ЕИК *******/ сумата 100
лв. /сто лева/- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.