РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 66 02.08.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: втори юли две хиляди и деветнадесета
година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 760 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от Т.К.Р. и Ш.Р. ***, против решение № 77/08.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 258/2018 г. по описа на
РС-Айтос, с което е отхвърлен предявения от Т.К.Р. и
Ш.Р.Р. иск с правно основание чл.32, ал.2 ЗС против Е.Щ.Ж. *** и К.Е.Т. ***, за
разпределение на ползването на първи жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна
сграда, със застроена площ от 118 кв.м., изградена в дворно място, цялото от
410 кв.м., съставляващо неурегулиран поземлен имот № 319, в кв.144 пo плана на
гр.Айтос, при граници – улица и поземлени имоти № 318, 320, 322 и 321, за който
имот по неприложената в срок дворищна регулация е бил отреден УПИ VIII – 319, в
кв.144 по плана на гр.Айтос, целия с площ от 415 кв.м., с неуредени
регулационни сметки за 5 кв.м., при граници – поземлени имоти №
VII-318,Х-320,XII-322 и IX-32, както и производството
по делото е прекратено по отношение на предявения от Т.К.Р. и Ш.Р.Р. иск с правно
основание чл.31, ал.2 ЗС против Е.Щ.Ж. и К.Е.Т.. С решението ищците Т.К.Р. и Ш.Р.Р.
са осъдени да заплатят на ответника Е.Щ.Ж. направените по делото разноски в
размер на 600 лв.
Във въззивната жалба се изразява
недоволство от първоинстанционното решение в неговата цялост, като същото се
счита за неправилно, постановено при допуснати съществени процесуални
нарушения. Според въззивниците, районният съд неправилно е приел, че по делото
са предявени два иска – иск за спорна съдебна администрация по чл.32, ал.2 ЗС и
иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, като се сочи, че от исковата молба и
доклада на съда е видно, че заявената претенция е една с правно основание
чл.32, ал.2 ЗС и няма предявен друг иск, поради което обжалваното решение
следва да се обезсили в частта му за отхвърлянето на непредявения иск. Считат
се за неправилни изводите на АРС, че разпределението в случая е невъзможно, без
в помещението, собственост на ответника Ж. и ползвано от Т. да бъде обособен
самостоятелен санитарен възел и отделен вход, като се сочи, че съдът не е
съобразил обстоятелството, че ответникът Ж. притежава по-малко от 1 % от целия
имот и не може да става дума за негово собствено помещение. В тази връзка въззивниците считат, че с
нищожната част от имота, която има ответника, същият не може нищо да направи
нищо, освен да пречи на новия собственик, като завладява и ползва много
по-голяма част от имота и по този начин да дава основание за още съдебни дела
между страните. Според въззивниците, при положение, че ответникът притежава
една нищожна част от имота, няма пречка съдът да им определи обезщетение, което
те да заплащат на ответника за това, че ползват неговата по-малко от 1 %
идеална част от имота, а на тях да им се предостави правото на реално ползване
на целия имот, за което се позовават на практика на ВКС. Молят въззивния съд да
отмени обжалваното решение в частта по иска по чл.32, ал.2 СК като неправилно и
необосновано и вместо него да уважи
иска, като на ищците бъде предоставено ползването на целия имот и им бъде
определено справедливо обезщетение, което те да заплащат на ответника Ж., а по
отношение на иска по чл.31, ал.2 ЗС се моли първоинстанционното решение да бъде
обезсилено в тази част, поради непредявяване на такъв иск. Не са направени
доказателствени искания. Претендират се съдебни разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемата К.Е.Т., подаден чрез пълномощник адв.Владикова,
както и писмен отговор от въззиваемия Е.Щ.Ж., подаден чрез пълномощник адв.Апостолова, които са
изложени пространни съображения за неоснователност на въззивната жалба. Молят
за отхвърляне на жалбата и за потвърждаване на първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Не са направени доказателствени искания.
Претендират се направените по делото разноски.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК от лице, което има правен интерес от
обжалването, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, след преценка
на събраните по делото доказателства и предвид разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството по гр.д.№
258/2018 г. по описа на РС-Айтос е образувано по исковата молба на Т.К.Р. и Ш.Р.Р.
