Р Е Ш Е Н И Е № .....
гр. Враца, 26 октомври 2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВРАЧАНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, четвърти граждански състав, в публично заседание на 27.09.2018 г. в състав:
Районен съдия: Иван Иванов
при участието на секретаря Мария Богданова
като разгледа докладваното от съдия Иванов
гражданско дело № 1368 по описа за 2018 г. на Врачанския районен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и
следващите от ГПК.
Образувано е по искова молба на „Пърсънъл Файнанс България“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр. София, ************* срещу
Г.К.Г. с ЕГН ********** ***.
В същата се твърди, че между ищеца „Пърсънъл Файнанс България“ АД и
ответницата Г.Г. съществува валидно облигационно отношение въз основа на
индивидуален договор за потребителски кредит № 8059 от 14.06.2017 г. и
Общи условия към индивидуалните договори за паричен заем на „Пърсънъл Файнанс България“ АД, в изпълнение на което „Пърсънъл Файнанс България“ АД е предоставило на ответницата потребителски
кредит в размер на 1 500,00 лева. Сочи се, че с полагането на подписа си ответницата е
удостоверила, че е получила изцяло заемната сума. Поддържа се, че съгласно
договора за потребителски кредит ответницата се е задължила да върне кредита,
заедно с добавка (договорна лихва), на 32 равни седмични погасителни вноски,
всяка в размер на 53,22 лв., като падежът на първата седмична погасителна
вноска е 26.06.2017 г., а падежът на всяка следваща погасителна вноска е ден
понеделник от съответната седмица, следваща падежа на първата погасителна
вноска.
Поддържа се също, че изискуемостта на
задължението в размер на 1 660,00 лв. по горепосочения договор за кредит е
била настъпила към датата на подаване на
заявление по чл. 417 от ГПК – 20.10.2017 г., както и че е налице и към датата
на подаване на исковата молба – 30.03.2018 г.
Поради неизпълнението на ответника, на
20.10.2017 г. ищецът подал срещу ответника заявление по чл. 417 от ГПК за
сумата по записа на заповед от 14.06.2017 г., било образувано ч. гр. дело № 4949/2017 г. на
Врачански районен съд, като с разпореждане по същото съдът уважил заявлението и
издал заповед № 3391 от 24.10.2017 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от
същата дата. Заповедта за изпълнение е
връчена на ответницата по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, чрез залепване на
уведомление на постоянния й и настоящ адрес, а съгласно изисканата в
изпълнителното производство – изпълнително дело № 1004/2017 г. по описа на
Съдебно-изпълнителна служба при Врачански районен съд справка от ТД на НАП-Велико
Търново, офис Враца ответницата няма действащи трудови договори, поради което е
предявен настоящия иск.
Искането към съда е да признае за установено по отношение
на ответницата, че дължи на ищеца сумата 1 660,00 лв. – част от цялото
задължение в размер на 2 739,00 лв., дължимо по запис на заповед от
14.06.2017 г., платим на предявяване и предявен на 05.10.2017 г., като за
цялото задължение по записа на заповед е издадена заповед № 3391 от 24.10.2017
г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК
по ч. гр. дело № 4949/2017 г. на Врачански районен съд. Претендира разноски както по исковото, така и по заповедното
производство.
С определение от съдебно заседание,
проведено на 27.09.2018 г. съдът на основание чл. 214 от ГПК допусна изменение
на размера на предявения иск, като същият се счита предявен за сумата 1 630,22
лева.
Предявения иск е с правно основание
чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл. 79 и чл. 86 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и чл. 505 от Търговския закон
(ТЗ).
Ответникът Г.К.Г., чрез особения си представител по чл. 47,
ал. 6 от ГПК адв. В.Л., е подала писмен
отговор в срока и по реда на чл. 131 от ГПК, с който оспорва исковете по
основание и размер по следните съображения: Не са спазени изискванията на чл.
