В ИМЕТО НА
НАРОДА
Гр. София, 30.01.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, НО, III въззивен състав, в публично заседание на петнайсети ноември през
две хиляди и осемнайсета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНКА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
С участието на
секретар: Радка Георгиева и прокурор при Софийска градска прокуратура Калина Накова, като разгледа докладваното от
съдия Тодорова в.н.о.х.д. № 2935/2018 г. на Софийския градски съд, въз основа
на закона и доказателствата по делото реши следното.
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С
присъда от
9.10.2016 г. по н.о.х.д. № 22435/2015 г. на СРС, НО, 6 състав, подсъдимият Ц.Е.Г.
е признат за виновен по обвинението му по чл. 194, ал.1 НК и при условията на
чл. 373, ал. 2 НПК вр. с чл.55, ал. 1, т.1 НК е осъден на наказание лишаване от
свобода за срок от 6 месеца при
първоначален общ режим в затворническо общежитие от отворен тип. Подсъдимият е
осъден на основание чл. 189, ал. 3 НПК да заплати направените по делото
разноски в размер на 155 лв., от които 35 лв. по сметката на СДВР и 120 лв. по
сметката на СРС, както и на основание чл.190, ал.2 НПК – 5 лв. за служебно издаване
на изпълнителен лист.
Недоволен от присъдата е останал подсъдимият Ц.Е.Г., който я е обжалвал
в законоустановения срок. В жалбата се твърди, че присъдата е необоснована и незаконосъобразна,
като се поддържа, че в хода на съдебното следствие не са били събрани
достатъчно доказателства, които да доказват по категоричен начин изложената в обвинителния
акт фактология. Оспорва се, че подсъдимият е извършил престъпление по чл. 194 НК
В съдебното заседание пред
въззивния съд прокурорът при СГП изразява становище, че първоинстанционната
присъда е правилна и предлага да бъде потвърдена изцяло.
Частният обвинител М.М.Х., редовно призован, не се явява.
Представлява се от повереник, който се присъединява към становището на
прокуратурата.
Защитникът на подсъдимия
поддържа жалбата и моли от името на подзащитния си да бъде уважена. Поддържа,
че атакуваната присъда е необоснована и незаконосъобразна. Изразява несъгласие
със становището на прокуратурата, че са налице писмени доказателства по делото,
които да сочат, че именно подсъдимият е извършител на престъплението по чл.194 НК. Заявява, че от
събраните по делото доказателства не се установява по безспорен начин, че именно
подсъдимият е отнел телефона. Посочва,
че първоинстанционният съд не е съобразил показанията на св. В.М., която е очевидец на отнемането на
инкриминираната вещ и посочва, че извършител на престъплението е св.В.Т., а не подсъдимият.
Също така навежда, че показанията на св. Т., от своя страна, са противоречиви и
се опровергават, тъй като той самият той е заявил, че не знае как
инкриминираната вещ се е озовала в неговият подзащитен. Предлага на въззивния
съд да отмени първоинстанционната присъда като необоснована и незаконосъобразна
и да оправдае подсъдимият по повдигнатото му обвинение.
Подсъдимият, редовно
призован, не се явява и не изразява допълнително становище.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като съобрази
изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло правилността на
присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното:
Жалбата на
подсъдимата Ц.Е.Г. е неоснователна.
За да постанови проверяваната присъдата, първоинстанционният съд е събрал всички
обективно възможни и относими към предмета на делото доказателства чрез обясненията на подсъдимия Ц.Е.Г.,
показанията на свидетелите М. М. Х., дадени в хода на съдебното следствие и в
досъдебното производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 1 НПК, Н.П.П., дадени в хода на съдебното следствие и в досъдебното
производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 НПК, Д.С.М., депозирани
в съдебно следствие и приобщените от досъдебното производство, прочетени по
реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1,т. 2 от НПК,В.Т. В., приобщени по реда на чл.281, ал. 1, т. 4 НПК,
чрез заключението на съдебно-оценителна експертиза и приобщените по реда на чл.
283 НПК писмени доказателства – протокол за доброволно предаване, заложен билет
№150/29.04.2012г. на „ З.К.Д.“ ЕООД, гр. София, справка за съдимост.
Обосновано районният съд е
приел за установено, че подс. Ц.Е.Г. се
познавал със св. М. Х. и св.В.В. и понякога се случвало да бъдат в обща
приятелска компания.
На 29.04.2012 г. подс. Г., св. Х., св.В.В., приятелката на подсъдимия В.М. и техен познат на име Н. с прякор М. се събрали на купон в гр. София, ул. „Д. ********, и употребили алкохол. Междувременно св. Х. извадил мобилния си телефон „Айфон 4“, за да слуша музика, но под въздействието на изпитото количество алкохол заспал. Тогава подс. Г. взел телефона без съгласието на собственика и отишъл със св.В.в „З.К.Д.“ ЕООД, гр. София, находяща се на бул. „********“, където го заложил срещу сумата от 100 лв.
Въззивният съд намира, че при извеждане на
релевантната фактическа обстановка от страна на районния съд не са допуснати
процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са
обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били
подценени превратно, игнорирани неоснователно за сметка на други и без
логически грешки при обсъждането им.
За да стигне до този извод,
въззивният съд провери основателността на оплакванията на жалбоподателя във
връзка с направения доказателствен анализ от първостепенния съд. Обосновано
районният съд е кредитирал показанията на св.В.В., св. М. Х. и св. Д.М.за
изясняване на фактологията на деянието, защото кореспондират помежду си и
логически съответно се допълват, като същевременно не съдържат вътрешни
противоречия или необосновани непълноти. Действително, доколкото св.В.е бил
заедно с подсъдимия в заложната къща, е необходимо внимателно да бъде проверена
достоверността на показанията му, за да се изключи всякакво съмнение, че той
уличава подсъдимия, за да не се злепостави пред органите на наказателния
процес. По делото обаче е ангажирано писмено доказателство, чието съществуване
не зависи от волята нито на подсъдимия, нито на св.В.– заложен билет №
150/29.04.2012г. от „З.К.Д.“ ЕООД, гр. София, в който като приносител на заложената вещ е
посочено името на подсъдимия. Този факт, който установява активното поведение
на подсъдимия по залагане на чуждата вещ, преценен в контекста на несъмнено
изяснения обективен ход на събитията, а именно, че подсъдимият е бил на едно място
заедно със собственика, в непосредствена близост до него и е имал
необезпокоявана възможност, след като той е заспал, да вземе вещта, след което
веднага си е тръгнал и е заложил вещта същия ден, опровергава достоверността на
обясненията на подсъдимия, че не той, а св.В.е откраднал телефона. Поради това
въззивният съд намира за правилно формиран извода на първостепенния съд, че
обясненията на подсъдимия представляват опровергана защитна версия, която не е
достоверно отражение на действителността. В тази насока съдът отчете показанията на св. Х.,
че впоследствие подсъдимият му дал картата от телефона, както и показанията на
св. Параклиева, на която след събитието св. Х. разказал свой разговор с
подсъдимия, който го изнудвал, че ще му каже къде е телефонът, ако свидетелят
му даде пари.
По повод направените възражения
от защитата в жалбата, че първоинстанционният съд не е обсъдил разказаното от приятелката на подсъдимия В.М.,
въззивният съд установи, че М.не е разпитвана като свидетел нито в хода на
съдебното следствие, нито в досъдебното производство. Същевременно събирането
на тези показания не е необходимо за правилното изясняване на делото, тъй като
значимата фактология е установена категорично и се основава на тези гласни
доказателствени средства, които кореспондират на обективно съществуващото
писмено доказателство – заложен билет от подсъдимия на откраднатия телефон.
При това положение, щом събраните по делото доказателствени материали са
обсъдени съгласно изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК и не е допуснато
превратното им тълкуване, вътрешното убеждение на първостепенния съд по фактите
е правилно формирано и не може да бъде променяно или замествано.
На основата на вярно изяснената фактология обосновано и в съгласие с материалния закон районният съд е приел, че подс. Ц.Е.Г. е осъществил от обективна и субективна страна престъплението по чл. 194, ал. 1 НК. По отношение на обективната и субективната съставомерност на деянието на подсъдимия районният съд е изложил верни съображения, които въззивният съд не намери основания да коригира. От обективна страна на 29.04.2012 г. в гр. София, ул. „Д. *********, среден апартамент, подсъдимият Ц.Е.Г. отнел мобилен телефон марка „Айфон 4“ на стойност 900 лв. от владението на нейния собственик М. М.Х., без неговото съгласие, като придобил безпрепятствено фактическа власт върху предмета на престъплението, а в последствие извършил действия по разпореждане с него, като го е заложил в заложна къща срещу парична сума. От това външно проявено поведение на подсъсимия безусловно се установява и формата на вината пряк умисъл и наличието на специфичната цел – намерение за противозаконно присвояване. Подсъдимият е бил в тесен кръг с пострадалия, което безусловно му е дало възможност правилно да възприеме всички съществени факти – че телефонът е чужда вещ – собственост на св. Х., който го извадил, за да слуша музика, но въпреки това съзнателно и целенасочено установил своя фактическа власт върху телефона, като го взел тайно от собственика и се разпоредил с него веднага, след като напуснал апартамента. В този смисъл законосъобразно е заключението, че подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал настъпването на тези последици.
Оттук
нататък, след като настоящото въззивно производство е образувано само по жалба
на подсъдимия, това означава, че в частта относно индивидуализацията на
наказателната отговорност е допустимо да бъде извършвана преценка от втората
инстанция относно това дали наказанието е явно несправедливо завишено.
Във връзка с тези си правомощия съдът
отчете, че наказанието на подсъдимия от 6 месеца лишаване от свобода е
определено от районния съд при условията на чл. 54 от НК, тъй като е определено
близо до общия законоустановен минамален размер на този вид наказание. Действително
в диспозитива на присъдата е отбелязано погрешно, че наказанието е
индивидуализирано при условията на чл. 373, ал. 2 НПК вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, което обаче не съответства на крайния резултат от индивидуализацията,
извършена при условията на чл. 54 НК. Разпоредбата на чл. 373, ал. 2 НПК засяга
разглеждането на дело при условията на съкратено съдебно следствие със
самопризнание на подсъдимия и е неотносима към реда, по който е разгледано
настоящото производство в районния съд – на традиционното съдебно следствие.
Същевременно наказанието за престъплението по чл. 194, ал. 1 НК е лишаване от
свобода до 8 години, без предвиден специален минимален предел, поради което и
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, която допуска определяне на наказанието
под най-ниския предвиден за престъплението предел, също е неприложима. Видно от
мотивите на присъдата, макар изрично да не е посочено цифровото изражение на
правното основание за налагане на наказанието, то е определено при условията на
чл. 54 НК. Допуснатата грешка в диспозитива на цифровото основание не внася
непреодолима неяснота в индивидуализацията на наказанието, поради което следва
да бъде отстранена от въззивния съд с изменение на присъдата.
На следващо място съдът прецени
извършената по същество индивидуализация на наказанието и прие, че тя е отчела
правилно всички обстоятелства, които имат значение за смекчаването или
отегчаването на отговорността на подсъдимия. От една страна, съдът е взел
предвид младата възраст на подсъдимия и факта, че стойността на предмета на
престъплението не е значителна, а от друга – обремененото съдебно минало на
подсъдимия. Доколкото районният съд е определил наказанието при решителен
превес на смекчаващите отговорността обстоятелства близо до законоустановения
минимум на наказанието лишаване от свобода, а във въззивното производство не са
събрани допълнителни факти със смекчаващо отговорността на подсъдимия значение,
не са налице основания въззивният съд да измени присъдата с намаляване на
наказанието или с неговата замяна от по-леко наказание, тъй като противното ще
представлява девалвиращо ефекта на осъждането снизхождение и няма да постигне
целите на наказването по чл. 36 НК. Поради
това и въззивният съд прие, че не са налице основанията на чл. 55, ал. 1, т. 2,
„б“ НК за замяна на наказанието лишаване от свобода с пробация. В тази насока въззивният съд съобрази, че
процесното деяние е извършено 5 месеца след предходно осъждане на подсъдимия на
пробация по н.о.х.д. № 8767/2011 г., което недвусмислено изяснява
неефективността на този вид наказание за правилното въздействие върху личността
на подсъдимия.
На следващо място въззивният съд
съобрази, че подс. Г. е бил осъждан пет пъти, два от които преди просното
деяние на наказание пробация. Поради това, на свой ред след първостепенния съд,
прие, че изпълнението на наказанието не следва да бъде отлагано, за да постигне
заложената в чл. 36 НК цел – изграждане на устойчив волеви самоконтрол на
подсъдимия и възпирането му да извършва престъпления в бъдеще. Същевременно с
оглед на вида на предходните наказания, наложени преди процесното деяние, съдът
прие, че правилно е определен първоначалният режим на изтърпяване на
наказанието общ, тъй като са налице предпоставките на чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС.
На следващо място въззивният съд
не констатира неправилно приложение на закона при решаване на произтичащите от
осъждането последици относно основанието и размера на разноските, които са
възложени на подсъдимия.
В заключение, след обобщаване на
резултатите от извършената на основание чл. 314 НПК служебна проверка на
присъдата, въззивната инстанция не констатира основания за отмяна или друго
основание за изменение освен изтъкнатото за отстраняване на грешката в
диспозитива в частта на цифровото изражение на основанието за индивидуализране
на наказанието, поради което прие, че в останалата част следва да бъде потвърдена.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.
334, т. 3 вр. чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, НК, ІІІ
въззивен състав
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ
присъда от 9.10.2017 г. по н.о.х.д. № 22433/2015 г. СРС, НО, 6 състав, като
вместо на основание чл. 373, ал. 2 НПК вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК налага
наказанието лишаване от свобода за срок от 6 месеца при условията на чл. 54,
ал. 1 НК.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и протестиране, да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.