РЕШЕНИЕ
№ 122
гр. , 19.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К, ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на шестнадесети август, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:НЕЙКО Г. НЕЙКОВ
при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело №
20215510102189 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба от М. Г. Г., от гр. К, обл. С,
бул. „********“ № *****, ЕГН **********, против „Макроадванс“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „******“ № -*****,
представлявано от ВГС, в качеството на изпълнителен директор.
Ищецът твърди, че на ****** г., между него и „Ейч Ви Би Банк Биохим“АД, в
изпълнение на чл.11 от Договор за потребителски кредит на частни лица с
поръчителство, възникнали договорни отношения, по повод сключен Договор
за поръчителство, в качеството му на „поръчител“ по сключен Договор за
банков кредит от 18.06.2006 г./ с последващ Анекс № 1 към Договора от
***** г./, със страни „УниКредит Булбанк“АД /частен правоприемник на
„Ейч Ви Би Банк Биохим“АД/, в качеството на „Кредитор“ и СГЧ, ЕГН
*******, в качеството на „Кредитополучател“.
Сочи, че във връзка с неизпълнение от страна на кредитополучателя на
поетите по сключеният Договор за потребителски кредит на частни лица с
поръчителство, кредиторът – „УниКредит Булбанк“АД, се снабдил с
Изпълнителен лист, въз основа на Заповед № *** за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК, издадени по ч.гр.д. № ***/2012 г. по описа на РС-
гр. К, въз основа на който изпълнителен лист /ИЛ/ било образувано
изпълнително дело № ***/2012г. по описа на ЧСИ МК, рег. №*** от
Регистъра към КЧСИ.
Обстоятелства, които станали известни на ищеца едва през 2018 г., когато бил
наложен запор върху получаваното от същия трудово възнаграждение,
съгласно предприетите действия от страна на ЧСИ М. К, когато станало
известно и обстоятелството, че „Взискател“ по образуваното изп. д. бил
„Макроадванс“АД, в качеството на изкупил дълга му от „УниКредит
Булбанк“ АД, и нов „кредитор“ по вземанията на Банката, съгласно Договор
1
за прехвърляне на вземания от 04.12.2012 г., с твърдението, че ищецът бил
надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането.
Твърди, че незабавно предприел действия за защита на правата си и чрез
упълномощен от негова страна адвокат - К. Л, от състава на Адвокатска
колегия - гр. П, депозирал Възражение по реда на чл. 423 от ГПК срещу
издадената Заповед № ***/12.06.2012 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № ***/2012 г.
по описа на РС-К.
Сочи, че във възражението били наведени доводи за наличие основанията на
чл. 423, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, предвид неспазване на законово предвидената
процедура за лично връчване и предаване на процесната Заповед, с
представени надлежни писмени доказателства, в подкрепа на направеното
възражение.
Твърди, че със свое Определение № ***/14.02.2019 г., постановено по ч.гр.д.
№ ***/2019 г. по описа на ОС-П, въззивната инстанция оставила без уважение
доказателствените искания, направени във възражението, допълнителното
становище към него и не приела направеното от името на ищеца, чрез
процесуалния му представител - адв. Л, възражение по чл. 423 от ГПК,
постановявайки осъдителен диспозитив - да заплати направените разноски от
страна на ответната страна в настоящето гражданско производство.
Мотивите на ОС-П, за произнасянето в горният смисъл, били свързани с
приетото от Съда, че М.Г. „узнал за издадените срещу него заповед за
изпълнение най-рано на 02.09.2013 г., когато по изпълнително дело №
2012***0400*** по описа на ЧСИ М. К., рег. №***, му е била връчена лично
покана за доброволно изпълнение изх. № 6583/09.07.2013 г., …с която бил
уведомен за допълнителни задължения по делото. …От представените към
отговора писмени доказателства /уведомление и обратна разписка - л. 32 - 33
от делото/ се установява и че длъжникът М.Г.Г. е бил уведомен на
11.02.2013г. за сключения между първоначалния му кредитор „Уникредит
Булбанк“АД и „Макроадванс“ АД договор за цесия.“/ цитатите са от
цитираното и издадено от ОС-П Определение №***/14.02.2019г. по ч.гр.д.
№***/2019г. по описа на съда/.
Твърди, че приемайки посоченото и изложено в мотивите към цитираното
Определение, въззивната инстанция постановила един порочен съдебен акт,
неподлежащ на обжалване, с който лишила Г. от възможността да защити
правата си.
Това наложило, през м. ноември 2019 г., същият да депозира жалба до РП-П, с
искане - да се извършат необходимите процесуални действия и се докаже по
безспорен и категоричен начин авторството на положените подписи на
„Получател“, на представените от страна на „Макроадванс“ АД като
доказателства Обратна разписка за доставка на пратка № 8445265/11.02.2013
г., с която бил „уведомен“ за извършеното цедиране в полза на новия
кредитор – „Макроадванс“АД /ответник в настоящето производство/ и
Обратна разписка № **********/30.08.2013 г., с подател ЧСИ М. К,
удостоверяваща „получаването“ от негова страна „лично“ на изпратената до
него ПДИ по образуваното изпълнително дело, положени ли са от Г.. По
повод на тази жалба, със своето Постановление от 02.12.2020 г. за
прекратяване на наказателно производство № 5793/2019 г. РП-П изложила
категорични мотиви и установила, „че подписът „Получил“, положен от
името на М. Г. Г. в копие на Обратна разписка за доставка на пратка №
8445265/11.02.2013 г., с подател Дайрект Сървисис 1- Макро Адванс, не е
2
изпълнен от М. Г. Г..“ А това било относимо към обратната разписка, която
удостоверявала, че лично Г. получил уведомление за извършеното цедиране
на вземането от страна на „УниКредит Булбанк“ АД, в полза на ответника в
настоящето производство – „Макроадванс“АД.
Сочи, че при наличната категоричност в произнасянето от страна РП-П, че Г.
не бил автор на подписа, положен на процесната Обратна разписка,
автоматично възниквал въпроса за наличието на активна легитимация за
„Макроадванс“АД, да направи искане за образуване на изпълнително дело №
***/2012 г. по описа на ЧСИ М. К, легитимирайки се като „Взискател“ по
делото и предприемайки действия за събиране на дълга, с искане и налагане
от страна на ЧСИ на запор върху трудовото му възнаграждение, което
продължавало вече повече от 2 г. и 6 м.
Твърди, че реално, удържаните суми се превеждали на страна по
изпълнителното дело, която нямала нужното процесуално качество за това.
Налице била неспазена и опорочена процедура по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, което
било порок на твърдяното цедиране на вземането от страна на Банката в полза
на ответника в настоящето производство, и лишавало „Макроадванс“ АД от
възможността да се легитимира като „Взискател“ по образуваното
изпълнително производство, а още по-малко - да прави процесуални искания
по делото за удовлетворяване на вземането си, което не било негово.
Сочи, че било налице законово задължение да бъде уведомен за извършеното
прехвърляне на вземането, което не било сторено, при което била налице
неспазена процедура по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, и невъзможност за ответника в
настоящето производство да образува и води срещу Г. изпълнително дело.
Заявява, че не дължи на ответника /в качеството му на „взискател“ по ИД №
***/2012 г. по описа на ЧСИ-М. К/ претендираните суми по издаденият ИЛ от
12.06.2012 г. по ЧГД № ***/2012 г. по описа на РС- К, издаден в полза на
„УниКредит Булбанк“АД, тъй като не бил получавал уведомление, на осн. чл.
99 ал. 3 ЗЗД.
Поради което, дори наистина да съществувал Договор за цесия между
страните, той не произвеждал своето прехвърлително действие спрямо ищеца
Г., докато това не му бъде съобщено по надлежният законов ред. След като
ответникът нямал качеството на „кредитор“ по вземането, той нямал правното
основание да търси или събира суми от Г., тъй като липсвали доказателства
за спазена законова процедура по чл. 99 ал. 3 ЗЗД, за възникване на това му
право.
Сочи, че според мотивната част на т. 4 от ТР № 4/2013 г. т. на ОСГТК на
ВКС, когато частното правоприемство се основавало на Договор за цесия, на
общо основание трябвало да са представени доказателства за уведомяване на
длъжника, като в противен случай прехвърлянето на вземането нямало да има
действие по отношение на него /по аргумент на нормата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД/.
Твърди, че не дължи погасяване на претендираната по изп.д. № ***/ 2012 г.
по описа на ЧСИ М. К сума, формираща цената на иска, по отношение на
която се позовава на изтекла погасителна давност в своя полза.
Видно от представеният с ИМ Договор за поръчителство, същият бил
сключен и подписан от страна на ищеца на ****** г., с последващо
образуване на изп.д. № *** по описа на ЧСИ М. К, през 2012 г. Липсвали
доказателства за надлежното му уведомяване от страна на ЧСИ за
образуваното изпълнително дело, но дори и в най-благоприятният вариант
/напълно хипотетично/, ако се приеме, че, подписът, положен на обратната
разписка № **********, е на ищеца Г., то това било извършено на 30.08.2013
3
г., от който момент, били изтекли повече от 5 години, считано до датата на
налагането на запор върху трудовото му възнаграждение.
С оглед изтеклият период от време, задължението по изпълнителното дело
било погасено по давност и възможността да се търсят посочените суми от Г.,
в качеството му на „поръчител“, била преклудирана, като се позовава и на
обстоятелството, че по отношение на вземанията по договори за кредит бил
приложим общият 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, позовавайки се
на съдебната практика в тази насока - Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС
по гр.д. № 523/2011 г. на 3-то г.о., съгласно което, при този вид договори
било налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на
погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по договора. Поради тази причина се
сочело, че бил приложим общият 5-годишен давностен срок. Този срок
изтекъл на 30.08.2018 г., считано в по-лошият вариант - ако подписът на
обратната разписка на кореспонденцията, изпратена от ЧСИ - М. К, бил
положен от Г. - а той не бил положен от него, и този срок изтекъл на
13.06.2011 г., считано от датата на подписване на Договора за поръчителство
от негова страна - ****** г.
Сочи, че по този начин, за Банката била преклудирана възможността да търси
задължението към днешна дата от ищеца Г., в качеството му на „поръчител“,
а ответника в настоящето производство не разполагал с такава правна
възможност, поради липсата на легитимация да бъде „взискател“ в
изпълнителното производство, поради липсата на спазена процедура по чл. 99
ал. 3 ЗЗД, годна да му осигури правен интерес. Счита и моли съда да приеме,
че цялото вземане /и основното и акцесорните/ по изпълнителното основание
по ИД № ***/2012г. по описа на ЧСИ М. К, били погасени по давност.