11 от Закона за потребителския кредит ЗПК), тъй като ответницата не е била
запозната с преддоговорната информация под формата на стандартен европейски
формуляр; процесният индивидуален
договор за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи по смисъла на с чл. 143, т. 5 и чл. 147,
ал. 1 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), които се явяват нищожни поради противоречие със закона –
чл. 26, ал. 1, хипотеза първа от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД); в процесния индивидуален договор за потребителски
кредит са уговорени необосновано високи обезщетения, в противоречие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 1-7, т. 9, т. 11 и ал. 2 от ЗПК; уговорените
годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 41% и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 47,81% противоречат на
добрите нрави – чл. 26, ал. 1, хипотеза трета от ЗЗД, което води до
нееквивалентност на насрещните престации, неприложимост на разпоредбата на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД и съответно до нищожност на целия договор, а не само до
нищожност на уговорките за ГЛП и ГПР. В подкрепа на твърдението за
неприложимост на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД се сочи, че уговорките за
ГЛП и ГПР са задължителни реквизити на договора за потребителски кредит
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК и следователно нищожността им влече
нищожност на целия договор.
В заповедното производство-ч. гр. дело
№ 4949/2017 г. на Врачанския районен съд липсва подадено от длъжника Г.Г. възражение по чл. 414 от ГПК, тъй като исковата молба
по настоящото дело е подадена на основание чл.
415, ал. 1, т. 2 от ГПК-след залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК
на постоянния и настоящ адрес на длъжника.
Съдът, като взе предвид представените по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и исканията и
възраженията на страните, приема за установено следното:
От фактическа страна.
По приложеното ч. гр. дело № 4949/2017 г. на Врачански
районен съд се съдържа в оригинал запис на заповед от 14.06.2017 г., платим на
предявяване и предявен на 05.10.2017 г., с който ответницата се е задължила да
заплати на ищцовото дружество сумата от 2 739,00 лв.
Горепосоченият запис на заповед съдържа императивно
установените в чл. 535 от ТЗ реквизити: наименованието „запис на заповед“,
както в заглавието, така и в самия текст, безусловно задължение за плащане на
конкретно посочена сума, падеж-на предявяване, място на издаване-гр. Враца,
място на плащане-гр. София, отразена е датата на издаване, положен е подпис на
издателя и същият, както и поемателят са надлежно индивидуализирани. Видно от
отбелязването върху ценната книга, същата е предявена на издателя на 05.10.2017
г. По тези съображения съдът приема, че записът на заповед е редовен от
формална страна.
Представен е индивидуален договор за паричен заем №
8059/21484 от 14.06.2017 г. между страните и Общи условия на ищцовото дружество
към индивидуалните договори за паричен заем, видно от които ответницата Г.Г. е
получила кредит от ищеца „Пърсънъл Файнанс България“ АД в размер на 1 500,00
лева. Съгласно уговореното
в договора ответницата е следвало да заплати общата крайна сума по кредита,
включително договорната лихва, на кредитополучателя на 32 равни седмични
вноски в размер на 53,22 лв. всяка с първа падежна дата-26.06.2017 г. и с падежна дата на
всяка следваща седмична вноска – ден понеделник на съответната седмица,
следваща първата падежна дата. По този начин, съгласно договора, страните са
уговорили ответницата да върне на заемодателя сума в общ размер на
1 703,04 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема – 41 % и
годишен процент на разходите на заема – 47,91 %. На основание чл. 3, ал.
1 от сключения договор, при забави по предоставения заем в общ размер над 42
календарни дни заемателят дължи на заемодателя направените разходи за изпращането
на напомнителни писма, телефонни обаждания, лични посещения и др., без да е
посочен техния размер, като единствено е посочено, че се заплащат еднократно и
не могат да надвишават размера на една погасителна вноска, в конкретния случай
53,22 лв. На основание чл. 3, ал. 1 от на ответника е начислена такса разходи
за събиране на вземането в размер на 53,22 лв. Според чл. 6, ал. 1 от договора
заемателят е поела задължение в тридневен срок от подписването да предостави на
заемодателя обезпечение чрез поръчителство от физическо лице, което да отговоря
на следните изисквания: да е навършило 25 години; да има минимален осигурителен
доход в размер на 2 000,00 лв.; да има валидно трудово правоотношение от
поне 9 месеца; да няма неплатени осигуровки за последните 2 изтекли календарни
години; при наличие на задължения към други финансови институции, кредитната му
история в Централния кредитен регистър към Българската народна банка кредитната
му история за 1 година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“. В чл.
4, ал. 2 от договора е предвидена и възможност за обезпечаване на задължението
по договора чрез издаване на запис на заповед или менителница от
заемополучателя. При неизпълнение на
задължението за обезпечаване по чл. 6, ал. 1 от договора, в ал. 4 от същия текст е предвидено, че
кредиторът има право да начисли неустойка за неизпълнение в размер на 952,95
лв., която се разсрочва на равни части, като всяка част е платима на
съответната падежна дата.
По делото е изслушана и приета съдебно-счетоводна
експертиза, вещото лице по която дава заключение, че при съобразяване на
изготвения и подписан погасителен план (приложение 1 към договора), процесният
потребителски кредит е обслужван редовно до 09.10.2017 г., когато извършено
внасяне в брой на сумата 83,00 лв., с която е погасена вноска № 13 по
погасителния план. Общите погашения по договора, извършени от ответницата,
възлизат на сумата 1 079,00 лв., която при разпределяне съгласно
използваната от ищеца поредност (неустойка по чл. 6, ал. 4 от договора,
договорна лихва, главница), е достатъчна за покриване на неустойка в размер на 387,14 лв., договорна
лихва в размер на 127,54 лв. и главница в размер на 564,32 лв. Размерът на
дълга по процесния договор както към датата на подаване на заявление по чл. 417
от ГПК-20.10.2017 г., така и към датата на изготвяне на експертизата, е в
размер на 1 630,22 лв., в това число главница-935,68 лв., договорна
лихва-75,50 лв., неустойка-565,82 лв. и разходи съгласно чл. 3 от договора
53,22 лв.
Заключението на съдебно-счетоводната експертиза е оспорено
от особения представител на ответницата адв. В.Л., без да е поискана повторна
или допълнителна експертиза.
От правна страна.
В производството по чл. 422 от ГПК съдът е длъжен да
установи дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение. С т. 17
от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 год. на Върховния касационен съд по тълк. дело № 4/2013 г. е прието,
че предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК е
съществуване на вземането, основано на запис на заповед. При въведени от
страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед,
на изследване подлежи и каузалното правоотношение, като всяка от страните
доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията, и са
обуславящи за претендираното, съответно отричано право – за съществуването или
несъществуването на вземането по записа
на заповед. В това производство ищецът –
кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването
на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение.
Съгласно Решение № 102/ 23.07.2014 г. по търг. дело № 2680/2013 г., І т.о. на Върховния
касационен съд, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, въпреки, че при направено
възражение или твърдение, основани на каузално правоотношение, по повод или във връзка с
което е издаден записът на заповед, това правоотношение подлежи на изследване
от съда, доколкото относителното възражение би имало за последица погасяване на
вземането по записа на заповед, с навеждането им по установителния иск за
вземането по менителничния ефект не се упражнява право на иск за вземането по
каузалното правоотношение, което е отделно от правото по абстрактната сделка.
В процесния случай установителният иск по чл. 422 от ГПК е
предявен след издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по
приложеното ч. гр. дело № 4949/2017 г. Твърдение за наличие на каузално
правоотношение е въведено от ищеца още исковата молба, където е посочено, че процесният
запис на заповед от 14.06.2017 г. обезпечава вземанията на ищеца към
ответницата по индивидуален договор за паричен заем № 8059/21484 от 14.06.2017
г.
Видно от съдържанието на записа на заповед от 14.06.2017
г., същият е платим на предявяване и е предявен на издателя на 05.10.2017 г.
Приложеното ч. гр. дело № 4949/2017 г. на Врачански районен съд е образувано на
20.10.2017 г., поради което съдът приема, че падежът на претендираното вземане
е настъпил преди подаването на заявление по чл. 417 от ГПК.
От представените индивидуален договор за паричен заем №
8059/21484 от 14.06.2017 г. и Общи условия се установява възникването на
облигационна връзка между страните, както и факта на предаване на заемната сума
от заемодателя на заемателя (договорът служи като разписка).
Видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
което съдът възприема като компетентно, обективно и пълно, заемателят е
изпълнила поетото по договора задължение частично, като към момента на подаване
на заявлението по чл. 417 от ГПК и към момента на приключване на съдебното
дирене по делото в съда е направила погасителни вноски по договора за кредит в
общ размер на 1 079,00 лв.
