Р Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 15.09.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І г.о., 8-ми състав, в открито
заседание на седемнадесети декември, през две хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Юлия Асенова,
като изслуша докладваното от съдията гр. д. № 7257 по описа на състава за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл.2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ.
Ищецът И.А.И. поддържа твърдение, че претърпял значителни
неимуществени вреди, както и имуществени вреди, в резултат от актовете на П. на
РБ, с които било повдигнато и поддържано обвинение в извършването на умишлено
престъпление от общ характер по чл. 321, ал. 2 вр. ал.1 от НК. В
обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че в периода от
24.06.2011г. до 21.09.2017г. той имал качеството на обвиняем в извършване на
тежко умишлено престъпление. Досъдебното наказателно производство срещу ищеца било
образувано с издаването на Постановление от 24.06.2011г., с което той бил
привлечен в качество на обвиняем по досъдебно производство- пр.пр. №12756/2010г.
по описа на СГП. С определение по НЧД №2832/2011г. по описа на 25-ти състав НО
при СГС, на ищеца била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. С
последващо Определение по НЧД №4596/2011г. по описа на СГС, НО, 26-ти състав наложената
мярка за процесуална принуда била изменена в „парична гаранция“ от 1 000
лева, а с изтичане на срок от две години от повдигане на обвинението, мярката
за неотклонение била отменена с определение по НЧД №4190/2013г. по описа на
СГС, НО, 22-и състав. Съгласно постановление от 04.11.2014г. по ДП №29/2014г.
по описа на СО-СП на ищеца било повдигнато обвинение и в извършване и на
престъпления по чл.210, ал.1, т.2 и т.5, вр. с чл.209, ал.1 от НК и чл.316, вр.
с чл.309, ал.1, вр. чл.20, ал.4, вр. ал.1 от НК. След внасянето на обвинителен
акт срещу ищеца в съда с влязло в законна сила разпореждане от 12.06.2014г. по
НОХД №689/2014г. по описа на 2 състав СпНС, с което наказателното производство
в съдебна фаза било прекратено и върнато на Специализираната прокуратура, за
отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. При последващото
внасяне на обвинителен акт срещу ищеца в съда, производството отново било
прекратено с Разпореждане от 22.02.2016г. по НОХД №1486/2015г. по описа на 2
състав СпНС и върнато на Специализираната П.за отстраняване на допуснатите
съществени процесуални нарушения. След изпълнение на указанията и внасянето на
обвинителен акт срещу ищеца в съда с производството отново било прекратено и
върнато за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушение, чрез
Разпореждане от 23.06.2017г. по НОХД №1936/2017г. съгласно описа на 14 състав
при СпНС. С Определение от 21.09.2017г.
постановено по НОХД №1932/2016г. по описа на 14-и състав при СпНС, съдебното производство
било прекратено, в частта по повдигнатото обвинение в извършване на
престъпление по чл. 321, ал.3, вр. ал.2 от НК. Действията на органите на П. и
прилагането на мярката за неотклонение мотивирало работодателя на ищеца, чрез
органа по назначаването - Министъра на вътрешните работи, да му наложи
дисциплинарно наказание „уволнение“ - чрез Заповед рег.№К-13879/23.12.2011г. Посочената
заповед била отменена с Решение №74 по
адм. дело №С-50/2013г. по описа на ВАС, което влязло в сила, след като било
потвърдено с Решение № 43/02.09.2015г. по адм. дело № С-73/2014г. по описа на
ВАС, петчленен състав. Поради незаконосъобразното уволнение, ищецът на практика
бил лишен от възможността да упражнява професията си и да получава трудово
възнаграждение периода от 24.06.2011г. до 02.09.2015г., поради което понесъл
имуществени вреди, произтичащи от неполучено възнаграждение за труд. За
периода, през който бил лишен от възможността да полага труд по служебното си
правоотношение, получавайки трудово възнаграждение - ищецът понесъл имуществени
вреди в размер на сумата от 76 313,34 лева. Като резултат от наложената му
мярка за неотклонение „задържане под стража“ - ищецът претърпял и неимуществени
вреди - битов дискомфорт от условията в следствения арест, от засягане на
правото на лична кореспонденция, от отнемане на правото на свободно придвижване
и правото на труд, чувство на тревожност, потиснатост и несигурност от изхода
на процеса. Повдигнатото обвинение предизвикало накърняване честта,
достойнството и доброто име на ищеца в обществото, навредило на авторитета в
професионалните му отношения с колеги и подчинени служители, които до този
момент го познавали и го уважавали. При това, ищецът претърпял неимуществени
вреди и в личния си живот, изразяващи се в отчуждение в отношенията му с
близки, влошаване на семейните и личните взаимоотношения, обострено чувство на напрегнатост,
тревожност, отчаяние и безсилие. На 25.04.2013г. по молба на КПКОНПИ срещу
ищеца била издадена Обезпечителна заповед по гр.д. № С-7/2013г. съгласно описа
на II-г състав СГС, с която било поставено под ограничение личното му имущество
и били засегнати имуществени права на негови близки.
При изложените фактически твърдения, ищецът претендира за
осъждане на ответника, да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата
от 89 000 лева, ведно със законната
лихва върху присъдената сума, считано от 21.09.2017г. до деня на окончателното
плащане. Ищецът претендира за осъждане на ответника да му заплати и обезщетение
за претърпени имуществени вреди общо
в размер на сумата от 76 313,34
лева, представляваща сбор от неполучените трудови възнаграждения в периода
12.01.2012г. – 02.09.2015г., през който период служебното му правоотношение
било прекратено, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 02.09.2015г. до деня на окончателното
плащане. С оглед очаквания благоприятен изход от процеса, ищецът претендира за
осъждане на ответника да му заплати сумата на направените съдебни разноски.
Исковата претенция е оспорена от ответника – П.на РБ,
чрез подадения отговор от Софийска градска прокуратура, по съображения,
подробно изложени в отговора. По същество, ответникът не оспорва фактическите
твърдения, които са изложени в исковата молба - относно образуването,
развитието, предмета и приключването на наказателното производство, по
повдигнатото срещу ищеца обвинение в извършването на престъплание от общ
характер. Въпреки това, ответникът оспорва предявените искове като
неоснователни по основание и размер.
Ответникът оспорва недоказано съществуването на
причинно-следствена връзка между образуваното наказателно производство и
настъпването на твърдените от ищеца вредоносни последици /за имуществените и за
неимуществените вреди/. Посочва, че мярката за неотклонение „задържане под
стража“ била наложена със съдебен акт, което обосновавало извод, че описаните
вреди не били предизвикани единствено от действия и актове на органите на П. на
РБ. Поддържа тезата, че не е надлежно пасивно легитимиран да носи отговорност
относно поддържането и контрола върху битовите условия в ареста, тъй като тази
функция била възложена нормативно на трето лице - администрацията на ГД
„Изпълнение на наказанията“ в МП. Оспорва твърдението за проявлението на
здравословни проблеми у ищеца, в периода на изтърпяване на наложената мярка за
неотклонение „задържане под стража“, както и твърдението за пряка причинно-
следствена връзка между повдигането на обвинение и такъв тип вреди. Оспорва
надлежната си пасивна материална легитимация да носи отговорност за имуществените
вреди, които може да са настъпили поради уволнението на ищеца и неполучаването
на трудовия му доход. При издаването на заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание „уволнение“ работодателят действал при условията на оперативна
самостоятелност, след установено нарушение на Етичния кодекс за поведения на
държавните служители в МВР от страна на ищеца, а не при обвързана компетентност
с актовете на държавното обвинение. Последвалата
отмяна на уволнението създавала възможност за ищеца да търси парично
обезщетение именно от работодателя си, а не от Държавата по реда на ЗОДОВ.
Ответникът оспорва фактическите твърдения за наличието на пряка причинно-
следствена връзка между медийното отразяване на наказателното производство и
действията на органите на П. на РБ. Оспорва допустимостта на иска в частта в
която се излагат твърдения за претърпени вреди от ищеца и членове на неговото
семейство в резултат от наложени обезпечителни мерки по реда на ЗПКОНПИ,
доколкото споменатият държавен орган не е бил привлечен, в качеството на
ответник в процеса. Посочва, че в хода на процесното наказателно преследване по
обвинение за извършване на престъпление по чл.321, ал.2 вр. ал.1 от НК, срещу
ищеца, са били повдигнати и други обвинения в извършване на престъпления съответно
по чл.210, ал.1, т.2 и т.5, вр. чл.209, ал.1 от НК и по чл.316, вр. чл.309,
ал.1, вр. чл.20, ал.4, вр. ал.1 от НК, което създавало обективни пречки да
бъдат разграничени конкретно претърпените неимуществени вреди в резултат от
пордигането и поддържането на процесното обвинение. Всички
процесуално-следствени действия били извършени от органите на П. на РБ в хода
на неприключило към момента наказателно производство, съответно не следвало да
бъдат приети за незаконосъобразни. Оспорва началния момент от който се
претендира присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени
вреди. Моли за отхвърляне на исковете, като неоснователни.
Съдът, като
прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Страните не спорят, а събраните в хода на съдебното дирене писмени
доказателства- преписи от съдебни актове установяват, че ищецът главен
инспектор И.А.И. е заемал длъжността началник на полицейски участък в СДВР,
когато с издаването на Постановление от 24.06.2011г. той бил привлечен в
качеството на обвиняем по образувано досъдебно производство по пр. пр. №12756/2010г.
по описа на СГП.
Не се спори между страните и приетите като доказателства преписи от книжа в
досъдебното производство мотивират извода, че с Определение по НЧД №2832/2011г.
по описа на 25-ти състав НО при СГС, на ищеца била наложена мярка за
неотклонение „задържане под стража“. С Определение по НЧД №4596/2011г. по описа
на СГС, НО, 26-ти състав наложената мярка за процесуална принуда била изменена
в „парична гаранция“ от 1 000 лева, а с изтичане на срок от две години от
повдигане на обвинението, мярката за неотклонение била отменена с определение
по НЧД №4190/2013г. по описа на СГС, НО, 22-и състав.
С Постановление от 04.11.2014г. по ДП №29/2014г. по описа на СО-СП на ищеца
било повдигнато обвинение и в извършване и на престъпления по чл.210, ал.1, т.2
и т.5, вр. с чл.209, ал.1 от НК и чл.316, вр. с чл.309, ал.1, вр. чл.20, ал.4,
вр. ал.1 от НК. След внасянето на обвинителен акт в съда - наказателното производство
в съдебна фаза било прекратено с Разпореждане от 12.06.2014г. по НОХД
№689/2014г. по описа на 2 състав СпНС и преписката била върната на Специализираната
прокуратура, за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения.
При последващото внасяне на обвинителен акт срещу ищеца в СпНС, производството
отново било прекратено и върнато на СП за отстраняване на допуснатите
съществени процесуални нарушения - с Разпореждане от 22.02.2016г. по НОХД
№1486/2015г. по описа на 2 състав СпНС.
След изпълнение на указанията и внасянето на обвинителен акт срещу ищеца в
съда с производството отново било прекратено и върнато за отстраняване на
допуснатите съществени процесуални нарушение, чрез Разпореждане от 23.06.2017г.
по НОХД №1936/2017г. съгласно описа на 14 състав при СпНС.
С Определение от 21.09.2017г. което е постановено по НОХД № 1932/2016г. по
описа на 14-и състав при СпНС, съдебното производство било прекратено, в частта
по обвинението в извършване на престъпление по чл.321, ал.3, вр. ал.2 от НК.
С приета като доказателство Заповед № к-7183/11.07.2011г. срещу ищеца било
образувано дисциплинарно производство по чл. 230, ал.1, т.1 от ЗМВР и той бил временно
отстранен от длъжност началник на полицейски участък „Средец“ при Първо РУП на
СДВР. Мотивите за издаване на заповедта
са данни за извършени деяния, които са несъвместими с етичните правила за
поведение на държавните служители в МВР, с които се уронва престижа на
службата.
Със Заповед рег.№К-13879/23.12.2011г. на Министъра на вътрешните работи, на
ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното му
правоотношение с МВР било прекратено.
