РЕШЕНИЕ
№ 239
гр. ХАСКОВО, 15.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА
КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА
при участието на секретаря Р. З. Т.
като разгледа докладваното от КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА Въззивно
гражданско дело № 20225600500280 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Р. В. Н., чрез пълномощника адв.М.Т.,
против Решение №122/01.03.2022г., постановено по гр.д. №1575/2021г. по описа на РС-
Хасково, в частта с която жалбоподателката е осъдена да заплати на С. М. В. от **** сумата
в размер на 5000 лева- главница, представляваща неизплатено задължение по сключен
между страните на 29.01.2020г. договор за заем, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска- 13.07.2021г. до окончателното изплащане, както и направените по
делото разноски в размер на 415лв. за адвокатско възнаграждение.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за неправилност и
необоснованост на обжалваната част от решението на РС- Хасково. Жалбоподателят
оспорва извода на първоинстанционния съд за това, че на 29.01.2020г. между страните е
възникнало облигационно правоотношение по договор за заем във връзка със закупуването
на лек автомобил от ответницата. Намира, че съдът неправилно е кредитирал показанията на
св.В.А. по отношение факта на предаването на процесната сума и нейното предназначение.
Счита, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на тези обстоятелства, доколкото
именно негова е тежестта за установяването им. Ответницата от своя страна, чрез
представянето на поредица от косвени доказателства, е успяла да внесе съмнение по
1
отношение твърдените от ищеца положителни факти. Искането до въззивния съд е за отмяна
на решението в обжалваната му част и за постановяване на друго, с което предявеният иск
за сумата от 5000 лева да бъде отхвърлен. Претендира се присъждането на разноските пред
окръжния съд, включително и тези за оказана безплатна правна помощ по реда на чл.38 ал.2
ЗА.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК другата страна не е депозирала отговор на въззивната
жалба.
В проведеното пред въззивната инстанция открито съдебно заседание страните, редовно
призовани, не се явяват лично, а се представляват от пълномощниците си. Адв.М.Т.
поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Адв.М.К. оспорва жалбата, като
претендира разноските за адвокатско възнаграждение. Процесуалните представители на
страните не правят доказателствени искания и не сочат нови доказателства.
Хасковският окръжен съд, като се запозна с материалите по делото, констатира
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК от легитимирана страна и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от С. М. В. против Р. В. Н.
обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата
от 5000 лева, представляваща главница по неизплатено задължение във връзка със сключен
между страните на 29.01.2020г. договор за заем и за сумата от 5000 лева, представляваща
главница по неизплатено задължение във връзка със сключен между страните на
28.01.2020г. договор за заем, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска-
13.07.2021г. до окончателното изплащане на сумите. С решението си РС- Хасково осъдил
ответницата да заплати на СТ. М. В. сумата в размер на 5000 лева- главница,
представляваща неизплатено задължение по сключен между страните на 29.01.2020г.
договор за заем, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска- 13.07.2021г. до
окончателното изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 415лв. за
адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска и отхвърлил като
неоснователен предявения от С. М. В. против Р. В. Н. иск за сумата от 5000лв.,
представляваща главница по устен договор за паричен заем от 28.01.2020г.. В
отхвърлителната му част решението е влязло в сила, доколкото в законоустановения срок не
е постъпила въззивна жалба от някоя от страните по делото.
За да постанови обжалваната част от решението си, районният съд приел за установено,
че на 29.01.2020г. между страните е възникнало облигационно отношение по договор за
заем, по силата на който ищецът предоставил на ответницата сумата от 5000 лева, която
последната се задължила да върне в срок от два месеца. Съдът достигнал до извода си за
основателност на предявения осъдителен иск въз основа на събраните по делото писмени и
гласни доказателства, като извършил дължимия подробен анализ на показанията на св.В. А.
2
и обсъдил доказателствената стойност на приетите като писмени доказателства: Договор
№1468/28.01.2020г. за покупко-продажба на МПС между „Мобил Дик“ЕООД- гр.София като
продавач и Р. В. Н. като купувач, Фактура №1468/28.01.2020г., издадена от „Мобил
Дик“ЕООД- гр.София с получател Р. В. Н. за л.а. ***** за сумата от 5500 лева и фискален
бон към нея.
При извършената служебна проверка на обжалваната част от решението, съобразно
правомощията си по чл.269 изр.1 ГПК, съдът намери, че произнасянето на първата
инстанция е валидно и допустимо, поради което и на основание чл.269 изр.2 ГПК, следва да
бъде проверена правилност, съобразно посоченото в жалбата и при служебно съблюдаване
за спазването на императивните материалноправни норми, съобразно т.1 от ТР
№1/9.12.2013г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки доводите на
страните, както и посочените предели на въззивната проверка, съдът приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл.240 ал.1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Заемът за потребление е
реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между
страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Съществените и
задължителни елементи на договора за заем са съгласие на страните за предаване от
заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и съответно предаването на тази
сума от заемодателя на заемателя. Според константата съдебна практика, поради реалния
характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на
договора и установяването от заемателя на предаването й със задължение за връщане, е
всъщност доказване съществуването на договора. Доколкото от страна на ищеца са
въведени твърдения, че договорът е сключен в устна форма, то той носи и
доказателствената тежест по пътя на пълното и главно доказване да установи предаването
на заемната сума. По-конкретно, в производството по иск с правно основание по чл.240 ал.1
ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а
при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си.
В настоящия случай писмени доказателства за сключването между страните на
29.01.2020г. на договор за заем за сумата от 5000 лева не са представени, нито се твърди
такива да са били съставени. Доколкото твърдението е, че договорът за заем е сключен за
сумата от 5000 лв., то е допустимо неговото съществуване да бъде установявано със
свидетелски показания, тъй като забраната, въведена с разпоредбата на чл.164 ал.1 т.3 ГПК
се отнася до установяване съществуването на договори на стойност над 5000 лв.
От събраните по делото гласни доказателства, а именно от показанията на св.В. А. и
обясненията на ищеца, се установява, че на 29.01.2020г. ищецът е предал на ответницата
сумата от 5000 лв. срещу поетото от нейна страна задължение за връщането й в срок до два
месеца. Показанията на посочения свидетел съдържат конкретна информация досежно
3
размера на заетата сума и датата на предаването, с оглед на което районният съд правилно
ги е възприел като доказателство, годно да установи наличието на елементите от
фактическия състав на чл.240 ЗЗД. Следва да се отбележи, че договорът за заем е реален и
неформален, поради което писмената форма не е изискуема както за неговото сключване, а с
оглед стойността на заетата сума- така и за неговото доказване.
Действително, по делото не са били посочени и изслушани други свидетели, които да
потвърдят установените от разпита на св.В. А. релевантни факти, но това не променя извода
за основателност на ищцовата претенция за сумата от 5000 лева. Правилността на
постановения в този смисъл първоинстанционен акт не се повлиява в отрицателна насока и
от обстоятелството, че по делото пред районния съд не е било доказано, че процесната сума
е била предназначена именно за заплащането от ищцата на покупната цена на л.а. ****,
предмет на Договор №1468/28.01.2020г. за покупко-продажба на МПС, сключен между
„Мобил Дик“ЕООД- гр.София като продавач и Р. В. Н. като купувач, по който е издадена
Фактура №1468/28.01.2020г. от „Мобил Дик“ЕООД- гр.София с получател Р. В. Н. и
фискален бон от 28.01.2020г. за сумата от 5500 лева. Обратно, в подкрепа твърденията на
ищеца, следва да разглежда съдържащата се информация в приетото като писмено
доказателство по делото Извлечение за движението по банкова сметка на ищеца в „БДСК“
АД, касаещо извършените от него тегления на 28.01.2020г. на суми в общ размер на 10 000
лева. Последното, макар и косвено доказателство по своята правна природа, също допринася
за доказване факта на предаването на заемната сума, доколкото по този начин се установява,
че към 29.01.2020г. заемодателят е разполагал с достатъчно парични средства, с които да
може се разпорежда.
Ответницата, от своя страна, не е ангажирала относими доказателства пред първата
инстанция в подкрепа на своите правоизключващи възражения за неоснователност на
ищцовата претенция, изложени в отговора на исковата молба и поддържани в проведеното
пред районния съд открито съдебно заседание.
По изложените съображения, правилно първоинстанционният съд приел за доказано
съществуването на сключен между страните неформален договор за заем, по силата на
който ответницата дължи на ищеца връщане на заетата сума в размер на 5000 лева. В този
смисъл решението на районния съд в обжалваната му част е правилно и като такова, следва
да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК, на въззиваемата страна следва
да бъдат присъдени разноските по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 600
лева, за заплащането на които по делото са представени доказателства.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната му част Решение №122/01.03.2022г., постановено по
4
гр.д. №1575/2021г. по описа на РС- Хасково.
ОСЪЖДА Р. В. Н. ЕГН ********** от **** да заплати на С. М. В. ЕГН ********** от
***** сумата от 600 /шестстотин/ лева, представляващи разноски по делото пред въззивната
инстанция за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5