По отношение на наведеното от особения представител на
ответницата възражение за наличие на нищожност по смисъла на чл. 26, ал.1 от ЗЗД и неравноправност по смисъла на ЗЗП на уговорки в договора за паричен заем,
съдът намира следното:
Противоречието със закона, като основание за нищожност по
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, е противоречие не със закона изобщо, а с конкретна и нещо
повече - императивна правна норма. От своя страна не всяко противоречие със
закона е основание за нищожност, а само в случаите, в които предметът на
сделката е незаконен или когато основанието й противоречи на закона.
Противоречие със закона е налице и когато има противоречие с правен принцип,
който макар и да не e изрично формулиран, е въплътен в
много отделни правни норми и е част от действащата правна система.
Към момента на сключване на процесния договор е действал
Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в редакцията си
към ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.), който урежда особени изисквания за
предоставяне на потребителски кредит, както и Закона за защита на потребителите
(обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в редакция към ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 г.),
който урежда защита на особена категория длъжници. Процесния договор попада в
обхвата на регулация на тези два закона, поради което и всички техни
предписания го обвързват. Относно
изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит намират приложение
разпоредбите на чл. 10-12 и чл. 24 от ЗПК.
Разпоредбата на чл. 10-12 от поставят определени изисквания
към съдържанието на договора за потребителски кредит, които са задължителни, а
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, съобразно чл. 22 от ЗПК. В конкретния
случай, представеният индивидуален
договор за паричен заем № 8059/21484 от 14.06.2017 г. между страните има
необходимото съдържание съобразно сочените разпоредби.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК в приложимата му, действала
към датата на сключване на процесния договор редакция, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Видно от съдържанието на договора за кредит, ГПР по него е
в размер на 47,91 %, а ГЛП е 41,00 %, при допускане, че няма да бъдат начислени
неустойка по чл. 6, ал. 4 и разходи по чл. 3.
Към датата на
сключването на договора и анекса следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена
в разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите
нрави.
В правната
доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се
нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на
Върховния касационен съд (решение № 4/2009 г. по търг. дело № 395/2008 г.,
решение № 1270/2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., определение № 877 по търг. дело
№ 662/2012 г. и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските
и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа
на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка,
нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите
правила на ЗЗД също намират приложение – чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката
на Върховния касационен съд преценката дали е нарушен някой от посочените
основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се
даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В случая по
процесния договор за потребителски кредит на ответницата е предоставена в заем
сума от 1 500,00 лв., при уговорен ГЛП в размер на 41,00 % и ГПР в размер
на 47,91 %. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената
парична сума. Към датата на сключване на процесния договор са приети
разпоредбите на ал. 4 и
ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в
договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения между
страните ГПР от 47,91 % не надхвърля петкратно размерa на законния такъв за
времето на сключване на договора от 10,00 %, при определения от БНБ основен
лихвен процент /0 %/ и 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на договора
за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на
възнаградителната лихва. При положение обаче, че става дума за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се
ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният
размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното
би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно
се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва). В тази насока: решение № 906 от 30.12. 2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., II г.о.; решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г.,
II г.о., решение № 378 от 18.05.2006 г. на по гр. дело №315/2005 г., II г. о. Следователно при преценка съответствието на спорната
договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението
между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.
Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се
прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната
лихва е 10,00%. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна
лихва в размер на 41,00 % годишно е повече от четирикратно по-висок от размера
на законната лихва. С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи
на добрите нрави и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ищеца.
Следва също да се има предвид, че съгласно съдържанието на
договора, същият е сключен по предложение, направено от заемателя, което е
приложено по делото, а в уводната част от договора заемателят е удостоверила,
че е запозната предварително с всички условия по договора и й е предоставен
стандартен европейски формуляр за потребителски кредит, от което обаче не може
да се направи извод, че й е дадена възможност да влияе върху съдържанието им.
Ищецът, в чиято доказателствена тежест беше това
обстоятелство, не ангажира доказателства, от които да се установи, че
уговорките по договора за потребителски кредит са постигнати в момента на
сключването на договора и че ответницата е имала възможност да влияе върху
съдържанието им, поради което съдът счита, че горепосочените
уговорки не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително,
представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, заемятелят
като потребител не е имала възможност да влияе върху съдържанието им. Съдът намира също, че въпросните клаузи са сключени
в условията на неравнопоснавеност.
Става дума за договор за потребителски кредит, като при установяване
на неравноправни клаузи в същия, водещи до недействителност, съдът е длъжен да
не ги прилага, но не е овластен да изменя съдържанието им – по аргумент от чл.
6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Като основателно следва да се приеме и възражението на
особения представител на ответницата, свързано с нищожност на клаузата относно
предвидената в чл. 6, ал. 4 от договора неустойка, поради противоречието и с
добрите нрави.
Според чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно
да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.
Според чл. 6, ал. 4 от договора неустойката е дължима не
при забава на задължението, а при неизпълнение на задължението да се предостави
обезпечение на кредитодателя, чрез осигуряване на поръчител. От начина по който
е уредено в чл. 6, ал. 1-3 задължението на кредитополучателя, особено това
отнасящо се до осигуряване на поръчител, може да се обоснове извод, че
изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, тъй
като изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът
не би могъл да получи в определения тридневен срок информация. Такива са
например изискванията свързани с кредитната история на поръчителя и данните за
това има ли сключени други кредити. Тази информация заемателят би могъл да
получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по
занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на
сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя,
съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че уговорката
за неустойка е предвидена по начин, който да възпрепятстува длъжника да я
изпълни. По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на
неустойката предвидена в чл. 6, ал. 4 от договора. В тази насока съдът съобрази
и обстоятелството, че записът на заповед и договорът за потребителски кредит са
подписани на една и съща дата – 14.06.2017 г., а сумата по записа на заповед
представлява сбор от сумата-общ размер на всички плащания по договора и
сумата-размер на неустойката по чл. 6, ал. 4 от договора, т.е. обезпечението е
предоставено при допускане, че ще бъде начислена и неустойка. Съдът намира, че
поради тези особености на договора, уговорката за неустойка е уговорена в
отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна
поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В този
смисъл: Тълкувателно решение № 1/2009 г. на Върховния касационен съд, ОСТК.
По отношение на претендираните на основание чл. 3, ал. 1 от
сключения договор разходи за изпращането на напомнителни писма, телефонни
обаждания, лични посещения и др., съдът констатира, че техният размер не е нито
определен, нито определяем, поради което искът се явява неоснователен и
недоказан относно тези разходи.
При съобразяване, че единственото дължимо от ответницата на
ищеца вземане е това за главница по предоставения потребителски кредит –
аргумент от чл. 23 от ЗПК, както и извършеното погашение в общ размер от
1 079,00 лв., установено безспорно от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, предявеният иск се явява основателен и доказан само до размера от 421,00
лв.-главница, а за разликата до пълния предявен размер от 1 630,22 лв.
искът подлежи на отхвърляне.
По разноските:
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и съгласно задължителното разрешение, дадено с
т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГКТ на
Върховния касационен съд, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на
ищеца направените разноски по заповедното производство за държавна такса в
размер на 8,42 лв., както и направените
в исковото производство
разноски за държавна такса, внесен депозит за особен представител,
внесен депозит за вещо лице и платено
(видно от представеното платежно нареждане) адвокатско възнаграждение в размер на 241,29 лв.,
съразмерно с уважената част от исковете.
Ответницата
не е представила доказателства за направени разноски, поради което съдът не й
присъжда такива.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
Р
Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК по отношение на Г.К.Г. с ЕГН ********** ***, че дължи на „Пърсънъл Файнанс България“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ************* сумата 421,00 лева – главница по запис на заповед от 14.06.2017 г., платим на предявяване и предявен на 05.10.2017 г., ведно със законната лихва от 20.10.2017 г., за която сума е издадена заповед № 3391 от 24.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 4949/2017 г. на Врачански районен съд, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422 от ГПК, както следва: за разликата от 421,00 лв. до 1 500,00 лв. като неоснователен-погасен чрез плащане, а за разликата от 1 500,00 лв. до 1 630,22 лв. като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основане чл. 78,
ал. 1 от ГПК Г.К.Г. с ЕГН ********** *** да заплати на „Пърсънъл Файнанс България“ АД с
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ************* сумата 8,42
лева-направени по ч. гр. дело № 4949/2017 г. на Врачански районен
съд разноски за държавна такса, както и сумата 241,29 лева-направени по гр. дело № 1368/2018 г. на Врачански
районен съд разноски за държавна такса, депозит за особен представител, депозит
за вещо лице и адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от
исковете.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Врачански окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: