Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.11.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и
първа година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията т.д. № 165 по описа на СГС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединени отрицателни установителни искове с правна квалификация
чл. 439 ГПК.
Ищецът - С.У.„Св. К.О.“, твърди, че с решение, постановено на 17.09.2020 г. по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав е осъден да заплати на ЕТ „А. – Б.П.“ на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 43 500 лв., ведно със законната лихва върху нея от 31.05.2016 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение по предявен насрещен иск ЕТ „А. – Б.П.“ е осъдено да заплати на ищеца сумата от 150 128 лв., ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на насрещния иск до окончателното й изплащане. Ищецът заявява, че въз основа на издаден изпълнителен лист за сумата от 43 500 лв. срещу него е образувано изпълнително производство за нейното събиране, по което като взискател е конституирано ответното дружество - „С.Е.Д.” ЕООД, което се легитимира като титуляр на паричното вземане въз основа на сключен с ЕТ „А. – Б.П.“ договор за цесия. Посочва, че с нотариална покана с № 016/VI Б/2020 г. на нотариус В.Б.е направил изрично изявление за несъгласие с извършената цесия, както и изявление за прихващане между неговото задължение към ЕТ „А. – Б.П.“ за заплащане на сумата от 43 500 лв. и неговото вземане към този търговец за получаване на сумата от 150 128 лв. Тези изявления са достигнали до ЕТ „А. – Б.П.“ и ответника на 11.11.2020 г., на която дата нотариалната покана е връчена на законния представител на посочените субекти при отказ. В резултат на извършеното прихващане вземането на ЕТ „А. – Б.П.“ към ищеца за получаване на сума в размер на 43 500 лв., което е предмет на сключения с ответника договор за цесия, е погасено и не съществува към настоящия момент. Поради изложеното ищецът моли съдът да признае за установено по отношение на „С.Е.Д.” ЕООД, че не дължи сумата от 43 500 лв., представляваща получена без основание парична сума, която подлежи на връщане и която е присъдена с решение, постановено на 17.09.2020 г. по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав, както и сума в размер на 19 648 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, начислено за периода от 31.05.2016 г. до 11.11.2020 г., присъдена с решение, постановено на 17.09.2020 г. по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав. Претендира присъждане на направените в производството разноски,
Ответникът по иска - „С.Е.Д.” ЕООД, го оспорва. Твърди, че към момента, в който ищецът посочва, че е направил изявление за прихващане вземането, с което той е прихванал е спорно, тъй като е предмет на образувано исково производство, което не е приключило с влязло в сила решение. Ето защо това вземане не е ликвидно и с него не може да се извърши прихващане, което да има погасителен ефект по отношение на задължението на ищеца, което е предмет на предявения иск. Ответникът посочва, че изявлението за прихващане не е достигнало до насрещната страна, защото нотариалната покана, в която то е обективирано, не е надлежно връчена. Поради изложеното моли предявеният иск да се отхвърли. Претендира присъждане на направените разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
От твърденията, изложени в исковата молба и формулирания с нея петитум следва, че предмет на предявения главен отрицателен установителен иск е недължимостта на вземане, което ответникът „С.Е.Д.” ЕООД претендира, че има към ищеца за получаване на сумата от 43 500 лв., представляваща получена без основание такава, която подлежи на връщане, което вземане е присъдено с влязло в сила съдебно решение, постановено на 17.09.2020 г. по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав и е прехвърлено в полза на ответника със сключен между него и ЕТ „А. – Б.П.“ договор за цесия.
Влязлото в сила съдебно решение има сила на пресъдено нещо, която важи в отношенията между страните по него, както и по отношение на техните правоприемници, които са придобили спорното право след предявяване на иска и която обхваща както въпроса дали правото, предмет на предявения иск, съществува или не, но също така и всички факти, които са възникнали към момента приключване на съдебното дирене пред въззивния съд, след което е постановено влязлото в сила съдебно решение и въз основа на които факти ответникът би могъл да предяви възражения срещу иска. Пропуснатите от ответника възражения се преклудират и същият не може да води иск с предмет същото право въз основа на обстоятелства, които са съществували към приключване на делото пред последната инстанция по същество, разгледала предявения иск, защото така ще се стигне до подновяване на вече разрешен с окончателно съдебно решение спор, което е недопустимо с оглед разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК.
Доколкото в случая ищецът твърди, че е страна в приключилото с влязлото в сила решение съдебно производство по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав, а ответникът „С.Е.Д.” ЕООД е частен правоприемник на спорното право, което е придобил от ответника по това производство след завеждане на иска за установяване на неговата дължимост, то трябва да се заключи, че на основание чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК тези юридически лица са обвързани от влязлото в сила съдебно решение и в отношенията по между им съществуването на спорното парично вземане, което е предмет на иска, уважен с това решение, е установено по задължителен начин и той не може да бъде предмет на предявен пред съда нов иск, основаващ се на факти, които са възникнали към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, след която делото е приключило. Дължимостта на това вземане може да бъде предмет единствено на предявен пред съда иск по чл. 439 ГПК, какъвто с оглед твърденията на ищеца трябва да се приеме, че е заявен за разглеждане по настоящото дело. За да бъде допустим специалният иск по чл. 439 ГПК, той трябва да се основава на факти, които не се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, т.е. на такива, настъпили след края на устните състезания пред последната инстанция по същество, след която исковото производство по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав е приключило, т.е. в случая след 14.09.2020 г. При съобразяване на твърденията, направени с исковата молба, е видно, че ищецът С.У.„Св. К.О.“ основава предявения отрицателен установителен иск на факт, който е настъпил след посочената дата, а именно на извършено на 11.11.2020 г. прихващане, в резултат на което установеното с влязлото в сила решение вземане е погасено. Ето защо, следва да се заключи, че предявеният в процеса отрицателен установителен иск се основава на факт, който е нововъзникнал такъв по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК, като той е и от съществено значение за делото, тъй като се отнася конкретно до съществуването на спорното вземане, поради което този иск е допустим и съдът трябва да го разгледа и да се произнесе по неговата основателност.
Както беше посочено, фактът на
възникване на вземането, което е предмет на предявения отрицателен
установителен иск, е установен по задължителен начин в отношенията между
страните по спора с влязлото в сила решение по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК,
11 състав и този въпрос не може да се разглежда от настоящия съдебен състав. В
това производство съдът следва да се произнесе единствено по въпроса дали към
момента на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция спорното
вземане е погасено с осъществяване на посочения от ищеца факт, а именно
извършено материалноправно прихващане.
За да се приеме, че от С.У.„Св. К.О.“ е извършено ивънсъдебно прихващане, с което предявеното вземане е погасено, следва да бъде установено, че правото на това юридическо лице да извърши прихващане е възникнало съгласно чл. 103, ал. 1 ЗЗД, както и че това право е надлежно упражнено по реда за това, предвиден в чл. 104, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 103, ал. 1 ЗЗД предвиденото в тази норма преобразуващо право да се прихване възниква тогава, когато две лица притежават насрещни изискуеми и ликвидни вземания едно към друго.
Ищецът твърди, че е извършил прихващане със своето парично задължение, което е установено с влязло в сила решение, постановено на 17.09.2020 г. по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав. Това е процесното парично задължение за заплащане на сумата от 43 500 лв., представляваща получена без правно основание такава, която подлежи на връщане, което е възникнало в тежест на С.У.„Св. К.О.“ към кредитора ЕТ „А. – Б.П.“. С оглед постановеното съдебно решение и субективните предели на силата на пресъдено нещо, с което то се ползва, въпросът за възникване на това вземане в полза на търговеца ЕТ „А. – Б.П.“ към ищеца е установен по задължителен за страните в настоящото производство начин и следователно този факт се счита за доказан. След като това вземане е установено по основание и размер по задължителен начин в отношенията между лицата, които са насрещни страни по прихващането, с влязло в сила съдебно решение, то същото има характерно на ликвидно. То е и изискуемо, тъй като при уважаване на предявения иск за неговото изпълнение съдът е установил, че денят, до който то следва да бъде изпълнено, е настъпил, който факт също е обхванат от силата на пресъдено нещо на съдебното решение.
Не е спорно между страните в производството, че това вземане, което е възникнало за ЕТ „А. – Б.П.“ към СУ „Св. К.О.“ за получаване на сума в размер на 43 500 лв., е предмет на договор за цесия, сключен между кредитора, в качеството му на цедент, и дружеството „С.Е.Д.” ЕООД, в качеството му на цесионер. Това се установява и от представените по делото доказателства, а именно писмен договор за цесия от 01.11.2020 г., сключен между ЕТ „А. – Б.П.“ и „С.Е.Д.” ЕООД, с който тези търговци са постигнали съгласие, че цедентът прехвърля на цесионера описаното вземане към СУ „Св. К.О.“, установено с влязлото в сила съдебно решение, а последният се задължава да заплати цена за това.
Договорът за цесия поражда действие от различен момент по отношение на страните по него и по отношение на длъжника на прехвърленото вземане, който не участва в сключването му. Във вътрешните отношения между страните по договора за цесия същият поражда присъщите си правни последици от момента на постигане на съгласие между тях, т.е. от сключването му, и следователно от този момент настъпва прехвърлителното действие по преминаване на вземането от патримониума на цедента в този на цесионера. В чл. 99, ал. 4 ЗЗД е предвидено, че по отношение на длъжника цесионният договор поражда действие след като цесията му бъде съобщена от цедента. Това означава, че спрямо длъжника едва от момента на съобщаване на цесията, а не от сключване на договора за цесия, се счита, че титуляр на вземането е цесионерът и той трябва да престира на него, за да изпълни своето задължение.
По делото не е спорно, че извършеното прехвърляне на процесното вземане е съобщено на СУ „Св. К.О.“, който има качеството длъжник по него, от цедента в момент преди този, в който се твърди да е направено изявлението за извършване на прихващане. Това се и установява от събраните доказателства. В производството е представено и уведомление, изходящо от цедента ЕТ „А. – Б.П.“, което е адресирано до длъжника и с което му се съобщава за прехвърлянето на вземането, което се намира на л. 76 от делото на СГС. От него е видно, че съобщаването на цесията е направено от цедента, както изисква чл. 99, ал. 4 ЗЗД, което обстоятелство не се и оспорва от ищеца в хода на процеса, поради което съдът го приема за доказано. По делото липсват доказателства, от които да може да се направи извод за датата, на която това писмено уведомление е връчено на длъжника. Въпреки това съдът съобразява, че от съдържанието на нотариална покана с рег. № 17490/ 10.11.2020 г., е видно, че в този документ са обективирани изявления на длъжника СУ „Св. К.О.“ както за извършване на прихващане, но също така и за несъгласие с осъщественото прехвърляне на вземането от ЕТ „А. – Б.П.“ в полза на „С.Е.Д.” ЕООД. След като длъжникът е изразил воля за противопоставяне на извършената цесия, то трябва да се заключи, че към този момент нейното осъществяване вече му е известен факт, което означава, че тя му е съобщена. Следователно така направеното съобщаване има действието, предвидено в чл. 99, ал. 4 ЗЗД и сключеният на 01.11.2020 г., между ЕТ „А. – Б.П.“ и „С.Е.Д.” ЕООД договор за цесия е произвел действие освен между страните по него и спрямо длъжника по прехвърленото вземане, по отношение на който от момента на съобщаването, което в случая е станало преди 10.11.2020 г. се счита, че титуляр на вземането за получаване на сума в размер на 43 500 лв. не е цедентът ЕТ „А. – Б.П.“, а е цесионерът „С.Е.Д.” ЕООД, на когото длъжникът следва да престира, за да изпълни точно.
Предвид горното трябва да се заключи, че към датата, на която ищецът твърди, че е извършил прихващане с описаното задължение, което е възникнало в негова тежест, кредитор по него е ответникът „С.Е.Д.” ЕООД. В исковата молба обаче се посочва, че другото вземане, с което е прихванато, е такова, което е възникнало за ищеца не към „С.Е.Д.” ЕООД, а към ЕТ „А. – Б.П.“. Следователно в случая не е налице насрещност на двете вземания, с които се сочи, че е извършено извънсъдебното прихващане и съдът трябва да се произнесе дали в закона е регламентирана възможност за това.
В чл. 103, ал. 3 ЗЗД е предвидено, че ако длъжникът се е
съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си
срещу свое вземане към предишния кредитор. Прилагането на тази правна норма е
предмет на тълкуване в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, в
която се приема, че законодателят е предвидил редица изключения от изискването
за насрещност на двете вземания, предмет на компенсацията, сред които е и установеното
в чл. 103, ал. 3 ЗЗД право на длъжника, независимо от настъпилата спрямо него
след съобщаването на цесията по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД смяна на титуляра на
вземането, да извърши прихващане на дълга си към новия кредитор /цесионера/ с
вземане, което има към стария кредитор /цедента/. При тълкуване на правилото на
чл. 103, ал. 3 ЗЗД се приема, че правото на длъжника да прихване задължението
си към новия кредитор със свое вземане към предишния кредитор не възниква,
съответно се погасява при изразено от длъжника съгласие с цесията към момента
на уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, или в по-късен момент- непосредствено
след като цесията е породила действие спрямо длъжника. Съответно по аргумент за
противното от чл. 103, ал. 3 ЗЗД се налага извода, че правото на длъжника да
прихване задължението си към новия кредитор със свое вземане към предишния
кредитор възниква тогава, когато след като цесията му е съобщена длъжникът не е
изразил съгласие с извършеното прехвърляне на вземането от предишния кредитор,
като е достатъчно единствено да липсва воля за съгласие, а не да е изразено
изрично противопоставяне на цесията от длъжника, тъй като в закона няма
изискване за това, нито пък има правило за приравняване на липсата на
противопоставяне с дадено от длъжника съгласие с извършеното прехвърляне. В
тази насока е произнасянето в Решение № 247 от 02.03.2018 г.,
постановено по т.д. № 1873/2016 г. по описа
на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 330 от 11.02.2019 г., постановено по т.д. № 2839/2017 г. по описа на ВКС, ІІ т.о.
По делото не е спорно, че длъжникът СУ „Св. К.О.“ не е изразил съгласие с прехвърлянето на вземането, което кредиторът ЕТ „А. – Б.П.“ има към него за получаване на сума в размер на 43 500 лв. в полза на „С.Е.Д.” ЕООД, като дори е направил изрично волеизявление за несъгласие с извършената цесия. Това се доказва и от съдържанието на нотариална покана с рег. № 17490/ 10.11.2020 г., която, както беше посочено, обективира изявление на СУ „Св. К.О.“ за несъгласие с осъщественото прехвърляне на вземането от ЕТ „А. – Б.П.“ в полза на „С.Е.Д.” ЕООД. Ето защо трябва да се приеме, че съгласно правилото на чл. 103, ал. 3 ЗЗД за ищеца е възникнало и съществува правото да извърши прихващане на задължението си към кредитора „С.Е.Д.” ЕООД, което качество това дружество е придобило по силата на договора за цесия от 01.11.2020 г., със свое вземане, което той има не към това юридическо лице, а към стария кредитор и цедент по тази сделка ЕТ „А. – Б.П.“ и упражняването на това право води до предвидения в закона погасителен ефект на прихващането. Именно това свое право ищецът твърди да е упражнил с отправеното от него изявление за прихващане.
На следващо място, съдът трябва да се произнесе и по това дали по делото се доказва, че в полза на СУ „Св. К.О.“ е възникнало вземането към стария кредитор ЕТ „А. – Б.П.“, с което се сочи да е прихванато.
Ищецът твърди, че вземането, което има към ЕТ „А. – Б.П.“ и с което е прихванал процесното задължение, по което кредитор е ответното дружество, е такова за получаване на сума в размер на 150 128 лв., представляваща дължимо обезщетение за осъществено без основание ползване на недвижим имот, който е държавна собственост и е предоставен за управление на СУ „Св. К.О.“, за периода от 31.05.2016 г. до 11.11.2020 г.
По делото обаче от ищеца няма представени абсолютно никакви доказателства, от които да може да се направи извод, че са се осъществили елементите от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, при който възниква описаното вземане за обезщетение. Това не се установява от съдебно решение, постановено на 17.09.2020 г. по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав, тъй като то не е влязло в сила в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения осъдителен иск, който има за предмет изпълнението на това парично вземане /фактът, че решението в тази си част не е влязло в сила е безспорен между страните в производството, поради което и се счита за установен в процеса/. Невлязлото в сила съдебно решение не се ползва със сила на пресъдено нещо между страните по делото и следователно няма никакво доказателствено значение в процеса. Ето защо следва да се заключи, че в производството не се установява вземането, на което ищецът твърди да е титуляр и с което твърди да е извършил прихващане, да е възникнало, което означава, че не се доказва наличието на една от предвидени в чл. 103, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 103, ал. 3 ЗЗД предпоставки, при които възниква уреденото с тази норма потестативно правото на прихващане, а именно съществуването на насрещно вземане на СУ „Св. К.О.“ към стария кредитор ЕТ „А. – Б.П.“.
Освен това, за да възникне правото на едно лице да
прихване, когато то се извършва
извънсъдебно, както се сочи да е станало в настоящия случай, следва да бъде
установено, освен че за двете страни са възникнали парични вземания, също така
и че тези вземания са изискуеми и ликвидни. Едно вземане е ликвидно тогава,
когато е установено по основание и размер с постановено между страните съдебно
решение или неговото възникване и размер са безспорни в отношенията между
страните по прихващането.
В случая, както се посочи, се доказва, че към момента на упражняване на правото за прихващане, което е станало с изявление от 10.11.2020 г. паричното вземане, което СУ „Св. К.О.“ твърди, че има към насрещната страна ЕТ „А. – Б.П.“, не е установено по основание и размер с постановено между тези правни субекти влязло в сила съдебно решение, тъй като решението, с което съдът се е произнесъл по предявен иск за неговото съществуване не е влязло в сила нито към 10.11.2020 г., нито към момента /делото все още е висящо пред ВКС/. Освен това то е и спорно между страните както към 10.11.2020 г., така и към момента, което следва от установения факт, че то е предмет на предявен пред съд осъдителен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, който спор все още не е разрешен. Това означава, че това вземане не е ликвидно и следователно с него не е могло да се извърши извънсъдебно прихващане. Това също е основание да се приеме, че потестативно право за извършване на прихващане с описаните в исковата молба вземания не е възникнало в полза на СУ „Св. К.О.“ и направеното от този субект изявление за прихващане не е произвело погасителния ефект, предвиден в нормата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, по отношение на паричното му задължение за заплащане на сумата от 43 500 лв., представляваща получена без правно основание такава, която подлежи на връщане, което е възникнало в тежест на С.У.„Св. К.О.“ към кредитора ЕТ „А. – Б.П.“ и е прехвърлено след това от последния на ответника „С.Е.Д.” ЕООД. Следователно описаното парично вземане не е погасено към момента. То продължава да съществува и предявеният иск за установяване неговата недължимост спрямо „С.Е.Д.” ЕООД е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Неоснователен като акцесорен спрямо иска за главница е и искът за признаване за установено, че С.У.„Св. К.О.“ не дължи на „С.Е.Д.” ЕООД сума в размер на 19 648 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, начислено за периода от 31.05.2016 г. до 11.11.2020 г., което обезщетение е присъдено с решение, постановено на 17.09.2020 г. по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав.
По присъждане на направените по делото разноски:
От ответника, който е страната, която с оглед изхода на делото има право на разноски, не са представени доказателства за това, че са направени реални разходи за водене на делото. Ето защо и доколкото съгласно правилата на чл. 78 ГПК на присъждане в гражданския процес подлежат само реално направените разноски, то искането на ответника за тяхното присъждане следва да се счете за неоснователно и такива да не се възлагат в тежест на ищеца.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от С.У.„Св. К.О.“, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „С.Е.Д.” ЕООД, с ЕИК:********, със седалище и адрес на управление:***, супермаркет „Елемаг“, искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че С.У.„Св. К.О.“ НЕ ДЪЛЖИ на „С.Е.Д.” ЕООД следните суми: сума в размер на 43 500 лв. /четиридесет и три хиляди и петстотин лева/, представляваща получена без правно основание парична сума, която подлежи на връщане и която е присъдена с решение, постановено на 17.09.2020 г. по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав, както и сума в размер на 19 648 лв. /деветнадесет хиляди шестстотин четиридесет и осем лева/, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, начислено за периода от 31.05.2016 г. до 11.11.2020 г., което обезщетение е присъдено с решение, постановено на 17.09.2020 г. по т.д. № 1753/ 2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТК, 11 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: