Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ …………../ 15.04.2021 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари през  2021 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ :   СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   1339  по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 185225 от 06.08.2019г., постановено по гр.д. № 56301/2018 г. на СРС,145 състав, е признато за установено, че „Г.Ф.Б.“ ЕООД дължи на „Т.А.“ ЕООД, следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от 05.02.2018 г. по ч.гр.д. № 3246/2018 г. по описа на СРС, 145 състав: сумата 6899.15 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за извършване на услуги с комбиниран багер и валяк, както и доставка на чакъл, минералбетон и пясък за обект „Капково напояване“ в с. Златар, за което са издадени фактури № **********/13.06.16 г., № **********/20.06.16 г.; № **********/26.06.16 г.; №**********/29.06.16 г.; №**********/27.07.2016 г., ведно със законната лихва от 16.01.2018 г. г. до окончателното изплащане; сумата 1094.87 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 14.06.2016 г. до 15.01.2018 г., като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 1097.95 лв. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по исканията на страните за разноски, като е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца , сумата от 171.95 лв., представляваща разноски в исковото производство, както и сумата от 669.68 лв., представляваща разноски в заповедното производство по съразмерност, и съответно ищеца да заплати на ответника сумата 0.23 лв., разноски по производството по съразмерност във връзка с отхвърлената част от акцесорния иск.

С определение № 292676 от 04.12.2019 г. по същото дело, постановено по чл.248 от ГПК, е оставена без уважение молбата на ищеца „Т.А.“ ЕООД за изменение на постановеното по делото решение от 06.08.2019 г., в частта за разноските.

Решението по същество е обжалвано от ответното дружество „Г.Ф.Б.“ ЕООД чрез пълномощник адв.Зоя О., в частите, в които исковете са уважени, с искане за отмяната му в тези части и отхвърляне на исковете. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и необоснованост при преценка на събраните доказателства. Оспорва исковете да са доказани само въз основа на осчетоводяване на процесните фактури при ответника. Оспорва ищецът да е доказал в процеса, че е изпълнил качествено възложената му работа и че доставените от него материали са отговаряли на поръчаното качество и количество, възразява, че ответникът не е приемал работата.

            Въззиваемата страна – ищец „Т.А.“ ЕООД чрез пълномощник адв.И.Т., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци. Моли  жалбата да се остави без уважение, претендира разноски за въззивната инстанция по списък по чл.80 от ГПК.

            От страна на ищеца „Т.А.“ ЕООД чрез пълномощник адв.И.Т., е постъпила частна жалба срещу определението по чл.248 от ГПК, с искане то да бъде отменено и молбата на ищеца по чл.248 от ГПК да се уважи, тъй като направеният разход за 950 лв. адвокатско възнаграждение е доказано да е направен с представеният списък по чл.80 от ГПК и РКО от 21.08.2018 г.

            Не е постъпил отговор по частната жалба от ответното дружество.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Съобразно твърденията по исковата молба и отговора на ответника по чл.131 от ГПК, между страните не се спори, че между тях е съществувало търговско отношение по смесен договор за продажба на родово определени вещи и услуга/изработка, по силата на който ответникът е възложил, а ищецът се е задължил да извърши услуги с  комбиниран багер и валяк -, както и доставка на чакъл, минералбетон и пясък за обект „Капково напояване“ в с. Златар, срещу което ответникът е поел задължение да му заплати възнаграждение. Не се спори и се подкрепя от събраните писмени доказателства, че за извършената работа ищецът е издал следните фактури - фактура № **********/13.06.16 г. на стойност 1530 лв. с ДДС, фактура № **********/20.06.16 г. на стойност 1989 лв. с ДДС; фактура № **********/26.06.16 г. на стойност 2679.90 лв.; фактура №**********/29.06.16 г. на стойност 440 лв. с ДДС и фактура №**********/27.07.2016 г. на стойност 260.25 лв. с ДДС.

Ответникът признава обстоятелството, че за процесните искови претенции за главница е осчетоводил и е отчел издадените от ищеца горепосочени фактури, но оспорва тази счетоводна дейност да обвързва дружеството за плащане на сумите по тези фактури, тъй като възразява, че както възложената работа, така и доставената стока не са отговаряли на уговореното качество и количество, т.е. възразява за недостатъци на стоката и на работата, също и оспорва да е приел работата.

При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции. Не се установи нарушение на приложими императивни материално правни норми.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

За да уважи предявения иск за дължимост на сумата за главница изцяло, и за лихва за забава-частично, първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е доказал плащане на цената на горепосочените фактури в срок, като е приел, въз основа на направеното от ответника признание за осчетоводяване на процесните фактури и утвърдената съдебна практика /част цитирана в решението/, че това признание представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, както е и признание за приемане на работа и за надлежно извършена доставка, от друга страна, за което се дължи насрещно възнаграждение по аргумент  от чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 327 ТЗ, и поради неплащането му в срок, считано от датата, следваща датата на издаване на всяка от процесиите фактури, дължи и лихва за забава, определена по размер по реда на чл.162 от ГПК от съда. Приел е още, че възражението за недостатъци е останало недоказано в процеса.

Изложените в обжалваното решение  констатации и правни изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги повтаря.  

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Решаващият извод за приемане на работата и на стоката е основан на посочена в решението трайна практика на ВКС по тълкуването и прилагането на материалния закон за наличието на валидно облигационно отношение между страните и изпълнение на задължението на ишеца, респ. приемането на работата от ответника, чрез направените счетоводни записвания на данъчна фактура при двете страни и отчитане на същите. Първоинстанционният съд е направил пълен анализ на събраните доказателства-писмени и гласни, и на направеното от страна на ответника признание на факти с правно значение за спора, установил точно релевантните за предмета на спора факти, след което е приложил точно и материалния закон.

Извършените счетоводни записвания на процесните фактури при ответното дружество, съгласно и посочената в обжалваното решение съдебна практика, представлява признание на факта на договора, съдържанието му, наличие на задължение за посочения във фактурите размер, приемане на стоката/работата, при което оплакванията по жалбата за липсата на други доказателства за сключване на договора, неговото изпълнение и приемане на работата, се явяват неоснователни. Възражението на ответното дружество за некачествено изпълнение също е останало недоказано в процеса, като ответникът не е ангажирал допуснатите му за това оспорване гласни доказателства чрез разпит на свидетели, нито е ангажирал други доказателства, то които да се установи, че ответникът е възразил за некачествено изпълнение след извършване на работата или при получаване на стоката. Така ответникът следва да понесе последиците от процесуалното си бездействие по доказване на възражението си.Ето защо искът за установяване, че ответникът дължи сумата по процесните фактури, е основателен и доказан, доколкото до приключване на устните прения не се установи сумата по тях  да е заплатена от ответника, като същият дължи и лихва за забава поради неплащане в срок, като по отношение размера на главницата и лихвата за забава няма конкретни оплаквания с въззивната жалба.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди, вкл. в частта за разноските, определени според изхода на спора.

По частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК

Частната жалба е неоснователна. Правилно първоинстанционният съд не е уважил молбата на ищеца да присъди в негова полза и 950 лв. адвокатско възнаграждение и разноски, направени извън съдебния процес 5,95 лв. за пощенски и копирни услуги. Въззивният съд споделя изцяло изложените мотиви за това в обжалваното определение  и препраща към тях съгласно чл.272, вр. чл.278, ал.4 от ГПК.  В представения до приключване на устните прения пред СРС договор за правна защита на ищеца с адв.Т. само е уговорен размера на адвокатското възнаграждение, но не е посочен нито начин на плащане, нито е удостоверено с характер на разписка в този договор, че така уговореното възнаграждение от 950 лв. е и платено по смисъла на т.1 от ТР №. 682013 г.  по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Пълномощникът на ответната страна адв.О. е направила своевременно възражение за недоказване на плащане на разноските за адв. възнаграждение при представяне на списъка по чл.80 от ГПК пред СРС, при което ищецът е следвало да докаже, че това възнаграждение е било платено. Едва с молбата си по чл.248 от ГПК ищецът ангажира доказателство за плащане на сумата с РКО № 013  от 21.08.2018 г., но това доказателство като преклудирано- представено след приключване на устните прения, не може да се взема предвид от нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд. По отношение на другите търсени разходи - за пощенски и копирни услуги, същите не са разноски в процеса съгласно ГПК и за тях загубилата спора ответна страна не дължи възстановяване. К, за които да се дължи възстановяване от загубилата страна, и молбата й в тази част е неосновмателна.

 

По разноските за въззивната инстанция: Въззивникът-ответник няма искане за разноски за въззивната инстанция, а дори и да имаше такова искане, няма право на възстановяване на разноски с оглед изхода на спора.

Въззиваемата страна-ищец  има право на разноски по чл.78, ал.3 от ГПК, съобразно и направеното искане  за въззивната инстанция по списъка по чл.80 от ГПК  за заплатено адв.възнаграждение в размер от 950 лв., плащането удостоверено в брой с приетия договор за правна защита от 10.02.2021 г. и при липсата на възражение от насрещната страна, вкл. и липса на такова по чл.78, ал.5 от ГПК. Другия искът разход от 2,10 лв. за пощенска услуга за изпращане по пощата на отговор на въззивната жалба не се дължи възстановяване от въззивника-ищец, защото изпращането по пощата е по волята на страната и не представлява необходима разноски по водене на делото или събиране на доказателства.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :       

           

ПОТВЪРЖДАВА решение № 185225 от 06.08.2019г. в обжалваните части, също и определение № 292676 от 04.12.2019 г. по чл.248 от ГПК, двата съдебни акта постановено по гр.д. № 56301/2018 г. на СРС,145 състав.

ОСЪЖДА „Г.Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „Т.А.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, и със съдебен адрес ***, an. 1, на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата  950лв. разноски за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                          2.