Р Е Ш Е Н
И Е
Гр.София, 07. 07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и трети
през две хиляди двадесет и първа година
в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
При
секретаря Кристина Първанова сложи за
разглеждане
докладваното
от съдия Маркова в.гр.д.№ 13986 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20232561 от 22.10.2020 г. по гр.д.№ 70043
по описа за 2019 г. СРС, Първо ГО, 127-ми състав се:
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., да заплати на Н. Ц. Д., на основание чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 3 000 лв.,
ведно със законната лихва върху сумата от 13.06.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди вследствие на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за периода
от 11.05.2018 г. до 13.06.2019 г. за престъпление по чл. 358, ал. 1 НК, по
което ищецът е бил оправдан с влязло в сила решение по нахд № /2018 г. по описа
на СГС, НО, 15 състав, като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния предявен
размер от 15 000 лв.; ОСЪЖДА П.НА Р.Б., да заплати на Н. Ц. Д., на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 1 150 лв., ведно със законната лихва върху сумата от 13.06.2019 г.,
до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в стойността на заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение по ДП № ЗМИП /2017 г. по описа на СДВР, пр.пр. №
СП-/2017 г. по описа на СГП, и по нахд № /2018 г. по описа на СГС, НО, 15
състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата до пълния предявен размер от 1 300 лв.
Срещу така постановеното решение са
постъпили:
1-въззивна жалба на Н. Ц. Д., ищец в
производството пред СРС.
Решението се обжалва в частта, в която
претенциите на ищеца по чл. 2, ал. 1, т. 3, ЗОДОВ са отхвърлени, по отношение на неимуществените вреди за
сумата над 3000,00 лева и по отношение на имуществените вреди за сумата над
1150,00 лева. Решението се обжалва и в частта за разноските. По отношение претенцията
за неимуществени вреди се излагат доводи, че обезщетението не е справедливо,
като счита, че съобразно представените доказателства се установява
основателност на претенцията в пълен размер. Сочи, че СРС неправилно преценил
търпените от ищеца несигурност, срам и неудобство. Действително, случая не се
бил превърнал в медийна сензация, но станал достояние на колегите му в
Министерството, в което работи, което допълнително го потискало. Възразява по
отношение преценката на СРС във връзка със срока на наказателното производство.
Сочи, че поведението на ищеца в наказателното производство било безукорно,
което не можело да се каже за поведението на ответника. Счита, че срокът за
приключване на досъдебното производство не бил разумен. Освен това допуснатите
от СГП процесуални нарушения били довели за връщане на делото в досъдебна фаза
и удължаване на наказателното производство с още 4 месеца. Наред с това
забавянето на наказателното производство довело до допълнителни притеснения на
ищеца във връзка с необходимостта от удължаване на срока на разрешението му за
достъп до класифицирана информация, което било изтекло на 13.08.2019 г. Без
такова разрешение ищеца не можел да упражнява служебните си задължения и било
напълно възможно да загуби работата си дори да е оправдан по обвинението. Това
наложило спешно снабдяване със копие от съдебното решение, което да се
представи пред НСС, за да се вземе макар и с известно закъснение, нужното на
ищеца удостоверение за достъп до класифицирана информация. По отношение на имуществените вреди, се излагат доводи, че съдът
неправилно е установил прекомерност на адвокатското възнаграждение от 200,00
лева във връзка с представителството в производството за снемане на полицейска
регистрация и присъдил минималния размер от 50 лв. по Наредбата за минималните
размери на адв.възнаграждения. СРС се бил позовал на ТР № 1/2017 г. на ОСГК, но
не бил посочил какъв е обичайния размер с оглед обема и сложността на
извършената от адвоката работа. Сочи, че минималното възнаграждение в размер на
50 лв. било определено за „изготвяне на молба“ ; освен това страните не били
длъжни да уговарят адв.възнаграждение в минималния размер. В случая обема на
работа бил по-голям- освен, че адвоката бил изготвил молбата, но и трябвало да
я подаде в СДВР и впоследствие да получила заповедта за снемане на полицейската
регистрация. Следвало да се има предвид, че в пълномощното било посочено, че
адвоката е упълномощен „..да изготви и подаде до СДВР молба за снемане и
заличаване на полицейската регистрация“. Адвокатската работа била свързана и с
предварителна техническа подготовка- да се снабди със заверен препис от
оправдателното решение, постановлението за привличане на обвиняем. Затова
адв.възнаграждение в размер на 200 лв. не било нито необичайно, нито неразумно
по размер.
