Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 03.12.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осми юли през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4466 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 11551 от 14.01.2019 год., постановено по гр.дeло № 75139/2016 г. на СРС, ІІІ ГО, 155 състав, е осъден И.М.Б., с
ЕГН **********,***00, да заплати на „ Б.Т.Б.“ ЕООД, с ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление:***, партер, представлявано от управителя Г.Т.С., на
основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 13200
лв./ тринадесет хиляди и двеста лева/, получена от ответника без правно
основание с банков превод на 19.05.2016 г., сумата от 135,67 лв./ сто тридесет
и пет лева, и шестдесет и седем стотинки/, представляваща лихва за периода от
15.11.2016 г. до 21.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от предявяване на исковата претенция-22.12.2016 г. до окончателното
изплащане, а на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1462,91 лв./ хиляда
четиристотин шестдесет и два лева, и деветдесет и една стотинки/,
представляваща направени по делото разноски, и на основание чл.81 във връзка с
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 439,52 лв./ четиристотин тридесет и девет лева, и
петдесет и две стотинки/, представляваща разноски в обезпечителното
производство по гр.дело № 67014/2016 г. по описа на СРС, 143 състав, като е
отхвърлена исковата претенция за лихва за забава за сумата над 135,67 лв. до
първоначално претендирания размер от 150,35 лв./ сто и петдесет лева, и
тридесет и пет стотинки/ и за периода от 12.11.2016 г. до 14.11.2016 г. С
решението на съда е осъдено „ Б.Т.Б.“ ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление:***, партер, представлявано от управителя Г.Т.С., да заплати по
сметка на Софийския районен съд, на основание чл.77 от ГПК сумата от 43,99 лв./
четиридесет и три лева, и деветдесет и девет стотинки/, представляваща дължима
държавна такса.
Срещу
решението на СРС, 155 с-в е постъпила
въззивна жалба от И.М.Б., с искане същото да бъде отменено
изцяло, като незаконосъобразно като постановено при нарушение на
съдопроизводствените правила. В жалбата се излагат доводи, че решението е незаконосъобразно,
като постановено при съществено
нарушение на съдопризводствените правила. Въззивникът- ответник претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец „Б.Т.Б.“ ЕООД, ***, чрез пълномощника си адв.Б.С. оспорва жалбата,
по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на осъдителните искови
претенции с правно основание чл.55, ал.1 пр. 1-во от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД предявени от ищеца „ Б.Т.Б.“ ЕООД, *** срещу ответника И.М.Б.
за сумите, за които същите са уважени. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Неоснователен е изложеният във въззивната
жалба основен довод на ответника, че при постановяване на обжалваното решение
съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, тъй като е приел, че в
законоустановения срок по смисъла на чл.131 от ГПК не е постъпил отговор на
исковата молба от ответника. Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът
приема, че извода на първоинстанционния съд, относно обстоятелството, че в
срока по чл.131 от ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника по
делото е обоснован с оглед данните по делото. Видно от данните по делото, съдът
приема за безспорно установено обстоятелството, че препис от исковата молба и
приложенията към нея, е редовно връчен лично на ответника И.М.Б. на 02.02.2017
г. Налице е надлежно връчване на съобщението изпратено до ответника. В
установения срок по чл.131, ал.1 от ГПК, ответникът не е подал писмен отговор по
делото. Без значение е обстоятелството, че с определение, постановено в
публично съдебно заседание от 18.05.2017 г., първоинстанционния съд в нарушение на
процесуалните правила е разпоредил на ответника да се връчи повторно препис от
исковата молба и приложенията към нея, като му се даде срок да представи
отговор на исковата молба в 1-месечен срок, считано от 18.05.2017 г. Безспорно
е обстоятелството, че ответникът е депозирал отговор на исковата молба на
26.06.2017 год., извън установения срок по чл.131, ал.1 от ГПК. Съгласно разпоредбата
на чл.133 ГПК, когато в установения срок по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът не
подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи
възможността на упражни тези права по-късно. Разпоредбата на чл.131, ал.2 от ГПК определя реквизитите на писмения отговор на ответника, както и изисква
изчерпване на възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се
основават. От друга страна, преклудирането на процесуалните права на ответника
настъпва с изтичане на срока за отговор, но нормата на чл.133 от ГПК не въвежда
императивно правило, че възраженията на ответника срещу иска следва да се
заявят единствено под формата на писмен документ, назован отговор на исковата
молба и с необходимото съдържание по чл.131, ал.2 от ГПК. Основание за този
извод е направеното от законодателя изброяване на начините, които ответникът би
могъл да се упражни правата си, за да не настъпи преклузията по чл.133 от ГПК –
писмен отговор, становище, възражения, оспорвания, представяне на доказателства
и др. Писменият отговор представлява възможност, която внася яснота в
процесуалната позиция на ответника, но не въвежда забрана възраженията или
становищата да се заявят и съответно да се зачетат от съда и ако не отговарят
на формалните изисквания по чл.131, ал.2 от ГПК, но при спазване на срока по
чл.131, ал.1 от ГПК. В процесния случай, безспорно е, че до изтичане на преклузивния срок по чл.131, ал.1 ГПК ответникът, не е депозирал отговор на исковата молба и не е взел становище
по предявените срещу него осъдителни искове.
На
следващо място, съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати процесуални
нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното
решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят
до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения
могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния
съд, но във въззивната жалба не са направени никакви доказателствени искания. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е
направено. С оглед на което доводите на ответника за допуснати процесуални
нарушения от СРС, изложени в
депозираната от него въззивна жалба се явяват неоснователни.
С оглед на което съдът приема, че в
настоящия случай не е допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни норми
на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
На следващо място в настоящия случай, при предявен иск
с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
извършено плащане, а ответника от своя страна носи доказателствена тежест да
установи наличие на основание за същото. Следователно в доказателствена тежест
на въззивника- ответник, съобразно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК е да
установи, че са налице всички предпоставки за възникване на спорното вземане, а
именно, че е налице валидно правно основание за получаване на вземането и
същото е дължимо от въззиваемата страна- ищец. В настоящия случай, ищецът е
доказал по делото извършено плащане на сумата от 13200 лв. по банковата сметка
на ответника. Ответникът обаче, не е ангажирал доказателства по делото, че е
налице валидно правно основание за получаване на сумата от 13200 лв. , както и
че същата е дължима от въззиваемата страна- ищец. Съдът приема за безспорно
установено по делото обстоятелство, с оглед приетата, като неоспорена от страна
на ответника банкова референция издадена на 23.11.2016 год. от „УниКредит
Булбанк“ АД/ Класически филиал София Царевец- Директор на филиал, че на
19.05.2016 г. въззиваемата страна- ищец е превела сумата от 13200 лв. по банковата
сметка на въззивника- ответник. Това обстоятелство не се оспорва от страна на
ответника, но същия излага доводи, че сумата е дадена за конкретни цели. В
процесния случай, ответникът не е доказал по делото наличие на валидно правно
основание за получаване на процесната сума. Следователно получената от
въззивника- ответник процесна сума в размер на 13200 лв. се явява дадена при
начална липса на основание, тъй като към момента на самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго/ от
имуществото на ищеца в това на ответника по делото/. При това положение се
налага извода, че са налице основания в закона въззивника- ответник да върне на
ищеца получената без правно основание сума.
Изложените
по-горе съображения дават основание на съда да направи извод, че в хода на
производството по делото при доказателствена тежест за ответника, същия не е
ангажирал доказателства, от които да се установи по несъмнен начин, наличието
на предпоставки за получаване на преведената на 19.05.2016 г. от ищеца сума в
размер на 13200 лв. по негова банкова сметка, ***, че е налице валидно правно
основание за получаване на процесната сума, както и че същата е дължима на
ответника от страна на въззиваемата страна- ищец. В тази връзка предявения от ищеца
срещу ответника осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД
за заплащане на сумата от 13200 лв. се явява изцяло основателен и
доказан, и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд за посочения размер. Основателен и доказан се явява и предявения от
ищеца срещу ответника иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД
за сумата от
135,67 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за периода 15.11.2016 г.- 21.12.2016 г, като в тази част липсват
конкретни доводи в жалбата, поради което и предвид разпоредбата на чл.272 от ГПК решението и в тази част следва да бъде потвърдено.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските във въззивното
производство:
При
този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата
въззивна инстанция. С оглед изхода на
спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивникът-
ответник И.М.Б., следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна-ищец „Б.Т.Б.“ ЕООД, ***, своевременно поисканите и дължими разноски за
въззивната инстанция в размер на сумата от 930 лева – уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно договор за правна
защита и съдействие от 25.03.2019 год. като направеното от въззивника –
ответник, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от
ищеца адвокатско възнаграждение, съдът намира за неоснователно. Съдът приема,
че в настоящия случай заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е
прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. С
разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможността да бъде намалено
заплатеното от страната възнаграждение на адвокат в случаите, когато то е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Уговореното
и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция не
надвишава минимално предвидения размер, съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4
от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Въпросът за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК възниква при
възнаграждения, надхвърлящи минималния размер на адвокатските възнаграждения по
цитираната наредба, какъвто не е разглежданият случай.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11551 от 14.01.2019 год., постановено по гр.дeло № 75139/2016 г. на
СРС, ІІІ Г.О., 155 състав.
ОСЪЖДА И.М.Б., с ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на „
Б.Т.Б.“ ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, партер, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 930 лв. /деветстотин и тридесет лева/, представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.