РЕШЕНИЕ
№
Гр.София, .…01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XV въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесет
и пети ноември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА ТАЛЕВА
2.
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
участието на секретаря Весела Венева и в присъствието на прокурора Дочо Дочев,
като разгледа докладваното от съдия Маринкова
ВНОХД № 4155/2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI от НПК:
С присъда от 04.07.2019 г. по НОХД №
1734/2019 г. по описа на СРС, НО, 2 състав, подсъдимият Р.С.Д. с ЕГН: **********
е признат за виновен в това, че на 10.11.2014г., в гр.София, в кантората на Ж.Д.-
нотариус с район на действие Районен Съд гр.София, вписан в регистъра на
нотариалната камара под № 328, с адрес на кантората гр. София, бул. "******,партер,
с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил у В.С.А.заблуждение, че е
собственик на недвижим имот - апартамент, находящ се
в гр. София, ж.к."******, с площ от 55,92 / петдесет и пет и деветдесет и
два/ кв.метра, вследствие на което бил издаден нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот с №62, том I, рег.№ 2722, дело №58 от 2014г.,
за недвижим имот с адрес: гр. София, ж.к."******и с това причинил на В.С.А.имотна
вреда в размер на 10 000/ десет хиляди лева/, като деянието е извършено при
условията на опасен рецидив - Р.С.Д. е извършил престъплението, след като е
осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от 1г.,
изпълнението на което не е отложено по реда на чл.66 от НК, както следва: - с
присъда по дело № 3566/08г. в сила от 18.05.2012г. на СРС НО 95-ти с-в, на
основание чл. 211, пр.1, вр. чл. 209, ал. 1 от НК му
налага наказание ЛОС за срок от 4 г. и 6 м. при първоначален строг режим в
затвор; - с присъда по дело 2997/07г. в сила от 23.04.2013 г. на СРС НО 3 с-в
изменена с решение от 23.04.2013г. по ВОХД № 6242 на СГС НО X въззивен с-в влязло в сила на 23.04.2013г., на основание
чл. 210, ал. 1, т.5, вр. чл. 209, ал. 1 от НК и чл.
58а от НК го осъжда на ЛОС за срок от 11 месеца при първоначален строг режим в
затвор - престъпление по чл.211, вр. чл.209 ал.1, вр. чл.29, ал.1, б."А" от НК.
Със същата присъда подсъдимият Д. е
признат за виновен и в това, че на 10.11.2014 г., в гр. София, бул. „******,
партер, в кантората на Ж.Д.- нотариус с район на действие Районен Съд гр.София,
вписан в регистъра на нотариалната камара под № 328, съзнателно се ползвал пред
нотариус Д.от неистински официален документ - договор за покупко-продажба,
издаден от Столичен Народен Съвет Люлин на 22.08.1984г., на който е придаден
вид, че именно той - Р.С.Д., е собственик на недвижим имот - апартамент, находягц се в гр. София, ж.к."******, целият с площ
55,92 /петдесет и пет и деветдесет и два/ кв.метра, като от него за самото
съставяне не може да се търси наказателна отговорност - престъпление по чл.316,
вр. чл.308, ал.1 от НК.
Районният съд, прилагайки диференцираната
процедура по чл.371, т.2 от НПК при условията на чл.58а, ал.1 от НК е осъдил
подсъдимия Д. на наказания „Лишаване от свобода“ за срок от 3 /три/ години за
първото престъпление, „Лишаване от свобода“ за срок от 1 /една/ година и 4
/четири/ месеца за второто престъпление. На основание чл.23, ал.1 от НК съдът е
определил едно общо най-тежко наказание на от 3 /три/ години „Лишаване от
свобода“, търпимо при първоначален „строг“ режим. Приспаднато е времето, през
което подсъдимият е бил задържан. Като резултат от осъждането на Д. са възложени
сторените по делото разноски.
Срещу съдебния акт е постъпила бланкетна въззивна жалба и
допълнение към нея от адв. В.-упълномощен защитник на
подсъдимия. Изложени са доводи за явна несправедливост на наложеното наказание
поради несъответствие както на обществената опасност на деянието и на дееца,
така и на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и целите по
чл.36 НК. Възразява се срещу тригодишния срок на наложеното наказание „лишаване
от свобода“, който е прекомерен за ефективното му изтърпяване. Сочи се, че не
са взети предвид младата възраст на подсъдимия и семейното му положение, като е
следвало да се приложи разпоредбата на чл.55 НК. Застъпва се позицията, че
„лишаване от свобода“ за срок от две години би изпълнило целите на закона.