Иска се решението да бъде отменено в обжалваната част
и претенцията да се уважи в пълен размер. Претендират се разноски.
По въззивната жалба
не е постъпил отговор от
ответника пред СРС- Прокуратура на Република България. В течение на
производството се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на първоинстанционното решение в частта, в която ищцовите претенции
са били отхвърлени.
2-въззивна жалба от Прокуратура на Република
България, ответник в производството пред СРС, като решението на първата инстанция се обжалва в уважената
част. Излагат се доводи за несъобразяване на решението със събраните по делото
доказателства и съдебната практика на ВКС, която се цитира. Решението се
обжалва както в уважената част по отношение на неимуществените вреди, така и в
уважената част по отношение на имуществените вреди. Счита, че не са доказани предпоставките
на чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ. Решението било и необосновано. Степента на
увреждане била ниска. Освен това по отношение на ищеца не била наложена никаква
мярка за неотклонение. Преценката за справедливост по отношение на обезщетението за неимуществени вреди не била
изведена от всички конкретни обстоятелства. Сочи, че ищецът бил привречен към
наказателна отговорност на 11.05.2018 г., а на 01.06.2018 г. наказателното
производство било внесено в съда с предложение за освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание на основание чл.78 а НК. С
разпореждане от 05.07.2018 г. делото било върнато от съда на прокуратурата за
отстраняване на процесуални нарушения. На 12.10.2018 г. СГП внесла отново в СГС
постановление по реда на чл.78 а НК за освобождаване от наказателна отговорност
и за налагане на административно наказание. По образуваното анд № 4526/18 г.
СГС с решение от 08.01.2019 г. ищецът бил признат за невиновен. Решението било
протестирано от СГП и потвърдено от САС с решение от 13.06.2019 г. Ищецът бил
ангажиран с участие в наказателното производство близо 1 година. В конкретния
случай не се касаело до тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК, престъпление. Затова
счита, че обезщетението е определено в нарушение на критериите по чл.52 ЗЗД. Показанията
на свидетелите, единият от които кум на ищеца, а другия-съпругата му, следвало
да се обсъдят ведно с останалите доказателства. Сочи, че извода на СРС, че
вредите се изразяват в „уронване на престижа и доброто име в обществото“ бил
необоснован доколкото от ищеца не били ангажирани доказателства относно
оценката на обществото преди повдигането на конкретното обвинение. Прокуратурата
не била разпространявала информация за
образуваното и воденото срещу ищеца наказателно производство; нямало данни и
това производство да е станало обществено достояние. По отношение на
обезщетението за имуществени вреди се сочи, че неправилно СРС бил приел, че
Прокуратурата следва да понесе отговорността във връзка с начина на сваляне на
полицейската регистрация с участието на адвокат. Неправилно СРС бил приел, че
тази процедура е под контрола на Прокуратурата. Сочи, че извършената полицейска
регистрация не е по реда на НПК. Затова и тази претенция била неоснователна в
пълен размер. Освен това в приложеното наказателно производство имало само едно
пълномощно за сумата от 500 лв. в съдебната фаза.
Твърди се процесуално нарушение, като се сочи, че съдът
не се е произнесъл по своевременно релевираното възражение за местна подсъдност
с отговора по исковата молба пред СРС.
По отношение на възражението се уточнява пред
настоящата инстанция, че се касае до техническа грешка.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо
това претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени като недоказани и неоснователни
или при условията на евентуалност да се намали размера на обезщетението за
неимуществени вреди при съобразяване с критериите по чл.52 ЗЗД.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС-Н. Ц. Д., в който отговор се
излага становище за нейната неоснователност и правилност на постановеното
решение в частта, в която претенциите на ищеца са били уважени. Счита, че са
доказани всички предпоставки на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за уважаване на
претенциите му, вкл. причинно-следствената връзка между търпените вреди и
поведението на ответника. Правилно СРС бил кредитирал показанията на
разпитаните свидетели независимо от връзката им с ищеца. Сочи се, че
общественият отзвук от предприетото срещу ищеца наказателно преследване,
действително било ограничено до служебния му кръг, но такъв обществен отзвук
бил налице. По отношение на обезщетението за имуществени вреди се сочи, че
полицейската регистрация не се извършвала по преценка на органите на МВР, а
само в рамките на наказателното производство по което засегнатото лице било
привлечено като обвиняем; следственото действие привличане като обвиняем се
извършвало под ръководството и надзора на наблюдаващия прокурор. Затова и
извършването на полицейската регистрация и заплатеното за снемането й
адв.възнаграждение били в пряка и
причинна връзка с действията на ответника и трябвало да бъдат възмездени от
него.
По отношение възражението за местна подсъдност също намира,
че се касае до техническа грешка.
По допустимостта на въззивната
жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на
27.01.2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 20.02. 2020 г./по
пощата/.
Следователно
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице
е правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
счел,че от страна на ищеца са доказани предпоставките на чл.2, ал.1,т.3,
предл.1 ЗОДОВ- ищецът бил обвинен в извършването на престъпление, за което се
предвиждало наказание лишаване от свобода до две години или пробация, като
наказателното производство било приключило с оправдателна присъда, поради това,
че не било доказано ищецът да е извършил престъплението, за което му е било
повдигнато обвинение. Незаконността на обвинението съставлявала основание за
носене на отговорност от страна на Държавата. Анализът на събраните по делото
доказателства обосновавал несъмнен извод, че ищецът бил претърпял неимуществени
вреди, които били пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение
и подлежали на обезщетяване от ответната страна – Прокуратурата на Р България.
Относно справедливия размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД за
неимуществени вреди, СРС е посочил, че следва задължително да се съобрази тежестта
на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността
на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за
неотклонение и мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия
с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил,
и наложената мярка за неотклонение, се е отразило негативно на физическото
здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в
обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и
развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение
към претърпените морални страдания. По делото били приети удостоверения и
предписание (л. 52 - л. 55), от които се установявало, че ищецът бил
военнослужещ. Престъплението, за което му било повдигнато обвинение, се намирало
в глава дванадесета от Наказателния кодекс - "Престъпления против
отбранителната способност на Републиката, против информацията, представляваща
държавна тайна, и против чуждестранната класифицирана информация". Затова в
конкретния случай следвало да бъде отчетен характерът на обвинението с оглед
личността на ищеца и обстоятелството, че е бил военнослужещ, като именно поради
това обвинението за извършено престъпление по глава дванадесета от Наказателния
кодекс се отразило в по-голяма степен негативно върху личността му. При
определяне размера на справедливото обезщетение за претърпените неимуществени
вреди съдът е взел предвид и извършената полицейска регистрация. По
арг. от чл. 68, ал. 6, т. 3 ЗМВР полицейската
регистрация не се извършвала по преценка на органите на МВР, а само в рамките
на наказателно производство, по което съответното лице било привлечено като
обвиняем, което действие се извършвало под ръководството и надзора на
наблюдаващия прокурор и след задължително докладване делото на прокурора - чл.
219, ал. 1 НПК. В този смисъл полицейската регистрация била част от мерките,
които се предприемат срещу привлечения като обвиняем за извършено умишлено
престъпление от общ характер, поради което при приключване на производството с
влязла в сила оправдателна присъда, П.НА Р.Б. следвало да носи отговорност за
претърпените от лицето неимуществени вреди по чл. 2, ал.1 ЗОДОВ и във връзка с
извършената полицейска регистрация и изпитаното от ищеца унижение. СРС се е
позовал на константната съдебна практика, обективирана в решение № 201 от
22.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1190/2016 г., IV Г.О., определение № 1014 от
01.11.2017 г. на ВКС по гр.д. № 671/2017 г., IV Г.О., решение № 202 от
20.06.2016 г. на ВКС по гр.д. № 403/2016 г., IV Г.О., решение № 32 от
04.05.2020 г. на ВКС по гр.д. № 1517/2019 г., IV Г.О., определение № 250 от
09.03.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3972/2016 г., IV Г.О., определение № 511 от
05.06.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1154/2018 г., IV Г.О.
Въз основа на показанията на
разпитаните по делото свидетели СРС е достигнал до извода, че ищецът вследствие
на воденото наказателното производство е започнал да страда от безсъние и
високо кръвно налягане, станал неспокоен и избухлив. Опитвал се да скрие от
близките си случващото се, чувствал се обиден, със засегнато достойнство,
притеснявал се, че може да го уволнят или да му наложат някакво по-сериозно
наказание. Изпитвал срам и била засегната честта му като офицер. Същевременно
по делото не било установено и не се твърдяло ищецът да е преживял психически и
емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на
обвинение в престъпление, с изключение на изложеното по-горе във връзка с
извършената полицейска регистрация и характерът на престъплението с оглед
конкретната професия на ищеца, които обстоятелства съдът е отчел при определяне
справедливия размер на обезщетението. Престъплението, за което на ищеца било
повдигнато обвинение не било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и
производството протекло пред съда по глава двадесет и осма от НПК поради
наличието на предпоставките по чл. 78а НК, като спрямо ищеца не била взета
мярка за неотклонение. Наказателното преследване срещу ищеца продължило от
11.05.2018 г., когато му било предявено постановлението за привличане като
обвиняем, до 13.06.2019 г., когато с окончателно съдебно решение било
потвърдено оправдателното решение. С оглед критериите за разумност на срока по
чл. 6 ЕКЗПЧОС, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека,
а именно сложност на делото, поведение на подсъдимия и поведение на
компетентните органи, и като е взел предвид, че в посочения период делото било
разгледано и от две съдебни инстанции, СРС е достигнал до извода, че в
конкретния случай след привличането на ищеца като обвиняем наказателното
производство е приключило в разумен срок и процесуалните действия по него са
били извършвани ритмично.
С оглед тези си мотиви и при
съобразяване с тежестта на повдигнатото обвинение, което не се явявало „тежко“
по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, продължителността на наказателното производство,
интензивността на упражнената репресия - извършване на полицейска регистрация,
отсъствие на мярка за неотклонение, степента на засягане на емоционалния,
личния и професионалния живот на увредения, данните за личността му и характера
на повдигнатото обвинение, СРС е достигнал до извода, че в разглеждания случай
за претърпените болки и страдания от психическо естество, на ищеца следва да
бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 лв., което
според съда отговаряло на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и
който размер бил съобразен с предназначението на обезщетението да поправи
претърпяната лична болка и страдания от незаконното преследване, които били установени
по делото. Затова и предявеният иск за обезщетяване на неимуществени вреди
следвало да бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 15 000 лв. като
неоснователен.
Относно претендираните от ищеца имуществени вреди за
направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лв., от които 600 лв. в
досъдебното производство, 500 лв. в съдебна фаза и 200 лв. заплатено адвокатско
възнаграждение за снемане на полицейската регистрация и във връзка с
направеното от ответника оспорване на тази претенция като неоснователна и
прекомерна, СРС се е позовал на Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 11.12.2018
г., ОСГК на ВКС. Посочил е още,
че в Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/ не е уредена отговорността за
разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от лицето,
признато за невиновно или по отношение на което наказателното производство е
прекратено. Поради това тези разноски можели да се претендират като имуществена
вреда в производството за обезщетение на вреди от незаконосъобразно обвинение
на основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ. Тази отговорност била гражданска и се уреждала
от правилата на ЗЗД за отговорността от неизпълнение на общото задължение да не
се вреди другиму, доколкото за отговорността на държавата за причинени вреди не
били уредени особени правила в ЗОДОВ. Върховният касационен съд приемал, че при
иск по чл. 2, ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени
вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в
наказателния процес. ВКС сочел, че по отношение на отговорността за вреди от
неизпълнението на задължения с определено съдържание приложимо било правилото
на чл.83, ал. 2 ЗЗД, че длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които
кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин. При
деликтната отговорност нямало нужда от подобно правило, тъй като деликвентът
дължал обезщетение само за тези вреди, които са в причинна връзка с неговото
противоправно деяние. В случай че уговореното адвокатско възнаграждение
надвишавало съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение,
изплатеното в повече нямало за причина незаконното обвинение и не било необходима
последица от него. За платеното в повече държавата не дължала обезщетение. В
разглеждания случай минималният размер на адвокатското възнаграждение за всяка
от фазите на наказателното производство, определен съобразно чл. 12, вр. с чл.
13, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, към датата на сключване на договорите за правна защита в
досъдебното производство при предявяването на постановлението за привличане
като обвиняем и на договора в съдебна фаза, възлизал на 500 лв. Този размер се
дължал поотделно за досъдебното производство, както и за всяка инстанция от съдебното
производство, т.е. минималният размер на адвокатското възнаграждение за
процесния случай за процесуално представителство възлизал в размер на общо 1500
лв., като ищецът претендирал и бил направил разноски за наказателното
производство в размер на общо 1100 лв., които следвало да му бъдат присъдени.
По отношение на претендираното адвокатско
възнаграждение за снемане на полицейската регистрация, СРС е препратил към
горните си мотиви е и приел, че те също подлежат на обезщетение от страна на
ответника, като същевременно е намерил за основателно възражението на ответника
за прекомерност. Минималният размер на адвокатското възнаграждение за изготвяне
на молби съгласно приложимата редакция на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1 от 2004 г.
бил определен на 50 лв., като извършените от адвоката действия не се отличавали
с правна и фактическа сложност, поради което в полза на ищеца следвало да бъдат
присъдени 50 лв. от претендираните 200 лв. Така, претенцията на ищеца за
обезщетение за претърпени имуществени вреди следвало да бъде уважена за сумата
от 1150 лв. и да бъде отхвърлена за разликата над 1150 лв. до пълния предявен
размер от 1300 лв.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция споделя
мотивите на СРС поради което по арг. от чл.272 ГПК същите следва да се считат и
като мотиви на настоящето решение.
Относно отговорността на Прокуратурата:
Съгласно чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани в
случаите на обвинение в извършване на престъпление, ако
лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде
прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното
деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или
деянието е амнистирано.
По делото по безспорен начин
е установено, че ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление- на
12.02.2018 г. е било изготвено постановление за привличане на ищеца като
обвиняем по досъдебно производство № ЗМИП /2017 г. по описа на СДВР, пр.пр. №
СП-/2017 г. по описа на СГП, за престъпление по чл. 358, ал. 1 НК, което му е
било предявено на 11.05.2018 г.
На 12.10.2018 г. прокурор
при Софийска градска прокуратура е внесъл в Софийски градски съд постановление,
с което предлага ищецът Н.Д. да бъде признат за виновен в извършването на
престъпление по чл. 358, ал. 1 НК и да бъде освободен от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание поради наличието на
предпоставките по чл. 78а НК. По така внесеното постановление е било образувано
нахд № 4562/2018 г. по описа на СГС, 15 състав. С решение от 08.01.2019 г. по
посоченото дело ищецът е бил признат за невиновен и е бил оправдан по
повдигнатото обвинение. Прокурор при СГП е протестирал оправдателното решение и
с решение от 13.06.2019 г. по внахд № 376/2019 г. по описа на САС, 3 състав,
оправдателното решение е било окончателно потвърдено.
За престъплението в което
ищецът Д. е бил обвинен се предвижда наказание лишаване от свобода до две
години или пробация, като наказателното производство е приключило с
оправдателна присъда, поради това, че не било доказано ищецът да е извършил
престъплението, за което му е било повдигнато обвинение. Незаконността на
обвинението съставлявала основание за носене на отговорност от страна на
Държавата, в случая в лицето на правозащитните органи по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ – Прокуратурата на Р България.
Относно ангажиране отговорността на Прокуратурата във
връзка с полицейската регистрация:
Съгласно
чл. 68, ал. 1 и, ал. 3 ЗМВР, полицейските органи извършват полицейската
регистрация на лица, които са привлечени като обвиняеми за извършено
престъпление от общ характер, като за целите на регистрацията полицейските
органи събират за лицата личните им данни, дактилоскопират и фотографират
лицата и изземват образци за ДНК профил на лицата, а съгласно чл. 68, ал. 5 ЗМВР, когато лицето не съдейства за извършване на регистрацията, то тя се
извършва принудително. Полицейската регистрация се снема, когато е извършена в
нарушение на закона, наказателното производство е прекратено, приключило е с
влязла в сила оправдателна присъда или с освобождаване от наказателна
отговорност и налагане на административно наказание, както и когато лицето
е починало - чл. 68, ал. 5 ЗМВР. Тази уредба на полицейската регистрация
сочи, че тя не може да бъде извършена по преценка на органите на МВР, а само в
рамките на започнало от Прокуратурата наказателно преследване за извършено
престъпление. Привличането на лицата като обвиняеми за извършено престъпление
от общ характер е действие, което се извършва под ръководството и надзора на Прокуратурата
- чл. 219 НПК. Прокуратурата предава лицето на съд с внасянето на
обвинителния акт и поддържа обвинението пред съда - чл. 247, ал. 1, т. 1 НПК;
чл. 291, ал. 2, пр. І-во НПК; чл. 318, ал. 1, пр. І-во НПК или от
извършването на полицейската регистрация до снеманетой,
повдигането и поддържането на наказателното преследване е в рамките на
правомощията на Прокуратурата. Регистрацията е част от мерките, които се
предприемат срещу лицето, привлечено като обвиняем за извършено умишлено
престъпление от общ характер, поради което, когато наказателното преследване е
приключило с оправдателна присъда или с прекратяване на производството поради
това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е
престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след
като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано, П.НА Р.Б. носи отговорност по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за
претърпени вреди и от полицейска регистрация, така и в решение № 201 ОТ 22.07.2016 Г. ПО ГР.
Д. № 1190/2016 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Следователно доводът на въззивника, ответник пред СРС, че не
следва да носи отговорност за търпените в случая от ищеца, вреди, се явява
неоснователен.
Разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ предвижда,че на обезщетяване подлежат тези вреди,които са пряка и
непосредствена последица от повдигнатото обвинение,т.е. само вредите, които са
настъпили и се дължат на наличието на незаконно обвинение и не биха се
проявили,ако такова обвинение липсваше.
Пряка
причинно-следствена
връзка е налице, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/
свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината предшества
следствието и го поражда, като вредата закономерно произтича от деянието
(решение по чл. 290 ГПК, постановено по гр. д. № 3026/2008 г. на IV ГО
ВКС).
Въззивната
инстанция намира, че изводите на СРС досежно наличието на причинно-следствена
връзка между действията на Прокуратурата и търпените от ищеца вреди, е
налице:
От разпита на свидетелката Д.,
съпруга на ищеца, се установява, че по принцип ищецът бил спокойна и
неконфликтна личност, спял спокойно, но тя забелязала, че започнал да става
много често през нощта, започнал да се оплаква от високо кръвно налягане и
постоянно молел свидетелката да мери кръвното му налягане. Водел безпричинни
спорове с децата им и със съседите в блока. Преди това ищецът бил отзивчив,
помагал за всичко в блока. Един ден съседка от блока срещнала свидетелката и я
попитала дали знае защо ищецът е толкова изнервен, оплакала се, че са се
скарали и са спорели. Впоследствие ищецът споделил със свидетелката, че е
изчезнал документ от работата му и ще има дело. Чувствал се обиден, със
засегнато достойнство, че го обвиняват в нещо, за което няма вина. Последвала и
проверка от ДАНС, на ищеца били взети и отпечатъци. Ищецът бил много притеснен
от наказателното производство, отказал да отиде на почивката със съпругата си
през лятото, защото очаквал да го извикат във връзка с делото и не искал да
почива. Отказал да сподели с двете си дъщери и с майка си за случая. Преди това
не е имал здравословни проблеми, а когато започнал да страда от високо кръвно
налягане, свидетелката го накарала да отиде на преглед при личния си лекар,
който му предписал лекарство, което ищецът продължил да приема и след
приключването на делото.
По делото /пред СРС/ е
разпитан и свидетелят Д., кум на ищеца и негов колега. Двамата били работили
заедно в Министерство на земеделието към 2017 г. В посочения период свидетелят
забелязал, че ищецът е притеснен, не се обаждал и не го търсел да се виждат.
Случайно го срещнал в коридора на работа и го попитал защо е тревожен. Тогава
ищецът му споделил, че е изчезнал секретен документ от касата в отдела, в който
работи, и е притеснен, че може да го уволнят или да му наложат някакво
по-сериозно наказание. Свидетелят се опитал да го успокои, че документът не е с
някакво огромно значение, но ищецът му казал, че нервната му система се е
разбила, че не може да спи, непрекъснато повишавал тон и се карал със съпругата
и децата си. Свидетелят го подканил да отидат на почивка заедно със семействата
си, но ищецът му отказал, тъй като чакал развитието по случая. Помолил го да не
споделя с никого, дори със своята съпруга, за да не каже тя на съпругата на
ищеца. Било го срам от съпругата и децата му. Била засегната честта му като
офицер, че без да е направил нищо, може да бъде осъден. Свидетелят е разговарял
само с един колега от работното място на ищеца, който му казал, че ищецът не
бил виновен, а вината за изчезването на документа била колективна.
Следователно
доводът на въззивника, ответник пред СРС, че не е доказана
причинно-следствената връзка между действията на Прокуратурата и търпените от
ищеца Д. вреди, се явява неоснователен.