против Е.Щ.Ж., с която се иска от съда на основание чл.32, ал.2 ЗС на ищците да
бъде разпределено ползването на целия недвижим имот: самостоятелен обект – първи
жилищен етаж с площ от 118 кв.м., от двуетажна масивна жилищна сграда,
изградена в дворно място, цялото от 410 кв.м., съставляващо неурегулиран
поземлен имот № 319, в кв.144 пo плана на гр.Айтос, при граници – улица и
поземлени имоти № 318, 320, 322 и 321, за който имот по неприложената в срок
дворищна регулация е бил отреден УПИ VIII – 319, в кв.144 по плана на гр.Айтос,
целия с площ от 415 кв.м., с неуредени регулационни сметки за 5 кв.м., при
граници – поземлени имоти № VII-318,Х-320,XII-322 и IX-32.
В исковата молба се твърди,
че ищците са собственици на 99,37 % ид.ч. от процесния имот, придобити с влязло
в сила Постановление за възлагане на ЧСИ Делян Николов от 31.01.2017 г. след проведена публична продан по изп.дело № 553/2009
г., а ответникът Ж. е собственик на 0,63 % от имота на основание извършено на
10.04.2017г. в негова полза дарение от предишния собственик на тези идеални
части В. М. К.. В тази връзка, се посочва, че с Постановление за възлагане от
31.01.2017 г., влязло в сила на 20.03.2017 г., ищците са
придобили след проведена публична продан следния недвижим имот: 1/2 ид.ч. от дворно
място, цялото от 410 кв.м., с изключение на 3,80 ид.ч. от 1/6 идеална част, съставляващо
неурегулиран поземлен имот № 319, в кв.144 пo плана на гр.Айтос, при описани
граници, за който имот по неприложената в срок дворищна регулация е бил отреден
УПИ VIII - 319, в кв.144 по плана на гр.Айтос, целият с площ от 415 кв.м. с
неуредени регулационни сметки за 5 кв.м., при описани граници; ведно със
самостоятелен обект – първи жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда,
със застроена площ от 118 кв.м., състоящ cе от три стаи, хол, всекидневна,
кухня, баня, тоалетна и коридор, ведно с две помещения – килер и кухня с южно
изложение от приземният етаж-маза с изключение на 3.80 ид.ч. от 1/6 идеална
част; заедно със 1/2 ид.ч. от тавана, с изключение на 3.80 ид.ч. от 1/6 идеална
част, с реално ползване на южната половина; ведно с гараж със застроена площ от
18 кв.м., с изключение на 3.80 ид.ч. от 1/6 идеална част. Собственик на
посочените 3.80 ид.ч. от 1/6 идеална част от имота е бил В. М. К., който на 10.04.2017
г. ги е дарил на Е.Щ.Ж.. На 24.04.2017 г.
ответникът Ж. е сключил договор за наем на процесния имот с К.Е.Т. за срок от 8
години, който бил вписан в Агенцията по вписванията. Твърди се също, че ищците
като собственици на повече от половината от общия имот взели решение, с което
ползването и управлението на целия имот да се възложи на тях, а за
съсобственика Е.Ж. определили да му плащат по 6 лв./кв.м. за ползите, от които
е лишен, поради неползването на притежаваните от него 3,80 ид.ч. от 1/6 ид.ч.
от имота, но това решение не се изпълнявало от Ж., като наемателката Т. държала
предоставения й под наем имот и препятствала ползването му от ищците. Поради
това, ищците искат от съда да администрира отношенията между съсобствениците по
реда на чл.32, ал.2 ЗС, като на тях разпредели ползването на целия съсобствен
имот и им определи обезщетението, което те да заплащат на ответника Ж. за
неползването от негова страна на идеалните му части.
Така предявеният иск е с
правно основание чл.32, ал.2 ЗС.
В
подадения писмен отговор ответника Е.Щ.Ж. е оспорил исковата
молба като неоснователна, както и искането им за разпределяне на правото на
ползване на целия имот в тяхна полза. Посочил е, че правото на ползване на
ищците е осигурено още при въвеждането им във владение от ЧСИ Делян Николов и
достъпът им до имота не е препятстван от никого, като наемателката ползва само
притежаваната от него собственост и не създава пречки за останалите
съсобственици.
По делото са ангажирани
писмени доказателства – влязло в сила Постановление за възлагане на недвижим
имот от 31.01.2017 г. и справка от Агенция по вписванията-Айтос, от които се установяват по безспорен начин
собственическите права на страните в процесното жилище, чието разпределение на
реалното ползване се иска, като ищците притежават 99,37 % ид.ч., а ответника Ж.
– 0,63 % ид.ч. от имота.
По делото е
извършена и приета съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните,
съгласно която ползването на съсобствения жилищен етаж не може да бъде реално разпределено
между страните, поради изключително малката квота на ответника, която е 0,747
кв.м., равняващи се на 0,63 %. Съгласно заключението, средната пазарна наемна
цена за парично обезщетение за притежаваната от ответника него идеална част от
имота е в размер на 5.20 лв. месечно.
Ответникът е
ангажирал гласни доказателства – св.К.Е.Т.,
която е наемателката на собствените на Ж. идеални части от недвижимия имот. В
показанията си свидетелката основно е изнесла данни за наличието на нейна
жилищна нужда, които обаче обстоятелства са неотносими към настоящия спор. В
този смисъл, въззивният съд намира, че показанията на св.Т. не следва да се
кредитират, тъй като същите не установяват релевантни за делото факти.
С
определение № 909/11.12.2018 г. АРС служебно е конституирал като ответник
по делото К.Е.Т., участвала преди това като свидетел в производството, като е
приел, че същата е задължителен другар в качеството си на ползвател на имота.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с два иска – иск за спорна съдебна администрация по чл.32, ал.2 ЗС и с иск по чл.31, ал.2 ЗС.
По иска за разпределение, АРС е приел, че разпределението на реалното
ползване на жилищния етаж е невъзможно без в помещението, собственост на
ответника Ж. и ползвано от новоконституираната ответница Т. да бъде обособен
самостоятелен санитарен възел и отделен вход, и тъй като изпълнението на тези
изисквания е свързано с преустройства на помещенията, е прието, че съдът няма
правомощие в настоящото производство да предписва такива преустройства. Прието
е също, че съдът няма право и да разпредели ползването на вещта само от единия
съсобственик и практически да изгони другия на улицата като го остави без дом. Предвид
заключението на вещото лице, в което не са дадени варианти на разпределение на
ползването, поради факта, че идеалните части на всеки от съсобствениците не
позволяват това да бъде направено, а ответника Ж. не е заявил съгласие да прави
преустройства в ползваното от него помещение, районният съд е приел, че е невъзможно
реално разпределение на ползването на първия жилищен етаж, което да отчита
съществуващото фактическо положение при съобразяване на квотите на страните в
съсобствеността. По тези съображения, АРС е отхвърлил иска за извършване на
разпределение по чл.32, ал.2 ЗС, като неоснователен.
По отношение на иска по чл.31, ал.2
ЗС, с който АРС е приел, че е сезиран, е счетено, че същият е
недопустим, тъй като за ищеца липсва правен интерес от защитата, която този иск
дава на неползващите съсобственици. В тази връзка е прието, че ищецът не е
лишен от ползването на собствените си идеални части, като липсва такова
твърдение в исковата молба, поради което за него не е налице правен интерес от
предявяване на иска по чл.31, ал.2 ЗС, така както е заведен с искане съдът да
осъди ищеца да плаща обезщетение на ответника за неговите идеални части, които
желае да ползва. Поради това, с решението си съдът е прекратил производството по
делото в тази част.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден съдебен
акт.
При преценката
за допустимост на решението, въззивният съд намира следното:
Обжалваното
решение е недопустимо в частта, с която съдът е отхвърлил иска за реално
разпределение по чл.32, ал.2 ЗС по отношение на новоконституирания ответник К.Е.Т.,
тъй като такъв иск против същата не е бил предявяван. Тук следва да се
отбележи, че К.Т. няма качеството на задължителен другар в производството, тъй
като същата е наемател на недвижимия имот и като такава не притежава вещно
право на ползване върху имота. В този смисъл АРС неправилно е приел, че Т. е
ползвател, което е довело до неправилното й конституиране като ответник по
делото. Отделно от това, съдът не разполага с правомощието служебно да
конституира страни в процеса, тъй като по този начин се нарушава принципа за
диспозитивното начало, съгласно който ищецът е този, който определя против кои
лица да води иска си. Затова, при необходимост от конституиране на
ответник-задължителен другар, съдът е длъжен да остави без движение исковата
молба и да даде указания на ищеца да насочи иска си спрямо задължителния другар
и да поиска неговото конституиране като ответник, като при неизпълнение следва
прекратяване на производството. Съдът обаче не може сам по своя преценка да
конституира страни в процеса, без за това да е направено изявление от ищеца. В
конкретния случай, както бе посочено по-горе, против наемателката К.Е.Т. не е
предявяван иск по чл.32, ал.2 ЗС, същата не притежава ограничено вещно право на
ползва върху процесния имот и няма качеството на задължителен другар на
ответника Ж., а съдът няма правомощие служебно да я конституира като ответник
по делото. Ето защо, в частта за отхвърляне на иска по чл.32, ал.2 ЗС спрямо К.Т.,
обжалваното решение следва да бъде обезсилено, а производството – прекратено в
тази част.
Настоящата
инстанция намира за неоснователно възражението във въззивната жалба за
недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която е прекратено
делото по иск по чл.31, ал.2 ЗС. Правилни са доводите на въззивниците, че с
исковата молба не е предявяван иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, тъй като искането
им до съда е било след разпределяне на тях ползването на целия имот съдът да
определи размера на обезщетението, което те да заплащат на ответника Ж. за неползваните
от него идеални части, което искане е процесуално допустимо, съгласно
установената съдебна практика на ВКС. Действително, когато съдът се произнася с
решението по иск, който не е бил предявен, т.е. разрешава по същество спора по непредявена
претенция, съдебният акт е недопустим и подлежи на обезсилване от въззивната
инстанция. В случая обаче, в диспозитива на обжалваното решение липсва
произнасяне от районния съд по иск по чл.31, ал.2 ЗС, няма отхвърлен такъв иск,
както неправилно считат въззивниците, тъй като в тази част производството по
делото е прекратено. Ето защо, не е налице произнасяне от съда свръхпетитум,
поради което в тази част решението не следва да се обезсилва, като възраженията
на въззивниците в този смисъл са неоснователни.
По
правилността на обжалваното решение в допустимата му част относно предявения
иск с правно основание чл.32, ал.2 ЗС, въззивният съд намира следното:
След преценка
на събраните по делото доказателства, БОС намира въззивната жалба за
неоснователна, като изцяло споделя фактическите и правни изводи на районния съд
и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Обжалваното решение
е постановено при изяснена фактическа обстановка, след установяване
на релевантните за спора факти и обстоятелства, на база събраните в процеса доказателства,
поради което и на основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на
решението в тази част. Настоящата инстанция споделя и решаващите мотиви на АРС
за неоснователност на претенцията по чл.32, ал.2 ЗС, поради невъзможност за
извършване на реално разпределение на ползването на процесния имот, като също
препраща към първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Неоснователни са наведените от
въззивника възражения за неправилност на изводите на районния съд, че
разпределението на ползването е невъзможно, без в имота да се извършват
преустройства. Настоящата инстанция не споделя и доводите в жалбата, че няма пречка на
ищците да им бъде определено обезщетение, което те да заплащат на ответника за
това, че ползват неговата по-малко от 1 % идеална част от имота, а на тях да им
се предостави правото на реално ползване на целия имот.
Производството по чл.32, ал.2 ЗС има за предмет осъществяването на съдебна
администрация на правоотношенията между съсобствениците по повод служенето с
общата вещ, като се замества решението на
мнозинството в случаите, когато то липсва или е вредно за вещта. Целта на
производството по чл.32, ал.2 ЗС е разпределението на ползването на
съсобствената вещ да се извърши като всеки съсобственик получи за ползване
реална част от вещта, съответстваща на квотата му в съсобствеността, т.е. на
всеки от съсобствениците следва да бъде предоставена за ползване реална част от
недвижимия имот, като съдът трябва да определи частите за реално ползване по
начин, който да не създава неудобства и предпоставки за бъдещи спорове във
връзка с определения начин на ползване. В този смисъл, когато на един съсобственик
бъде определен за ползване по-голям дял от притежавания от него в
съсобствеността, а на друг съсобственик – по-малка площ, то ползващият
по-голяма площ дължи парично обезщетение, съответстващо на гражданските плодове
за частта, надвишаваща неговия дял, като в тези случаи в производството по
чл.32, ал.2 ЗС съдът следва да определи и дължимото парично обезщетение за
съсобственика, който ползва по-малката част от имота в сравнение с притежавания
от него дял в съсобствеността (така – Решение 139/16.11.2015 г. по гр.д.№
2715/2015 г. на ВКС, Второ г.о., Решение № 41/20.06.2011 г. по гр.д.№ 415/2010
г. на ВКС, Първо г.о. и др.). Тук следва да се отбележи обаче, че правото на
обезщетение възниква единствено за неползващия съсобственик, което означава, че
само той може да предяви такъв иск в отделно производство или в производството
по чл.32, ал.2 ЗС, но не може да се приеме, че искането му за присъждане на
обезщетение се съдържа имплицитно в претенцията по чл.32, ал.2 ЗС, предявена от
другия съсобственик, ползващ по-голямата част от имота или целия имот, т.е. за
да се присъди такова обезщетение е необходимо неползващият съсобственик да е
заявил изрично искане за това. В този смисъл е и съдебната практика, изразена в
Решение № 72/15.07.2015 г. по гр.д.№ 553/2015 г. на ВКС, Второ г.о., в което е
прието, че е допустимо в производството по чл.32, ал.2 ЗС съдът след като
прецени, че видът и предназначението на вещта не позволява всички съсобственици
да ползват реална част от нея, да разпредели ползването като се съобрази със
съществуващото фактическо положение и присъди гражданските плодове
(обезщетение) на съсобствениците, които не могат да получат реално ползване, но
само ако последните са изразили воля за заплащане на обезщетение.
Предвид горното,
следва да се приеме, че когато видът, предназначението и конкретните
характеристики на недвижимия имот не позволяват същия да бъде ползван реално от
няколко съсобственици, т.е. разпределение на ползването между тях не може да
бъде извършено, като липсва и искане от неползващия съсобственик за заплащане
на обезщетение, то искът по чл.32, ал.2 ЗС подлежи на отхвърляне, защото съдът
не може да предостави имота за ползване само на единия съсобственик и да лиши
от ползване останалите съсобственици, не такава е целта на производството по
чл.32, ал.2 ЗС, като в такива случаи отношенията между съсобствениците следва
да бъдат уредени по друг ред – чл.30, ал.1, чл.31, ал.2, чл.34 ЗС. В този смисъл
е и съдебната практика, изразена в Решение
185/03.08.2012 г. по гр.д.№ 1380/2010 г. на ВКС, Първо г.о., и др.,
която се споделя от настоящия съд. А съгласно Решение № 79/12.05.2015 г. по
гр.д. № 322/2015 г. на ВКС, Първо г.о., което също се споделя от БОС, искът по
чл.32, ал.2 ЗС е неоснователен, когато разпределението на ползването е
невъзможно, поради вида и характеристиката на съсобствената вещ или поради
невъзможността да се разпредели ползването, поради прекалено малката свободна
площ и невъзможността да се обособят дялове от нея. Точно такъв е и настоящият
случай.
По делото е установено, че процесния имот, чието разпределение се иска
представлява жилище, в което страните са съсобственици при квоти 99,37 % за
ищците и 0,63 % за ответника. От неоспореното заключение на вещото лице е
установено също така, че в случая не могат да се обособят дялове от имота за
всеки съсобственик и ползването
на жилището не може да бъде реално разпределено между ищците и ответника,
поради изключително малката квота на ответника, както и поради необходимостта в
жилището да се извършат за тази цел определени преустройства. Предвид така установените обстоятелства и съобразявайки посочената по-горе
съдебна практика, въззивният съд намира, че с оглед правата на страните в
съсобствената недвижима вещ, вида, предназначението и характеристиките на имота
– жилище, в конкретния случай е невъзможно ползването му да бъде разпределено
между страните по делото, без да се извършат необходимите преустройства в
жилището, за да може същото да бъде ползвано по предназначение от повече от
един собственик. Ето защо, изводите на районния съд в този смисъл са правилни,
а възраженията на въззивниците са неоснователни. Отделно от това, ответникът Ж.
не е заявил искане при евентуално разпределение на ползването да бъде обезщетен
като неползващ собственик за притежаваната от него идеална част от имота. При
тези обстоятелства, съдът при администриране на отношенията между
съсобствениците по повод служенето с общата вещ не може да извърши
разпределение на ползването като предостави реалното ползване на целия имот
само на ищците и присъди на ответника обезщетение за неползваната от него
идеална част, като от страна на ответника подобно искане за обезщетяване не е
направено. Ето защо, БОС
намира за неоснователни доводите на въззивниците за наличието на възможност за
реално разпределение на ползването на съсобственото жилище по предложения от тях
начин в исковата им молба. В тази връзка, БОС намира за неуместни и
неоснователни и доводите на въззивниците, че ответникът злоупотребявал с
правото си на собственост, като явно и целенасочено пречел на ищците да
упражняват своите собственически права. В никакъв случай не може да се говори,
че едно лице, което е собственик злоупотребява със собственическите си права, а
ако ищците считат, че ответникът фактически ползва по-голяма площ от
притежаваните от него идеални части, те имат възможност да заявят тези си
претенции в образуваното между страните делбено производство, но не и в
настоящото производство по чл.32, ал.2 ЗС, като основават исковата си претенция
за разпределение на ползването на съсобствения имот на подобни твърдения.
Предвид горното
и с оглед фактическото състояние, положение и предназначение на имота, както и съобразявайки
разрешенията на касационната инстанция в посочената
по-горе съдебна практика, БОС намира, че в случая е невъзможно да се извърши
реално разпределение на ползването на съсобственото жилище, поради което
предявеният иск по чл.32, ал.2 ЗС е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от
районния съд. АРС е извършил анализ на установените
по делото релевантни за спора факти, въз основа на които е формирал правилни и
законосъобразни изводи за неоснователност на иска по чл.32, ал.2 ЗС. Ето защо, БОС
намира въззивната жалба за неоснователна, а поради
съвпадане изцяло на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в тази част.
При този изход
на делото и направените от страните искания за разноски, на въззивниците такива
не им се следват, поради неоснователност на въззивната им жалба, като на
основание чл.78, ал.3 ГПК същите следва да заплатят на въззиваемия Е.Ж. сумата
от 500 лв. за разноски във въззивното производство – платено адвокатско
възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и списък по
чл.80 ГПК.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА като
недопустимо решение № 77/08.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 258/2018 г. по
описа на Районен съд – гр.Айтос, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявен от Т.К.Р. и Ш.Р. ***, иск с правно основание чл.32, ал.2 ЗС против К.Е.Т. ***, за разпределение на
ползването на първи жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, със ЗП от
118 кв.м., изградена в дворно място, цялото от 410 кв.м., съставляващо
неурегулиран поземлен имот № 319, в кв.144 пo плана на гр.Айтос, за който имот
по неприложена в срок дворищна регулация е бил отреден УПИ VIII – 319, в кв.144
по плана на гр.Айтос, и ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77/08.04.2019
г., постановено по гр.д.№ 258/2018 г. по описа на Районен съд – гр.Айтос, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Т.К.Р. с ЕГН********** и Ш.Р.Р. с ЕГН **********,***,
на основание чл.78, ал.3 ГПК да
заплатят на Е.Щ.Ж. ***, ЕГН **********,
сумата от 500 лв. (петстотин лева) за направените съдебни
разноски във въззивното производство пред БОС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване (чл.280, ал.3 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.