№ 915
гр. Шумен, 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, XII-И СЪСТАВ, в публично заседание на
седми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Д. Кирилова
при участието на секретаря Теменужка Б. Димитрова
като разгледа докладваното от Надежда Д. Кирилова Гражданско дело №
20223630101295 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от И. К. И., с ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. ***, ж.к. „Дружба 1“, бл. 9, ет. 8, ап. 29, настоящ адрес:
гр. Шумен, ул. ”Септемврийско въстание” № 14, вх. 6, ап. 12, чрез адв. В. Н. от САК срещу
„***“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ж. к. „*** – 3,
бул „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис № 20, представлявано от И.В.Д. и
Д.В.Н..
Ищецът твърди, че на 21.10.2020 г. сключил с ответното дружество - „***“ ЕООД
Договор за потребителски кредит № 937369, по силата на който му била предоставена в заем
сумата в размер на *** лева, като общата сума която следвало да върне била в размер на
8*** лева, платима в срок от 42 дни, считано от датата на превеждане на сумата по заема.
Уговореният фиксиран лихвен процент бил в размер на 4.770 % /лихва в размер на ***
лева/, а годишният процент разходи /ГПР/ бил в размер на 49.920 %. Също така в договора
било уговорено, че изпълнението на задължението му ще бъде обезпечено от „***“. В
изпълнение на горното на същия ден ищецът бил сключил договор за гаранция с „***“, по
силата на който се бил задължил да изплати възнаграждение в общ размер на *** лева.
Твърди, че погасил изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на ***
лева, като последната била изплатена на „***” ЕООД.
Счита, че гореописаните договори са нищожни /недействителни/ на основание чл. 22
от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, тъй като противоречат на законоустановените императивни правила и се
позовава на тяхната нищожност.
Ищецът счита гореописаните договори за нищожни на основание чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. За действителността
на договорите следвало да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ /чл. 8 и сл./ и Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. В настоящия случай тази процедура не
била спазена, тъй като доставчиците „***“ ЕООД и „***“ не били изпълнили императивно
вменените им задължения да предоставят на потребителя И. И. изискуемата преддоговорна
1
информация, не са получили валидно съгласие на потребителя за сключването и
изпълнението на договорите, както и за условията, при които последният може да се откаже
от тях. Всички разменени между доставчиците и потребителя електронни съобщения не
отговаряли на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представлявали
електронни документи, които обаче се явявали неподписани такива, тъй като не била
спазена предвидената процедура за удостоверявайе на техния действителен автор /например
чрез квалифициран електронен подпис/, респективно същите нямали т. нар. „формална
доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от Гражданския процесуален кодекс.
Процесните договори не били написани по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договорите да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-
малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договорите.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 7 от
ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание,
а именно общият размер на кредита. В случая било налице единствено формално посочване
на размера на отпуснатия заем /*** лева/. Също така липсвало посочване на начина, по
който ще бъде изплатена сумата, както и в какъв срок. Липсвала информация за вида, броя и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между отделните задължения.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание,
а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, както и общата сума, дължима
от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В
нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен
единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са
послужили за неговото изчисляване. В договора за потребителски кредит било налице
грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на ***.000 % за
конкретния договор/ бил над максимално установения праг на ГПР, предвиден в
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка не била посочена и
общата сума, дължима от кредитополучателя. В пряко нарушение на императивното
правило на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „***“ 3 ЕООД не било
включило в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „***“ договор
за възлагане на поръчителство от ищеца, което по своята същност представлявало печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало
да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При това формираното ГПР
надхвърляло императивно установения горен праг за този коефициент за разходите на
клиента и водило до нищожност на самия договор.
Клаузата на чл. 5, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемът
се обезпечава с поръчителство, предоставено от точно определено лице - „***“, в полза на
„***“ ЕООД, се намирала в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета цел, транспонирана в ЗПК глава ІV. „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. Предвид
обстоятелството, че ищеца е сключил такъв договор за поръчителство, с лице, избрано и
посочено от кредитодателя, за което е заплатил такса, равняваща се на близо половината от
размера на отпуснатия кредит, без да е налице неизпълнение на задълженията от негова
страна, можело да се направи единственият обоснован извод, че сключеният договор за
поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема, а има за цел
2
единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.
Клаузата на чл. 5 от договора за кредит била нищожна като неравноправна, тъй като
същата била във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ - не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водила до
неравновесие в правата на страните. Клаузата не била формулирана по ясен и недвусмислен
начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно,
така и в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявала на потребителя
да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от
ЗЗП. В случая се касаело за едно общо „тристранно“ споразумение между И. И., „***“
ЕООД и „***“. Целта на включване в правоотношението на третото свързано с ответника
лице „***“ било заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
под предлог, че незаконните такси се дължали не на кредитора, а на трето лице „поръчител“.
Впоследствие обаче тези такси се заплащали на заемодателя „***“ ЕООД.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва била нищожна, поради нарушение на добрите нрави, тъй като
надвишавала трикратния размер на законната лихва за необезпечени кредити и двукратния
за обезпечени. Налице било несъответствие между ГЛП в преддоговорната информация и
този в договора за кредит. Договорът за кредит бил нищожен, доколкото в него не било
предвидено наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
който можело да бъде упражнено, условията за неговото упражняване, последиците и пр.
С настоящата искова молба моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответното дружество да заплати на ищеца получените без основание суми, тъй като с оглед
нищожността на договора за кредит, нищожен се явявал и сключения договор за гаранция, а
именно сумата от *** лева, представляваща платена без основание по Договор за
потребителски кредит № 937369 от 21.10.2020 г. и съставляваща сбора от договорна лихва и
възнаграждение за гаранта, ведно със законната лихва върху дължимата главница, считано
от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумите, както и
направените по делото разноски.
В проведените по делото открити съдебни заседания, ищецът редовно призован, не се
явява лично и не изпраща процесуален представител. От негово име процесуалният му
представител - адв. Г.Ч. от САК преди всяко съдебно заседание по делото депозира писмена
молба, като са поискали разглеждане на делото в тяхно отсъствие и са изложили аргументи,
че поддържат изложеното в исковата молба. Направено е искане да се приложи чл. 161 от
ГПК спрямо писмените доказателства, които съдът изрично е задължил ответникът да
представи, но указанията не са изпълнени до приключване на съдебното дирене. Моли съда
да присъди и възнаграждение за адвокатска защита при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение платено от ответната
страна.
Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били редовно връчени
на ответника, като в законоустановения едномесечен срок от тяхна страна е бил депозиран
писмен отговор. В отговора ответникът не оспорва, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание. Оспорва се като
неоснователно твърдението, че предоставяне на поръчителство от *** /Малта/ е условие за
сключване на договор за кредит. Сочи, че при кандидатстване, всеки кредитополучател,
включително ищецът в настоящото производство, може да избере да сключи договор за
гаранция с гарант /поръчител/, предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по
кредита, или да посочи поръчител, избран от него, като видно от Приложение № 5 към
настоящия отговор - извлечение от интернет страницата на „***“ ЕООД - потребителят
можел да избере какво обезпечение да предостави - поръчител, който сам той е избрал или
*** /Малта/ - дружество партньор на „***“ ЕООД. Избраната възможност залягала в
процесния чл. 5 на Договора за кредит, който се генерира автоматично въз основа на избора,
3
който потребителя е направил при подаването на заявка за кредит - т. е. същата уговорка се
явява индивидуално договорена по избор на потребителя. Видно от Приложение № 6 към
настоящия отговор - извлечение от интернет страницата на „***“ ЕООД с илюстративна цел,
в случай, че потребителят избере *** /Малта/ като поръчител, системата автоматично
показвала и таксите, които потребителят ще трябва да заплати на *** /Малта/ за избраната
услуга, преди да бъде сключен Договорът за кредит. Калкулаторът /посочената
визуализация в предходното изречение/ на дружеството - гарант бил въведен именно с цел
яснота и постигане на информираност при взимане на решение от потребителя. Като
неоснователни се оспорват и твърденията, че е налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП.
Клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит ясно посочвала избраната от самия ищец
опция за поръчител, като дори на този етап същият не бил задължен да сключи договора. В
Стандартен европейски формат на преддоговорна информация /СЕФ/ ясно и недвусмислено
били посочени възможностите за обезпечаване на кредита, съответно икономическите
последици за ищеца, ако избере поръчителство чрез сключване на договор за гаранция с ***
/Малта/. Дължимите към *** /Малта/ суми били описани подробно и в договора за гаранция,
който ищецът доброволно е сключил. Относно твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, посочва, че Договорът за гаранция бил възмездна услуга, предоставяна от лице,
различно от кредитодателя. Ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с
гарант, предложен от кредитодателя, кредитополучателят получавал незабавна информация
за размера на разхода. Този разход не се включвал в ГПР по кредита, тъй като не влизал в
общия разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона за потребителския кредит, доколкото
касаел услуга, предоставяна от трето лице *** /Малта/, която била с незадължителен
характер по смисъла на закона. Необходимостта от обезпечение за кредитора се явявала
следствие на извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя
/съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите са длъжни да извършат такава оценка във всеки
отделен случай/ и имала за цел да гарантира финансовия риск, който „***“ ЕООД носили от
възможността да има неизпълнение от страна на ищеца. „***“ ЕООД имала интерес от
получаването на обезпечение именно, за да си гарантира, че няма да търпи вреди от
неплатежоспособността на длъжника. По тази причина считат за неоснователни твърденията
на ищеца, че договарянето на обезпечение е незаконосъобразно. Ответникът бил
предоставил цялата законово необходима информация във връзка с размера на ГПР, както и
начина на неговото формиране. Съгласно чл. 5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът
предоставя своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази информация
се предоставяла във формата на СЕФ за предоставяне на информация за потребителските
кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ е бил предоставен на електронната
поща на ищеца при кандидатстването за кредита, с който се е запознал. Предвидените
разходи в СЕФ били включени в последствие по ясен и разбираем за ищеца начин и в
Договора за кредит. В чл. 3 от Договора за кредит ясно било посочено, че общата сума,
която следвало да бъде върната от ищеца била в размер на 8*** лева, от която като
главницата в размер на *** лв., а лихвата - в размер на *** лв. Следователно, за ищеца била
налична и индивидуално уговорена всяка една сума, която той следвало да върне с оглед на
сключения от него Договор за кредит, като тези стойности били на разположение на ищеца
през целия процес на кандидатстването, а именно: 1. При попълването на електронния
формуляр на интернет страницата на „***“ ЕООД за отпускането на кредит; 2. Чрез
предоставения СЕФ на електронната поща на ищеца след подаване на заявката за кредит; 3.
Чрез предоставения проект на договор за кредит, който е бил надлежно одобрен от ищеца с
изпращането на код за потвърждение в този смисъл. Посоченият ГПР от 49,93% в Договора
за кредит бил в съответствие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.
4
Възнаграждението за предоставената от *** /Малта/ услуга за гаранция, от своя страна, не се
включвала в размера на ГПР, тъй като не била задължителна за сключването на Договора за
кредит. Твърденията на ищеца, че бил принуден да сключи Договор за гаранция с „***“ не
отговаряли на обективната действителност. Ищецът разполагал и с правото по чл. 29 от
ЗПК, съгласно което той имал субективно, потестативното право да се откаже от сключения
договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му без да дава обяснения
за това и без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово право било предвидено и в чл.
9 от Договора. Правят възражение, че не била налице и хипотезата на чл. 143 ЗЗП по
отношение клаузите на процесните договори, тъй като договорите били индивидуални,
сключени по предложение на ищеца и последния можел да влияе на съдържанието им.
Молят предявения иск да бъдат отхвърлен и да им бъдат присъдени разноските по
делото.
В проведените по делото открити съдебни заседания за ответното дружество не се
явява представител. От тяхно име по делото е депозирано писмена становище, с което са
поискали разглеждане на делото в тяхно отсъствие, като поддържат изложеното в отговора
и молят съда да отхвърли исковете.
ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на
страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите
на закона, намира за установено от фактическа страна следното:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 21.10.2020 г. И. К. И. и
„***” ЕООД, гр. *** са сключили договор за потребителски кредит № 937369. Договорът
бил сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
Страните са уговорили, че „***” ЕООД, предоставя на И. К. И. сумата от 800 лв. в заем.
Видно от приетата по делото ССчЕ процесната сума била предоставена на ищеца на
21.10.2021 г. с превод чрез EPay.bg по документ № 2000000228872768.
Видно от съдържанието на цитирания договор, страните договорили, че
предоставената като кредит сума ще бъде върната на кредитора в срок от 42 дни от
сключването на договора, ведно с възнаградителна лихва в размер на 4.77 %.
Възнаградителната лихва възлизала в размер на *** лв., а общо дължимата сума по кредита
в размер на 836.16 лв. следвало да бъде върната като обща сума на 02.12.2020 г., съгласно
чл. 2 от договора. Годишният процент на разходите бил изчислен в договора на 49,92 % и
съгласно заключението на ССчЕ включва в изчисляването си само на договорната лихва.
В чл. 5 от Общите условия за предоставяне на финансови услуги (заеми) от
разстояние на „***” ЕООД е предвидено, че кредитът ще бъде обезпечен чрез
поръчителство, предоставено от „*** (Малта)“. Ищецът в качеството си на длъжник,
сключил с „*** (Малта)“ договор за предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение
от *** лв., които следвало да се платят на същата дата като падежа на договора за заем чрез
„***” ЕООД. По делото няма никакви доказателства „*** (Малта)“ да са изпълнили своето
задължение и да сключат договор за поръчителство с кредитора. Независимо, че съдът е
указал на кредитора, че е в негова тежест да докаже наличието на такъв сключен договор
(тъй като той самият е страна по договора за поръчителство, а ищецът не е), независимо, че
съдът не само е задължил ответника да предостави този договор, но дори и му е дал
разяснения в съдебно заседание чрез процесуалният му представител за кой договор става
дума и неколкократно му е напомнял, че има дадени указания в този смисъл, ответникът
така и не предостави такъв договор. Предвид това няма как да се приеме, че има сключен
договор за поръчителство, по силата на който „*** (Малта)“ да отговаря солидарно с ищеца
по процесния договор за кредит. Съгласно заключението на изготвената по делото ССчЕ,
ако при изчисляване на ГПР бъде включено и дължимото възнаграждение за поръчителя,
ГПР ще възлиза на 386.71 %.
Видно от изготвената ССчЕ, на 23.11.2020 г. ищецът е платил на ответното
дружество сумата от 1160 лв., включваща – цялата главница, дължимата по договора
5
възнаградителна лихва и дължимата по договора за предоставяне на поръчителство сума за
възнаграждение на поръчителя. Видно от приложените към ССчЕ писмени документи,
изходящи от самия ответник сумата от *** лв., представляваща дължимо на „*** (Малта)“
възнаграждение, е отразено като задължение в счетоводните книги на „***” ЕООД.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира
следното от правна страна:
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД предвижда, че подлежи на връщане даденото
без основание или с оглед неосъществено или на отпаднало основание. В конкретния случай
ищецът твърди, че е дал нещо без основание – че е платил сумата от *** лв. /всички
задължения с изключение на главницата/ без основание, тъй като сключения договор за
кредит бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо, второ и трето и ал. 2, предл.
първо от ЗЗД. Ищецът твърди, че процесния договор за кредит е нищожен поради
противоречие и заобикаляне на норми на ЗПК и ЗПП, както и че накърнява добрите нрави.
Съдът счита на първо място, че вземанията по процесния договор за кредит се
основават на договор, сключен с потребител, тъй като длъжникът има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1, във вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите, поради което по отношение на тези договори е приложим действащият
Закон за потребителския кредит и разпоредбите на чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП, уреждащи
неравноправните клаузи. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да
направи служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива противоречащи
на закона или добрите нрави.
На първо място, съдът счита, че следва да уточни, че намира за неоснователни
възраженията, че не е спазена процедурата по ЗПФУР, което се установява от представените
с отговора писмени доказателства. Неоснователно е възражението, че тези документи
представляват неподписани документи, тъй като не отговарят на изискванията на ЗЕДЕУУ.
Самият ЗПФУР не предвижда процедурата за сключване на договор да спазва изискванията
на ЗЕДЕУУ, за да има валидно включен договор. Не се доказва и възражението, че е
нарушен чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК – в чл. 2 от договора изрично е посочено, че заема ще
бъде върнат на конкретна дата в общ размер главница и лихви, т. е. няма уговорени вноски,
а един краен падеж, на който длъжникът дължи плащане на всички суми по договора за
кредит.
В кръга на извършената проверка съдът установи, че е допуснато нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С цитираната разпоредба законодателят предвижда задължението в
договора за кредит изрично да се посочва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1,
т. 1 от ДР към ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „Общ разход по кредита за
потребителя“ и това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като
изрично са изключени нотариалните такси.
В конкретния случай размера на ГПР е некоректно посочен в договора за кредит.
Съдът счита, че при изчисляване на ГПР ответникът е следвало да включи и стойността на
дължимото от длъжника възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство.
6
Независимо, че длъжникът сам е направил избора за това договорът за кредит да бъде
обезпечен чрез този вид обезпечение от момента, в който този избор е направен, това
задължение става задължително за длъжника. А същевременно кредиторът е този, който
одобрява поръчителите и това е единственото юридическо лице, което потребителят може
да „избере“, ако няма възможност да осигури физическо лице за поръчител. При това
говорим за поръчител, който е свързан с кредитора и двамата /поръчител и кредитор/ дори
не са си направили труда да сключат реално договор за поръчителство по чл. 138 от ЗЗД.
Това задължение ответникът като кредитор е включил сред задълженията на длъжника в
собственото си счетоводство. По тази причина безспорно съдът намира, че това
представлява разход по кредита. Аналогичен е случаят с разхода за възнаграждението за
кредитния посредник – потребителят избира да ползва такъв, възнаграждението формално
се дължи на кредитния посредник, но тъй като това оскъпява кредита, законодателят дори
изрично го е посочил сред разходите, които влизат в състава на ГПР. В случая с разхода за
възнаграждението на поръчителя, макар да не са изрично посочени, те попадат сред т. нар.
„всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати“. Този разход безспорно е
известен на кредитора към датата на сключване на договора за кредит – те са включили
изискването за поръчителство с конкретното юридическо лице в договора за кредит,
„поръчителят“ е свързано с тях лице и самият кредитор е включил задължението в
счетоводната сметка по кредита. В този смисъл е и трайната и непротиворечива съдебна
практика – вж. Решение № 263208 от 21.10.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 1884/2021 г.;
Решение № 8342 от 20.07.2022 г. на СРС по гр. д. № 73788/2021 г.; Решение № 177 от
11.07.2022 г. на ОС - Стара Загора по в. т. д. № 178/2022 г.; Решение № 460 от 12.04.2022 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 171/2022 г.; Решение № 1016 от 26.07.2022 г. на ОС - Варна
по в. гр. д. № 990/2022 г. и много други.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че не само, че в процесния договор за
кредит ГПР е некоректно посочен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. чл. 19,
ал. 1 от ЗПК, във вр. с § 1, т. 1 от ДР към ЗПК, но освен това неговият действителен размер
противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като възлиза на 386.71 %, което многократно
надвишава допустимият по закон максимален размер от 50 %.
По тези причини и на основание чл. 22, предл. второ от ЗПК договорът е изцяло
недействителен. По съществото си такъв договор противоречи на закона и е нищожен. На
основание чл. 23 от ЗПК в такива случаи потребителят дължи на кредитора само чистата
стойност на кредита, т. е. само главницата. В конкретния случай това е сумата в размер на
800 лв. всичко платено от ищеца на ответника над този размер се явява платено без
основание.
С оглед на това съдът намира, че искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за
изцяло основателен за пълният предявен размер от *** лв. – тази сума ответникът следва да
възстанови на ищеца. Ответникът дължи на ищеца и лихва за забава, считано от подаване на
исковата молба на 03.02.2022 г.
За разноските:
Страните, чрез процесуалните си представители са направили изрично искане съдът
да им присъди направените по делото разноски.
Предвид пълната основателност на иска и с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от
ГПК, съдът намира, че ищецът има право да му бъдат възстановени изцяло направените по
делото разноски, както следва: за държавна такса от *** платени депозити за съдебно-
счетоводна експертиза в размер на *** лв. и за допълнителна съдебно-счетоводна
експертиза в размер на *** т. е. общо сумата в размер на *** лв.
Досежно адвокатското възнаграждение, следва да се посочи, че ищецът е
представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА – оказване на безплатна правна помощ на материално
7
затруднени лица. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение. Процесуалният представител на
ищеца е поискал съдът да присъди адвокатско възнаграждение по този ред, което в
конкретния случай с оглед уважената цена на иска следва да бъде изчислено съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на сумата от *** лв. Същото следва да бъде заплатено от
ответника. Доколкото текстът на нормите на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и чл. 38, ал. 2 от ЗА
предвижда, че адвокатът има право на възнаграждение, определено от съда, то сумата
следва да се присъди не в полза на страната, а директно на нейния представител.
Водим от всичко гореизложено и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***” ЕООД, гр. ***, ж.к. „*** – 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51,
вх. А, ет. 9, офис 20, с ЕИК *********, представлявано от И.Д. и Д.Н. - управители, да
заплати на И. К. И. с ЕГН ********** от гр. ***, ж.к. Дружба 1, бл. 9, ет. 8, ап. 29, сумата
от *** лв. /***/, представляващи платено без основание въз основа на нищожен договор за
потребителски кредит № 937369 от 21.10.2020 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от 03.02.2022 г. до окончателното плащане на задължението.
ОСЪЖДА „***” ЕООД, гр. ***, ж.к. „*** – 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51,
вх. А, ет. 9, офис 20, с ЕИК *********, представлявано от И.Д. и Д.Н. - управители, да
заплати на И. К. И. с ЕГН ********** от гр. ***, ж.к. Дружба 1, бл. 9, ет. 8, ап. 29, сумата в
размер на *** лв. /***/, представляващи сторени от ищеца разноски в производството.
ОСЪЖДА „***” ЕООД, гр. ***, ж.к. „*** – 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51,
вх. А, ет. 9, офис 20, с ЕИК *********, представлявано от И.Д. и Д.Н. - управители, да
заплати на адв. Г.Ч. от АК – гр. ***, сумата в размер на *** лв. /***/, представляващи
адвокатско възнаграждение за защита на ищеца по делото, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок, който започва да
тече от връчване на съобщенията за изготвянето му на страната
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
8