Относна
размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Действително, с оглед
указанията дадени в т.II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г понятието
"справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед това
разбиране, при определяне на размера, съдът следва да вземе предвид всички
обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени
вреди-това са продължителността на проведеното наказателно преследване,
наложените принудителни мерки за неотклонение, интензитета и продължителността
на душевните болки, страдания и неудобства с оглед тежестта и характера на
обвинението, в което пострадалият е бил незаконно обвинен. В този смисъл с
решение № 123/23.6.2013 г по гр. дело № 254/14 г на ВКС, Трето ГО, постановено
за уеднаквяване практиката на съдилищата е прието, че моралните вреди са
индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на
необходимото за преодоляването им, и че не е пряка проява на справедливост, а е
в дисхармония със справедливостта определяне на парично обезщетение по-голямо
от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди като се обсъдят всички
наведени доводи и обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер на обезщетение.
При определяне на дължимото обезщетение така също следва да се държи сметка и
за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите
обществено-икономически условия на живот.
Освен въздействието на
незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и
субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху
личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и
взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни
обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността
на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за
всеки конкретен случай. От значение е също дали престъплението визира
длъжностно качество, както и други особености в субективния състав на
престъплението (например користна цел), особено когато незаконно обвиненото
лице е заемало длъжност в държавен орган и/ или изпълняваната работа е в
публичен интерес. В тези случаи, за да прецени негативния ефект от незаконното
обвинение, съдът е длъжен да съобрази професионалните и морални изисквания към
заеманата длъжност, а с това - и начина, по който незаконното обвинение се е
отразило върху кариерното развитие на увреденото лице. Връзката на тези
конкретно проявени факти с наказателното преследване е предпоставка за
адекватното обезщетение на накърнените морални ценности.
С оглед
установеното по делото, като се отчете, че воденото наказателно производство е
започнало и приключило в разумен срок- ищецът /въззивник/ е бил привлечен като обвиняем
на 12.02.2018 г., делото пред СГС е било образувано на 05.06.2018 г., а
решението на СГС, с което Д. е бил оправдан, е потвърдено от САС с
влязло в сила решение на 13.06.2019 г.; липсата на наложена мярка за
неотклонение; повдигнати са обвинения за престъпления, които
не съставляват тежки умишлени такива /по чл.358, ал.1 НК като формата на вината е
посочена от СГП като „непредпазливост“/ въззивната инстанция не намира
определеното от първоинстанционния съд обезщетение да нарушава принципа на справедливия
размер по чл.52 ЗЗД.
С оглед критериите за
разумност на срока по чл. 6 ЕКЗПЧОС, установени в практиката на Европейския съд
по правата на човека: сложност на делото, поведение на подсъдимия и поведение
на компетентните органи, и като се има предвид, че в рамките на 1 година делото
е било разгледано и от две съдебни инстанции СГС и САС/, правилно СРС е приел,
че в конкретния случай след привличането на ищеца като обвиняем наказателното
производство е приключило в разумен срок и процесуалните действия по него са
били извършвани ритмично.
По делото са доказани твърдените от ищеца болки
и страдания:
От разпитите на свидетелите
се установи, че вследствие на воденото наказателното производство ищецът е
започнал да страда от безсъние и високо кръвно налягане, станал неспокоен и
избухлив. Опитвал се да скрие от близките си случващото се, чувствал се обиден,
със засегнато достойнство, притеснявал се, че може да го уволнят или да му
наложат някакво по-сериозно наказание. Изпитвал срам и била засегната честта му
като офицер.
При определяне на размера на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди СРС е взел предвид и характера на
обвинението с оглед личността на ищеца и обстоятелството, че е бил военнослужещ,
като именно поради това обвинението за извършено престъпление по глава
дванадесета от Наказателния кодекс се е отразило в по-голяма степен негативно
върху личността му.
Липсват данни, а и не се
твърди Прокуратурата да е разпространила информация за воденото срещу ищеца
наказателно производство, съответно за последното да са узнали голям брой хора.
Воденото срещу Д. наказателно производство не е добило медийно разпространение;
същото е останало в рамките на министерството, в което същият работи. Липсват
данни, обаче, отношението на колегите му към него да се е коренно
променило. Дори от показанията на
свидетеля Д. се установява, че повечето им колеги не са разбрали за случая.
Един негов колега е споделил със свидетеля, че Д. не е виновен за случая, а
вината била колективна.
От показанията на
разпитаните на страната на ищеца свидетели не се установява Д. да е търпял
болки и страдания във връзка с подновяването на достъпа му до класифицирана
информация.
