Р Е Ш
Е Н И Е
№ 390
гр. Пловдив, 04.02.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XXII граждански състав, в публично заседание на двадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Районен съдия: Кирил Петров
при участието на секретаря Лиляна Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2005 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от “ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, ***, представлявано от И.Г.Д., чрез пълномощника юрк. С.Й., съдебен адрес *** А, подадена против А.Й.А., ЕГН **********,***, с която са предявени искове за вземания, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2007 г.
С определение от 07.03.2017 г. производството по предявените искове по чл. 422 ГПК е прекратено, на основание чл. 130 ГПК, както и са обезсилени издадените по ч. гр. д. № *** г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, XIV гр. с-в, заповед за изпълнение и изпълнителен лист издаден въз основа на заповедта. Определението е влязло в законна сила, като висящи са останали единствено осъдителните претенции.
Ищецът твърди, че по силата на договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2007 г. кредиторът “БАНКА ДСК”ЕАД предоставил на ответника кредит за текущо потребление в размер 20 000 лв. Твърди, че кредитът е изцяло усвоен по разплащателна сметка на ответника, с което кредиторът е изпълнил задълженията си по договора. Ответникът следвало да върне предоставения му кредит чрез 120 месечни вноски с падеж 15-то число на текущия месец, всяка в размер 236,88 лв. и последна изравнителна от 185,59 лв. с падежна дата 21.12.2017 г. В договора била уговорена възнаградителна лихва, формирана от два компонента – базов лихвен процент, който към датата на сключване на договора се равнявал на 5,19 %, и стандартна надбавка в размер 2,26 процентни пункта, общо 7,45 %. Всяка вноска включвала главница и възнаградителна лихва. В чл. 19.2 от общите условия към договора за кредит при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем и се отнасял в просрочие. Кредитът не бил обслужван и на това основание, считано от 19.03.2011 г. настъпила автоматична предсрочна изискуемост. Твърди се още, че с договор за продажба на вземания от 17.09.2012 г. кредиторът „БАНКА ДСК“ЕАД прехвърлил вземанията си по горепосочения договор за кредит, заедно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, включително с изтеклите лихви, на ищцовото дружество. Твърди се, че длъжникът е уведомен за цесията на 31.10.2012 г. от цесионера по силата на изрично пълномощно, дадено от цедента. В случай, че това уведомяване не е надлежно, ищецът поддържа, че ответникът следва да се счита уведомен за цесията с връчване на исковата молба. А в случай, че предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, поддържа, че последната е обявена на длъжника с връчване на издадената против него заповед за изпълнение по ч. гр. д. №16137/2011 г. на ПРС, евентуално с връчване на исковата молба. Въз основа на изложените обстоятелства, в исковата молба е формулирано искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 16 404,98 лв. – предсрочно изискуема главница по горния договор за кредит, ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, и сумата 2 713,09 лв. – възнаградителна лихва за периода от 15.11.2010 г. до 21.12.2017 г. Претендират се деловодни разноски, сторени в заповедното и в исковото производство.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, който оспорва исковете. Възразява, че цесията не му е надлежно съобщена. Оспорва да е настъпила автоматична предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит. Възразява още, че не са настъпили предпоставки кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, тъй като банката е предприела незаконосъобразно едностранно увеличение на лихвения процент по договора, което е довело до нарастване задълженията на кредитополучателя. Възразява, че клаузата на т.9.3 от договора, даваща право на банката да увеличава лихвения процент, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, както и поради това, че е неравноправна, като в тази връзка се позовава на разпоредбите на чл. 143, ал. 1, т. т.3, 10 и 12 ЗЗП и на Директива 93/12/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Възразява и, че вземанията са погасени поради изтекла давност по чл.110 ЗЗД. По изложените съображения моли исковете да се отхвърлят. Претендира разноски.
Пловдивски районен съд, като
прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Правната квалификация на така предявените обективно кумулативно съединени искове е: чл. 430 и след. ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Видно от договор за кредит за текущо потребление по пакетна програма „ДСК Престиж+“ от 21.12.2007 г. „БАНКА ДСК“ ЕАД в качеството на кредитор е предоставила на кредитополучателя А.Й.А. сумата от 20 000 лв. Срокът за издължаване на кредита е 120 месеца, считано от датата на подписване на договора, като крайната падежна дата за издължаване на кредита е 21.12.2017 г. Договорът е обезпечен с договор за залог върху вземания по трудово правоотношение от 21.12.2007 г. върху вземанията за трудови възнаграждения и други вземания на кредитополучателя в „Монди Пекиджинг Стамболийски“ ЕАД. Уговорена е към момента на сключване на договора за кредит и възнаградителна лихва в размер на 7.45 %. Неразделна част от договора за кредит са Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица, които Кредитополучателят е получил и е приел с подписване на договора. Съгласно т. 24 от същите кредиторът има право да прехвърли правата си по договора за кредит на трети лица. Неразделна част от договора за кредит е и приложеният по делото погасителен план.
С договор за покупко – продажба на вземания от 17.09.2012 г. „БАНКА ДСК“ ЕАД, в качеството на цедент, е прехвърлила на ищеца дължимите вземания по процесния договор за кредит с А.Й.А., които към датата на цесията били в общ размер на 21 370.82 лв. В договора за цесия е уговорено, че вземания по смисъла на този договор са суми по предоставения потребителски кредит (които са просрочени и не се погасяват надлежно), ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително изтекли лихви, посочени в Приемо – предавателен протокол. Уговорено е задължение на цедента да упълномощи цесионера да изпраща писмени уведомления до длъжниците за прехвърлените вземания, като по делото са приети доказателства за изпълнение на това задължение. Видно от приетото пълномощно (л. 23) цедента – БАНКА ДСК ЕАД е упълномощил цесионера „ОТП Факторинг България” ЕАД да уведоми от името на БАНКА ДСК ЕАД всички длъжници по вземанията по кредити, прехвърлени с гореописания договор за цесия.
„ОТП Факторинг България“ ЕАД е изпратил писмо до кредитополучателя А. на адреса посочен в договора за кредит, за да го уведоми за прехвърлянето на вземането, като същото е било получено лично от кредитополучателя /л. 26 от делото/. Поради липсата на погасяване на задълженията било образувано ч. гр. д. № *** г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, XIV гр. с-в, по което била издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за заявените суми. Въз основа на изпълнителния лист било образувано изп. д. № *** г. по описа на ***на КЧСИ. С влязлото в сила определение по настоящото производство от 07.03.2017 г. за прекратяване на предявените искове по чл. 422 ГПК, са обезсилени издадените по ч. гр. д. № *** г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, XIV гр. с-в заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на нея.
По делото е прието и заключение на допуснатата
съдебно – счетоводна експертиза, което е обективно и компетентно изготвено.
Вещото лице посочва, че сумата по процесния договор за кредит в размер на 20 000
лв. е усвоена изцяло, като преведена по разплащателната сметка на титуляра А.Й.А..
Плащането на суми за погасяване на кредита е преустановено на 01.07.2011 г. Описано е по дати какви суми и за какви
вземания за погасявани след преустановяване на регулярното плащане в периода
21.01.2014 г. – 11.05.2017 г. Обща платената сума е в размер на 4727.73 лв. С
тази сума са погасявани вземания за лихви /наказателна и законна/ и за разноски.
Общо платената сума по кредита е в размер на 14 747.84 лв. Към датата на
изготвяне на заключението – 05.09.2017 г. актуалният размер на дължимите към
ищеца суми по процесния кредит, според вещото лице възлизат на: 16 404.98 лв. –
главница, 2 713,09 лв. –
договорна/редовна лихва, 1 231.99 лв. – остатък от закупена наказателна
лихва, 4 841.74 лв. – начислена законна лихва и 212.50 лв. разходи на
ищеца. Посочени са датите и съответните промени на лихвения процент по
процесния договор за кредит, правени от Банка ДСК ЕАД.
От правна страна съдът приема
следното:
Установява се по делото, че между „БАНКА ДСК“ ЕАД в качеството на кредитор и кредитополучателя А.Й.А. е сключен договор за банков кредит за текущо потребление от 21.12.2007 г., като банката е предоставила на кредитополучателя сумата от 20 000 лв.
В тази връзка с протоколно определение от 18.09.2017 г. е открито производство по чл. 193 ГПК
относно истинността на договор за кредит за текущо потребление, погасителен
план и общи условия по договора. Разпределена е доказателствена тежест. Ищецът
„ОТП Факторинг“ ЕАД е представил оригинали на оспорените документи, назначена е
СПчЕ. На ответника многократно са дадени указания да се яви в лично качество в
съдебно заседание за снемане на сравнителен материал, както и да внесе депозит
по СПчЕ в размер на 110 лв. Определен му е краен срок за изпълнение на
указанията, както и е предупреден, че при неизпълнение делото ще продължи, като
допуснатата СПчЕ няма да бъде изслушана. Съобщения с указанията и последиците
са връчени редовно лично на длъжника на 25.10.2017 г. – л. 134 от делото и на
29.11.2017 г. – л. 144, както и идентични съобщения за връчени на ответника,
чрез процесуалния му представител адв. Е.Т. на 26.10.2017 г. – л. 136 и на
16.11.2017 г. – л. 143. С оглед процесуалното бездействие на страната и
определения краен срок с определение от 11.12.2017 г. е отменено протоколно
определение от 18.09.2017 г., с което е назначена СПчЕ. Според чл. 158, ал. 1 ГПК,
когато събирането на някое доказателство е съмнително или представлява
трудност, съдът може да определи съответен срок за събирането му и след
изтичането, на който делото да се гледа без него. Предвид възпрепятстване
извършването на назначената по почин на самия ответник експертиза, съдът е
отменил същата и е продължил гледането на делото без нея. Оттук производство по
чл. 193 ГПК е неуспешно проведено. В тежест на ответника е било доказването, че
подписите върху поставените документи не са поставени от него. Неуспешното
доказване на това обстоятелство е в негова тежест, поради което и съдът приема
за доказано, че между „БАНКА ДСК“ ЕАД и А.Й.А., съществува договорно
правоотношение по договор за банков кредит за текущо потребление от 21.12.2007
г., неразделна част, от който са подписаните от А.Й.А. общи условия и
погасителен план, както и, че молба подадена от ответника до „ОТП Факторинг“
ЕАД от 10.10.2016 г. е подписана от А.Й.А..
Относно договора за цесия и
прехвърленото с него вземане:
Съгласно задължителните разяснения в т. 2 от ТР №5/2014 на ОСГТК на ВКС, за ищеца липсва интерес за оспорването на представителната власт на лицата представляващи упълномощителя. Тази недействителност, е установена единствено в интерес на представлявания. Ето защо съдът е приел, че не следва да се открива производство по чл. 193 ГПК относно истинността на договора за цесия, касаещ правоотношение между трети страни. Още повече, че с приложено пълномощно – л. 23 от делото „Банка ДСК“ ЕАД е упълномощила „ОТП Факторинг България“ ЕООД, да подписва писмени съобщения по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и да уведомява длъжници за прехвърлени в своя полза вземания на банката. С пълномощното е учредена изрична представителна власт на цесионера, да уведоми от името на „Банка ДСК“ ЕАД всички длъжници по вземания по кредити, които банка е цедирала с договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 17.09.2012 г., като за ответника липсва правен интерес да оспорва така учредената представителна власт.
От Приложение № 2 към договора за цесия е представено единствено извлечение от страницата, в която е включеното вземането срещу настоящия ответникът. Този документ е оспорен по съдържание, както и оспорено, същият да е относим към процесния договор за цесия. Съдът намира, че тези възражения на ответника са неоснователни и процесният договор за кредит е включен в приемо-предавателния протокол № 2 към договора за покупко-продажба на вземания от 17.09.2012 г. За тази преценка съдът взе предвид всички доказателства събрани по производството в тяхната съвкупност. Въпреки, че така представено извлечение не удостоверява, че същото е част от Приложение № 2 към договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 17.09.2012 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕООД, то по делото е налице молба, с която ответникът е направил извънсъдебно признание на факта, че именно ищецът е кредитор по процесното правоотношение. С молба с вх. № 575/10.10.2016 г. А.Й.А. е поискал да сключи извънсъдебно споразумение за задълженията към „ОТП Факторинг“ ЕАД по договори за кредит посочени в писмо на „ОТП Факторинг“ ЕАД с изх. № *** г. В посоченото писмо са описани и задълженията по процесния договор за кредит *** сключен на 21.12.2007 г. Не е оборена истинността на подписа в молба с вх. № *** г. Производството по чл. 193 ГПК не е проведено успешно, а доказателствената тежест за това е била на А.А., като в тази част са важими мотивите по-горе за истинността на подписа поставен на договора за кредит, погасителния план и общите условия.
Доколкото молбата с вх. № *** г. е подписана именно от ответника по производството, съдът цени признанието на неизгодния факт по чл. 172 ГПК и наред с всички други доказателства по делото намира за установено, че кредитор на вземането е „ОТП Факторинг“ ЕАД, което вземане му е цедирано от „Банка ДСК“ ЕАД с договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 17.09.2012 г. и описано в Приложение № 2 към договора за цесия.
Представени и приети по делото са и потвърждение за настъпилото прехвърляне на вземанията по представения приемо-предавателен протокол от „Банка ДСК“ ЕАД към договор за цесия, както и уведомително писмо по чл. 99, ал. 3 ЗЗД изпратено от „ОТП Факторинг България“ ЕАД до кредитополучателя. Доколкото датата на известието за доставяне на писмото за уведомяване за извършената цесия, получено лично от ответника е нечетлива – виж л. 26, съдът намира, че най-късната дата, на която това писмо е получени и е съобщено за цесията на длъжника е 10.10.2016 г., предвид съдържанието на молбата с вх. № 575 от същата дата. Дори да се приеме, че молбата, с която се иска сключването на извънсъдебно споразумение по процесния кредит с „ОТП Факторинг България“ ЕООД, не установява уведомяване за извършената цесия, то изходящото от упълномощения-цесионер уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедената да упълномощи цесионера виж решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /за възможността договора за цесия да бъде съобщен с исковата молба решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Не са налице пречки с договора за цесия да се прехвърли валидно възникнало и съществуващо вземане, макар и с ненастъпил падеж, който да настъпва по-късно. Относно предметните предели на цесионния договор следва да се прави разлика между включването в същия на неизискуемо вземане, или поставено под отлагателно условие субективно право към момента на сключване на същия и бъдещо невъзникнало вземане. Изискуемостта не е пречка за прехвърляне на възникнали вземания, на предмета на цесионния договор би се отразило единствено прехвърлянето на бъдещо, невъзникнало вземане /виж решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о./. Няма пречка за прехвърлянето на съществуващи вземания с ненастъпил падеж, както и на права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от тяхното естество – арг. от чл. 99, ал.1 ЗЗД. Допуска се прехвърляне не само на вземания и на права по договор чрез цесия, но също и прехвърляне на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на заместването в дълг /виж решение № 49 от 27.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 16/2011 г., II т. о./.
Договорът за цесия е договор, по силата на който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. В представения по делото договор от 17.09.2012 г. страните по договора са уговорили възмездно прехвърляне на цесионера - "ОТП Факторинг България" ЕООД на вземания, произтичащи от предоставени потребителски кредити, които са просрочени или не се погасяват надлежно, описани в приемо-предавателни протоколи към договора, срещу цена. Приемо-предавателния протокол, неразделна част от договора, съдържа конкретна информация за вземанията по всеки отделен договор за кредит и в последната страница от него са включени вземанията и от процесния договор за кредит /виж л. 24 от делото/. Така, прехвърлените вземания са не само определяеми, но и конкретно определени с оглед приложението към договора. Относно минимално необходимото съдържание на договора за цесия, съдът намира, че липсва правен интерес от оспорване валидността на договора за цесия за третото лице, което не е страна по сделката и не разполага с иск за прогласяване на нищожността и, тъй като с извършване на сделката правната му сфера не е засегната. Впрочем зачеркванията по договора съвсем не означават липса на задължителни реквизити, а политика за конфиденциалност между банката-цедент и ищецът-цесионер, като заличена е единствено покупната цена.
Предвид всичко преждеизложено настоящият съд намира, че по производството се установява, наличието на валидно сключено облигационно правоотношение по договор за цесия между ищеца и „Банка ДСК“, по което е цедирано вземането произтичащо от процесния договор за кредит, за което прехвърляне ответникът е надлежно уведомен.
При приемане, че е налице интерес у ответника за
оспорване валидността на цесионния договор касателно съдържанието му, то съдът
служебно следи за четливост на документ/и и дава указания по 183 ГПК, като не е
необходимо позоваването на допуснато нарушение относно това обстоятелство в
евентуална въззивна жалба /виж решение №
458 от 01.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1299/2009 г., III г. о., решение № 352
от 06.07.2010 г. по гр.д. № 189/2009 г., II г. о.
и др./. В процедурата по чл. 183 ГПК няма „фатални“ преклузии – решение № 147 от 09.01.2018 по гр. д.
615/2017 на II г. о. на ВКС.
Относно настъпването на
предсрочната изискуемост:
Няма спор по делото, че предсрочната изискуемост не е обявена на ответника преди подаването на настоящата искова молба. Според т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, предсрочната изискуемост настъпва чрез едностранно изявление на кредитодателя до длъжника, включително в случаите, когато в договора е предвидено, че кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, т.е. в случаите, когато в договор е предвидена т. нар. "автоматична" предсрочна изискуемост, вземането става изискуемо, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, чрез едностранно изявление до длъжника.
Производството по делото в установителната си част е прекратено с влязло в сила определение от 07.03.2017 г. относно предявените искове по реда на чл. 422 ГПК, поради което обстоятелството, че предсрочната изискуемост не е обявена преди подаване на заявление по чл. 417 ГПК, е без значение за изхода на спора.
Няма никакъв спор и по въпроса, че исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и с връчването на препис от нея на ответника по иска, предсрочната изискуемост се обявява на длъжника, което представлява основание за предявяване на осъдителен иск. Така настъпилото обявяване следва да се зачете от съда на основание чл. 235, а. 3 ГПК. Единственият спорен въпрос е може ли цедента да упражни това право от името на Банката и необходимо ли е изрично делегиране на това право или уговореното общо в процесния договор „ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности“ поглъща и това право.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 in fine ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на падеж, като това е моментът, от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. Уведомяването на длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на договора за банков кредит представлява елемент от фактическия състав, без който не може да настъпи предсрочната изискуемост на съответния договор. Предсрочна изискуемост (по см. на чл. 71 ЗЗД-във вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ) е само подвид на понятието „изискуемост” по общия текст на чл. 69 ЗЗД. Срокът за изпълнение на договореното е винаги несъществен елемент на правоотношението, чиято промяна нито изменя, нито допълва основанието му. Предсрочната изискуемост на вземането по кредита променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на основание договора за кредит /относно обстоятелството, че предсрочната изискуемост не води до изменение на основанието на договора виж решение № 100 от 31.07.2017 г. по т. д. № 1357/2016 г. на I т. о. на ВКС, решение № 190 от 14.12.2016 г. по т. д. 2349/2015 г. на I т. о. на ВКС, решение № 103 от 07.08.2017 г. по т. д. № 851/2016 г. на I т. о. на ВКС, решение № 153 от 19.10.2017 г. по т. д. № 2869/2015 г. на II т. о. на ВКС/.
С решение № 204 от 25.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 2230/2016 г., I т. о. е прието, че „цесията има действие спрямо длъжника от момента, в който е уведомен за нея от цедента – чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От тогава спрямо длъжника титуляр на вземането е цесионерът, поради което старият кредитор след съобщаването на цесията по чл.99, ал.3 ЗЗД не може да иска от длъжника изпълнение. Срокът за изпълнение по правило е установен в полза на длъжника, като при настъпване на определени в закона или договора (от който възниква прехвърлянето вземане) факти, приобретателят на вземането, в качеството си на кредитор, има правото да иска предсрочно изпълнение, вкл. да обяви на длъжника предсрочната изискуемост. Цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности по чл.99, ал.2 ЗЗД т.е. с всички произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да обяви неговата предсрочна изискуемост“.
По отношение на длъжника, след като цесията му е съобщена по чл.99, ал.3 ЗЗД, титуляр на вземането е цесионерът - чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което той, в качеството си на кредитор, е легитимиран да иска изпълнение на вземането на падежа и при липсата на надлежно изпълнение да лиши длъжника от преимуществото на срока, когато същият е уговорен в полза на длъжника, при наличие на предпоставките, посочени договора, съответно при осъществяване на установени за това в закона юридически факти за обявяване на предсрочната изискуемост.
В тази връзка и с оглед приетото в посоченото решение по чл. 290 ГПК ирелевантно е дали предсрочната изискуемост е обявена до датата на сключването на договора за прехвърлянето на вземането. Съгласно предмета на договора за цесия е прехвърлено цялото вземане по процесния договор, ведно с всички произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане привилегии и обезпечения. Не се споделят доводите на ответника, че банката нямало право да прехвърли на друго лице, различно от банка, редовен кредит, поради което цесията била нищожна поради невъзможен предмет. Няма пречка банката да прехвърли вземането си по договора, на което и да е трето лице, в случая липсва прехвърляне на договорното правотношение и за „ОТП Факторинг“ ЕООД не възниква задължение да обслужва договора за кредит или да изпълнява задължението на банката-цедент. Единствено, което придобива, е вземанията по процесния договор до размерите описани в Приложение № 2 към договора за цесия, без значение от настъпването на изискуемостта им преди или след сключването на договора за цесия.
Самият договор за цесия от 17.09.2012 г. предвижда в т. 1.1. от § 2, че вземания по смисъла на договора са всички дължими на продавача суми по предоставените потребителски кредити (които са просрочени и не се погасяват надлежно) ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително и с изтеклите лихви, посочени в приемо-предавателния протокол. Т. е. предметът на договора и съобразно буквално тълкуване обхваща, както просрочени суми /преди сключването на договора за цесия/, така и тези суми, които не се погасяват надлежно /без значение моментът на непогасяване преди или след сключването на договора за цесия/ - арг. от чл. 20 ЗЗД. Настъпването на крайната падежна дата кани длъжника да изпълни задължението по договора в цялост спрямо материално легитимирания носител на вземането. Предмет на договора за цесия са вземанията по договорите за кредит описани в приемо-предавателните протоколи, неразделна част от договора за цесия, същите надлежно индивидуализирани с посочен кредитополучател и размери на всяко отделно вземане, ведно с всички принадлежности на вземанията, вкл. правото да се обяви тяхната предсрочна изискуемост .
В исковата молба изрично ищецът е поискал при условията на евентуалност съдът да приеме, че ответникът е уведомен за предсрочната изискуемост с връчване на исковата молба. Съдът следва да съобрази настъпилото в хода на процеса обявяване на кредита за предсрочно изискуем на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Следва да се отбележи и, че дори да не беше обявена предсрочната изискуемост, то това обстоятелство, не означава, че длъжникът се освобождава от собствената си забава и не дължи вноските с настъпил падеж. Настоящият съдебен състав счита, че при липса на настъпила предсрочна изискуемост за остатъка от кредита, по осъдителния иск са изискуеми само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания, които са с настъпил падеж към дата на приключване на съдебното дирене и даване ход на устните състезания – 20.12.2017 г. /в тази насока и решение № 15 от 09.05.2017 г. по т. д.№ 60034/2016 на I гр.о., решение № 7 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 600053/2016 на II гр. о., решение № 184 от 04.07.2017 по т. д. № 60361/2016 на IV гр. о. и др./. Следователно дори да липсваше надлежно съобщаване на предсрочната изискуемост по договора за кредит от цесионера, това би се отразило единствено на вземанията с падеж след 20.12.2017 г., а крайния срок на договора изтича на 21.12.2017 г.
Относно възражението за погасителна давност:
Възражението е неоснователно. Изложени са съображение за изтичане на петгодишния давностен срок, респ. тригодишния за договорната лихва от дата - 19.03.2011 г. Съдът застъпи по-горе разбирането, че автомтичното настъпване на предсрочната изискуемост е невъзможно. Датата, на която настоящият съдебен състав намира ,че кредитът е обявен за предсрочно изискуем е датата на връчване на препис от исковата молба и приложението на ответника – 03.04.2017 г. Крайният падежът на договора за кредит пък е 21.12.2017 г. При договора за кредит е налице общо плащане и договореното връщане на заемната сума на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за частични плащания по договора. Разсрочването на плащането на цената на отделни вноски не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Касае се до едно механично сумиране на единни задължения, което не променя характера им и не ги прави периодични./виж решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., решение 93 от 27.10.2016 г. по т. д. 1882/2015 г. на I ТО и др./. Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който се изчислява от крайния падеж за връщане на усвоената по кредита сума. Ето защо до датата на подаване на исковата молба – 13.02.2017 г. погасителна давност за вземанията изобщо не е текла и възражението на ответника е неоснователно.
По иска за главница:
Претендирана е сумата от 16 404.98 лв. ССчЕ е установила, че незаплатената сума по договора за кредит за главница, ако се приеме, че същият е предсрочно изискуем, възлиза на 16 404.98 лв. Съдът намира, че цесионерът е обявил предсрочната изискуемост на длъжника и вземането е предсрочно изискуемо от датата на връчването на ответника на преписи от исковата молба и приложенията – 03.04.2017 г. Съобразно ССчЕ общо погасената главница по договора е 3 655.02 лв., а дължимата главница 16 404.98 лв. Сборът между двете суми е равен на 20 060 лв., а общо усвоената сума по кредита е 20 000 лв. В ССчЕ е отразено, че към претендираната главница на 19.03.2011 г. е капитализирана такса, най-вероятно такса за предсрочна изискуемост в размер на 60 лв. – виж таблица-приложение № 1 към ССчЕ. Подобно вземане не е претендирано по производството. За да определи размера на дължимата главницата съдът извади от общия размер на предоставената сума 20 000 лв., погасената главница, за което е налице надлежно отразяване при цедента и, който размер като погасен е отразен в неоспорената от страните ССчЕ – 3 655.02 лв. Оттук намира, че сборът между незаплатената падежирала главница съобразно падежните дати по погасителен план до 03.04.2017 г. и предсрочно изискуемият остатък по договора за кредит за текущо потребление е равен на 16 344.98 лв. Ответникът не твърди плащане и не ангажира доказателства, поради което и искът на цесионера за главница е основателен до размер от 16 344.98 лв., като за разликата до пълния предявен размер от 16 404.98 лв. /за 60 лв. – капитализирана такса/ искът следва да се отхвърли. Върху уважената главница, като законна последица ще се присъди и законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 13.02.2017 г. до окончателното плащане.
По иска за договорната
лихва:
Претендира се договорна възнаградителна лихва в размер на 2 713.09 лв. за периода от 15.11.2010 г. до 21.12.2017 г. Цедирано е вземане за възнаградителна лихва в размер на 2 713.09 лв. С уточнителна молба с вх. № *** г. ищецът е конкретизирал, че претендира възнаградителна лихва по погасителен план от датата, на която е спряно плащането – 15.11.2010 г. до крайната падежна дата за погасяване на кредита – 21.12.2017 г., в условията на настъпила предсрочна изискуемост на кредита. В съдебно заседание на 20.12.2017 г. /л. 163 от делото/ процесуалният представител на ищеца е посочил също, че договорната лихва е начислявана от момента на неплащане и се дължи лихвата, така както е осчетоводено от банката.
В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се произнесе в рамките на твърденията на ищеца по производството. Ищецът ясно рамкира претенцията си за договорна лихва, а тя е за период от 15.11.2010 г. до 21.12.2017 г., но при настъпила предсрочна изискуемост към дата на прехвърляне на вземането и така, както е начислена от банката. Липсват твърдения след прехвърлянето на вземането да е начислявана договорна лихва. Посочването на крайната дата – 21.12.2017 г. е единствено обвързано с твърденията за настъпила предсрочна изискуемост, доколкото това е и крайният падеж на договора.
Съдът не може да изменя волята да ищецът, без да допусне нарушения на диспозитивното начало. Още повече волята на ищеца е ясна. От отговор на въпрос № 5 по приетата ССчЕ също се установява, че претендираната договорна лихва в размер на 2 713.09 лв. е начислена за периода 15.11.2010 г. до 20.09.2011 г., като след дата 20.09.2011 г. не е начислявана договорна лихва по процесния договор. Именно вземане в такъв размер и е прехвърлено на цесионера. Ето защо доколкото по делото се установи, че предсрочната изискуемост е настъпила чак на 03.04.2017 г., то съдът следва да се произнесе относно дължимостта на договорната лихва само за периода, за който тя е начислявана от банката, преди прехвърлянето и на цесионера - 15.11.2010 г. до 20.09.2011 г. /именно така е била заявена и претенцията в установителното производство преди прекратяването му/.
Относно погасителната давност е важимо посоченото по-горе, а именно не е започнала да тече такава до подаването на исковата молба.
Относно възражението за неравноправност на клаузата за изменение на базовия лихвен процент:
Наведени са възражения, а и съдът служебно следи за неравноправност на клаузата на т. 9. 3 от ОУ условия към договора за кредит, предвиждаща възможност за едностранна промяна на базовия лихвен процент, на основание чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП. Съдържанието на клаузата в общите условия е следното:
„Кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява Кредитополучателя по подходящ начин/ Промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните условия:
а. при изменение от поне 1 % за месец на стойността ***,
б. при изменение от поне 1 % за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски/долар;
в.. при изменение от поне 0.5 % за месец на индекса на потребителските цени за България (CPI);
г. въвеждане от рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК;
д. промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките;
е. при изменение от поне 10 % за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната банка;
ж. съществена промяна в паричната политика на Централната банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите;“
Няма спор, че ответникът е потребител на финансова услуга и ЗЗП е приложим. За да се прецени, дали конкретните договорни клаузи са неравноправни, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Банката следва да урежда метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т. е. относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва. За това, когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация, как кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин, както и когато методологията, създадена от кредитора, като нейни вътрешни правила не е част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен /виж решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на II т. о. на ВКС/.
При преценката за неравноправност на клауза касаеща годишния лихвен процент следва да се преценят няколко критерия – информираност на потребителя, ясни и разбираеми критерии за евентуалните промени на годишния лихвен процент и възможност за потребителя да прекрати договора, ако годишният лихвен процент действително бъде променен. За да не е налице неравноправност посочените критерии следва да са налице към момента на сключването на договора.
Без да се впуска в подробности съдът намира, че клаузата е
неравноправна – терминът „съществена промяна на паричната политика на
Централната банка“, „промени в нормативните актове, засягащи функционирането и
изискванията към банките“ са общи и неконкретизирани. Тези изрази са бланкетни,
тъй като предлагат само най-обща идейна рамка, без конкретизация на
съдържанието на понятията. Категорично липсва ясна и разписана изчислителна
процедура. Не са наведени и такива твърдения от цесионера, не са представени
доказателства за налична методология, а в тежест на ищеца е установяването на
това обстоятелство. Не е предвидена и възможност за право на потребителя при
увеличаване цената на кредита, да се откаже от договора. Липсват твърдения,
както и доказателства за индивидуалния характер на процесната клауза, поради
което съдът намира, че същата не се явява индивидуално уговорена. В тежест на
банката-кредитодател, респ. цесионера-ищец е доказването на подобен факт - арг.
чл. 154, ал. 1 ГПК - решение № 51 от
04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на II т. о.
Клаузата се субсумира под т. 10 и 12 на чл. 143 ЗЗП, като липсват посочените там изключения: в договора не е предвидено основание за промяна, което да не е едностранна воля (има се предвид да са посочени обективни събития и пределите на промяната); потребителят не може да се откаже от договора (по смисъла на ЗЗП отказ е връщане на стоката или услугата в непродължителен период след сключването). Не са налице и изключенията на чл. 144 ЗЗП. По ал. 2 – не е уговорена възможност за безплатно прекратяване на договора от потребителя. Едностранното прекратяване на договора поради промяна в условия на сключване е нещо различно от прекратяването поради предсрочното му изпълнение, а и предсрочното погасяване на целия дълг е практически невъзможно без съществени разходи за потребителя. По ал. 3 и 4 – промяната на лихвата не е извън контрола на търговеца, а в договора въобще не е описан механизъм за промяна.
Клаузата от ОУ в частта й, предвиждаща размерът на анюитетната вноска единствено да се увеличава е неравноправна и поради нереципрочност - несъответствие с общото изискване за добросъвестност – виж в този решение № 201 от 02.03.2017 г. по т. д .№ 2780/2015 г. на II т. о., решение №236 от 20.12.2016 г. по т.д.№3082/2015 г. на ВКС, II т. о. и др./.
Следователно клаузата в т. 9.3. от Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на „Банка ДСК“ ЕАД към процесния договор за кредит попада в обхвата на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и се явява неравноправна.
Нищожните клаузи не пораждат правно действие в отношенията между страните.
Според ССчЕ промяната на лихвения процент от Банката е правена за процесния период, както следва: към дата на сключване на договора – 7.45 %, от 02.04.2008 г. 8.20 %, от 21.10.2008 г. 9.70 %, от 01.07.2009 г. 14.95 %, от 20.09.2011 г. – 10.18 %
За периода от 15.11.2010 г. до 20.09.2011 г. /по-прецизно до 16.09.2011 г., доколкото изискуемостта на следващата вноска за възнаградителна лихва по погасителен план вноска № 46 настъпва на деня следващ падежа за заплащането й – 16.10.2011 г./ по погасителен план съобразно първоначално определения лихвен процент е дължима възнаградителна лихва в общ размер на 1024.91 лв. виж – стр. 5 от ССчЕ – вноски с № от 35 до 45.
Към ССчЕ е приложена и таблица-приложение № 1, от което се установява размера на плащанията и погасяванията към „Банка ДСК“ ЕАД по договора за банков кредит за периода от 15.11.2010 г. до 20.09.2011 г. са посени задължения за договорна лихва на двата пъти в размер 205.40 лв. и 45.80 лв. или общо 251.20 лв. Липсват твърдения или доказателства, че с тези суми за погасени задължения за договорна лихва за предходен период преди 15.11.2010 г., а и видно от таблицата до края на м. 10.2010 г. задълженията са плащани регулярно. Ето защо съдът намира, че с внесените суми в общ размер 251.20 лв. са погасявани задължения за договорна лихва именно в процесния период. Доказването, че с плащането е погасявана предходна сума и наличието на стари задължение за договорна лихва към датата на плащането на сумите е в тежест на кредитора, у него лежат и неблагоприятните последици от недоказването на този факт. Оттук и дължимата възнаградителна лихва за периода от 15.11.2010 г. до 20.09.2011 г., съобразно първоначално предвиденото по погасителен план и предвид направените в този период плащания за възнаградителна лихва е в размер на 773.71 лв. /1024.91 – 251.20/.
Съдът няма как да съобрази предходните на процесния период надвнесени суми. От една страна липсва възражение в тази насока за приспадане на надплатените суми, а от друга същите до сключването на договора за цесия – 17.09.2012 г. са плащани на банката-кредитодател „Банка ДСК“ ЕАД и именно към нея следва да са насочени евентуални бъдещи претенции за недължимо платено.
С оглед изложените съображения искът ще се уважи до размер
от 773.71 лв. и ще се отхвърли за
разликата от 2 713.09 лв., предвид неравноправния характер на клаузата в т. 9.3
от Общите условия и незаконосъобразното изменение на лихвения процент от
банката. Искът ще се отхвърли и за периода от 17.09.2011 г. до 20.12.2017 г.,
доколкото се установи, че периода, в който банката-цедент е начислявала
възнаградителна лихва, последната падежирана такава е по вноска № 45 по
погасителен план с падеж 15.09.2011 г. – изискуема от 16.09.2011 г. За периода
17.09.2011 г. – 20.09.2011 г. не следва падеж на погасителни вноски –
следващата погасителна вноска е с падеж 15.10.2011 г., а за периода след това
до 20.12.2017 г. лихви не са начислявани, предвид осчетоводяването на кредита
за предсрочно изискуем от банката-цедент и изричното пояснение от цесионера, че
претендира лихвата, така както е
осчетоводено от банката – с. з. от 20.12.2017 г. Освен това за пълнота следва да се отбележи, че за периода
от 04.04.2017 г. до 20.12.2017 г. претенцията за възнаградителна лихва е
неоснователна и на друго основание. Настоящият съдебен състав споделя
разбирането, че щом вземането по договора е станало предсрочно изискуемо на
кредитора не се следва възнаградителната такава за периода след това, доколкото
същата несъмнено е обвързана с продължителността на ползване на дадените в заем
суми. Обстоятелството, че предсрочната изискуемост на кредита, поражда
задължение за кредитополучателя да върне получената сума в цялост, респ. остатъка
от същата, изключва наличието на основание за формиране на договорна лихва,
имаща възнаградителен характер от датата следваща обявяването на кредита за
предсрочно изискуем.
Относно претенцията за дата 21.12.2017
г., доколкото тази дата е следваща приключването на съдебното дирене и даване
ход на устните състезания, съдът намира, че претенцията в тази й част е
недопустима и относно тази конкретна дата производството ще се прекрати. Касае
се до периодично вземане заявено за период следващ приключването на съдебното дирене.
Правният интерес, който е от категорията на положителните процесуални
предпоставки за допустимост на осъдителния иск ще е налице, когато ищецът
твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не
удовлетворява. Когато още от правното му твърдение, съдържащо се в исковата
молба е видно, че предмет на търсената с осъдителния иск защита е вземане,
чиято изискуемост ще настъпи след постановяване на решението, то искането е
недопустимо. Законът не допуска съдебна защита на субективно материално право,
което не е възникнало. Съдът може да съобрази обстоятелствата настъпили до
20.12.2017 г. по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, но не и след това, и за 21.12.2017
г. производството ще е прекрати.
По
разноските:
При този изход на спора разноски се дължат и на
двете страни.
Ищецът е претендирал разноски. Направени са
разноски от ищеца за ДТ по осъдителните искове 764.72 лв., за депозит за ССчЕ в
размер на 100 лв. и са претендирани такива за юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в размер на 100 лева, съобразно изменението на
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК /в сила от 28.01.2017 г./, във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП или общо разноски в размер на 964.72 лв. По
съразмерност на ищеца ще се присъди сумата от 863.83 лв. за съдебни разноски.
Ответникът претендира разноски по списък по чл. 80 ГПК /л. 160/ в общ размер 1395 лв. – 80 лв. депозит за ССчЕ и 1315 лв. за
заплатен адв. хонорар. Представени са доказателства за направата на разноските.
По съразмерност на ответника ще се присъди сумата от 145.89 лв.
Така мотивиран, ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД,
РЕШИ:
ОСЪЖДА А.Й.А., ЕГН: **********, с адрес ***, да заплати на
„ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ***, следните суми:
- сумата от 16 344.98 лв., дължима и
незаплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2007
г., сключен между А.Й.А. и “БАНКА ДСК” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени
с договор за покупко – продажба на вземания от 17.09.2012 г. на „ОТП Факторинг
България” ЕООД /с правоприемник „ОТП Факторинг България” ЕАД/, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 13.02.2017
г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над присъдения размер от 16 344.98 лв. до пълния претендиран
размер от 16 404.98 лв., като неоснователен;
- сумата от 773.71
лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 15.11.2010
г. до 16.09.2011 г., по договора за кредит за текущо потребление от 21.12.2007
г. като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над присъдения размер от 773.71 лв. до пълния претендиран размер от
2 713.09 лв., както и за периода от 17.09.2011 г. до 20.12.2017 г., като
неоснователен;
ВРЪЩА исковата молба, предявена от „ОТП Факторинг
България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***, срещу А.Й.А.,
ЕГН: **********, с адрес ***, в частта, в която се иска осъждане на А.Й.А. да
заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД възнаградителна договорна лихва по
договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2007 г., сключен между А.Й.А.
и “БАНКА ДСК” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с договор за покупко –
продажба на вземания от 17.09.2012 г. на „ОТП Факторинг България” ЕООД /с
правоприемник „ОТП Факторинг България” ЕАД/, ЗА ДАТАТА 21.12.2017 г. ,
като ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № *** г. по описа на ПРС, XXII гр. с., В ТАЗИ МУ ЧАСТ, като недопустимо.
ОСЪЖДА А.Й.А., ЕГН: **********, с адрес ***, да заплати на
„ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 863.83 лв.,
представляваща съдебни разноски по съразмерност.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: ***, да заплати на А.Й.А., ЕГН: **********, с
адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 145.89 лв.,
представляваща разноски по производството по съразмерност.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба
пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