№ 16571
гр. София, 09.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20241110159513 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
Образувано е по молба от 06.03.2025г., подадена от „ВИВУС.БГ“ ЕООД за изменение
на решението в частта за разноските. Искането към съда е да намали присъдения адвокатски
хонорар под установения с НМРАВ и да бъде определен последния, без да бъде начислен
ДДС върху него. Сочи, че определеният от съда размер е прекомерен, несправедлив,
надхвърлящ защитимия интерес по исковата претенция, необосновано завишен спрямо
ниската фактическа и правна сложност на делото и обусловеността на предявените искове.
Поддържа, че фактическата и правна сложност на делото не са високи- делото било решено
в рамките на 4 месеца от образуването му, без да са назначавани експертизи и да бъдат
събирани други доказателства освен писмени. Твърди, че разноските по делото не следва да
бъдат източник на неоснователно обогатяване. Поддържа, че по предмета на делото има
изобилна, трайна и последователна съдебна практика. Твърди, че ищцата била образувала
многобройни дела с идентичен предмет /8 на брой срещу ответника в период от 2 години/,
по които интересите й били защитавани от същия процесуален представител.
Производството по делото се основавало на еднотипна искова молба като предявените
искове касаели прогласяване на нищожност на една и съща договорна клауза, уреждаща
такса бързо/експресно разглеждане на кредита, респ. връщане на заплатените въз основа на
тази клауза суми. Счита, че образуването на множество отделни производства между едни и
същи страни, произтичащи от един и същ правопораждащ факт, неминуемо сочело към
стремеж за генериране на разноски, което не съответствало, както на цената на съдебна
защита, така и на изискването за добросъвестно упражняване на процесуални права. Твърди,
че било налице обосновано съмнение за действителната мотивация на кредитополучателя за
организиране на защитата си чрез образуване на многобройни дела срещу дружеството,
проточването им във времето, заплащането на голяма сума за държавни такси по всяко от
делата, при все че можело да получи защита посредством образуване на едно гражданско
производство. Поддържа, че присъденият хонорар в размер на 480 лева с ДДС не
съответствал на задължителната по смисъла на чл. 633 ГПК практика на СЕС. Твърди, че
1
ДДС не се дължало върху възнаграждението за безплатно процесуално представителство.
Искането към съда е да допусне изменение на решението в частта за разноските като
редуцира присъдения размер и определи разумен, справедлив, пропорционален на реално
осъществената процесуална защита такъв като вземе предвид присъдените вече
възнаграждения по приключилите дела, както и злоупотребата с процесуални права по
смисъла на чл. 3 ГПК.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил отговор на молбата от Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, с който е посочено, че молбата е допустима, но
неоснователна. Изложени са съображения, че при определяне на дължимото адвокатско
възнаграждение следвало да се има предвид трайната и непротиворечива съдебна практика,
че с присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. се
овъзмездява предоставянето на правна услуга от адвокат, т.е. налице била услуга- обект на
облагане по смисъла на чл. 2, т. 1 вр. чл. 8 ЗДДС. Излага съображения, че съобразно
практиката на ВКС при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с пар. 2а от ДР на НМРАВ следвало да включва ДДС.
Съдът, като съобрази становището на страните и наличните по делото доказателства,
намира следното.
Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена в рамките на
срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице – страна в производството, поради
което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
С Решение № 3511 от 01.03.2025г., постановено по делото, съдът е прогласил по
предявения от И. Б. Т. срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
и пр. 3 ЗЗД нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на такса за експресно
разглеждане от Договор за паричен заем № ********** от 22.06.2023г. и е осъдил
„ВИВУС.БГ“ ЕООД да заплати на И. Б. Т. на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД сумата от
73,81 лева, представляваща платена без основание по нищожната договорна клауза такса за
експресно разглеждане на Договор за паричен заем № ********** от 22.06.2023г., ведно със
законната лихва върху сумата от 50 лева от датата на подаване на исковата молба -
08.10.2024г., до окончателното й изплащане, и ведно със законната лихва върху сумата от
23,81 лева за периода от 24.02.2025г. до окончателното изплащане на сумата. С решението е
осъден „ВИВУС.БГ“ ЕООД да заплати на И. Б. Т. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
100 лева, представляваща сторените по делото разноски, както и на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело №
24/2021г. по описа на 24 св. СГС на основание чл. 38 ЗАдв. сумата от 480 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение с включено ДДС за осъществено безплатно
процесуално представителство по делото на И. Б. Т..
По отношение на изложените в молбата съображения съдът намира, че определеното
с решението възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото,
2
както и на цената на предявените искове. С Решение по дело С-438/22 от 25.01.2024г. СЕС е
постановил, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. На
следващо място, СЕС са посочили, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. На
последно място е уточнено, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.
Настоящата съдебна инстанция е обвързана от горепосоченото решение на СЕС и
изводите в него, поради което и с оглед гореизложеното е длъжна да откаже да приложи
националната правна уредба, в случая чл. 2, ал. 5 НМРАВ. С оглед на което размерът на
дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи съобразно фактическата и
правна сложност на делото, както и цената на предявените искове. В конкретния случай
следва да се посочи, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, приключило
е в едно съдебно заседание, в което не са се явили представители на страните без
изслушване на експертизи и свидетели. На следващо място следва да бъде посочено, че са
предявени установителен иск за прогласяване на нищожност на клауза от договор за кредит
и осъдителен иск за присъждане на платените суми по договора за кредит, т.е. касае се за
взаимосвързани искове по едно облигационно правоотношение, възникнало между страните.
При постановяване на решението съдът е взел предвид гореописаните критерии и
определеният с решението размер съответства изцяло на същите.
На следващо място съдът намира, че в трайната практика на ВКС (намерила
отражение в Определение по ч. т. д. № 2725/2019г., Определение по ч. т. д. № 141/2019г.,
Определение по ч. т. д. № 2559/2016г., Определение № 50088 от 10.05.2023г. на ВКС по т. д.
№ 1445/2021г., II т. о., ТК и редица други), е прието, че с присъждането на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА се възмездява предоставената от адвоката
правна услуга, която е обект на облагане по смисъла на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС, както
и че предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА
основание не представлява безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС. Поради което при
присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в
полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА във
3
вр. с § 2а от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
следва да включва ДДС.
На последно място, по отношение на изложените в молбата съображения, касаещи
извършена злоупотреба с право от страна на ищеца, съдът намира, че по делото не са
ангажирани доказателства за изложените твърдения. Не са представени доказателства към
датата на образуване на настоящото производство да са били налице висящи други
идентични между страните производства, респ. не е правено искане по чл. 213 ГПК за
съвместното им разглеждане в едно производство. По делото не са налице доказателства за
сочените 8 на брой образувани производства между страните, респ. етапът на същите и дали
по тях е бил постановен краен съдебен акт, с който е било присъдено адвокатско
възнаграждение. Следва да бъде посочено, че съдът не дължи извършване на служебна
проверка по гореизложените обстоятелства и същите подлежат на доказване от страната,
която ги твърди.
Предвид гореизложеното съдът намира, че молбата за изменение на решението в
частта за разноските е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „ВИВУС.БГ“ ЕООД за изменение в частта за
разноските на Решение № 3511 от 01.03.2025г., постановено по гр.д. № 59513/2024г. по
описа на СРС, 25-ти състав.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от определението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4