Твърди, че всички действия, свързани с издаването на Заповед № *** за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, издаденият ИЛ по ЧГД №
***/2012 г. по описа на РС-К, образуването на изп.д. № ***/2012 г. по описа
на ЧСИ М. К, били резултат от некоректни и порочни действия от страна на
ответното дружество, предвид обстоятелството, че всички тези действия били
предприети, без да се отчете местоживеенето на ищеца и актуалната му
адресна регистрация. Сочи, че с настоящата ИМ представя обилен
доказателствен материал, от който било видно, че, считано от 2008 г. бил с
настоящ адрес в гр. К, където живеел и към момента, и никога, считано от
тази година, не бил живял в гр. С.
Обстоятелство, което било използвано, за да се получат процесната Заповед,
ИЛ от РС-К, образува изп. дело в гр. П, с които населени места никога ищецът
не е имал нищо общо и където никога не е живял.
Сочи, че акцентира върху този факт, единствено и само, за да докаже налична
недобросъвестност у ответника, прибавена към всичко изложено по-горе.
Поради горното, моли да бъдат призовани на съд с ответната страна и след
доказване на твърденията, съдът да признае за установено по отношение на
ответника „Макроадванс“АД, ЕИК201127485, със седалище и адрес на
управление: гр. С, ул. „******“ № -*****, представлявано от ВГС, в
качеството на „Изпълнителен директор“, че ищецът М.Г. не дължи сумата от
17000.00 лв. /седемнадесет хиляди лева/, претендирана от ответната страна,
формирана, както следва: главница - 7635.83 лв., лихви, начислени от
предишен кредитор/ считано до 04.12.2012 г. - 2328.24 лв., законна лихва, от
04.12.2012 г. до 21.08.2018 г. - 4 430.91 лв. и от 21.08.2018 г. до 31.01.2021 г. -
3605.02 лв., като към момента предявява настоящият отрицателен иск
4
частично, за сумата от 8000.00 лв. /осем хиляди лева/, която сума
представлява 1/2 ид.ч. от общо претендираната сума от 17 000 лв.
/седемнадесет хиляди лева/, от страна на ответника, с произтичащите от това
законни последици. Претендира разноски в производството.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника,
чрез процесуалния му представител юриск. ЛИ.
Заявява, че счита предявения иск за допустим, но неоснователен.
Твърди, че на ****** г. между „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД (чийто частен
правоприемник е „УниКредит Булбанк“ АД) и СГЧ, в качеството му на
кредитополучател, бил сключен Договор за потребителски кредит на частни
лица с поръчителство, като от същата дата бил сключен и Договор за
поръчителство с ВГМ и М. Г. Г., в качеството им на поръчители по Договора
за потребителски кредит. На ***** г. бил сключен Анекс № 1 към Договора
за банков кредит от ****** г. между „УниКредит Булбанк“ АД (в качеството
му на частен правоприемник на „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД) и СГЧ, в
качеството му на кредитополучател, и ВГМ и М. Г. Г., в качеството им на
поръчители. Поради преустановяване на плащанията по кредита „УниКредит
Булбанк“ АД депозирало заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК срещу СГЧ, М. Г. Г. и ВГМ. Въз основа
на това заявление Районен съд - гр. К издал Заповед за изпълнение №
***/12.06.2012 г. и Изпълнителен лист от 12.06.2012 г. по ЧГД № ***/2012 г.
Сочи, че на 06.07.2012 г. „УниКредит Булбанк“ АД, въз основа на посочените
по-горе Заповед за изпълнение и изпълнителен лист, депозирало молба за
образуване на изпълнително дело срещу СГЧ, М. Г. Г. и ВГМ при ЧСИ МК,
рег. № *** при КЧСИ. Въз основа на депозираната молба било образувано
изпълнително дело № ***/2012 г.
Твърди, че на 04.12.2012 г. бил сключен Договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) между „УниКредит Булбанк“ АД и „Макроадванс“ АД.
„УниКредит Булбанк“ АД, в качеството си на продавач, прехвърлило на
„Макроадванс“ АД всички свои вземания по отношение на СГЧ, М. Г. Г. и
ВГМ, съгласно Договор за потребителски кредит на частни лица с
поръчителство от ****** г., Договор за поръчителство от ****** г. и Анекс
№ 1 от ***** г. към него /дължимите суми, ведно с привилегиите,
обезпеченията, лихвите и другите му принадлежности/. „Макроадванс“ АД
било упълномощено от цедента „УниКредит Булбанк“ АД да уведоми
длъжниците за извършената цесия. С оглед на осъществената цесия
„Макроадванс“ АД бил конституиран като взискател по процесното
изпълнително дело по описа на ЧСИ МК.
Относно аргумента на М.Г. за недължимост на процесните суми поради
липсата на уведомяване на последния за осъществената цесия, заявява, че
съгласно разпоредбата на чл. 99 от Закон за задълженията и договорите
„Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето...“
„Макроадванс“ АД било упълномощено да извести всички
кредитополучатели от името на цедента „Уникредит Булбанк“ АД за
сключения Договор за цесия. Моли съда да вземе предвид и закрепената в
Решение №137/02.06.2015г., III г.о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК
задължителна съдебна практика, според която била несъмнена възможността
предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на
длъжника за извършената цесия, какъвто бил и настоящият случай.
Сочи, че в разпоредбата на чл. 99 и следващите от Закон за задълженията и
5
договорите (ЗЗД), се уреждат отношенията във връзка и по повод на сключен
договор за прехвърляне на вземания (цесия). На първо място в тази уредба на
прехвърлянето на вземанията никъде не било посочено, че част от
фактическия състав на договора за цесия, т.е. предпоставка за влизането в
сила на същия, респективно на прехвърлителния ефект на договора за цесия,
било уведомяването на длъжника за осъществяването й. Това, което казвал
Закон за задълженията и договорите, дори било точно обратното на
твърдяното от жалбоподателя, а именно в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД ставало ясно, че
уведомяването за цесия, било то до длъжника или трето лице биват обвързани
от последиците на договора за цесия от момента, в който бъдат уведомени за
това. Дали обаче това щяло да се случи и кога било неотносимо към
валидността на договора за цесия. Съдебният изпълнител от друга страна бил
изцяло надлежно уведомен за осъществената цесия, като по делото били
представени от страна на цесионера всички документи, удостоверяващи
сключения договор за цесия, поради което и не само че не била налице
законова уредба, която да забранява ответника да бъде конституиран в тази
хипотеза като взискател по делото, но и такъв отказ от страна на съдебния
изпълнител би представлявал нарушаване правата на цесионера, бидейки
последният вече легитимен кредитор по процесното вземане.
Смята, че следвало да се държи сметка за идеята на въвеждането на
задължението на цедента да уведоми длъжника за прехвърлянето на
вземането. Това задължение било вменено на цедента, за да защити
длъжника, в случай че той не бъде уведомен за осъщественото прехвърляне
на задължението му и изпълни задължението си на предишния кредитор. В
такава хипотеза (при заплащане на стария кредитор) и липса на уведомяване
за цесия, то това би било редовно, законосъобразно плащане и вследствие на
него, новият кредитор не можел да претендира повторно заплащане.
Твърди, че за осъществяване на правните последици на договора за цесия
било достатъчно постигането на съгласие между цедента и цесионера и със
сключването му вземането преминавало от цедента в патримониума на
цесионера. С оглед на това цесионерът се явявал кредитор на лицата по
изпълнителния лист от датата на сключването на договора за цесия. За да
възникне това качество за цесионера не било необходимо да се извърши
уведомяване на длъжниците по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД. По силата на чл. 429 ал. 1
от ГПК частното правоприемство се установявало с писмени доказателства.
Напълно достатъчно било представянето на цесионния договор, на
приложенията, в които били описани прехвърлените от Банката вземания, за
да възникне в полза на цесионера правото да иска извършването на
изпълнителни действия по отношение на длъжниците по изпълнителния лист.
Законосъобразно съдебният изпълнител конституирал цесионера като
взискател и предприемал исканите от него изпълнителни действия.
Уведомяването на длъжниците не бил елемент от фактическия състав на
договора за цесия, а имал значение при изследване на противопоставимостта
на цесията на длъжника /и на третите лица/, който можел валидно и с
погасителен ефект да плати на предишния кредитор преди уведомяването. В
този смисъл била и съдебната практика.
Сочи, че твърденията на М.Г. в исковата молба, че поради липсата на
уведомяване за цесия същият не дължи на „Макроадванс“ АД процесните
суми били неоснователни, доколкото липсата или наличието на такова
уведомяване не влече невъзможност за цесионера да бъде конституиран като
взискател по изпълнителното дело, а единствено имало значение при
6
изследване на противопоставимостта на цесията на длъжника, в случай че
последният е платил на цедента, какъвто счита, че не се спори и от ищеца, че
не бил настоящият случай.
Относно твърденията за изтекла давност за процесното вземане прави
хронологично обобщение на исканите, предприети и извършени
изпълнителни действия по процесното изпълнително дело спрямо длъжника
М.Г.. На 06.07.2012 г. било образувано изпълнително дело срещу длъжниците
по изпълнителния лист, един от които е и М. Г. Г.; На 10.05.2013 г. била
входирана молба от „Макроадванс“АД по изпълнителното дело, с която
дружеството моли да бъде извършена справка за регистрирани трудови
договори на името на М. Г. Г. и ако бъдат установени такива - да бъде
наложен запор върху същите; На 25.08.2014 г. била входирана молба от
„Макроадванс“ АД по изпълнителното дело, с която дружеството моли да
бъде извършена справка за регистрирани трудови договори и на името на М.
Г. Г. и ако бъдат установени такива - да бъде наложен запор върху същите; На
29.06.2015 г. отново била входирана молба от „Макроадванс“ АД по
изпълнителното дело, с която дружеството моли да бъде извършена справка
за регистрирани трудови договори на името на М. Г. Г. и ако бъдат
установени такива - да бъде наложен запор върху същите; На 16.06.2016 г.
отново била входирана молба от „Макроадванс“ АД по изпълнителното дело,
с която дружеството моли да бъде извършена справка за регистрирани
трудови договори на името на М. Г. Г. и ако бъдат установени такива - да
бъде наложен запор върху същите; На 21.02.2018 г. отново била входирана
молба от „Макроадванс“ АД по изпълнителното дело, с която дружеството
моли да бъде извършена справка за регистрирани трудови договори на името
на М. Г. Г. и ако бъдат установени такива - да бъде наложен запор върху
същите; На 18.07.2018 г. била депозирана молба от „Макроадванс“ АД по
изпълнителното дело, с която дружеството моли да бъде наложен запор върху
банковите сметки на името на М. Г. Г.; На 27.07.2018 г. съдебният изпълнител
разпоредил налагането на запор върху банкови сметки М. Г. Г.; На 17.10.2019
г. бил наложен запор върху банкова сметка открит на името на М.Г.; На
14.01.2021 г. депозирана молба от „Макроадванс“ АД по изпълнителното
дело, с която дружеството моли да бъде наложен запор върху трудовото
възнаграждение, получавано от М. Г. Г., в случай че последният е страна по
трудово правоотношение.
Предвид изложената по-горе хронология на извършеното по изпълнителното
дело смята, че било безспорно, че не бил налице, както период по-дълъг от
две години, който да доведе до настъпването на перемпция по
изпълнителното дело (доколкото има своевременно искани от взискателя
действия), така и период от над пет години, през който да е била налице
дезинтересираност от страна на взискателя (доколкото по делото са искани и
предприемани изпълнителни действия спрямо М.Г. своевременно съгласно
чл. 116, буква „в“ от ЗЗД).
Твърди, че петгодишната погасителна давност за процесното вземане била
прекъсвана с всяко едно искане от страна на взискателя за извършване на
определено изпълнително действие.
Сочи, че институтът на давността имал за цел да постигне освобождаване от
облигационна обвързаност, основано на принципа за сигурност на
гражданския оборот. Ставало дума за правен факт, с който закона свързвал
определено потестативно право и правни последици, а именно длъжникът по
едно задължение, станало изискуемо, и по което кредиторът в продължение
7
на повече от предвидения от законодателя период от време бездейства, да
може едностранно да наложи край на тази своя „вечна“ задълженост. За
прекъсване на погасителната давност от съществено значение било дали са
извършени от кредитора действия, с които той показвал своята активност при
защита на своего вземане, с които той показвал, че бил заинтересован от
събиране на вземането си, че принудителното осъществяване не му било
безразлично. Предвид че погасителната давност била период на бездействие
на кредитора, а с оглед принципа, че същата се прекъсва винаги, когато
кредиторът демонстрирал поведение, че използва признатите му от закона
процесуални способи за защита на своего право, то всяко едно действие, с
което той използвал тези способи, прекъсвало погасителната давност, като
категорично счита, че всяка една от молбите на взискателя по изпълнителното
дело, съдържаща искане за изпълнително действие, била точно такова
поведение.
Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 116, буква „в“ от ЗЗД „давността се
прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение“, като
не случайно при формулирането на разпоредбата била използвана думата
„предприемане“, а не „извършване“. Т.е. достатъчно било действието да е
било предприето, било то поискано от взискателя или инициирано от
съдебния изпълнител, за да се прекъсне давността. Излага подробна съдебна
практика.
Сочи, че давността не била изтекла, т.к. съгласно Постановление № 3/1980 г.
на Пленума на Върховния съд (ППВС) същата спирала да тече при
образуването на изпълнително производство, а съобразно Тълкувателно
решение № 2/2013 г., което отменило ППВС, то в настоящия случай в
периода 06.07.2012 г. (образуване на изпълнителното дело) до 26.06.2015 г.
(влиза в сила отмяната на ППВС) давност за вземането на „Макроадванс“ АД
спрямо М.Г. не е текла. Започвайки давността да тече наново от 26.06.2015 г.,
то същата била прекъсвана с всички последващи молби за действия, но при
всички случаи с налагането на запор през 17.10.2019 г., като безспорно период
над пет години не бил налице.
Твърди, че съгласно Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния
съд давността за едно вземане не тече по време на изпълнителния процес за
същото. Това постановление било обявено за загубило сила с влизането в
сила на Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС. Сочи, че макар че било общоприето, че тълкувателните
актове имат обратно действие (приема се че правната норма която тълкуват е
имала същия смисъл още с влизането й в сила), Тълкувателно решение №
2/2013 г. на ВКС било изключение от това правило. Възможно било след
издаването на един тълкувателен акт да настъпи промяна: в тълкуваната
норма; в други, свързани с нея правни норми; в обществено - икономическите
условия и т.н., което правело вече даденото тълкувание неприложимо и
несъответстващо на смисъла на закона. В тези случаи било възможно
постановяването на нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече
даденото тълкувание и да бъде възприето ново такова, какъвто е и случаят с
Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд и Тълкувателно
решение № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Като тук следвало да бъде преценен въпросът от кой момент действа
даденото с новия тълкувателен акт тълкуване на правната норма. Дадените с
тълкувателните актове, било то ППВС или ТР, тълкувания на правната норма
8
били задължителни за съответните органи и същите следвало да се прилагат в
смисъла посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпадало едва с
отмяната им. Не можело да бъде изисквано от който и да било орган да
съобразява действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито пък самите
органи можели да прилагат последните преди те да са постановени. С оглед
това следвало да бъде прието, че последващите тълкувателни решения
нямали подобно на първоначалните такива обратно действие, а имали
действие и започвали да се прилагат от момента, в който били постановени и
обявени по съответния ред. В противен случай щяло да се придаде същинско
обратно действие на новото тълкувателно решение, което било недопустимо
и съгласно чл. 14 от ЗНА се предвиждало само по изключение и то въз основа
на изрична разпоредба за това. В този смисъл била и съдебната практика.
Твърди, че погасителната давност не била изтекла, доколкото същата била
прекъсвана с всяка една от молбите на взискателя, периодът между които не
бил над пет години.
Видно било от изпълнителното дело, че по него били налице молби за
действия от страна на взискателя от 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г.,
2018 г., 2021 г. Съобразно молбите и датите, на които същите били
депозирани от взискателя твърди, че дори въз основа само на тях давността за
процесното вземане не била изтекла и съображенията за това били възприети
в Решение № 37 от 24.02.2021 г. по ГД № 1747/2020 г. на ВКС, постановено
по реда на чл. 290 от ГПК.
Сочи, че това решение разглеждало правното значение на подаването на
молба за образуване на изпълнително дело, на искането за провеждане на
определен изпълнителен способ, на предприемането на действия по
осъществяването на изпълнителния способ, както и на прекратяването на
изпълнителното дело на основанията по чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ГПК и
образуването на ново изпълнително дело за прекъсването на давността, като
Върховният касационен съд посочвал, че ТР № 2/2013 на ВКС, ОСГТК не е
разглежда въпроса, при какви условия и кога настъпва перемпцията. С това си
решение върховният съд отново разграничавал давността от перемпцията,
като посочвал, че перемпцията била без правно значение за давността, общото
между двата правни института било, че едни и същи факти можело да имат
значение, както за перемпцията, така и за давността. Когато по
изпълнителното дело било направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не можел да откаже да
изпълни искания нов способ - той дължал подчинение на представения и
намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна
последица от настъпилата вече перемпция била, че съдебният изпълнител
следвало да образува новото искане в ново - отделно изпълнително дело, тъй
като старото било прекратено по право. Новото искане на свой ред
прекъсвало давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е
образувал в ново дело, или не е образувал ново дело. Във всички случаи той
бил длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на
ново изпълнително дело с нищо не вредяло на кредитора нито ползва или
вреди на длъжника. В чл. 116, б. „в“ ЗЗД било изрично установено правилото,
че давността се прекъсва с предприемането действия за принудително
изпълнение, като давността била свързана с поведението на кредитора - тя не
се влияела от поведението на други лица. Но дори изпълнителното дело да
било перемирано, необразуването на новото искане в отделно дело нямало
значение за прекъсването на давността. Действително образуването на
9
изпълнително дело не било предприемане на принудително изпълнение, а
канцеларско действие, което следвало предявяването на изпълнителния лист
за изпълнение.
Сочи, че в случай, че съдът счете, че въпреки осъществените по
изпълнително дело действия бил налице период от над две години, водещ по
перемпция, то с всяка от описаните по-горе молби, давността била
прекъсвана, независимо от това дали била налице перемпция и независимо, че
въз основа на всяка от тези молби не било образувано формално ново
изпълнително дело.
Моли съда да има предвид, че при инициирано вече изпълнително
производство, доколкото длъжникът по същото разполагал, в случай че не
бил възразил срещу издадената срещу него заповед за изпълнение по реда на
чл. 414 от ГПК и в случай, че не бил доказал в производство по реда на чл.
423 от ГПК, че същата не му била редовно връчена, то за длъжника оставала
единствено възможността да претендира недължимост на вземането по
изпълнителния лист на факти настъпили след приключването на съдебното
дирене, а в настоящия случай при приключване на заповедното производство
(чл. 439 от ГПК).
Моли съда да има предвид, че книжата оспорени от ищеца, че са изпратени и
от съдебния изпълнител на адрес, който никога не е бил негов, че това бил
адресът, посочен като такъв на ищеца в Анекс № 1 към договора за кредит.
Моли съда, след като се увери в основателността на твърдените в настоящия
отговор обстоятелства, да постанови Решение, с което да отхвърли
предявения от М. Г. Г. срещу „Макроадванс“ АД иск за недължимост на
сумите, представляващи вземане по процесния изпълнителен лист, поради
изтекла погасителна давност на самото вземане, като неоснователен.
Претендира разноски в производството.
От фактическа страна, съдът приема следното:
Видно от приложения по делото Договор за поръчителство от ****** г.,
между ищеца и „Ейч Ви Би Банк Биохим“АД, в изпълнение на чл.11 от
Договор за потребителски кредит на частни лица с поръчителство,
възникнали договорни отношения, по повод сключен Договор за
поръчителство, в качеството му на „поръчител“ по сключен Договор за
банков кредит от ****** г., със страни „УниКредит Булбанк“АД /частен
правоприемник на „Ейч Ви Би Банк Биохим“АД/, в качеството на „Кредитор“
и СГЧ, ЕГН *******, в качеството на „Кредитополучател“.
По делото е приложено ч.гр.д. ***/2012 г. по описа на РС-К. Видно от
същото, по отношение на СГЧ, ЕГН *******, ВГМ, ЕГН *********** и М. Г.
Г., ЕГН ********** въз основа на заявление от 19.05.2012 г. от заявителя
„Уникредит Булбанк“ АД с ЕИК *********, гр. С, е била издадена Заповед за
изпълнение № ***/12.06.2012 г. по реда на чл. 417 от ГПК за сумите, както
следва: 7 635,83 лева – главница по Договор за банков кредит с
поръчителство от ****** г. и анекс към него; 2 242,40 – договорна лихва;
законна лихва върху главницата, считано от 19.05.2012 г. до изплащането на
вземането; 197,56 лева – държавна такса и 218,17 – адвокатско
възнаграждение.
„УниКредит Булбанк“АД, се снабдил с Изпълнителен лист, въз основа на
Заповед № *** за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК,
издадени по ч.гр.д. № ***/2012 г. по описа на РС- гр. К.
По делото е приложено Изпълнително дело ***/2012 г., от което е видно, че
10
„УниКредит Булбанк“ АД, въз основа на посочените по-горе Заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, депозирало молба за образуване на
изпълнително дело срещу СГЧ, М. Г. Г. и ВГМ при ЧСИ МК, рег. № *** при
КЧСИ.
Ищецът депозирал Възражение срещу издадената Заповед № ***/12.06.2012 г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК, издадена по ч.гр.д. № ***/2012 г. по описа на РС-К.
Видно от Определение № ***/14.02.2019 г., постановено по ч.гр.д. №
***/2019 г. по описа на ОС-П, приложено по делото, въззивната инстанция
оставила без уважение доказателствените искания, направени във
възражението, допълнителното становище към него и не приела направеното
от името на ищеца възражение по чл. 423 от ГПК, постановявайки осъдителен
диспозитив - да заплати направените разноски от страна на ответната страна в
производството по делото.
Видно от приложения по делото от дата 04.12.2012 г. Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия), сключен между „УниКредит Булбанк“ АД и
„Макроадванс“ АД. „УниКредит Булбанк“ АД, в качеството си на продавач,
прехвърлило на „Макроадванс“ АД всички свои вземания по отношение на
СГЧ, М. Г. Г. и ВГМ, съгласно Договор за потребителски кредит на частни
лица с поръчителство от ****** г., Договор за поръчителство от ****** г. и
Анекс № 1 от ***** г. към него.
По делото е приложето пълномощно - „Макроадванс“ АД е упълномощено
от цедента „УниКредит Булбанк“ АД да уведоми длъжниците за извършената
цесия.
Въз основа на така установената по делото фактическа обстановка, съдът
прави следните правни изводи:
Настоящото производство е по реда на чл. 439 от ГПК и като такова
длъжникът може да се основава само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание.
Едно от твърденията на ищеца е, че доколкото договорът за кредит е сключен
през 2006 г., то давността за вземането, счита, че е изтекла през 2011 г. Съдът
счита това твърдение за неправилно, доколкото договорът за кредит е със
срок на действие и докато същият не изтече или бъде обявен за предсрочно
изискуем, то давността за вземането не тече. Ноторна е необходимостта, за да
стане изискуемо едно вземане, то или да настъпи неговият предварително
определен падеж или да бъде обявена за него предсрочна изискуемост. В
настоящия случай не може да се говори за изтичането по давност на
вземането в периода между сключването на договора за кредит и издаването
на заповедта за изпълнение.
Хипотетично, ако давността е била изтекла преди издаването на процесната
заповед за изпълнение, то това въражение на ищеца не би могло да бъде
предмет на настоящото производство, доколкото съгласно чл. 439 от ГПК,
предмет на настоящото производство биха могли да бъдат единствено факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание.
Относно изложението на ищеца, касаещо редовността на връчване на
заповедта за изпълнение:
В случай, че длъжникът счита, че не е спазена законовата процедура по
връчването му на заповедта за изпълнение, законодателят му е предоставил
възможност да защити правата си в тази връзка по реда на чл. 423 от ГПК,
11
като в едномесечен срок от узнаването за заповедта за изпълнение
длъжникът, който е бил лишен от възможност да оспори вземането си, може
да подаде възражение до съда.
Съобразно предоставената от закона възможност ищецът в настоящото
производство през 2019 г. е инициирал друго по реда на чл. 423 от ГПК, като
съдът съобразявайки доводите на страните е приел, че преклузивният
едномесечен срок за подаване на възражение по чл. 423 от ГПК е изтекъл,
като е приел, че длъжникът е узнал за издадената срещу него заповед за
изпълнение през 2013 г. и е мотивирал това свое решение и с формираната
практика на Върховния касационен съд.
Неотносим към предмета на настоящия спор съдът счита аргумента на
ищеца, че при липса на уведомяване на длъжника за осъществена цесия, то
цесионерът няма право да бъде конституиран като взискател по
изпълнителното дело, респективно да претендира цедираното му вземане.
За осъществяване на правните последици на договора за цесия е достатьчно
постигането на съгласие между цедента и цесионера и със сключването му
вземането преминава от цедента в патримониума на цесионера. С оглед на
това цесионерът се явява кредитор на лицата по изпълнителния лист от датата
на сключването на договора за цесия. За да възникне това качество за
цесионера не е необходимо да се извърши уведомяване на длъжниците по чл.
99 ал. 3 от ЗЗД. По силата на чл. 429 ал. 1 от ГПК частното правоприемство се
установява с писмени доказателства. Достатьчно е представянето на
цесионния договор, на приложенията, в които са описани прехвърлените от
Банката вземания, за да възникне в полза на цесионера правото да иска
извършването на изпълнителни действия по отношение на длъжниците по
изпълнителния лист. Законосъобразно съдебният изпълнител конституира
цесионера като взискател и предприема исканите от него изпълнителни
действия. Уведомяването на длъжниците не е елемент от фактическия състав
на договора за цесия, а има значение при изследване на
противопоставимостта на цесията на длъжника /и на третите лица/, който
може валидно и с погасителен ефект да плати на предишния кредитор преди
уведомяването.
Относно аргумента на ищеца за недължимост на процесните суми и
твърдението за изтекла погасителна давност за периода от датата на
иницииране на изпълнителното производство до датата на подаване на
настоящия иск.
Видно от представеното по делото копие на изпълнително дело от ЧСИ МК,
безспорно е, че не е налице, както период по-дълъг от две години, който да
доведе до настъпването на перемпция по изпълнителното дело, така и период
от над пет години, през който да е налице дезинтересираност от страна на
взискателя (доколкото по делото са искани и предприемани изпълнителни
действия спрямо М.Г. своевременно съгласно чл 116, буква „в“ от ЗЗД).
Досежно изтичането на погасителната давност, следва да бъде взета предвид
последната задължителна практика на Върховния касационен съд, приемаща,
че давността не тече, докато е налице висящо изпълнително производство
съгласно Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд (ГГПВС)
и това положение отпада едва с влизането в сила на Тълкувателно решение №
2/2013 г., което отменя ППВС. Ето защо в настоящия случай в периода
06.07.2012 г. (образуване на изпълнителното дело) до 26.06.2015 г. (влиза в
сила отмяната на ППВС) давност за вземането на „Макроадванс“ АД спрямо
12
М.Г. не е текла. Започвайки давността да тече наново от 26.06.2015 г., то
същата е прекъсвана с всички последващи молби действия по делото, както от
страна на взискателя, така и от страна на съдебния изпълнител.
Погасителната давност за процесното вземане не е изтекла, доколкото същата
е прекъсвана с всяка една от молбите на взискателя, периодът между които не
е над пет години.
Видно от копието на изпълнителното дело е, че по същото са налице молби за
действия от страна на взискателя от 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г.,
2018 г., 2021 г. Въз основа само на тях давността за процесното вземане не е
изтекла - в Решение № 37 от 24.02.2021 г. по ГД № 1747/2020 г. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
В чл. 116, б. „в“ 33Д е изрично установено правилото, че давността се
прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение, като
давността е свързана с поведението на кредитора - тя не се влияе от
поведението на други лица, като върховният съд приема, че дори
изпълнителното дело да е било перемирало, необразуването на новото искане
в отделно дело няма значение за прекъсването на давността, т.к. образуването
на изпълнително дело не е предприемане на принудително изпълнение, а
канцеларско действие, което следва предявяването на изпълнителния лист за
изпълнение.
От изложеното до тук следва:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК дава възможност на длъжника по изпълнително
дело да оспори чрез иск изпълняемо право. Това право може да е установено
с влязло в сила решение или да е предмет на издаден изпълнителен лист. В
последния случай длъжникът по изпълнението може да оспорва дължимостта
на сумите по заповед за изпълнение, като се позовава на факти, настъпили
след издаването му. Настоящият иск се основава на твърдения за факти,
възникнали след издаване на изпълнителния лист, което обуславя неговата
допустимост съобразно предвидените в чл. 439 ГПК предпоставки.
Ищецът е направил възражение относно липса на уведомление за
извършената цесия, което съдът намира за неоснователно, поради следните
съображения:
Както споменахме по-горе уведомяването на длъжниците не е елемент от
фактически състав на договора за цесия, а има значение при изследване на
противопоставимостта на цесията на длъжника /и на третите лица/, който
може валидно и с погасителен ефект да плати на предишния кредитор преди
уведомяването.
Изцяло в този смисъл е съдебната практика, а именно Решение № 404 от
12.02.2016 г. по ГДМ 666/2015 г. на ВКС; Решение № 209 от 28.11.2018 г. по
ТД 2530/2017 г. на ВКС; Решение № 453 от 31.10.2013 г. по В. ГР. Д. №
465/2013 г. на Софийски Окръжен Съд; Решение № 239 от 15.05.2018 г. по Т.
Д. № 986/2017 Г., Т. К., I Т. О. на ВКС, като в последното съдът изпрично
приема, че „Няма спор в правната доктрина и съдебна практика, че
„придобиване на вземането“ от цесионера настъпва със самото сключване на
договора за цесия /реш. № 40 по т.д. № 566/2009 г. на I т.о. на ВКС, реш. №
1279 по гр. д. № 29/1996 г. на Vг.о. на ВКС/, арг. и от чл. 99, ал. 2 ЗЗД -
цесионерът придобива вземането в състоянието му към момента на
сключване на договора за цесия.“
В обобщение на изложеното, твърденията на М.Г. в исковата молба, че
поради липсата на уведомяване за цесия същият не дължи на „Макроадванс“
АД процесните суми са неоснователни, доколкото липсата или наличието на
13
такова уведомяване не влече невъзможност за цесионера да бъде
конституиран като взискател по изпълнителното дело, а единствено има
значение при изследване на противопоставимостта на цесията на длъжника, в
случай че последният е платил на цедента.
По направеното възражение за погасителна давност от ищеца съдът намира
следното:
Съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д.
№ 2/2013 г., ОСГТК „Съгласно чл. 116, б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. В
изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да
бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени
множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника
от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния еъдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка
на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.
н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документа, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатьк от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Сочи се, че
искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение.
Предвид гореизложеното съдът счита че предявения иск с правно основание
чл. 439 ГПК следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен и
недоказан.
С оглед изхода на делото, съдът присъжда в тежест на ищеца сумата в размер
на ***,00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение съгласно
представен списък на разноските по чл. 80 ГПК от ответното дружество.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от М. Г. Г. , ЕГН ********** от гр. К, обл. С, бул.
„********“ № *****, против „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „******“ № -*****,
14
представлявано от ВГС - изпълнителен директор иск, с който се иска от съда
да признае за установено, че не му дължи сумата от 17000.00 лв.
/седемнадесет хиляди лева/, формирана, както следва: главница - 7635.83 лв.,
лихви, начислени от предишен кредитор/ считано до 04.12.2012 г. - 2328.24
лв., законна лихва, от 04.12.2012 г. до 21.08.2018 г. - 4 430.91 лв. и от
21.08.2018 г. до 31.01.2021 г. - 3605.02 лв., предявен като отрицателен иск
частично, за сумата от 8 000.00 лв. /осем хиляди лева/ като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА М. Г. Г. , ЕГН ********** от гр. К, обл. С, бул. „********“ №
***** да заплати на „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. С, ул. „******“ № -*****, представлявано от ВГС -
изпълнителен директор сумата в размер на ***,00 лева, представляващи
сторените от последния съдебни разноски.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му пред
Окръжен съд СЗ.
Съдия при Районен съд – К: _______________________
15