В проведеното по реда на чл.327 от НПК
закрито съдебно заседание въззивният съд е приел, че
за правилното решаване на делото не се налага разпит на подсъдимия, на
свидетелите и на вещи лица, както и събирането на доказателства, който извод бе
застъпен и в публичното заседание, проведено на 25.11.2019 г., след изслушване становищата
на страните.
В проведеното открито съдебно заседание прокурорът
при СГП изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, наложеното
наказание за справедливо с оглед предходните осъждания на подсъдимия, механизма
на деянията и причинената имотна вреда в размер на 10 000 лева. Представителят
на държавното обвинение споделя виждането си, че наказание от две години „лишаване
от свобода“ е напълно несъобразено с индивидуалните специфики на подсъдимия.
Надлежно упълномощеният защитник на
подсъдимия настоява депозираните с жалбата искания да бъдат уважени.
Подсъдимият Д. моли за намаляване на
присъдата.
Софийски
градски съд, като взе предвид сезиращите го документи и изложените в тях
доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като
сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.314
и сл. от НПК намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена
в законния срок, от надлежно легитимирани страна, срещу съдебен акт подлежащ на
въззивен съдебен контрол, поради което е допустима.
Разгледани по същество жалбата
е неоснователна.
Първоинстанционната
присъда е постановена при напълно изяснена фактическа обстановка, която се
подкрепя от събраните по делото гласни и писмени доказателства, доказателствени средства и способи за приобщаването им,
обсъдени, предвид изискванията на гл.27 от НПК в мотивите към съдебния акт на
СРС. Настоящият въззивен състав не откри основания за
ревизиране фактологията, приета от първия съд, който
правилно е установил стеклите се събития, като е изложил подробна фактическа обстановка,
която е в следния смисъл:
Подсъдимият
Р.С.Д. е роден на ***г., в гр.Пловдив, с ЕГН: **********, българин, български
гражданин, с постоянен адрес:*** и настоящ адрес:***1. Той е със средно-специално
образование, женен. Не е трудово ангажиран. Към 2014 г. подсъдимият бил осъждан
за извършени други умишлени престъпления от общ характер, сред които и: с
присъда по НОХД №3566/2008г. на СРС, влязла в сила на 18.05.2012г., с която на
подсъдимия е наложено наказание „Лишаване от свобода" в размер на 4 години
и 6 месеца, което да бъде изтърпяно ефективно при първоначален строг режим, за
престъпление по чл.211 вр.чл.209, ал.1 от НК и
присъда по НОХД № 2997/2007г. на СРС, влязла в сила на 23.04.2013г., с която на
подсъдимия е наложено наказание „Лишаване от свобода" в размер на 11
месеца, което да бъде изтърпяно ефективно при първоначален строг режим, за престъпление
по чл.210, ал.1, т.5 вр.чл.209, ал.1 от НК - двете кумулирани с влязло в сила определение на СРС.
На
неустановена дата през 2014 г., преди месец ноември, подсъдимият Р.С.Д. се
снабдил от неустановено по делото лице с договор за покупко
- продажба на недвижим имот- апартамент с адрес: гр.София, ж.к."******, с
площ на имота от 55,92 кв.м., от дата 22.08.1984г., сключен по реда на
Наредбата за държавните имоти (НДИ). Същият съставлявал неистински документ,
доколкото му бил придаден вид, че е издаден по установения ред и форма и че
изхожда от лицата, които са го подписали - в графа „Продавач" - от Е.П.А.-
длъжностно лице - Председател на Изпълнителния комитет на Столичен народен
съвет - Люлин, в кръга на службата му, а в графа „Купувач" - от М.А.Д.-
майка на подсъдимия, която към 2014 г. била починала. Договорът бил изпълнен
върху бланка, отговаряща на тези, ползвани в периода на 1984 г., като на пръв
поглед в съдържанието му не липсвали реквизити. Опорочената форма на документа
била напълно осъзнавана от привлеченото към отговорност лице, макар то да
нямало отношение към неговото изготвяне, поради което и от него не може да бъде
търсена отговорност в този аспект.
В
действителност, посоченото жилище е държавна собственост, актувано с акт за
държавна собственост №9171/1980г. и въз основа на него предоставено на
Министерство на отбраната. За него не била провеждана процедура по продажба по
реда на Наредбата за държавните имоти. Единствените действия по упражняване на
фактическа власт върху него били реализирани посредством отдаването му под наем
по силата на договор за отдаване под наем на недвижим имот, придружен от
протокол - опис от дата 18.07.1980 г., прекратен към 04.06.2007 г.
Подс.Д. възнамерявал
да намери купувач за горепосочения апартамент и да го убеди в своята
добросъвестност и възможности да се разпорежда с имота. Целял в резултат на
така възбуденото заблуждение да се обогати противозаконно с паричната сума,
която щял да получи от насрещната страна по сделката и с която възнамерявал
след това да се разпореди в свой интерес, въпреки че съзнавал, че със своето
поведение неминуемо ще причини другиму вреда. Подсъдимият планирал, след като
манипулира успешно възприятните представи на
потенциалния купувач и уговори с него параметрите на бъдещата сделка, да използва
описания по- горе договор от 1984 г. за нуждите на нейното изповядване, като го
представи пред съответния нотариус, легитимирайки се като наследник на своята
майка с правомощия да се разпорежда в качеството си на собственик с недвижимия
имот - апартамента под № 1, в ж.к."******.
През
2014 г. пострадалият - св.В.С.А.проявявал интерес към предлаганите на пазара на
недвижими имоти жилища. В желанието си да закупи такова той търсел подходящ
обект, включително чрез свои приятели и познати. Пострадалият се познавал с подс.Д.. При случайна среща помежду им преди 10.11.2014г.,
св.А.споделил за своите намерения и помолил подсъдимия за съдействие.
Възползвайки се от създадената атмосфера на доверие, Д. му доверил, че е
собственик на апартамент, оставен му в наследство от неговата майка, когото би
могъл да му продаде. Визирал жилището, разположено на адрес: гр.София,
ж.к."******, с площ на имота от 55.92 кв.м. Пояснил, че мястото не е
поддържано от дълъг период от време, поради което и никой до момента не е
пожелал да го придобие. Допълнил, че поради тези обстоятелства цената, на която
би могъл да изповяда сделката за продажбата на имота, е изгодна, като назовал
сумата от 10000,00 лева. За да убеди пострадалия в добросъвестността си,
подсъдимият го придружил до жилището, като заедно извършили огледа му.
Първоначално мястото не допаднало на св.А.. Впоследствие, след кратък размисъл
и привлечен от изгодните условия, предлагани му от неговия познат и доверието,
изградено между тях, без да се усъмни в изложените пред него твърдения, той
изразил съгласие да сключи сделка с подсъдимия за покупко
- продажба на апартамента. Двамата се договорили за цената и условията и
запазили час при нотариус, пред когото да изповядат своето съглашение.
В
изпълнение на уговорките помежду си, на 10.11.2014г., св.А.и подс.Д. посетили кантората на нотариус Ж.Й.Д., вписана в
регистъра на нотариалната камара под № 328, с район на действие - Районен съд -
София, находяща се на адрес: гр.София, бул."********,
партер. В резултат на постигнатото между двамата съгласие сделката била
изповядана от нотариуса и оформена с нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот, заведен с №62, том I, рег.№2722, дело №58 от 2014 г.
убеден, че е договарял със собственик на посоченото по- горе жилище, който може
като такъв да му продаде имота, пострадалият предал на подсъдимия търсената от
последния сума в размер на 10000,00 лева, представляваща продажната цена на
имота.
В
действителност, подсъдимият нямал възможността и желанието да изпълни поетите
към пострадалия посредством договора за покупко -
продажба насрещни задължения и да му прехвърли правно- валидно собствеността
върху процесното жилище. С цялото си поведение
(неверните сведения относно факта на собственост върху имота) Д. искал да
мотивира неправилни представи у св.А., като по този начин целял да се обогати
противозаконно с паричните суми, които щял да получи от пострадалия и с които
възнамерявал след това да се разпореди в свой интерес. С тези мотиви той
задържал за себе си парите, които му предал свидетелят.
Междувременно,
на 10.11.2014 г., в кантората си, непосредствено преди да изповяда
разпоредителна сделка с горепосочения недвижим имот, нотариус Д.поискала от
подсъдимия да й предаде всички необходими за целта документи. Д. представил
същите, сред които бил и договорът за покупко -
продажба на жилището от 22.08.1984 г., на когото бил придаден вид, че е
подписан от Председателя на Изпълнителния комитет при Столичен народен съвет -
Люлин и майката на подсъдимия. Д. извършил това действие с пълното съзнание, че
договорът е неистински, доколкото в него не били материализирани волеизявленията
на лицата, посочени като купувач и продавач. Така подсъдимият се легитимирал
пред нотариуса като собственик на предлаганото от него за продажба жилище.
В
кратък период след сключването на договора, св.А.се нанесъл в жилището. Този
факт бил установен при случайна проверка на органите на Министерство на
отбраната по подаден до тях сигнал. По повод установените факти за извършената
разпоредителна сделка по жалба до Военноокръжна
прокуратура - София била образувана преписка. След препращането й по
компетентност на Софийска районна прокуратура и след анализ на събраните по нея
данни, с постановление от 19.01.2015г. било образувано и досъдебно
производство. В неговия ход копие от ползвания от подсъдимия пред нотариуса
неистински документ -договор за покупко - продажба на
недвижим имот от 22.08.1984г., съставен по реда на Наредбата за държавните
имоти, бил предаден за нуждите на разследването ) образуваното досъдебно
производство.
Видно
от приетата по делото графическа експертиза, онагледена в Протокол №
254/13.10.2017г., било установено, че подписите в графите „Продавач" и
„Купувач" в представеното за изследване копие от договор не били положени
от лицата, отразени като техни автори. Изрично е посочено, че не може да се
предостави отговор на въпроса кой е изпълнил същите. Обективирана
била и констатация, че копието на отпечатък от печат на Общински народен съвет
- Люлин, положен в договора, не е идентично с това на отпечатъците от печати,
поставени на предоставените за нуждите на експертизата като сравнителни
материали заповеди, които съветът при реализиране на своята дейност през 1984г.
е издавал.
Видно
от приобщените по делото множество отговори от Министерство на отбраната и
Столична община, за апартамент под №001, в бл.1, вх.В, ет.1,
ж.к."Люлин", гр. София не е провеждана процедурата, регламентирана с
нормите на Наредба за държавните имоти.
Въззивната
съдебна инстанция не може да не се съгласи с извода на районния съд, че
доказателствата по делото изцяло подкрепят изложените обстоятелствени изводи, в
каквато насока СРС е направил съответен на арг. от
чл.305, ал.3, изр.2, вр. чл.373, ал.3 от НПК доказателствен анализ. Нещо повече, изложената от районния
съдия обосновка на доказателствата е толкова подробна и ясна, надхвърляща
изискванията на процедурата по гл.27 от НПК, че не дава основа за каквото и да
е допълване от страна на въззивната инстанция. В този
смисъл, въззивният съд споделя виждането на ВКС, обективирано в р.№ 372 от 01.10.2012 г. по н.д. № 1158/2012
г., н. к., ІІІ н. о. на ВКС, че когато изразява съгласие с доказателствения
анализ, направен от предходната инстанция, въззивният
съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да
анализира само тези, които се оспорват. В случая обаче такъв спор от страна на
когото и да било няма, вкл. извлечен от съдържанието на жалбата на защитата на
подсъдимия и изявленията му пред въззивната
инстанция.
В конкретния случай,
изградената фактическа обстановка правилно е прието от СРС, че се подкрепя от направеното
от подсъдимия Д. самопризнание по реда на чл.371, т.2 от НПК пред съда, както и
от показанията на пострадалия А.(л.125 и л.130 от досъдебното производство), св.Ж.Д.(л.126-128
от досъдебното производство), св.Е.А.(л.266 от досъдебното производство), св.А.Ц.(л.124
от досъдебното производство), св.Б.И.(л.123 от досъдебното производство) и св.П.И.(л.122
от досъдебното производство) от чието съдържание се установява времето и
мястото на извършване на престъпленията, както и съществени за съставомерността им факти като начинът на установяване на
контакт между Д. и пострадалия, преговорите между тях, последващия
оглед на процесния имот, сключването на сделката,
представените пред нотариуса документи, индиректното осведомяване на началник
отдел „Жилищен фонд“ на Главна Дирекция „Инфраструктура на отбраната“ към
Министерството на отбраната, разпоредената от нея
проверка и констатираната продажба.
В подкрепа на обвинителната
теза са и всички събрани на ДП писмените доказателства, кредитирани изцяло от
първостепенния съд, а именно: копие от акт №9171 за държавна собственост на недвижим
имот, заявление - КККР от Р.Д., договор за
продажба на недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от
22.08.1984г., сключен между М.Д.и Председател на ИК на РНС „Люлин" Е.П.,
копие на констативен протокол от 26.08.2014г., изготвен от представители от
сектор София към Главна дирекция „Инфраструктура на отбраната", договорите
за отдаване под наем на държавни жилищни имоти собственост на МО,
удостоверенията за наследници, декларациите по чл.14 от ЗМДТ, извлеченията от
Службата по вписванията, схеми от АГКК, данъчни оценки, извлечения от
ведомости, заповеди на НРС „Люлин“, нотариални актове, справки съдимост, писма
и отговори, поради което и настоящата инстанция, подобно на СРС дава пълна вяра
на обективираните в тях факти.
Извън изброените по-горе
писмени доказателства и доказателствени средства, въззивната инстанция намира за резонно да изключи от доказателствените си изводи декларация по чл.14 от ЗМДТ
(л.43-47 от досъдебното производство), договор за продажба на държавен недвижим
имот по НДИ (л.48 от досъдебното производство), удостоверение за наследници от
22.10.2014 г. (л.49 от досъдебното производство), писмо от Регионална служба
„Военна полиция“ – София (л.69 от досъдебното производство) и писмо от АГКК
ведно със схема № 14-419402-17.112014 г. и извадка от кадастралния регистър на
недвижимите имоти (л.117-120 от досъдебното производство), в чието съдържание
са отразени обстоятелства касаещи апартамент находящ
се в гр. София, район „Люлин“, ул. „******, ап.53, поради което не дават
информация по повдигнатите обвинение като настоящият състав ги счете за
несвързани и излизащи извън предмета на доказване по чл.102 от НПК и в този
смисъл неотносими.
Съдът от първата инстанция
резонно се е доверил на графическата експертиза по Протокол № 105/2015 (л.132 –
л.133 от досъдебното производство) и на комплексната графическа експертиза по
Протокол № 254/13.10.2017 г. (л.315-320 от досъдебното производство). Цитираните
изследвания са пълни, достоверни, изготвени от лица с нужните специални знания
и отговарящи с необходимата прецизност на поставените въпроси. Същите правилно
са оценени, като обективни, професионални и разкриващи
манипулираното съдържание на представените за изследване документи.
Констатация за обремененото
съдебно минало на подсъдимия Д. към датата на деянието, съдът вярно е направил
въз основа на приложените по делото справки за съдимост.
Първоинстанционният съд
правилно е кредитирал напълно събраните на досъдебното производство
доказателства и доказателствени средства, посочени и
по-горе. В този смисъл, съответстващо на правната логика е приел, че
установяват безпротиворечиво обстоятелствата относно
фактическата обстановка и се подкрепят от направеното от Д. признание на
фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт относно
извършените престъпления, тяхното авторство, механизъм и предмет.
Въз основа на вярно
установена фактическа обстановка първостепенният съд е направил и верни правни изводи за квалификацията на
престъплението по чл.211, вр. чл.209 ал.1, вр. чл.29, ал.1, б."А" от НК. В този смисъл
анализът на доказателствените материали както
поотделно, така и в тяхното единство води до безспорен и несъмнен извод за
това, че от обективна страна подсъдимият Р.С.Д. ***, в кантората на Ж.Д.-
нотариус с район на действие Районен Съд гр.София, вписан в регистъра на
нотариалната камара под № 328, с адрес на кантората гр. София, бул. "******,партер,
с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил у В.С.А.заблуждение, че е
собственик на недвижим имот- апартамент, находящ се в
гр. София, ж.к."******, с площ от 55,92 / петдесет и пет и деветдесет и
два/ кв.метра, вследствие на което бил издаден нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот с №62, том I, рег.№ 2722, дело №58 от 2014г.,
за недвижим имот с адрес: гр. София, ж.к."******и с това причинил на В.С.А.имотна
вреда в размер на 10 000/ десет хиляди лева/, като деянието е извършено при
условията на опасен рецидив - след като е осъждан за тежко умишлено
престъпление на лишаване от свобода не по-малко от 1г., изпълнението на което
не е отложено по реда на чл.66 от НК, както следва: с присъда по дело №
3566/08г. в сила от 18.05.2012г. на СРС НО 95-ти с-в, на основание чл. 211,
пр.1, вр. чл. 209, ал. 1 от НК му налага наказание
ЛОС за срок от 4 г. и 6 м. при първоначален строг режим в затвор и с присъда по
дело 2997/07г. в сила от 23.04.2013 г. на СРС НО 3 с-в изменена с решение от
23.04.2013г. по ВОХД № 6242 на СГС НО X въззивен с-в
влязло в сила на 23.04.2013г., на основание чл. 210, ал. 1, т.5, вр. чл. 209, ал. 1 от НК и чл.58а от НК го осъжда на ЛОС за
срок от 11 месеца при първоначален строг режим в затвор.
Без да се разграничава от
подробния правен анализ на посочения престъпен състав и солидаризирайки се с
изводите на първия съд, досежно охраняваните от него
обществени отношения, формата на изпълнителното
деяние, предмета и причинната връзка, въззивната
инстанция държи да допълни, че от граматическото, семантическото и логическото
съдържание на термина, „другиго" по чл. 209 НК може да бъде както
физическо, така и юридическо лице в цялото многообразие на участието на
субектите в гражданския оборот.
Изключително резонна е
обосновката за ключовия момент по въвеждане на пострадалия А.в заблуждение,
като правилно районният съд е упоменал, че с действията на подсъдимия по
афиширане на фиктивното си право на собственост е създал невярна представа у
първия за възможността изгодно да му прехвърли процесния
имот. Неопровержими са и разсъжденията относно предварителните инициативи на
подсъдимия по документалната промяна на кадастралната карта и набавянето на
неистински документ, на базата на които привидно е създадено впечатление за
законосъобразното владение на апартамента.
Неоспорими са и предишните
осъждания на подсъдимия и ефективните му присъди, които припокриват
квалифицирания признак на измамата опасен рецидив по смисъла на чл.29, ал.1, б.
„а“ НК.
Без забележки е
характеризирана субективната страна на деянието ведно с присъщата за това
престъпление специална користна цел. Прекият умисъл безспорно се извлича от
факта, че въпреки съзнаването на липсата на каквито и да било вещни права,
подсъдимият Д. усърдно е положил усилия да прикрие действителният собственик на
коментираното жилище и да симулира упражняването на фактическа власт върху
него. Убедително е разяснил на пострадалия какво е състоянието му, завел го е
на оглед и е предложил достатъчно атрактивна цена, която сериозно да мотивира А.да
се разпореди с парите си. Прецизната планираност на престъплението
изводима и от снабдяването на подсъдимия с неистинския Договор за
покупко-продажба на жилището от 1984 г. по НДИ, не само разкрива предвиждането
на възникването на неправилните представи у пострадалия, но и съзнанието за
бъдещето увреждане на патримониума му.
Имотната вреда е настъпила с
предаването на сумата от 10000.00 лева на подсъдимия, което свидетелства и за
реализирането на користната съставомерна цел да
набави за себе си облага.
Въззивната
инстанция обаче не се съгласява с изводите на СРС относно правната квалификация
на второто инкриминирано деяние, осъществено от подсъдимия Д., а именно такава
по чл.316 вр. чл.308, ал.1 от НК. Според въззивния съд в случая се касае за използването на
неистински частен, а не официален документ от страна на подс.Д..
Този извод следва от характера на договора
за покупко-продажба, на който е бил придаден вид, че е сключен от името на Столичен
Народен Съвет Люлин на 22.08.1984 г. в лицето на и по- конкретно от името на
св.Л.А.. Действително едната страна по него е държавата, представлявана от
председателят на ИК на РНС-Люлин, в лицето на свидетеля А., който спрямо
правомощията си от Наредбата за държавните имоти е разполагал с представителна
власт да сключва от нейно име договори за продажба на жилищни имоти. Качеството
на свидетеля на длъжностно лице обаче само по себе си не е достатъчно да
придаде на процесния договор статут на официален
документ по смисъла на чл. 93, т. 5 НК. Необходимо е още съдържащото се в него
изявление на длъжностното лице да е направено в кръга на предоставените му от
закона правомощия по упражняване на публична власт. При сключването на такъв
договор длъжностно лице в случая не действа като орган на публична власт, а
представлява държавата в гражданскоправни отношения,
в които последната участва като равнопоставен на
насрещната страна субект на частното право. Договорът за продажба не съдържа
властническо изявление на длъжностното лице, извършено в рамките на
предоставената му по закон публичноправна функция,
поради което документът, в който този договор е обективиран,
не позволява разглеждането му като официален, т.к същият е от частно естество/
аргумент от Ж. Сталев, БГПП, стр.275/.
Гореизложеното налага
изменение в правната квалификация на деянието, като въззивният
съд за разлика от първия такъв прие, че подсъдимият Р.С.Д. ***, партер, в
кантората на Ж.Д.- нотариус с район на действие Районен Съд гр.София, вписан в
регистъра на нотариалната камара под № 328, съзнателно се ползвал пред нотариус
Д.от неистински частен документ - договор за покупко-продажба, издаден от
Столичен Народен Съвет Люлин на 22.08.1984г., на който е придаден вид, че
именно той - Р.С.Д., е собственик на недвижим имот - апартамент, находя; се в
гр. София, ж.к."******, целият с площ 55,92 /петдесет и пет и деветдесет и
два/ кв.метра, като от него за самото съставяне не може да се търси наказателна
отговорност - престъпление по чл.316, вр. чл.309,
ал.1 НК.
Въпреки посочената неточност
правилно долната инстанция е счела, че с деятелността си подсъдимият Д. е
изпълнил именно противоправно ползване на неистински документ. Правната теория приема, че непосредствен обект на това
престъпление са обществените отношения в рамките, на които се гарантира
включването в документооборота само на законосъобразно създадени документи.
От обективна страна
изпълнителното деяние криминализира единствено употребата
на противоправно създаден от другиго документ пред определен
субект, като редовен с оглед на претендираното негово
правно значение. Това престъпно посегателство може да се осъществи само чрез
действие.
Предмет на настоящото
престъпление е неистински частен диспозитивен документ,
в който не само са закрепени волеизявления, несъответстващи на обективната
действителност, но и е придаден вид, че изхождат от свидетеля А. и починалата
майка на подсъдимия. В Постановление № 3 от 1982 г. по н.д. № 12/81 на Пленума
на ВС е посочено, че документът представлява материализирано мисловно
съдържание, изразено с помощта на писменоезиковата
форма, което има пряко или косвено правно значение. Документът съдържа факти
или обстоятелства или пък твърдения за съществуването или несъществуването на
такива факти или обстоятелства, които пораждат, изменят, погасяват или
установяват права и задължения и правоотношения. Ревизираният
съд старателно и детайлно е разгледал фактическото представяне на инкриминирания
неистински договор за покупко-продажба на жилището по НДИ пред нотариус Д.,
недостоверността на инкорпорираните в него реквизити, относимата
по чл.93, т.6 НК дефиниция и целта да се осигури легитимацията на подсъдимия като
собственик за нуждите на нотариалното изповядване на сделката с пострадалия.
Изводи, с които възивният съд изцяло се съгласява.
Акуратно е аргументиран
дефицита на доказателствената опора за подвеждане на
подсъдимия под отговорност за съставяне на документа, надлежно е подчертан
формалният характер на престъплението и изключително професионално е обсъдена
липсата на маловажност на случая.
В същия стил и дух е взето
отношение и досежно субективната страна на
престъплението, от чиито изводи настоящата инстанция няма намерение да отстъпи.
При осъществяването на
проверка на наведените от жалбоподателя доводи за явна несправедливост на
наложеното наказание, СГС
констатира, че в същност недоволството срещу атакувания акт касае размера на
определената санкция, която не е била съобразена с разпоредбата на чл.55 НК.
Съдебното производство срещу
подсъдимия е протекло по диференцираната процедура по глава 27 от НПК - чл. 371
т. 2 от НПК. Същият е признал изцяло фактите описани в обстоятелствената част
на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях.
Съдът е приел, че самопризнанието му се подкрепя от доказателствата и поради
тази причина, при постановяване на присъдата си е съобразил нормата на чл. 373
ал. 2 от НПК и е определил наказанието по правилата на чл. 58а, ал.1 от НК.
Лишено от основание е
оплакването на упълномощения защитник, че съдът неправилно е приложил чл. 58а
ал. 1 от НК, вместо тази на чл. 55 от НК, тъй като не били взети предвид
младата му възраст и семейното му положение. ВКС в Решение № 2/2015 г. по
Тълкувателно дело № 2/2015 г., е отбелязал, че при провеждане на съкратено
съдебно следствие, нормата на чл. 58а от НК не изключва приложението чл.55 НК.
Няма спор, че то е допустимо, но тогава, когато съдът констатира многобройни
или изключително смекчаващо отговорността обстоятелства и когато и най-лекото
предвидено в закона наказание се оказва несъразмерно тежко. Процедурата, по
която е протекло разглеждането на делото - чл. 371 т. 2 от НПК, предоставя
възможност за избор на един от двата правни института - този по чл. 55 от НК
или по чл. 58а ал. 1 от НК, като приложението им е обвързано от установените по
делото обстоятелства и от наличието на материалните основания за това. Съдът
изцяло се е съобразил със закона в този смисъл, като е отказал да определи
наказанието при условията на чл.55 от НК, тъй като отчетеното от него
смекчаващо отговорността обстоятелство – продължителния период на разглеждане
на делото не е бил преценен като изключително такова, нито пък може да бъде отнесено
към понятието многобройни. Несъстоятелна е тезата за неотразяване на младата
възраст към групата на редуциращите отговорността фактори. Подсъдимият отдавна
е навършил пълнолетие и за четиридесетте си години към момента на извършване на
деянието има богата съдебна биография, поради което съдът правилно е съобразил,
че в случая нормата на чл. 55 от НК е неприложима, поради отсъствието на
материалните предпоставки за това. Преценките на достигнала интелектуалната си
зрялост личност не са ситуативно обусловени и
емоционално повлияни. Липсват индикации за груби нарушения и тежки деформации
на паметовите способности на подсъдимия, а
спецификата на деянията му резонно е довела до отхвърлянето на наивитета и импулсивността.
В този ред на мисли
настоящият състав признава, че изцяло е пренебрегнато семейното положение на
подсъдимия от страна на първата инстанция. Не е обсъден фактът, че Д. е баща на
две малолетни деца, които със сигурност се нуждаят от физическата му и
финансова ангажираност. Безспорно тази информация е трябвало да бъде причислена
към смекчаващите отговорността обстоятелства. Релевираното
оплакване макар и основателно не може да повлияе обаче върху наложеното от
предходния съд наказание до степен, че същото да бъде намалено на две години лишаване
от свобода. Отрицателните характеристични данни за подсъдимия, миналите му
осъждания, извън тези обуславящи опасния рецидив, при това отново за същите по
вид престъпления, както и факта на ефективно търпяно наказание лишаване от
свобода към момента на извършване на двете инкриминирани деяния, факта на
извършени две отделни престъпления,и проявената престъпна настойчивост, с
предварително планиране на същата, са натежали пред дадената по-горе продължителност
на производството и сега отбелязаният семеен статус, поради което правилно инстанцията
по същество е приела, че целите на чл. 36 от НК не могат да бъдат постигнати по
друг начин, освен с определяне на наказание в размер над минималния- от четири
години и шест месеца лишаване от свобода за престъплението по чл.211 от НК и
две години за документното престъпление.
Въпреки новоприетата правна
квалификация по чл.316 вр. чл.309, ал.1 НК, този съд
не намира за необходимо да редуцира санкцията наложена от първостепенния съд за
това престъпление, не само защото не са налице основания за това, но и
доколкото то по никакъв начин не би се отразило на крайното положение на
подсъдимия. Разликата в предвидените от закона наказания е точно една година,
но в случая това е ирелевантно, поради извършената кумулация. След спазването на императивното правило на
чл.58а, ал.1 НК за намаляване с 1/3 на определените наказания е видно, че на
изтърпяване ще подлежи единствено относимото към
престъплението по чл.211, вр. чл.209 ал.1, вр. чл.29, ал.1, б."А" от НК наказание. Долната инстанция правилно на основание чл.23, ал.1 от НК е
определила едно общо най-тежко наказание на подсъдимия Д. - „Лишаване от свобода“ за срок от 3 /три/
години, изтърпяването на което съобразно изискванията на чл.57, ал.1, т.2, б.
„б“ от ЗИНЗС следва да е при първоначален „строг“ режим.
Районният съд е изпълнил и
служебното си задължение като е зачел предварителното задържане по реда на НПК
спрямо подсъдимия и съответно го е приспаднал от определеното общо най-тежко
наказание „Лишаване от свобода“.
Поради изложеното до тук
настоящият съдебен състав прецени възраженията изложени в жалбата на защитника
срещу определеното на подсъдимия наказание, с които е аргументирана явната му
несправедливост за лишени от състоятелност. Не са налице предпоставки за
допълнителното му смекчаване чрез упражняване на правомощията на СГС предвидени
в чл.337, ал.1, т.1 от НПК, тъй като определеният размер е необходим за
постигане на целите на личната превенция.
На база на изложените
по-горе съображения, а и и тези на СРС, не може да бъде удовлетворено искането
на подсъдимия за прилагане на института на чл.55 НК. Въззивният
съд изповядва възгледа, че макар формално да е пропуснато анализирането на
семейното състояние на подсъдимия, това не се отразява съществено върху адекватно
приложената наказателна репресия, а евентуалното намаляване на наказанието няма
да е годно да изпълни целите на закона. Горното се извлича от спецификата на
извършените престъпления, която предполага пресичане на възможността подсъдимия
да извършва общественоопасни прояви против
собствеността и документооборота, което е единствено възможно при
принудителното му изолиране в местата за изпълнение на наказанието. Според СГС
с приложението на чл.55 от НК, не би се стигнало до постигане не само на
специалната превенция спрямо дееца, но и би се игнорирала в общ план и
генералната такава.
Вярно с оглед изхода на делото и на
основание чл.189, ал.3 от НПК с присъдата си проверяваният съд е възложил на
подсъдимия Д. и сторените разноски по делото.
По изложените съображения този състав
счете, че първоинстанционната присъда следва да се
измени в частта досежно правната квалификация на
деянието по чл.316 от НК и да бъде ангажирана наказателната отговорност на Д.
за такова по чл.316 вр. чл.309, ал.1 НК, вместо по
чл.316 вр. чл.308, ал.1 от НК. В останалата част въззивната инстанция не констатира наличие на основания,
налагащи отмяна или изменение на атакувания съдебен акт, поради което същият
следва да бъде потвърден, а въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна.
Така мотивиран и на основание чл. 337,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 3 и чл.338, вр. чл. 334, т. 6 НПК, Софийски градски съд,
Р Е
Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда от
04.07.2019 г. по НОХД № 1734/2019 г. по описа на СРС, НО, 2 състав, като
ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от
подсъдимия Р.С.Д. документно престъпление от такова по чл.316 вр. чл.308, ал.1 от НК в такова по чл.316 вр. чл.309, ал.1 от НК, като го ПРИЗНАВА за НЕВИНОВЕН и на основание чл.304 от НПК го ОПРАВДАВА по обвинението, предмет на деянието да е неистински
официален документ, както и по квалификацията по чл.316 вр.
чл.308, ал.1 от НК.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/