Наред с това, видно от
намиращите се документи в производството по протеклото пред СГС наказателно
дело, Д. е полагал труд по срочен договор /л.22 от същото дело/. Липсват данни,
а и твърдения да му е отказан достъп до класифицирана информация.
При това положение воденото
срещу Д. наказателно производство не е дало сериозно
отражение върху служебното му положение.
При определяне размера на
справедливото обезщетение за претърпените неимущствени вреди съдът взе предвид
и извършената полицейска регистрация.
Затова определеното обезщетение в размер на 3 000 лв. е справедливо и е в съответствие да
поправи конкретно установените по делото лична болка и страдания от незаконното
преследване.
Доводът на Прокуратурата на
Р България за прекомерност на така присъденото обезщетение е неоснователен, тъй
като действително, се констатира, че досъдебното производство е било удължавано
нееднократно. Освен това се установява, че с разпореждане № 2306 от 05.07.2018
г. е било прекратено образуваното нахд № 2561 по описа за 2018 г. на СГС, НО,
15 състав като делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на
констатираните от съда процесуални нарушения във връзка с обвинението срещу Д..
Разпореждането е било протестирано от Прокуратурата, но е било потвърдено от
САС с определение № 519/04.10.2018 г.
От съдържащите се по делото,
вкл. нахд, данни се установява, че Д. е с чисто съдебно минало. Индиция за
добрата му репутация като офицер се съдържа и в представения достъп до
класифицирана информация, така че доводът на Прокуратурата в обратния смисъл, е
неоснователен.
Налага
се извод, че в тази му обжалвана част решението е правилно и като такова ще
следва да бъде потвърдено.
Относно
обезщетението за имуществени вреди:
Действително, в
Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/ не е уредена отговорността за разноски,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от лицето, признато за
невиновно или по отношение на което наказателното производство е прекратено.
Поради това тези разноски можели да се претендират като имуществена вреда в
производството за обезщетение на вреди от незаконосъобразно обвинение на
основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ.
Изразходваните средства за адвокатско
възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда
или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, са
имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия,
тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това
производство. Когато ответникът възрази, че изплатеното в наказателното
производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната
правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по
иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил
дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и
тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и
очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при
осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение
надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение,
изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима
последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал,
тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече
държавата не дължи обезщетение, такива са
указанията дадени с ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1
ОТ 11.12.2018 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 1/2017 Г., ОСГК НА ВКС.
В конкретния случай от ищеца
са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
200 лв. за снемане на полицейската регистрация. По делото /пред СРС/ е направеното от ответника оспорване на тази
претенция като неоснователна и прекомерна.
Когато по иск с правно основание чл.
2, ал. 1 ЗОДОВ съдът определя обезщетението за имуществени вреди,
съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-нисък от платения в наказателния
процес, той не упражнява правомощието си по чл. 78, ал. 5 ГПК, а се
произнася по предмета на предявения иск, като установява наличието или
отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната
имуществена вреда, за да определи размера на дължимото обезщетение. В този
случай съдът се произнася по предмета на предявения иск, като прилага
последиците от неполагането на дължимата грижа от пострадалия при
осъществяването на неговата защита срещу противоправното поведение на делинквента / виж горецитираното ТР/.
Настоящата инстанция споделя
констатациите и мотивите на СРС във връзка с прекомерността на
адв.възнаграждение за извършената административна услуга - снемане на полицейската регистрация.
Извършените от пълномощника на ищеца-адв.К. действия по изготвяне на молбата,
нейното подаване и получаване на съответния административен, акт, удостоверяващ
снемането на полицейската регистрация, не представляват такива от правна
сложност. Снабдяването със заверен препис от оправдателното решение,
постановлението за привличане на обвиняем са процесуални действия, които са
включени в обхвата на упълномощаването за процесуално представителство по
наказателното производство, за което СРС е присъдил пълен размер на
адв.възнаграждение за досъдебното производство и за съдебната фаза /общо в
размер на 1100 лв./.
Налага се
извод, че в тази му обжалвана част решението е правилно и като такова ще следва
да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно
и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
С оглед на това, че и двете въззивни жалби бяха приети
за неоснователно, то съдът намира, че разноски не следва да бъдат присъждани.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20232561
от 22.10.2020 г. по гр.д.№ 70043 по описа за 2019 г. СРС, Първо ГО, 127-ми
състав.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба
при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК пред ВКС на РБ в 1-месечен срок
от връчването му. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: