Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 23.07.2020 г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ : Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с. Димитринка Костадинова при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното
от съдия Симеонова в.гр.дело № 15709 по описа за 2019 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.05.2019 г. по гр.д. № 42542/16 г.,
СРС, ІІІ ГО, 142 с-в е отхвърлил изцяло
обективно кумулативно съединените искове с правно
основание чл. 71, ал, 1. т.1, и т. 2 и т. 3 от ЗЗДискр.,
предявени от М.Т.М., ЕГН ********** ***,
представлявана от кмета Й.Ф.като неоснователни и недоказани. Осъдил е на основание чл. 78, ал 3, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК
М.Т.М., ЕГН ********** ***, представлявана от кмета Й.Ф.сумата в размер на 300 лв„ представляваща
сторени разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Отменил е определение от 14.03.2019г., с
което е наложена глоба на М.Т.М. с ЕГН ********** в размер на 300 лв., на
основание чл. 91, ал. 2 ГПК.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца М.Т.М., ЕГН **********,
чрез пълномощника по делото адвокат А.М. от САК, с адрес на упражняване на
дейността: гр.София, ж.к.“Люлин-3“, Търговски комплекс „******с мотиви, изложени в
жалбата. Твърди се, че искът е останал недоказан, но не по вина на ищеца, а на
съда, който не е уважил редица направени от ищеца доказателствени
искания, я именно: искане за оглед от съда по чл.204 ГПК, чрез който да бъде
установено лично от съда, че директорът на центъра ползва две ремонтирани помещения
със самостоятелен санитарен възел и
поставен паркет, като в този смисъл са и твърденията на ищеца, че е налице
дискриминация. Поискано е разпит на свидетелката М.Д.Д.,
за която се е установило, че не е намерена на адреса. В разрез със съдебната
практика съдът е отменил разпита на този свидетел, въпреки, че ищецът
своевременно е оспорил по реда на чл.193 ГПК удостовереното от призовкаря върху призовката, че лицето не живее на адреса,
но това оспорване не е допуснато от съда. Ищецът своевременно е оспорил и
Правилника за вътрешния ред по реда на чл.193 ГПК, с твърдението, че той е
нищожен, поради неприемането му по надлежния ред, което не е допуснато от съда,
което според ищеца се дължи на „мързел у районния съдия да работи“. Сочи се, че
докладът по чл.146 от ГПК също е незаконосъобразен, тъй като „районният съдия
не само е трябвало да докаже подлежащите факти по делото“, разпределението на доказателствената тежест, като посочи за кои факти не се
сочат доказателства. Районният съдия е
дал ход по същество на делото без да съобрази, че по делото са били допуснати като
свидетели чистачките на центъра за временно настаняване, за което е било
издадено съдебно удостоверение. Липсва и
задълбочено обсъждане на събраните в хода на делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, което отново се дължи според ищеца на „формиран мързел у
районния съдия да работи и му направило впечатление, че този районен съдия
предпочитал да претупва нещата, тъй като го мързяло да работи“. В този смисъл
съдът е допуснал като относими писмени доказателства
на ответника, а в следващото заседание ги отменя като неотносими,
а това според ищеца се дължи на факта, че в „крайния съдебен акт ще трябва да
ги обсъжда, а това ще доведе до много работа за районния съдия, който според
ищеца бил формирал мързел“. По същество се прави извод, че предявеният иск за
защита от дискриминация действително е останал недоказан по вина на районния
съдия и ищецът се надява,че във въззивното
производство ще се допуснат поисканите писмени доказателства и така ищецът ще
докаже основателността на предявените искове. Счита, че са налице основанията
на чл.266, ал.3 ГПК, като въззивният съд открие
производство по чл.193 от ГПК във връзка с направените от ищеца оспорвания,
оставени без уважение от първоинстанционния съд. Моли
въззивният съд да направи нов доклад по чл.146 ГПК,
тъй като направеният от първоинстанционния съд е
незаконосъобразен. Моли служебно да бъде допусната съдебно-техническа
експертиза , която след оглед на място в центъра за временно настаняване да
отговори на поставените въпроси: 1. Какъв е извършеният ремонт в кабинета на
директора на центъра? 2. Извършван ли е ремонт на втория етаж на
администрацията в центъра за временно настаняване, ако да, в какво точно се
състои извършеният ремонт? 3. Извършван
ли е ремонт на трети, четвърти, пети, шести, седми и осми етаж в центъра за
временно настаняване, ако да, в какво точно се състои извършеният ремонт? Сочи
се, че с това доказателство ищецът ще докаже, че е бил извършен ремонт на етажа на администрацията и в помещенията , ползвани от директора,
а в помещенията на домуващите и в т.ч. в помещението
на ищеца не е извършван ремонт, което представлява неравно
третиране от ответника. Моли да бъде допуснат оглед по чл.204 ГПК на втори етаж
на администрацията и на помещенията на директора на центъра. С това ищецът ще
докаже, че директорът ползва две помещения със санитарен възел, а ищецът ползва
едно помещение. Ще докаже още, че целият втори етаж от центъра се ползва от
администрацията, състояща се от десет човека, а на другите етажи в центъра
живеят на етаж по 30 човека.
Моли съда да постанови решение, с което да бъде
отменено изцяло процесното решение на СРС и да бъде
постановено друго по същество, с което да бъдат уважени предявените искове.
Претендира присъждане на разноски.
Въззиваемата страна Столична община с адрес гр. София, ул. „******, представлявана от кмета Й.Ф.,
чрез пълномощника по делото К.К., началник отдел „ПНО
и ЧР“ при район „Люлин“ на СО оспорва въззивната
жалба.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна,
поради следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, 2 и т.3 от ЗЗДискр.
от М.Т.М. *** установяване на нарушено право на равно
третиране на основата на социално положение и за осъждане на ответника да се
въздържа за в бъдеще от нарушение както и за осъждане на ответника за заплащане
на обезщетение в размер на 5 000 лв. за неимуществени вреди вследствие нарушено
право на равно третиране на основата на признак „социално положение” и лично
положение, като обезщетението за претърпени неимуществени вреди е за периода от
м. 01.2015г. до 31.06.2016г.
Ищецът М.Т.М. твърди, че по отношение на него е налице нарушение на
принципа на равноспоставеност, като същият е обект на
неравноправно третиране, защото му е
било предоставено за ползване помещение от 15 кв. м. без бокс, което е с подова
настилка балатум, както и не е направен ремонт и не се почиства редовно, за
разлика от помещенията на Директора на Центъра „Св.Димитър”, който ползва две
помещения, след луксозен ремонт, които се почистват редовно, както и в
сравнение с персонала на Центъра, който също ползва самостоятелни помещения,
които помещения се почистват четири пъти в седмицата, а това на ищеца не се
почиства.
Ответникът СО оспорва исковете. Твърди се, ищецът обитава сам помещение от 23,85 кв.м., директорът не
ползва две стаи, кабинетът на директора и стаите на администрацията не са
луксозно обзаведени. Ищецът има задължение сам да поддържа хигиена в
помещението, в което е настанен.
Съдът приема следното от фактическа страна:
По делото е безспорно, че ищецът е настанен в Център за временно настаняване
„Свети Димитър” ЦВН - гр. ******. По делото са били разпитани като свидетели Н.С.А.и
А.П.П..
Свидетелката Н.С.А., Директор на центъра за временно настаняване/Центъра/ от 2001 г. и към настоящия момент сочи, че ищецът е приет в Центъра от 2008 г., че Центърът представлява монолитна сграда с
еднакви помещения от втория етаж до деветия етаж. В центъра не е правен основен
ремонт, а частичен такъв в помещенията на администрацията- освежаване на
стаите. Подът на стаята на Директора е с ламинат, а
останалите стаи са с балатум, включително голяма част от стаите на персонала.
Назначени са санитари/ чистачи, които поддържат хигиената в общите помещения,
коридорите и помещенията на персонала, мазе, складови помещения, таванско, а
приетите потребители са длъжни сами да поддържат лична хигиена и хигиена в
предоставените им спални помещения. В спалните помещения се предоставя всичко
необходимо за бита-това е от втория етаж нагоре. Администрацията е на втория
етаж, там има бюра, компютри и зала за
оперативки, в която има стар хладилник, няма печка. В нея служителите със
собствени средства си поддържат вода. Служителите не ползват отделна стая за
пушене. Останалите показания се явяват ирелеванти за
спора. Свидетелят П.твърди, че бил
настанен в Центъра от 1994 г. до 2009 г., като заявява, че след 2009 г. директорката
му е забранила да влиза в дома. Сочи, че на вторият етаж на Центъра се намира администрацията, има
стая за работа на социалните работници, баня, тоалетна и тераса, както и
каса-счетоводство и отделен кабинет за медицинска сестра. Има отделно
помещение, в което са храни администрацията, на втория етаж, в което има
оборудване, хладилник, печка, дори и в тази зала се пушело. Имало отделна стая
за пушене, до асансьора в ляво на него. Директорката ползва две стаи, едната за
работа и още една стая, която е към кабинета, в който работи, обособена като
кухня, в която свидетелят е виждал директорката да кани персонала си и колеги.
Описва помещенията като боксониера, където има баня и
тоалетна/заедно/, тераса, коридор и две стаи. Свидетелят твърди, че е виждал
кабинета на Директора след 2009г. и той изглежда по гореописания начин.
От правна страна:
На основание чл.269 ГПК въззивният съд с
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
СРС е постанови валидно и допустимо решение, а по същество законосъобразно
такова.
Предмет на разглеждане в настоящото производство са искове по чл.71, ал.1, т.1, 2 и 3 ЗЗДискр., чрез които ищецът претендира установяване на нарушено право на равно третиране на основата на социално положение и за
осъждане на ответника да се въздържа за в бъдеще от нарушение както и за осъждане
на ответника за заплащане на обезщетение в размер на 5 000 лв. за неимуществени
вреди вследствие нарушено право на равно третиране на основата на признак
„социално положение” и лично положение, като обезщетението за претърпени
неимуществени вреди е за периода от м. 01.2015г. до 31.06.2016г.
Законът за защита от дискриминация забранява всяка пряка или непряка
дискриминация, основана на признаците по
чл. 4, ал. 1. Според чл. 4, ал.
2 пряка дискриминация
е всяко по-неблагоприятно третиране на лице
въз основа на тези признаци,
отколкото се третира, било е третирано или би
било третирано друго лице при
сравними сходни обстоятелства, а според чл. 4, ал. 3 непряка дискриминация е поставяне
на лице въз
основа на същите признаци в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно
неутрална разпоредба, критерий или практика,
освен ако те са обективно
оправдани с оглед законовата цел и средствата за постигане
на целта са подходящи и необходими. Както е изяснено в съдебната практика, от значение
за установяване на дискриминация е наличието на обективно
съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен
в очертаните от ЗЗДскр. форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност
са спазени съответните нормативни изисквания – така решение № 231/31.03.2010 г. по
гр. д. № 204/2009 г., решение № 428/13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр.д. № 6/2009 г. на ВКС, III
г.о. и др. Настоящият въззивен състав не намира,
че в конкретния случай е налице твърдяното от ищеца
нарушение на забраните по чл.4 ЗЗДискр.
На първо място,
описаното в исковата молба нарушение
на правото на равно
третиране на основата на социално положение принципно не представлява форма на пряка или
непряка дискриминация по смисъла на
чл.4, ал.2 и чл.3 ЗЗДискр. Ищецът твърди, че е налице пряка дискриминация,
изразяваща се в неравно третиране между него и директора на Центъра и персонала
на Центъра, като директорът ползва две помещения, а ищецът само едно, че в него
се е извършил ремонт, има поставен ламинат, а в
помещението на ищеца не е извършван
ремонт и е с балатум, че помещенията на директора и на администрацията се
почистват редовно, а неговото помещение, не. Както бе посочено по-горе, наличието на пряка
дискриминация се преценява чрез сравнение с начина на третиране на
друго лице, намиращо се при
сравними сходни обстоятелства. Несъмнено наличието
на "сравними сходни обстоятелства" следва да се
преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца,
т.е. лицата, с които той се
сравнява, следва да бъдат в идентично
положение. Според въззивния
съд не са
в подобно идентично или сходно положение
с ищеца лицата от ръководството на Центъра- Директорът
и персоналът, тъй като изискванията за служебно помещение и помещение,
обитавано от ищеца като жилищно, са съвсем различни, поради което обстоятелствата
не са нито сходни, нито сравними. Следователно, в подобни
"сравними сходни обстоятелства" ищецът ще се намира единствено с лицата, живущи в същия Център и само
сравнението с тях е от значение за
преценката дали е налице спрямо него
пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДискр.
Не е
налице и непряка дискриминация спрямо ищеца по смисъла
на чл.4, ал.3 ЗЗДискр. още повече, че за последната
не се установява
да е резултат от привидно неутрална
разпоредба, критерий или практика. При
положение, че ищецът нито твърди, нито
доказва факти, от които може
да се направи
извод, че е налице дискриминация, тъй като не твърди такава спрямо
лица в сходно с неговото положение в Центъра, така както изисква чл.9 ЗЗДискр., поради
което и за ответника не възниква
задължението да доказва, че правото
на равно третиране не е нарушено. С оглед разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр ищецът
следва да установи: вероятността да е дискриминиран, т.е. да установи факти,
които да сочат на вероятност от дискриминация - неравноправно третиране,
претърпените неимуществени вреди, размер на вредите и причинна връзка между извършената дискриминация
и претърпените вреди. Не са установени елементите на посочената разпоредба.
На второ място,
не е налице и втората предпоставка за наличието на
дискриминация, а именно - различното третиране да е основано на
признак, посочен в чл.4, ал.1 ЗЗДискр.
и по-специално - на лично или обществено
положение, както твърди ищеца.
Извън предмета на
настоящото дело е дали условията за живеене
на ищеца и условията за работа на Директора на персонала са различни и кои от
тях са „по-добри“ според твърдението на ищеца.
Що се отнася до направените във въззивната жалба доказателствнеи искания за извършване на доклад от въззивната инстанция по чл.146 ГПК, който се прави когато
докладът на СРС е непълен и/или неточен, то следва да бъде отбелязано обстоятелството,
че и съгласно т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 4/2012 г., въззивният съд не следи служебно за допуснати от първатаинстанция процесуални
нарушения при докладване на делото.В случай, че въззивната
жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка
с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно
възможността да предприемат тези процесуални
действия по посочване на относими
за делото доказателства, които са
пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие,
непълнота или неточност на доклада
и дадените указания.
СГС намира, че в случая от първоинстанционния съд
не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка
с доклада.
Не е налице и основанието на чл.266, ал.3 ГПК относно искането за допускане
на съдебен оглед по реда на чл.204 ГПК чрез който да бъде установено лично от
съда, че директорът на центъра ползва две ремонтирани помещения със
самостоятелен санитарен възел и поставен паркет, като в този смисъл са и
твърденията на ищеца, че е налице дискриминация. Това искане е било оставено
без уважение от съда и предвид обстоятелството, че се изискват специални
знания, е била допусната служебно СТЕ, която да отговори на въпросите извършван
ли е ремонт в Центъра за временно настаняване, и ако е извършван такъв, кога,
като посочи конкретните ремонтни дейности както на първи, така и на втори етаж.
Дадена е възможност на ищеца да постави допълнителни въпроси на назначената
служебно СТЕ.
Не е налице основанието на чл.266, ал.3 ГПК във връзка със заличаване на
допусната СТЕ. След няколкократни посещения от назначеното вещо лице инж. С.С.,
която е депозирала доклади на съответните дати, в които е посочено, че ищецът
не й е осигурил достъп до жилището, което обитава, в съдебно заседание на 14.03.2019
г., съдът е отчел, че с поведението си
ищецът е създал непреодолими пречки за събиране на допуснатите
доказателства и е поставил в обективна невъзможност вещото лице да изготви
допуснатата СТЕ, поради което е отменил определението си, с което е допусната
СТЕ.
Не са налице основанията за оспорване по реда на чл.193 ГПК на Протокол № 29/22.03.2018 г., Констативен
протокол № 11067/22.03.2018г. и Правилник за вътрешния ред на Център за
временно настаняване, тъй като същите са неотносими
към предмета на спора.
Предвид гореизложеното, не е налице основанието за оспорване по реда на
чл.193 ГПК във връзка с призоваването на свидетелката на М.Д.Д., тъй като същата е допусната за установяване на факти, ирелевантни за предмета на спора.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 09.05.2019 г. по
гр.дело № 42542/2016 г. на СРС, ІІІ ГО, 142 състав.
Решението може да се обжалва пред ВКС в
едномесечен срок от връчването преписа на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.