№ 990
гр. Варна, 11.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
единадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно гражданско
дело № 20223100500474 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано частна жалба подадена от АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД срещу разпореждане №4410/08.02.22г. по
ЧГД 20223110100765 на Районен съд – Варна , с коeто е отхвърлено искане
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявено придобито от
цесионер сборно задължение от 989.03лв, претендирано като неплатени
фактурирани задължения на абонат на договорени далекосъобщителни
услуги.
Жалбоподателят, чрез упълномощен юрисконсулт твърди, че
произнасянето е неправилно, тъй като първата инстанция е надхвърлила
правомощията за служебна преценка, ограничена само до съдържание на
договори, сключени с потребителя, но не и да проверява фактите по
възникване и погасяване на прехвърлени с цесия задължения, да изисква
допълнително доказване на легитимацията на цесионера и уведомяването на
длъжника. Моли разпореждането да бъде отменено, като искането за издаване
на заповед бъде уважено в цялост, така както е заявено от кредитора.
Жалбата е регистрирана с вх. № 9689/14.02.22 и е подадена в срок,
изтичащ на 16.02.22, считано от уведомяването на заявителя за постановения
отказ. Въззивният съд е сезиран от надлежна страна – заявител срещу
подлежащо на обжалване разпореждане и производството по нея е
процесуално допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК. Авансово дължимата
такса е внесена. В тази фаза производството е едностранно и насрещна страна
не се конституира.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и
представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по
същество на искане до съда, с което не се решава спор за материално право,
съответното приложение на чл. 270 ГПК възлага на въззивната инстанция и
1
служебна проверка за действителност, допустимост и редовност на
заявлението, в рамките на правомощията на заповедния съд(ТРОСГТК 6/2017
на ВКС).
Производството е било образувано по молба на заявителя срещу
физическо лице с адрес в седалището на сезирания съд. Компетентният
районен съд е сезиран с формуляр по чл. 410 ГПК. Съответно на това
сезиране разпореждането на първоинстанционния съд кореспондира на акт по
чл. 413 ал.2 ГПК и е действително(ПП1/53г, ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е описана една
претендирана за плащане главница от 989лв, съответна на придобито от
цесионер вземане, но както в описанието на основанието на дълга( т.9в от
заявлението), така и в изложените от кредитора обстоятелства за факти,
породили това основание (т.12 от заявлението) е пояснено, че този размер е
сборен и се формира от периодично възникващи задължения, фактурирани в
продължителен период от пет месеца през 2019г. за потребление на услуги,
предоставени по различни договори на един и същ абонат, обединени от
доставчика в една сметка („акаунт №15516079001). Макар че заявителят не е
посочил какви точно услуги са били предоставени от праводателя му на
длъжника, като доказателства за валидно пораждане на прехвърлените права
е посочил група от договори, сключени на различни дати, включващи
изрични декларации на потребител, обвързан от общи условия на доставчик.
Външният преглед на така представените от заявителя книжа несъмнено сочи
на хипотеза изискваща приложението на специалното правилото на чл. 411
ал. 2 т. 3 ГПК(специално проявление на общ принцип на чл. 7 ал.3 ГПК)
което овластява съда да издири и приложи закрилни императивни норми,
изключващи безспорния характер на задълженията. В тази връзка доводите
изложени в жалбата(доколкото изобщо могат да се отнесат към процесния
казус), за ограничаване на функциите на съда по преценка на искане на
цесионер, основал права на цесия, а не на договор с потребител, са
тенденциозни и граничат с явна недобросъвестност. Прехвърлителният
договор(какъвто е цесията) не може да породи сам по себе си своя предмет и
затова има абстрактен характер спрямо длъжника по прехвърленото вземане.
„Новият“ кредитор черпи само легитимацията си от договора за прехвърляне,
и в тази връзка за целите на заповедното производство действително е
достатъчно да посочи твърдения за довършен фактически състав на
противопоставимо на длъжника прехвърляне( чл. 99 ал.3 ЗЗД), които да може
да докаже при евентуално възникнал спор по заповедта. Този (поддържан в
пункт 3 от жалбата) довод обаче категорично изключва възможността със
същите твърдения да се обоснове и основание за възникване на придобития
дълг.
Напротив, точно защото се е заявил като приобретател, цесионерът е в
положението на своя праводател – доставчик на договорени с клиент
конкретизирани по вид и обем услуги, ползвани при общи условия. Затова и
частният правоприемник на доставчика следва да индивидуализира и
убедително да удостовери пред съда валидното договаряне на паричните
задължения за предоставената престация при съхранен интерес на закриляна
от закона насрещна страна – потребителя, посочен като неизправен длъжник.
Описването на дълга на потребителя като сбор на фактурирани общо цени на
2
доставки в определен период от време не позволява на съда да изпълни
точно служебното си задължение за проверка от външна страна на
съответствието с императивните правила. Липсата на конкретизиране на
размери и периоди на начислените от доставчика стойности на различни
ползвани от потребителя услуги, договорени по различно време, изключва
възможността да бъдат индивидуализирани вземанията, породени от
различните посочени от самия заявител основания.
Това е нередовност, която въпреки точно даденото от
първоинстанционния съд указание, страната не е отстранила. Посочените в
уточняващата молба вх.№ 7750/07.02.22г. доводи за излишно формализиране
на процеса извлечени от отделни казуистични решения в други фактически
хипотези не могат да бъдат приети от настоящия въззивен състав. Липсата на
посочване на конкретни, несъмнено различаващи се ОСНОВАНИЯ
(договорени по отделно абонаментно ползване на мобилни услуги за гласови
разговори, мобилен интернет, и за пренос на данни по оптична линия за
интернет и телевизия чрез различни абонатни номера и предоставени
мобилни устройства по различни тарифни планове), представлява
съществена непълнота на индивидуализиращ белег на елементи, формиращи
сбор на заявено като безспорно вземане. Отказът да се допълни съдържанието
на заявлението по начин, който да позволи както на съда, така и на длъжника,
да се ориентира в конкретните размери по всяко от основанията и да го
съпостави с представените документи по сделките с потребителя изключва
редовното сезиране с искане за издаване на изпълнителното основание за
безспорен дълг.
Въззивният съд изцяло споделя крайния извод за неоснователност на
заявлението, които изцяло съответства на принципите на заповедното
производство и не е проява на „ненужна процесуална дребнавост“, а
последица от целенасочено процесуално поведение, противно на
изискванията, въведени изрично от законодателя по чл. 410 ал.2 вр. чл. 127
ал.1 т.4 ГПК.
По тези съображения и на осн. чл. 413 ал.2 вр. чл. 278 ал. 2 ГПК,
съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
Потвърждава разпореждане №4410/08.02.22г. по ЧГД 20223110100765
на Районен съд – Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване (т.8 от
ТР4/2013 на ОСГТК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3
4