Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./……...07.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
съдебно заседание, проведено на двадесет и шести юни през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ
КРЪСТЕВ
при участието на секретаря Румяна
Дучева,
като разгледа докладваното от съдията
Маркова,
в.т.д. № 643/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна
жалба вх. № 76159/20.11.2018 г. на М.Д.Г. ЕГН **********,*** срещу Решение
№ 4229/25.10.2018 г., поправено с Решение № 1058/13.03.2019 г., постановени по
гр.д. № 16369/2017 г., на ВРС, XLIX с., с което е осъден да заплати на ”ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ”Княз Ал. Дондуков”,
№ 19, ет. 2, при участието на подпомащата страна „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“, № 19,
сумата 24592.12 лв., главница по
Споразумение от 10.10.2014 г. за разсрочване и изплащане на задълженията на
ответника по Споразумение за обединяване на кредити от 28.10.2010 г., сключено
между М. Х. и „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законна лихва, считано от депозиране
на исковата молба – 22.02.2017 г. до изплащането, на осн. чл. 99 ЗЗД, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 и сл. ТЗ.
В жалбата въззивникът е навел твърдения, че решението е неправилно,
необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Счита, че ищецът
не разполага с правото да обявява предсрочна изискуемост на дълга като ВРС неправилно
се е позовал в тази насока на Споразумение от 10.03.2017 г. Счита, че след като
предмет на Споразумението от 10.10.2014 г. са сумите по Заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 1443/2011 г. на ДРС, която е била обезсилена, то споразумението
било недействително и не може да породи последици, поради липса на предмет. При
сключването на Споразумението от 10.10.2014 г. били налице пороци с
представителната власт на лицето упълномощено да действа от името на ищеца,
поради което то било недействително. Счита за неправилен извода на ВРС, че със
Споразумението от 10.10.2014 г. се преуреждат отношенията между страните.
Счита, че в това споразумение се съдържат неравностойни клаузи и то противоречи
на морала и добрите нрави, тъй като били уговорени кратки срокове на изплащане
– 01.09.2016 г., почти две години преди крайния падеж по Споразумението от
28.10.2010 г. – 20.10.2018 г., произволно начислени наказателни лихви, размер
на последна вноска 26901.56 лв., което поставяло длъжника в неравноправно
положение. Счита, че не са налице предпоставките за предсрочна изискуемост на
задължението, тъй като към датата на предяване на иска не е настъпила крайната
падежна дата – 20.10.2018 г., както и че на ищеца, със сключения договор за
цесия, не е прехвърлено правото да изменя договора, тъй като вземането е
прехвърлено като изискуемо вземане, поради което предсрочна изискуемост не може
да бъде обявявана на длъжника и с връчване на исковата молба, каквито твърдения
са изложени. Счита, че извършвани плащания от 10.07.2012 г. не са били
приспаднати при сключване на споразумението с ищеца от 10.10.2014 г. Поддържа
общото си възражение за давност, релевирано пред първоинстанционния съд. По
същество отправя искане за отхвърляне на предявения иск. В условията на
евентуалност счита, че искът следва да бъде отхвърлен за разликата над сумата
22339.95 лв., представляваща сумата 19022.20 лв., заплатена на ищеца и сумата
3317.75 лв., заплатена на „Банка ДСК“ ЕАД. Релевира доказателствени искания.
Претендира разноски за две инстанции.
В с.з. чрез процесуален представител поддържа жалбата по изложените в
нея оплаквания.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е постъпил отговор от въззиваемата страна „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, в който оспорва
жалбата. Счита, че със сключване на договора за цесия е придобил вземането с
всички произтичащи от него права, вкл. и правото да обяви предсрочната
изискуемост на кредита, както е посочено в Р на ВКС, I ТО, по т.д. № 2230/2016 г. Отделно, прехвърлянето
на това право е било изрично закрепено и в сключеното между подпомагащата
страна и въззиваемия Споразумение от 10.03.2017 г., което не е било оспорено
своевременно. Счита, че след като в хода на процеса е настъпил и крайния падеж
по сключеното Споразумение от 28.10.2010 г., този факт също следва да бъде
съобразен. Сочи, че липсата на погасяване на задължението по Споразумението от
28.10.2010 г., от страна на въззивника, е било закрепено и признато в
сключеното Споразумение от 10.10.2014 г.
Излага, че доказателствените искания на въззивника са преклудирани.
Сочи, че пред ВРС е била назначена ССЕ, една от задачите на която е била да
провери информационните масиви на въззиваемия и „Банка ДСК“, което е включвало
и проверка на кредитната сметка, по която именно са постъпвали плащанията от
страна на въззивника. Заключението на експертизата не е било прието именно
поради противопоставяне на въззивника, а съдът е разпоредил изготвяне на
заключение само по данни от делото, т.е. без проверка на кредитната сметка. По
същество отправя искане за потвърждаване на атакуваното решение като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
В с.з. чрез процесуален представител поддържа изложените в отговора
доводи.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, подпомагащата ищеца страна „Банка ДСК“ АД,
депозира писмен отговор, в който се поддържат доводи за неоснователност на
депозираната въззивна жалба и правилност и законосъобразност на постановеното решение.
Счита, че между подп. страна и въззивника е възникнала валидно облигационна
връзка по силата на Споразумение за обединяване на кредити от 28.10.2010 г.
Излага още, че със сключването на Договорът от 12.06.2012 г., по силата на
който на въззиваемия е прехвърлено и вземането срещу въззивника, заедно с
всички привилегии, обезпечения и др. принадлежности, в т.ч. лихви, неустойки и
др., както и правото цесионера да обявява кредита за предсрочно изискуем при
наличие на предпоставките за това. Счита, че макар да липсват доказателства за
получаване от въззивника на уведомление за извършеното цедиране, може да се
приеме, че със сключването на Споразумението от 10.10.2014 г., последния е бил
уведомен. Счита, че това споразумение се явява анекс към договора за кредит,
обективиран в Споразумение за обединяване на кредити от 28.10.2010 г., с което
е изменен размера на отделните вноски и срока за плащане. Счита, че уговорения
краен срок – 01.09.2016 г. безспорно е настъпил преди предявяването на иска, а
в хода на процеса е настъпил и крайния падеж по Споразумението от 28.10.2010 г.
– 20.10.2018 г. По същество отправя искане за потвърждаване на обжалваното
решение.
В
с.з. не изпраща представител.
ВОС по предмета на
спора съобрази следното:
Производството ред ВРС е образувано след като с
Определение № 3045/29.09.2017 г., постановено по т.д. № 221/2017 г., на ВОС,
ТО, след извършена размяна на съдебните книжа и след уточняване на претенциите
на ищеца, производството е било прекратено и делото изпратено по подсъдност на
ВРС, в хипотезата на чл. 104, т. 4 ГПК. Предявен е иск от
”ОТП Факторинг България” ЕАД, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 365, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 99 ЗЗД за осъждането на М.Д.Г.
да заплати сумата 24592.12 лв., неизплатен остатък от главница по Споразумение
за доброволно изплащане на задължението от 10.10.2014 г., сключено във вр. със
Споразумение за обединяване на кредити от 28.10.2010 г. и Договор за цесия от
12.06.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на
иска – 22.02.2017 г. до изплащането й.
В исковата молба
се поддържа, че на 28.10.2010 г. между ответника и „Банка ДСК” ЕАД е сключено Споразумение за обединяване на кредити, с
което са обединени задължения
по сключени предходни Договори за кредит за текущо потребление,
индивидуализирани в него, по силата на което страните са постигнали съгласие за
обединяването им в един кредит за текущо потребление с погасителен план като
общият им размер възлиза на 25934.00 лв. В погасителния план, неразделна част
от договора, подробно били описани плащанията по падеж и компоненти като бил
уговорен краен падеж на задлъжението 20.10.2018 г. Уговорен бил размерът на
размерът на лихвата, формиран от БЛП, определян периодично от кредитора и
надбавка. Към датата на сключването на споразумението лихвата възлизала на
14.95 %. Поради необслужване на задължението и на основание чл. 19, т. 2 от ОУ към
Споразумението от 28.10.2010 г., кредиторът „Банка ДСК” ЕАД прехвърлил кредита
като „предсрочно изискуем“ на 21.02.2011 г. и се е снабдил със заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1443/2011 г., на ДРС.
След издаване на заповедта, на 12.06.2012 г. ищецът твърди, че придобил
вземанията на банката по споразумението, за което на ответника било изпратено
уведомително писмо от ищеца, въз основа на изрично учредената му от цедента
представителна власт. Сочи, че на 10.10.2014 г. между ищеца и ответника било
сключено ново споразумение за доброволно изплащане на задължението по
издадената заповед, в което е налице изрично изявление, че длъжника се счита
уведомен за извършената цесия от датата на подписването му. Неспазването от
страна на ответника на условията по сключеното споразумение от 10.10.2014 г.
обусловило и дължимост на претендираната сума, която била обявена на ответника
най-късно с връчване на препис от исковата молба.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е
депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва предявеният иск по
основание и размер. Релевира възражение за изтекла 3-годишна погасителна
давност, както за главница, така и за лихви, тъй като се касаело за периодични
плащания. Оспорва представеното споразумение от 28.10.2010 г., тъй като от него
не може да се установи размерът на непогасения остатък, както и обема на
представителната власт на посочения в Споразумението пълномощник действал от
страна на ответника. Твърди, че
сключения договор за цесия от 12.06.2012 г. е недействителен и невалиден
спрямо него, тъй като приложеното потвърждение от страна на Банката било без
дата и номер, за да се направела преценка на коя дата договорът е влязъл в
сила. Оспорва да е бил уведомен за извършената цесия и да е получавал соченото
като доказателство от ищеца уведомително писмо. Оспорва Споразумение от 10.10.2014
г., сключено с ищеца и твърди, че не е подписвал такова, не е запознат с
клаузите му и не се е съгласявал с тях. Твърди, че споразумението е сключено
при липса на представителна власт за пълномощника на ищеца. Оспорва размера на
вписаната в споразумението лихва.
Настоящият състав
на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно
произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието
на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК -
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на
въззивна проверка, съставът на ВОС, намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Решението е постановено от законен състав и в границите на
правораздавателната му компетентност, а съобразно обстоятелствата, посочени в
исковата молба и отправеното до съда искане, спорът следва да бъде квалифициран
като такъв с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 365 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания.
По предявения иск
с посоченото по-горе правно основание, в тежест на ищеца е да докаже факта, че е
приобретател по силата на договор за цесия на съществуващо и изискуемо вземане
на цедента срещу ответника, произтичащо от договорно правоотношение, по което
цедентът е изправна страна.
От събраните в
хода на производството писмени доказателства, се установява, наличието на
валидно договорно правоотношение между ”Банка ДСК” ЕАД и ответника М.Г., действал
чрез пълномощника си ѝД. Г.Д., по силата на сключено Споразумение за обединяване на кредити от
28.10.2010 г., с което ответникът е признал, че между
него и ”Банка ДСК” ЕАД са сключени три договора за кредит
– от 13.11.2007 г. за сумата 25000.00 лв., от 15.12.2006 г. за сумата 1000.00
лв. и от 26.01.2010 г. за сумата 463.14 лв., които са изцяло усвоени и към
датата на сключване на споразумението неиздължения остатък по тях възлиза на
26131.34 лв. Признал е още, че има затруднения при погасяването им и желае да
бъдат обединени в един кредит с погасителен план. Страните са приели, че общия
размер на обединения кредит възлиза на 25934.00 лв., който ответникът поел
задължение да заплати в срок от 96 месеца и крайна падежна дата 20.10.2018 г., съгласно погасителен план
неразделна част от договора. Съобразно този погасителен план размерът на
месечната вноска възлиза на 466.05 лв. (заключението на ССЕ от
02.04.2018 г., приобщено към доказателствата пред въззивната инстанция). В коментираното споразумение
страните са постигнали съгласие за дължимия размер на лихвата, размера на ГПК и
обезпечаването на кредита. Неразделна част от него представляват ОУ за
предоставяне на кредити за текущо потребление, представени по делото. Съобразно
т. 19.1. от тях при забава в заплащането на месечна вноска, от деня следващ
падежната дата, частта от вноската представляваща главница се олихвява с лихва
за забава в размер на договорната такава, увеличена с 10 пункта, а т. 19.2.
предвижда при забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целия
остатък става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие като остатъка се
олихвява с договорения лихвен процент увеличен с 10 пункта.
С оглед така коментираното съдържание на поетите от
страните права и задължения, Споразумението от 28.10.2010 г., разкрива характеристиките на договор за
спогодба, тъй като съдържа признание на ответника за
съществуване на задължението му към банката, неговия размер и е постигнато
съгласие за разсрочването му. С договора за спогодба страните прекратяват един
съществуващ спор или избягват един възможен спор като изменят съществуващото
помежду им правоотношение посредством правенето на взаимни отстъпки. Във
всички случаи спогодбата предполага едно съществуващо преди това правоотношение,
което е било спорно. Видът на правоотношението е без значение, тъй като
спогодбата е самостоятелен източник на облигационно правоотношение, по силата
на който възникват нови права и задължения.
От заключението на ССЕ, приобщено към
доказателствата от въззивния съд (фактически находящо се на стр.
97-103 от делото на ВРС) се установява, че по
погасителния план към сключеното споразумение между страните нито една от
вноските не е била заплатена на датата на уговорения падеж. Първото плащане е
извършено на 25.11.2010 г. и е в размер на 199.09 лв., с което е погасена част
от дължимата лихва по първата месечна вноска – 323.09, с падеж 20.11.2010 г.
Следващите плащания са отнасяни за погасяване на начислена такса за забава –
1449.04 лв.
Ищецът твърди, че кредитът е отнесен като просрочен
на 21.02.2011 г. от Банката като по делото не са налице доказателства на
ответника да е била обявявана предсрочна изискуемост по изискуемия съобразно
разясненията дадени в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. ОСГТК ВКС, ред.
От събраните в хода на производството доказателства
безспорно се установява и, че на 12.06.2012 г. между „ОТП Факторинг България“
ЕООД и „Банка ДСК“ ЕАД е сключен Договор
за покупко-продажба на вземания, по силата на който кредиторът ”Банка ДСК” ЕАД е прехвърлил на ищеца ”ОТП Факторинг България” ЕАД (правоприемник на „ОТП Факторинг България“
ЕООД ), вземанията си по процесното Споразумение за обединяване на кредити от 28.10.2010 г.,
видно от представеното Приложение № 1 към него.
От събраните доказателства се установява, че на 10.10.2014 г. между
ищеца и ответника е сключено Споразумение, по силата на което страните са се
съгласили, че към датата на Споразумението остатъчния размер на дълга възлиза
на 30698.36 лв., с което на осн. чл. 365 ЗЗД, ответникът е поел задължение да
погаси дълга си, заедно със съответните лихви по главницата за срока на
Споразумението, на 22 равни месечни вноски, в размер на 400.00 лв. и една
последна изравнителна вноска в размер на 26901.56 лв., с падеж на всяка вноска
първо число на текущия месец. Уговорен бил краен падеж на задължението –
01.09.2016 г.
Споразумението от 10.10.2014 г., също разкрива характеристиките на договор за
спогодба, още повече, че страните са посочили като основание за сключването му
разпоредбата на чл. 365 ЗЗД, уреждаща именно този вид договор. То съдържа признание на ответника за съществуване на
задължението му към цесионера, неговия размер и е постигнато съгласие за начина
и сроковете за погасяването му.
Във въззивната жалба е въведено възражение, че по отношение на ответника
не е настъпила предсрочна изискуемост на задължението, тъй като цесионера-ищец
не разполага с правомощия да я обявява, доколкото не му е прехвърлено това
право на цедента. Това оплакване обаче е релевирано едва с въззивната жалба,
поради което и не следва да бъде разглеждано.
За пълнота на изложението обаче следва да се отбележи, че това
възражение е неоснователно. Както бе посочено по-горе, не са налице
доказателства от страна на Банката да е била обявявана предсрочна изискуемост
по съответния ред. Отговорът въпроса може ли цесионера да обявява предсрочна
изискуемост на дълга, е даден в Решение № 204/25.01.2018 г., по т.д. №
2230/2016 г., на ВКС, I ТО. Според него при липса на изрично делегирано право от цедента на
цесионера да обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със
сключването на договора за цесия върху цедента преминава и правото да обяви кредита
за предсрочно изискуем, тъй като цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности
по чл. 99, ал. 2 ЗЗД, т.е. с всички произтичащи от или във връзка с
прехвърленото вземане права. Това разрешение се споделя от настоящият състав на
въззивния съд.
По отношение на Споразумение от 10.10.2014 г. е релевирано и възражение
за липса на представителна власт в полза на действалото от името на ищеца
упълномощено лице, предвид липсата на решения на компетентни органи на
дружеството, каквито липсвали. Това възражение е неоснователно. Наличието или
липсата на решение на компетентния орган на ищеца за сключване на
Споразумението от 10.10.2014 г. касае вътрешните отношения между представител и
представляван и не рефлектират върху отговорността на ответника.
Едва с въззивната жалба е въведено и възражение за неравноправност на
клаузите на сключеното споразумение, което също не следва да бъде разглеждано.
Както бе посочено смисълът на сключването на договор за спогодба са взаимните
отстъпки на страните. В случая, ищецът се е съгласил на ниски по размер 22 бр.
погасителни вноски и висока по размер изравнителна вноска, а ответникът се е
съгласил на скъсяване на срока за погасяване на задължението, първоначално
уговорен на 20.10.2018 г.
Следва да бъде посочено и, че въпросът обявявана ли е или не предсрочна
изискуемост на задължението и от кого, се явява ирелевантен за предмета на
разглеждания спор. Това е така, защото разглеждания иск е осъдителен и по този
вид искове не съществува пречка обявяването на предсрочна изискуемост да се
извърши с връчване на исковата молба, стига към този момент да са настъпили
предпоставките за това. Отделно от това, в случая преди предявяването на иска е
настъпил и крайния падеж на поетото задължение от страна на ответника да
заплати задължението си в срок до 01.09.2016 г., съгл. Споразумението от
10.10.2014 г., сключено с ищеца. След като това е така, с настъпването на
крайния падеж задължението по него е станало изискуемо.
От страна на въззивника е релевирано и възражение за произволно
начислени наказателни лихви. Въззивния състав намира, че произнасянето по това
възражение изисква тълкуване на волята на страните, обективирана в сключеното
Споразумението от 10.10.2014 г., което по волята на страните представлява
договор за спогодба по реда на чл. 365 ЗЗД и представения погасителен план,
представляващ неразделна част към него. Както бе посочено по-горе страните са
приели и са се съгласили, че към датата на споразумението, остатъчния размер на
задължението възлиза на 30698.36 лв., който дълг ответникът се е задължил да
погаси, заедно със съответните лихви по главницата за срока на споразумението,
на 22 месечни вноски от по 400.00 лв. и една последна изравнителна вноска от
26901.56 лв.(чл. 1, ал. 1) с падеж първо число на текущия месец.
Следователно страните са уговорили нов размер на дълга, нов погасителен план,
нов падеж на всяка вноска и нов краен падеж.
Никъде в сключеното споразумение не е индивидуализирано съдържанието на
употребения израз „съответните лихви по главницата“, било чрез конкретното им
посочване по вид и размер на лихвените проценти или начин на тяхното формиране,
било чрез препращане. Липсва и посочване на условия, при настъпването на които
такива лихви се дължат или биха се дължали. Видно от погасителния план от
същата дата 10.10.2014 г., неразделна част от Споразумението, към посочената
дата размерът на текущия дълг съответства на посочения в Споразумението –
30698.36 лв. Отразено е, че от датата на споразумението дължимия редовен лихвен
процент е 0, а наказателния
процент е 10.03 %. Следователно, доколкото в споразумението не се съдържат
конкретни уговорки за дължими лихви, следва да се приеме, че върху така
разсрочената главница се дължи единствено наказателна лихва в размер на 10.03
%. Принципно, доколкото тази лихва представлява вид неустойка и е за забава, тя
би се дължала при забава на ответника по отношение на уговорения начин и
срокове заа плащане на дълга.
Видно пак от погасителния план е, че началния размер на главницата към
падежа на първата погадителна вноска – 30857.42 лв., не съответства на
посочената в текста на споразумението 30698.36 лв. Отделно от това налице е
несъответствие между всеки посочен размер на главницата в колона „крайна сума“
и всеки посочен начален размер, в колона „начална сума“. При това положение
общата сума, която ответникът ще дължи възлиза на 35701.56 лв., т.е. с 5003.20
лв., повече от посочената главница, която със споразумението се разсрочва за
изплащане.
Налага се извода, че при липсата на уговорена възнаградителна лихва,
посочените в споразумението вноски, по съществото си не представляват вноски по
главницата, а се състоят и от други компоненти, чието съдържание липсва в
сключеният договор и в погасителния план.
Видно от заключението на ССЕ от 02.04.2018 г., приобщено от въззивната
инстанция (таблица 2-2) след сключване на Споразумението от
10.10.2014 г., ответникът е направил 27 погасителни вноски за периода
27.10.2014 г. – 03.05.2017 г. Първите три от погасителните вноски обаче са
отнесени от ищеца изцяло за погасяване на „факторинг лихва“, изцяло за
погасяване на такава лихва са отнесени и вноските заплатени на 14.10.2015 г. и
11.04.2016 г. От останалите 22 бр. вноски – 20 бр. са отнесени частично за
погасяване на същия вид лихва, а 1 бр. за погасяване и на „факторинг разноски“.
Следователно, или като част от анюитетната вноска по погасителния план
от 10.10.2014 г. е добавена лихва, чието съдържание не фигурира в
споразумението или се касае за посочената наказателна лихва. И в двата случая е
недопустимо, създава неяснота за длъжника и нарушава принципа на
добросъвестност при договарянето между страните. Още повече, че в настоящото
производство предмет на претенцията на ищеца е само главница.
При това положение, въззивният състав намира, че заплатените от
ответника за периода 27.10.2014 г. – 03.05.2017 г. – 27 бр. вноски, възлизащи
на 12972.20 лв. следва да бъдат приспаднати от сумата 30698.26 лв., за която
страните са постигнали съгласие да бъде определяна като главница по
споразумението, при което дължима се явява сумата 17726.06 лв.
От страна на въззивника е релевирано възражение за изтекла погасителна
давност, което се преценява като неоснователно предвид датата на предявяване на
иска 21.02.2017 г., признаването на дълга, настъпилия краен падеж 01.09.2016 г.
и че претенцията касае само главница.
Предявения иск подлежи на уважаване до размера на сумата 17726.06 лв.,
представляваща главница по Споразумение от 10.10.2014 г. като за разликата до
предявения размер 24592.12 лв., следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Постановеното решение на ВРС ще следва да бъде отменено в частта, с която искът
е уважен за разликата над 17726.06 лв. до предявения размер 24592.12 лв.
По разноските.
Предвид изхода от
спора и на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК, в полза на въззиваемия се
следват разноски за първа и въззивна инстанции, съобразно представените
доказателства и съразмерно с уважената част от иска, възлизащи на сумата 1359.05 лв., формирана както следва: 1142.81 лв., за първа
инстанция, от общо 1608.68 лв., представляващи заплатена държавна такса за
исковото производство в размер на 983.68 лв., служебно определено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 200.00 лв. и депозит за ССЕ в размер на 470.00 лева
и 216.24 лв., за въззивна инстанция, от общо 300.00 лв, представляващи депозит
за изслушване на вещо лице в размер на 100.00 лв. и служебно определено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 200.00 лв.
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК, в полза на въззивника се следват разноски за първа и въззивна
инстанции, съобразно представените доказателства и съразмерно с отхвърлената
част от иска, възлизащи на сумата 941.41 лв.,
формирана както следва: 455.09 лв., за първа
инстанция, от общо 1630.00 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение
в размер на 1430.00 лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 200.00 лв. и
486.32 лв., за въззивна инстанция, от общо 1741.84 лв., представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1250.00 лв. и държавна такса за
въззивно производство – 491.84 лв. При изчисляване на разноските за въззивника
съставът на ВОС обсъди релевираното от страна на въззиваемия възражение за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар за първа и въззивна инстанции,
съответно 1430.00 лв. и 1250.00 лв. и го намери за неоснователно, доколкото
минималния размер, изчислен по реда на Наредба № 1/2004 г. за МРАВ, възлиза на
1267.76 лв. Делото се отличава с правна сложност, релевирани са множество
възражения, събирани са множество писмени доказателства и специални знания,
поради което възнаграждението за първа инстанция в размер на 1430.00 лв не се
явява прекомерно и не следва да бъде редуцирано, а възнаграждението за въззивна
инстанция е под установения минимум.
Мотивиран от
изложеното, съставът на ВОС,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 4229/25.10.2018 г., поправено с
Решение № 1058/13.03.2019 г., постановени по гр.д. № 16369/2017 г., на ВРС,
XLIX с. в частта, с която е осъден М.Д.Г. ЕГН ********** да заплати на ”ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, при участието на подпомащата страна
„БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, разликата
над сумата 17726.06 лв. до
уважения размер 24592.12 лв., и в частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
иска
предявен от ”ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ”Княз
Ал. Дондуков”, № 19, ет. 2, при участието на подпомащата страна „БАНКА ДСК“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Московска“, № 19 за осъждането на М.Д.Г. ЕГН **********,*** да заплати разликата над сумата 17726.06 лв. (седемнадесет хиляди
седемстотин двадесет и шест лева и 06 ст.) до предявения размер 24592.12 лв.
(двадесет
и четири хиляди петстотин деветдесет и два лева и 12 ст.), главница по Споразумение от 10.10.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на
иска – 21.02.2017 г., до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 365 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4229/25.10.2018 г., поправено с Решение № 1058/13.03.2019 г.,
постановени по гр.д. № 16369/2017 г., на ВРС, XLIX с. в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА М.Д.Г.
ЕГН **********,*** да заплати на ”ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. ”Княз Ал. Дондуков”, № 19, ет. 2 сумата 1359.05 лв. (хиляда триста петдесет и девет
лева и 05 ст.), представляваща разноски
за две инстанции, на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК.
ОСЪЖДА ”ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. ”Княз Ал. Дондуков”, № 19, ет. 2 да заплати на М.Д.Г. ЕГН **********,*** сумата 941.41 лв. (деветстотин четирдесет и един
лева и 41 ст.), представляваща разноски
за две инстанции, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на касационна
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му, при условията на чл.
280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.