Спомената заповед била отменена от съда с Решение №74 по адм. дело
№С-50/2013г. по описа на ВАС, което влязло в сила, след като било потвърдено с
Решение №43/02.09.2015г. по адм. дело № С-73/2014г. по описа на ВАС, петчленен
състав.
На 25.04.2013г. срещу ищеца била издадена Обезпечителна заповед по гр.д. № С-7/2013г.
съгласно описа на II-г състав СГС, който бил сезиран да се произнесе в този
смисъл чрез изрично искане на КПКОНПИ.
Заключението на изслушаната съдебно- икономическа експертиза мотивира извода,
че размерът на брутното трудово възнаграждение за заеманата от ищеца длъжност
преди уволнението, считано към месец април 2011г. е 1533, 08 лева. Според
изчисленията на вещото лице, общия размер на сумата на неполучените трудови
възнаграждение от ищеца за периода от 12.01.2012г. до 02.09.2015г. възлиза на
60 427 лева. При това, не са налице данни в счетоводството на СДВР за
изплащане на обезщетение с такъв предмет и за посочения период.
Приетите като доказателства медицински документи мотивират извод относно медицински
констатации относно здравословното състояние на ищеца по време на развитието на
процесното досъдебно производство, в периода от образуването до прекратяването
му.
В дадените пред съда показания, свидетелят В.Д.Б.заявява, че е съпруга на
ищеца. Свидетелката
помни, че ищецът бил задържан на 24.06.2011г.,
а доколкото тя била негова съпруга от 1990г. – счита, че към момента на задържането му познавала добре
личността му и имала отлични преки впечатления за правнозначимите
факти.
Свидетелката заявява, че лично възприела как
задържат ищеца и как го извеждат с белезници от помещения на СГП. След няколко дни, свидетелката възприела
поведението на ищеца в съдебната зала и после -
в следствения арест, където той бил задържан с мярка за
неотклонение.
Според свидетелката, психологическото състояние на ищеца в този момент било
много тежко – при разговори с нея той шепнел без
глас. Разговорите в този момент били трудни, заради състоянието на ищеца, а свидетелката положила много усилия
за да го окуражи, защото виждала и усещала
сериозен срив в емоциналното и психическото му състояние. В ареста свидетелката ходила всеки ден,
защото била упълномощена да му бъда защитник, за да може да го посещава. По
това време, ищецът и близките му контактували чрез ежедневни писма, тъй като
времето им за личен контакт било ограничено от режима на задържането.По това
време, ищецът имал склонност дори да плаче при срещи
със съпругата си, включително проявявал такова поведение и пред
други задържани на същото място лица. Той бил очевидно силно разстроен, защото бил убеден,
че не е направил нещото, за което го обвиняват. По време на
задържането, ищецът бил поставен в непосредствен контакт с лица, които той сам бил
задържал в професионалното си качество на полицай и които
лица го идентифицирали ясно.
Този факт също причинявал тревога и психологически дискомфорт у ищеца. В
последствие, ищецът силно се разстроил- особено когато
узнал, че е отстранен от длъжност и в последствие –
когато бил уволнен дисциплинарно. През първите седем месеца,
след задържането му, ищецът бил в особено състояние на психиката, като „в
безтегловност“ /цит. свидетелката/. В този период
той отказвал
да се среща с колеги и се срамувал от случилото се. Според впечатленията на
свидетелката, преди задържането съпругът й бил
обществено и професионално признат.
Свидетелката знаела, че и към момента на разпита й пред съда, проблемите
на съпруга й с правосъдието не били приключили, но
предпочитала да не го разпитва, защото той проявявал раздразнителност при
разговори на тази тема.
Близките на семейството знаели за тези проблеми, а познатите зсъщо наели
отделни неща, които били чули. По
медиите било изнесено нещо за този случай, включително
дори и имената на ищеца, но свидетелката нямала
впечатления колко точно хора са узнали за тези неприятности на ищеца, нито за
обществените или професионалните нагласи към него
лично - по този повод. В резултат от повдигнатото срещу него обвинение, ищецът
видимо променил поведението си в негативен оценъчен план - затворил се в себе
си, не искал да напуска дома си, да се среща със
свои
колеги, с приятели, даже не желаел да се преоблича, като станал силно апатичен. Този поведенчески период обаче период отминал и състоянието на ищеца вече започнало
постепенно да се нормализира. Вече пак започвал да прилича на себе си.
Заключението на изслушаната съдебно- психологическа експертиза, която е
изготвена от вещо лице Г. Г. мотивира следните правнозначими изводи:
Налице са данни, че ищецът е преживял остри до умерено изразени негативни
емоционални състояния на притеснение, гняв и напрегнатост, както и
психосоматичен дискомфорт, унижение и накърняване на достойнството, както и
ограничения в психосоциалното функциониране на личността. По време и след задържането
на ищеца и при повдигане на обвинението, ищецът е преживял негативни
емоционални състояния на тревожност, раздразнителност, чувство на несигурност,
намалени социални контакти, песимистични интерпретации на бъдещето както и
остатъчни последици: отрицателни преживявания при мислено връщане в ситуацията.
Степента на засягане е лека до умерена. Симптоматика с голяма интензивност и
обуславяща дезадаптивност не е отчетена. Към момента на изследването не е
налице клинично изразено състояние на тревожност или депресивност. Не се
установява медицинска документация, която да мотивира извод за нарушение в
психическото функциониране – в смисъла на психично разстройство.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда достигна до
следните правни изводи:
Предявен е иск за присъждане на обезщетение по чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ
срещу Държавата, представлявана от П.на РБ в качеството й на процесуален
субституент.
Искът е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен и допустим
процесуален субституент на Държавата, като субект на особената деликтна
отговорност, регламентирана от чл.7 на КРБ.
По смисъла на
чл.7 от КРБ, вр. с чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Държавата
отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица, но тази отговорност може да бъде реализирана при
наличието на определени фактически основания.
Средтези
споменати основания е и релевираното в исковата молба основание, свързано с
повдигането на незаконосъобразно обвинение в извършването на престъпление, за
което лицето бъде оправдано с влязъл в сила съдебен акт. Това е така, доколкото
при условията на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Държавата е надлежно пасивно
легитимирана да отговаря за вредите, които са причинени на
граждани от разследващите органи, П. или съда, при повдигнато обвинение
в извършване на престъпление по което впоследствие подсъдимият е бил оправдан с
влязъл в сила съдебен акт.
Претендира се обезщетение за неимуществени вреди
и обезщетение за имуществени вреди, които ищецът твърди да е претърпял, в
следствие повдигането на неоснователно обвинение в извършване на престъпление -
от органите на П. на Р.Б.– които
обвинения фактически били отхвърлени с постановяването на оправдателната
присъда на наказателния съд.
Основателността
на предявените претенции на ищеца е предпоставена от установяването на
елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, които в синтезиран
вид са следните: противоправно поведение на държавния орган, който е конституиран
като ответник в процеса, настъпването на конкретно твърдения вредоносен
резултат и наличието на пряка
причинно-следствена
връзка между неправомерното поведение (изразяващо се в повдигане на
неоснователно обвинение в извършването на престъпление от общ характер) и
настъпването на конкретно релевирания вредоносен резултат.
Отговорността е
обективна, и следва да бъде реализирана независимо от наличието на субективно виновно
поведение на съответното длъжностно лице на П. на РБ (арг. от чл. 4 на ЗОДОВ).
За да се произнесе по основателността на процесните
искови претенции, съдът съобрази наличието на гореспоменатите юридически факти,
които бяха приети за установени, както и
от задължителните указания към съдилищата, които са дадени в ТР № 3/2005г. по
ТД №3/2004г. на ОСГК на ВКС.
Основна предпоставка за възникване на отговорността на Държавата за вреди,
произтичащи от действията на правозащитните органи е незаконосъобразност на действията на тези органи, а
в конкретния случай – на органите на държавното обвинение. Право на обезщетение
има не само лицето,
признато за невиновно по повдигнатото срещу него обвинение в извършване на
престъпление от общ характер,
но
също и
лицето, срещу което наказателното производство е било прекратено поради това,
че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не съставлява престъпление. В
конкретния случай- тази първа предпоставка е налице тъй като повдигнатото
обвинение в извършване на умишлено престъпление срещу ищеца е било прекратено.
Втора предпоставка за възникване на особената деликтна отговорност на
Държавата се свързва с настъпването на вредоносните
последици, които ищецът е понесъл, в резултат от повдигнатото срещу него
обвинение.
Третата
предпоставка за основателност на иска е установяването на пряка и непосредствена причинно- следствена връзка между
релевирания като основание за обезщетението вредоносен резултат от една страна и
действията по повдигане/ поддържане на обвинение срещу ищеца. Понеже наличието на
тази предпоставка също е предмет на спор, този въпрос ще бъде подробно обсъден
в следващите мотиви на настоящото съдебно решение.
При внимателно
обсъждане на събраните доказателства, съдът възприе следните изводи:
Събраните доказателства мотивираха категоричен извод за настъпването на
вредоносни последици в сферата на
неимуществените вреди. За този тип вреди бе установена всяка една от
посочени по- горе три основни предпоставки за ангажиране на отговорността на
Държавата. Изводите за обема на
понесените неимуществени вреди ще бъде обсъден в следващите мотиви на
настоящото решение, тъй като именно въпросът за обема на вредите е спорен между
страните и подлежащ на доказване факт, който е в доказателствена тежест на
ищеца.
Събраните доказателства мотивираха категоричен извод за настъпването на
вредоносни последици също и в сферата на
имуществените вреди. По отношение на този тип вреди обаче, в следващите
мотиви на настоящото съдебно решение, ще трябва да бъде обсъден и въпросът за
наличието на третата предпоставка за основателност на иска: наличието на пряка
причинно- следствена връзка между настъпването на вредите и предприетите от
държавните органи действия, респ. постановените актове, е спорен между страните
и е в доказателствена тежест на ищеца.
По претенцията за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди;
Като обсъди
внимателно събраните в хода на съдебното дирене доказателства, настоящият
състав на съда намира предявения от иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за
присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди за доказан по основание.
За да достигне
до този извод, съдът съобрази, че в резултат от повдигнатото срещу него
обвинение в извършването на умишлено престъпление от общ характер -ищецът е очевидно
понесъл неимуществени вреди от посоченото в исковата молба естество. Доказаните вредоносни последици без съмнение са свързани преди всичко с изпитаното притеснение, неудобство, основателен страх от възможността за
осъждане по повдигнатото обвинение в извършване на умишлено престъпление от общ
характер. Безпокойството на ищеца е било основателео, доколкото тежестта на
предвидената в закона санкция, за извършване на конкретното престъпление е значителна
и нейната тежест не би могла да бъде пренебрегната. Страхът от прилагане на
наказателна санкция, който ищецът е търпял, трябва да се приеме за доказан,
понеже постановяването на осъдителна присъда е един от обективно възможните
изходи след повдигане на обвинение в извършване на престъпление. Ето защо, съдът
приема, че субективното усещане за страх от осъждане в резултат на повдигнато
обвинение не следва да бъде доказвано по някакъв особен/специфичен начин - страх и притеснение в тази ситуация би
изпитало всяко лице.
Конкретният обем на негативните емоции, които ищецът е претърпял подлежи на
доказване, а в настоящия случай съдът счита, че събраните доказателства не подкрепят
напълно твърдението за изключително големи вреди. В тази насока,
съдът кредитира преимуществено заключението на приетата съдебно- психологическа
експертиза, която кредитира преимуществено показанията на разпитания свидетел. Не
може да бъде пренебрегнат и фактът, че свидетелката е съпруга на ищеца и в тази
насока тя не би могла да бъде безпристрастна към изхода на настоящия процес.
Понесените неимуществени вреди за ищеца се свързват преди
всичко със засягане на честта, на достойнството му и на създаденото добро име в
обществото.
Честта и
достойнството на личността са елементи от субективното възприемане на личността,
но въз основа събраните доказателства, следва да се направи обосновано заключение,
че в резултат от повдигането и поддържането на обвинение в извършването на
престъпление тези неимуществени блага са били засегнати. Поведенческите реакции
на ищеца по време на задържането му и описаните от свидетеля особености в тази
насока мотивират споменатия извод.
Засягането на доброто
име на личността в обществото, представлява негативно повлияване на
общественото мнение, относно дадена личност, относно нейните делови и/или
нравствени качества. Установените чрез доказателства неимуществени вреди в тази
насока обаче, са в значително по- малък обем, в сравнение с разгледаните
по- горе.
В исковата молба са релевирани и неимуществени вреди, за които се твърди да
са произтекли от актовете и действията на КПКОНПИ. Дори да има такива вреди
обаче, съдът не би могъл да ги разгледа в рамките на настоящия спор, респ. не
би могъл да присъди обезщетение на това формално непредявено основание, тъй
като отговорността за вреди, произтичащи от действията на КПКОНПИ е уредено
като отделно, самостоятелно и специално основание за реализиране на
отговорността на Държавата в ЗОДОВ.
По
въпроса за определяне размера на претендираното обезщетение за неимуществени
вреди, настоящият съдебен състав приема, че искът е частично доказан по размер.
Съгласно задължителна съдебна практика - т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г.
по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решение № 95/23.04.2014 г. по гр.
дело № 5805/2013 г., III г.о. на ВКС, както и според разясненията в ПП 4/1968
г. на ВС РБ и съдебни решения на състави на Върховния касационен съд по реда на
чл. 290 ГПК- решение № 115/05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 593/2011 г. IV
г.о., решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 733/2011 г. на III г.о.о на
ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. г. на ВКС по гр. д. № 1179/2012 г. на IV г.о.
на ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр. д. № 697/2010 г. на III г.о. на ВКС,
справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и
установени по делото обстоятелства, които
носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди. Такива
обстоятелства са личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина
му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е
повдигнато обвинението, продължителността на развитие на наказателното
производство, наложените мерки на принуда; отражение върху личния, обществения
и професионалния живот; разгласяване и публичност; причиняване на здравословни
увреждания.
За адекватно
прилагане на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на обезщетението,
съдът отчете комплексно всички установени в хода на процеса обстоятелства,
относно характера и обема на вредите, но също и социално- икономическите
условия в страната вкл. размера на минималната работна заплата към момента на
настъпването на вредоносния резултат. Именно
икономическият критерий, следва да бъде основа на обективен социален критерий (жизнения
стандарт), определящ и социалните измерения на понятието за справедливост по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД.
Съгласно задължителните указания към съдилищата, съдържащи
се в т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК на ВКС, съдът приема, че обезщетението в
конкретния случай следва да се определи глобално, като се отчита сравнително голямата продължителност на мярката за
неотклонение „задържане под стража“, тежестта на повдигнатото обвинение, обема
и характера на конкретно доказаните вреди; а не на последно място и
обстоятелството, че по време на процесното наказателно производство, срещу ищеца
е било провеждано досъдебно производство и по други обвинения, а по тази
причина - източникът на вредите не може да бъде ясно диференциран.
След анализ на установените в хода на съдебното дирене
факти и съобразно посочените по- горе критерии , съдът намира, че ищеца е
легитимиран да получи от ответника обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, в общ размер на
сумата от 15 000 лева, а за разликата до пълния предявен размер от 89 000
лева, претенцията за обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде
отхвърлена.
По претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени
вреди;
В хода
на делото се установи по категоричен начин, че ищецът е бил уволнен от
заеманата преди повдигане на обвинението длъжност в МВР. На това основание,
ищецът претендира и обезщетение за понесени имуществени вреди, в резултат от
дисциплинарното му уволнение, което в последствие е било признато за незаконно.
Предявеният
иск за имуществени вреди няма как да бъде уважен, в
контекста на предявените искове по реда на ЗОДОВ, които са предмет на
настоящото дело. Това е така, доколкото според настоящия
състав на съда - причината за настъпване на имуществени вреди от
неполучено от ищеца трудовото възнаграждение, не се
намира в пряка причинно- следствена връзка с незаконосъобразното му уволнение.
Причинно- следствената връзка между повдигането на обвинение и наложеното
дисциплинарно наказание е косвена.
Вредоносният резултат би могъл да бъде разглеждан като пряка
последица от дисциплинарното уволнение на ищеца, което е осъществено
с акт на неговия работодател. Поради това, претендираното от ищеца обезщетение за тези вреди би могло да се
търси като се има предвид и отмяната на
заповедта за дисциплинарно уволнение, но съдебната претенция би следвало да бъде
насочена срещу органа по назначението, който е издал заповедта за дисциплинарното уволнение, а не срещу органите на съдебната власт, които не са надлежно пасивно материално легитимирани да отговорят за този
резултат.
Без
значение в случая е обстоятелството,
дали органите на съдебната власт, чрез своите
действия, са станали косвена причина за издаване на
заповедта за дисциплинарно уволнение. Това е така , понеже
съответният орган, който е наложил
дисциплинарното наказание, е действал в условията на оперативна самостоятелност –
той е
могъл и да не наложи дисциплинарно наказание, както
е могъл да наложи такова и по своя преценка, без искане от страна на П. на РБ.
В обобщение и по всички изложени в мотивите на настоящото решение съображения
- съдът намира, че ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца
обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди, в размер на
сумата от 15 000 лева и претенцията за неимуществени вреди следва да бъде
отхвърлена в частта - за разликата над посочената сума и до пълния претендиран размер
от 89 000 лева.
Заедно с присъденото обезщетение, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца и законната лихва, изчислена върху сумата на
присъденото обезщетение за периода от
датата на влизане в сила на определението за прекратяване на наказателното
производство на 21.09.2017г., до деня на окончателното плащане (съгласно
задължителните указания към съдилищата, съдържащи се в т.11 от ТР № 3/2005г. на
ОСГК на ВКС).
Претенцията на ищеца, за присъждане на обезщетение за имуществени
вреди - следва да бъде изцяло отхвърлена като недоказана по основание.
По отношение на разноските;
Ищецът, чиито иск беше уважен
частично, има право да получи направените съдебни разноски. Ищецът, чрез
процесуалния си представител е представил списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
С оглед изхода
на спора, при условията на чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ, ответникът следва да бъде
осъден да заплати направените съдебни разноски за държавна такса, чиито размер възлиза
на 10 лева.
Ответникът не е
претендирал съдебни разноски, поради което такива не следва да се присъждат,
при условията на чл. 78, ал. 11 от ГПК.
На процесуалния
представител на ищеца- адв. Я. Апостолова следва да бъде присъдено
възнаграждение по чл. 38 от ЗА, за процесуално представителство пред Софийски
градски съд, в размер на сумата от 930 лева.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА П. на Р.Б.с адрес: гр. София, бул „******да заплати на И.А.И. с ЕГН ********** и съдебен адресат – адв. Я. ***, офис
107, на основание чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ – сумата от 15 000 лева (петнадесет хиляди
лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които са
настъпили в следствие на повдигането на обвинение в извършване на престъпление по
от общ характер
по чл. 321, ал. 2 вр. ал.1 от НК, заедно със законната лихва върху присъденото
обезщетение, считано от 21.09.2017г., до деня на окончателното плащане, като отхвърля претенцията за изплащане
на обезщетение за неимуществени вреди: в
частта - за горницата над присъдената сума от 15 000 лева и до пълния
претендиран размер 89 000 лева,
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна претенцията на И.А.И. с ЕГН **********
и съдебен адресат – адв. Я. ***, офис 107 срещу П. на Р.Б.с адрес: гр. София,
бул „******за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, в
размер на сумата от 76 313, 34 лева, на основание чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ.
ОСЪЖДА П.на Р.Б., с адрес: гр. София, бул „******да заплати наМ.А.Н., на основание чл.
10, ал. 3 от ЗОДОВ – сумата от 10 лева (десет лева), за съдебни разноски.
ОСЪЖДА П.на Р.Б., с адрес: гр. София, бул „******да заплати на адвокат Я. С.-А.от САК, на
основание чл. 38 от Задв. – сумата от 930 лева (деветстотин и тридесет лева),
представляващи възнаграждение за процесуално представителство на И.А.И. пред Софийски градски съд.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд София, с въззивна жалба,
подадена в двуседмичен срок от връчване на препис от него.
СЪДИЯ: