Р Е Ш Е Н И Е
№ 20.04.2021 г. гр. С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД С.З. ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На
тридесет и първи март
2021 година
В открито заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РУМЯНА
БОНЧЕВА
Членове: 1. ИВАНЕЛА КАРАДЖОВА
2.
ТРИФОН МИНЧЕВ
СЕКРЕТАР:
Диана И.,
Като
разгледа докладваното от съдията Минчев в.търг.д. № 1605 по описа за 2020
год., за да се произнесе съобрази:
Производството е на основание чл. 258 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на „К.И.“ АД против решение №
260011/02.09.2020г., постановено по
гр.д. № 2033/2019г. по описа на
Районен съд – гр. К., с което е признато за установено на основание чл.422 от ГПК по отношение на Г.И.Х., ЕГН **********, с адрес *** съществуването на
вземането на „К.И.“ АД, ЕИК *** /правоприемник на „К.И.“ ООД/, със седалище и
адрес на управление град С.***, представлявано от управителя М.Г.А. за сумата
от 577.50 лева по договор за
потребителски кредит "Екстра" № 77145 от 04.05.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата считано
от 03.10.2018г. до изплащане на вземането, като е отхвърлена претенцията за
главница в частта й до претендирания размер от 641.70 лева, като неоснователна,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК №1750/21.11.2018г. по частно гражданско дело №2960/2018г. по
описа на Районен съд – К., както и е отхвърлен на основание чл.422 предявеният
иск от „К.И.“ АД, ЕИК *** /правоприемник
на „К.И.“ ООД/, против Г.И.Х.,***, иск за установяване съществуването на
вземане за сумата: 231 лева договорна лихва от 04.05.2018г. до 03.10.2018г.,
474.83 лева договорна такса „Гранит“ от 04.05.2018 до 03.10.2018г., 5.40 лихва
за забава от 05.06.2018г. до 03.10.2018г., за изпълнението на което парично
задължение е издадена заповед №1297/24.08.2018г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, от ГПК №1750/21.11.2018г. по частно гражданско
дело №2960/2018г. по описа на Районен съд – К. и са
присъдени разноските по делото по съразмерност. Първоинстанционното решение се обжалва в
частта, с която са отхвърлени предявените искове, като във
въззивната жалба въззивникът излага съображения за
незаконосъобразност и неправилност на постановеното решение. Развити са
подробни съображения във връзка с направените оплаквания. Направено е искане да
се отмени решението на РС в частта, с която са отхвърлени предявените искове и
да се постанови друго, с което да се уважат исковете изцяло. Претендират се
разноските в настоящето производство за платена ДТ и адвокатско възнаграждение
в размер на 300лв. Няма направени доказателствени искания. С молба от
23.10.2020г. въззивникът представя актуален списък по
чл.80 ГПК.
В законния срок
не е постъпил писмен отговор от страна на въззиваемия.
Окръжен съд – гр. С.З., в
настоящият си състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и
въззивното производства, УСТАНОВИ:
Видно от приложеното частно гражданско
дело № 2960/2019 г. по описа на Районен съд – К., на основание чл. 410 от ГПК
съдът е издал заповед за изпълнение №
1750/21.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение за сумите : 641.70 лева главница,
231 лева договорна лихва от 04.05.2018г. до 03.10.2018г., 474.83 лева договорна
такса „Гранит“ от 04.05.2018 до 03.10.2018г., 5.40 лихва за забава от
05.06.2018г. до 03.10.2018г. и законната лихва върху главницата от 03.10.2018г.
до изплащане на вземането, както и 327.06 лева разноски по делото за държавна
такса.
В
срока по чл. 414 ГПК е постъпило писмено възражение от длъжника Г.И.Х., че не дължи изпълнение по издадената
заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 2960/2019 г. по описа на Районен съд – К.,
което е обусловило правния интерес на ищеца от завеждане на установителния
иск по чл. 422 ал. 1 ГПК.
По делото са представени възпроизведени на хартиен носител
електронни документи: заявка № 77145 от 03.05.2018 г. с посочени данни за
ответника, искана сума: 700 лева, краен срок на връщане 03.05.2019 г., сума за
връщане – 1 470 лева. Представен е и договор за потребителски кредит
"Екстра" № 77145 от 04.05.2018 г., в който е отразено, че ищецът,
като кредитодател, предоставя на ответника, като
кредитополучател, кредит от 700 лева за срок от 12 месеца, с месечна
погасителна вноска, включваща главница, лихва и такса
гарант в размер на 122.50 лева. По делото са представени Общите условия
на "К.И." ООД..
Видно от разписка от 04.05.2018, издадена
от "И." АД, на 04.05.2018 г. е изплатена в брой на ответника сума в
размер на 700 лева с посочено основание - договор 77145 от 04.05.2018 г.
Ищецът признава по делото, че ответникът
му е платил сумата от 700 лева на 04.05.2019 г. (видно и от разписка от
04.05.2019 г.). В писмения си отговор заявява, че признава претендираната от
ищеца главница по размер и законната лихва.
По делото е назначена и изслушана съдебно
– счетоводна експертиза, която е депозирала писмено заключение, което не е
оспорено от страните и съдът възприема същото като компетентно и добросъвестно
изготвено. От заключението се установява, че сумата в размер на 700 лева е
усвоена от кредитополучателя Г.И.Х., чрез системата за електронни плащания
"И.". Договора е сключен при следните параметри : брой погасителни
вноски 12, размер на погасителната вноска 122.50 лева, дата на плащане – 4-то
число на месеца, дата на първо плащане – 04.06.2018г., дата на последно плащане
– 04.05.2019г., обща стойност на плащанията 1 470 лева, годишен процент на
разходите – 49.7%, лихвен процент – 36
%. Установено е, че ответника е погасил чрез плащане първата вноска по
договора в размер на 122.50 лева на
04.06.2018г. Посочено е, че общия размер на задължението по договор за
потребителски кредит "Екстра" № 77145 от 04.05.2018 г. е 1470.04 лева, включващ отделните елементи
на дълга главница 671.70 лева, договорна лихва 231, гаранция /такса „Гарант/
474.83, лихва за забава 5.40 лева.
Предвид установеното от фактическа страна,
съдът прави следните правни изводи:
При констатираната допустимост на жалбата,
съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
В конкретния случай съдът намира за
установено, че между страните е сключен процесния договор за предоставяне на
кредит от разстояние. Спрямо същият приложение намират съответно разпоредбите
на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и на Закона
за защита на потребителите /ЗЗП/. Няма спор с оглед качеството на заемателя, че е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР от ЗЗП,т.к.същият се явява потребител и по
смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗПФУР. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена
по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло.
В конкретния случай ответникът е направил
изрично възражение, че договора съдържа неравноправни клаузи както и, че годишният процент на разходите
не би могъл да надвишава 50 процента.
При така наведеното възражение, съдът е
длъжен да обсъди, дали са спазени императивно посочените законови изисквания. В
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено, че договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин. Видно
от представения по делото Договор същият съдържа
посочените в чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК данни. Ето защо, съдът
намира, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Независимо от горното, клаузите от
процесния договор относно ГЛП и ГПР съдът намира за
нищожни и на основание чл. 21 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Както се посочи, съгласно
чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК, задължителен реквизит от всеки договор за
потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 49.7
%, а ГЛП е в размер на 36 %. В тази връзка съдебната практика
трайно приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка предвиждаща
възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва /реш. №906/30.12.04 г. по гр. д. №1106/03 г. ; реш. № 1270/09.01.09 г. по гр. д. № 5093/07 г.; реш. 378/18.05.06 г. по гр. д. № 315/05 г. Следователно при
преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да
се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна
лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен. Така при
сключване на договора размерът на законната лихва е 10%. Следователно реално
договорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 36% е с
близо четири пъти по-висок от размера на законната лихва. С оглед на
изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави и е
нищожна.
Ищецът, който носи доказателствената тежест,
не е ангажирал доказателства, от които да се установи, че уговорките по
договора за потребителски кредит са постигнати в момента на сключване на
договора и че ответникът е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
поради което съдът намира, че постигнатите по договора уговорки не
са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, заемателят
като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Следва да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд за неоснователност и на претендираната
такса „Гарант”. Същата се претендира въз основа на сключен между „К.И."
ООД и „Б.К." ООД Договор за предоставяне на гаранция по потребителски
кредити 25.10.2014г., по силата на който „Б.К." ООД в качеството на
дружество гарант се задължава да гарантира вземанията на кредитодателя
по отпуснати потребителски кредити, съгласно сключени Договори за потребителски
кредити между кредитодателя и кредитополучателите,
ако тази опция е била избрана от съответния кредитополучател при подаване на
заявката му за отпускане на кредит и същата е била одобрена. Съгласно чл.1
ал.2,пр.последно от сключения Договор за предоставяне на гаранция по
потребителски кредити, кредитодателят се задължава да
събира от името и за сметка на дружеството гарант сумата, представляваща
таксата „гарант" от кредитополучателя. В чл.1 ал.3 е предвидено, че
дружеството гарант се задължава да изплати сумите по просрочени задължения във
връзка с договори за предоставяне на потребителски кредити на кредитодателя, само след като последният е положил усилия и
грижа на добър търговец и не е събрал дължимите му се суми включително по
съдебен ред в срок от 2 /две/ години от датата на предсрочната им изискуемост.
Видно е, че страни по сключения договор за
предоставяне на гаранция са „К.И." ООД и „Б.К." ООД, но не и
кредитополучателя така, че за него не е възникнало задължение към „Б.К."
ООД. Задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта е за кредитодателя „К.И." ООД. От представената заявка
за отпускане на кредит е видно, че ответникът е посочил, че желае банкова
гаранция, а в предоставения по делото договор е посочено, че кредитополучателят
е избрал кредитодателят да ангажира дружество гарант
за гарантиране връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да
заплати в полза на кредитодателя такса „Гарант”,
разсрочена към месечните му вноски, съгласно погасителния план. Налице е
нарушение на чл. 11, ал. 2 от ЗПФУР, доколкото информацията за договорните
задължения, която е предоставена на ответника-потребител преди сключването на
договора, не съответства на задълженията по оформения впоследствие договор -
във формуляра за заявка е посочено, че клиентът иска банкова гаранция, а вместо
това в договора е вписвано, че същият иска ангажиране на дружество-гарант, като
от доказателствата по делото е видно, че ангажираното впоследствие дружество не
е банкова институция. Т.е. липсва съвпадение между изразеното от потребителя
желание за обвързване с конкретна договорна клауза и отразеното в договора.
На следващо място при тези обстоятелства
за това дружество заплащането на такса „гарант” е разход по кредита, който няма
пречка да се възложи в тежест на кредитополучателя, но следва да бъде включен в
ГПР по сключения договор за кредит. С оглед изложеното, като се вземе предвид,
че ГПР по Договора без в разходите да бъде включена таксата „гарант”
е 49.70%, то с включването на тази такса ГПР значително ще надхвърли
5 кратния размер на законната лихва. По изложените по- горе съображения Договор
за потребителски кредит „Екстра"с цитирания номер, следва да се счита за
нищожен, като на осн. чл. 23 от ЗПК, поради което ответникът
дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита или в случая получената сума от 700,00 лева. По делото
не е спорно, че на 04.06.2018г. ответникът
е извършил плащане в размер на 122.50 лева.
Ето защо предявеният от ищеца иск следва да се уважи
за сумата от 577.50 лв. представляваща главница по договора, а в останалата
част правилно е отхвърлен като
неоснователен от първоинстанционния съд. До такива изводи е достигнал КРС, поради което решението му е правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено. Тъй като не са поискани разноски от въззиваемия, нито са представени доказателства за направени
такива, съдът намира, че не следва да присъжда разноски в тази инстанция.
Предвид цената на иска, в размер на 1352,93
лв., настоящето въззивно решение не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260011/02.09.2020г.,
постановено по гр.д. № 2033/2019г. по описа
на Районен съд – гр. К..
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.