Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 30 октомври 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав, в открито заседание на 05.10.2020 г. в състав:
Натали ГЕНАДИЕВА
при участието
на секретаря Косачева и прокурор Въчкова, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 2531/20 г., намери за установено следното:
Упълномощеният защитник
на подсъдимия алжирски гражданин С.Р. (адв. И.А.), е подал в срока и по реда на
гл. ХХІ от НПК въззивна жалба срещу Присъда № 304279/17.12.2019 г. на СРС (НО,
99 с.), с която Р. е бил признат за виновен за извършена на 22.05.2018 г.
кражба на сумата от 2 130 лв. от владение на пострадалия С.М.Х., наказан
(на осн. чл. 194, ал.1, вр. чл. 54 НК) с 1 година и 6 месеца лишаване от
свобода (с отложено изпълнение по чл. 66 НК за срок от 3 години) и осъден да
заплати разноските по делото.
Жалбата е с искане по чл.
336, ал.1, т.2 НПК и изтъкнати в негова подкрепа аргументи за неправилна оценка
на доказателствата (обосноваване на осъждането с процесуално негодни данни,
изведени от предявения чрез оглед в съдебното следствие видеозапис от
охранителна камера), довела до грешни фактически изводи (за това, че автор на
деянието е именно подс. Р.). Тези доводи са преповторени в откритото заседание
пред СГС от встъпилия за първи път във втората инстанция служебен защитник -
адв. В. (поради изрична молба на адв. А. да бъде освободен от участие по
делото), който пледира, че присъдата почива на недостатъчни по обем и вътрешно
противоречиви косвени доказателства (поради липсата на изрядно разпознаване на
подсъдимия по време на разследването; поради невъзможност видео-техническата
експертиза еднозначно да потвърди, че заснетото лице е именно неговият
подзащитен; поради казаното от св. А., че алжирският гражданин изобщо не е бил
на местопрестъплението, а в процесното заведение тя е видяла друго лице; и
поради обстоятелството, че при обиска на Р. не са били открити банкноти,
идентични с отнетите).
Въззивното разглеждане на
делото е проведено без участие на самия подсъдим (чл. 269, ал.3, т.1 НПК). След
постановяване на първоинстанционната присъда, изготвянето на нейните мотиви и
надлежния им превод на френски език (по изрично негово желание), Р. е напуснал
заявения адрес за призоваване в гр. София, не е открит на него и не е уведомил
съда за своето актуално местонахождение. Последното не е установено и от
изготвените по делото справки от МВР и ГД“ИН“.
Прокурорът от СГП
предлага обжалваната присъда да бъде потвърдена, защото макар и да почива
(според него) на косвени доказателства, те еднопосочно разобличават подсъдимия
като автор на инкриминираната кражба.
Присъдата е правилна.
Въззивният съд не намери основания за нейната отмяна или изменение.
Дейността на първата
инстанция по установяването на фактите не страда от твърдените в
жалбата процесуални пороци. За да признае подс. Р. за извършител на деянието,
Районният съд на практика е възприел за несъмнено доказани съставомерните
обстоятелства по обвинителния акт. От своя страна, СГС не намери основания да
се отклонява от тях и в рамките на същите доказателства да „установява нови
фактически положения“ (чл. 316 НПК), защото картината на събитията е била
правилно изяснена. Малко преди 13.00 ч. на 22.05.2018 г. подс. С.Р. (роден на ***
г. в Р. Алжир), съпровождан от неустановено по делото лице от мъжки пол,
посетил ресторант „Кото“, намиращ се в гр. София, ул. „*******№*. Целенасочено
подсъдимият избрал да се настани на външната тераса на ресторанта, като седнал
на стол, намиращ се непосредствено в гръб със стола, ползван по същото време
от пострадалия по делото свидетел С.Х.–
посетител на заведението, който обядвал. На облегалката на своя стол Х. държал
сакото си, в чийто вътрешен джоб съхранявал портфейл със сумата от 2 130
лв. Подс. Р. видял това и чрез дискретни и внимателни движения успял да опипа
незабелязано сакото на Х., да бръкне във вътрешния му джоб и да извади от
портмонето горепосочената парична сума, която веднага прибрал в себе си. След
това подсъдимият и съпровождащият го мъж веднага напуснали ресторанта, без дори
да поръчат храна, а малко по-късно св. Х. установил, че парите в портфейла му
липсват и не може да заплати сметката си. Уведомил за това св. З.К.(управител на
ресторанта) и заедно прегледали записа от монтираната видеокамера, която
заснела как именно подс. Р. бърка в джоб на сакото му, а след това си тръгва от
заведението. На 24.05.2018 г. св. Х. засякъл случайно в гр. София (в района на
бул. „Витоша“) подс. Р., когото разпознал като лицето от видеозаписа, а опитите
му да го задържи, за да изясни случая, довели до възникване на спор и отвеждане
на двамата в СДВР/01 РУ.
Оплакванията във
въззивната жалба на защитника са главно за начина, по който Районният съд е
оценил доказателствата, но тях СГС възприе за неоснователни. Първата
инстанция не е изопачила съдържанието на нито един източник на информация; не е
използвала данни, събрани в разрез с процесуалните изисквания; и не е
постановила присъдата си върху предположения. Напротив – съпоставила е всички
косвени факти в една взаимно свързана верига; съобразила е забраната да придава
на конкретни доказателствени средства предварително определена сила (чл. 14,
ал.2 НПК) и отчитайки житейската логика на събитията, е обосновала, че именно
подс. Р. е извършителят на инкриминираната кражба.
Показанията на
пострадалия Х. (л.77, гръб – л. 78 от н.о.х.д.) са изключително подробни и са
били подложени на внимателна проверка и съпоставка с останалите данни по
делото. Този свидетел е бил напълно откровен, че не е директен очевидец на
самата кражба (на конкретното поведение, с което подсъдимият е пребъркал джоба
на сакото му и е взел оттам паричната сума), но е потвърдил, че е възприел
изцяло заснетия запис на събитията и именно на него е видял и запаметил лицето
на Р.. Съобщените от Х. странични факти също са улеснили доказателствената
дейност на съда, защото пострадалият е разяснил подробно времето и мястото на
случилото се; конкретния размер на съхраняваната в портфейла му сума (подкрепен
от представени в досъдебното производство документи за получаване на основната
част от нея няколко часа по-рано същия ден – 2 бр. нареждане разписка от
„Юробанк България“ АД, л. 18/19 от д.п.); спомените му за два лица, настанили
се непосредствено до неговата маса в р-т „Кото“ в инкриминирания период;
засичането на подсъдимия няколко дни по-късно в центъра на София и отвеждането
на двамата на СДВР/01 РУ, където Х.
подал две последователни жалби (от 23.05.2018 г. – л. 17 от д.п., и от
24.05.2018 г. – л. 9 от д.п.).
Начинът, по който св. Х.
е идентифицирал личността на извършителя, не търпи процесуална критика и в тази
насока оплакванията на жалбоподателя за „незаконни доказателства“ (по отношение
на приобщения видеозапис и неговия оглед в съдебно заседание) не могат да бъдат
споделени. Внимателното проследяване на събитията и хронологията на делото
потвърждава, че установените данни не са манипулирани с цел набедяване на
подсъдимия чрез неверни показания или други неправомерни способи за уличаване.
Видеозаписът, изгледан непосредствено от Х. веднага след кражбата чрез
съдействие на св. З.К.(салонен управител на ресторанта, потвърдила изцяло
казаното от пострадалия – вж. показания на л. 52, гръб – л. 53 от н.о.х.д.), е
част от делото (л.84 от д.п.) и неговият статут на „веществено доказателство“ (като
предмет, върху който има следи от престъплението – чл. 109 НПК) не може да бъде
отречен (вж. в този смисъл: р. 390/09-ІІ, 418/15-ІІІ и 123/17-І). Какво е
„незаконното“ в него, не става ясно от самата жалба, но съдържанието му на
практика възпроизвежда преки доказателства за изследваните събития (директно
относими към въпросите по чл. 102, т.1 НПК), защото на него са заснети самото
изпълнително деяние и извършителят. Следователно, неправилна е и тезата на
защитата, че данните по делото били само косвени, при това – недостатъчни за
еднопосочни изводи.
Дискусионният въпрос в случая е може ли
проведеното на 29.05.2018 г. с участие на св. Х. разпознаване на подсъдимия Р.
(л.47-48 от д.п.) да се счита за легитимно, при условие, че разпознаващият е
посочил лице, което не е наблюдавал пряко (в реално време), а посредством
технически възпроизведен видеозапис. За да обоснове авторството, първата
инстанция се е позовала в мотивите си (л.101 от н.о.х.д) на резултатите от
процесното разпознаване, но според СГС това не съставлява процесуална грешка.
Законът не въвежда ограничения за начина, по който свидетелите да са възприели
визуално лицата, които предстои впоследствие да разпознаят, а е поставил
единствено изискването при разпита преди самото посочване да са изяснени
„обстоятелствата, при които са наблюдавали лицата; както и за състоянието, в
което са се намирали при възприемането на лицето …“ (чл. 170 НПК). Тези
изисквания са били надлежно спазени, защото при всички свои разпити
пострадалият недвусмислено е пояснявал, че не е видял лично извършителя, а е
запомнил физиономията му посредством видяното от охранителния запис. Да се
твърди, че годността на действието по чл. 169-171 НПК изисква при всички
положения да е имало предварителен пряк визуален контакт („на живо“) между
разпознаващ и разпознаван, означава на практика да се придаде предварително
определена сила на конкретни доказателствени източници, в разрез със забраната
по чл. 14, ал.2 НПК. Че именно подс. С.Р.
е лицето, заснето на приобщения видеозапис, е потвърдено и от проведеното с
участие на св. Колева второ негово разпознаване (л.53-55 от д.п.), което –
макар и извършено „по снимки“, не е в разрез с процесуалните правила. Към
датата на провеждане на това действие (31.07.2018 г.) местонахождението на
подсъдимия е било неизвестно, тъй като след първоначалното му явяване пред
разследващия орган (29.05.2018 г.), той е прекъснал контакта си с него. Това е
наложило предприемането на мерки за неговото издирване (вж. изисканите справки
и възложените ОИМ след 10.07.2018 г. – л. 126 и сл. от д.п.) и е довело да
хипотезата, че „не е възможно да се покаже самото лице“, допускаща по изключение
показване на „негова снимка…“ (чл. 171, ал.4 НПК).
Оспорваният с жалбата
съдебен оглед на съдържанието на видеозаписа (л.94, гръб от н.о.х.д.) също не
страда от процесуални нарушения. Напротив, той най-пълно е гарантирал
състезателния характер на делото, защото е проведен в присъствие на всички страни
(с възможност всяка от тях да възрази срещу достоверността или техническата
годност на материала) и при спазване на стандартите, заложени в чл. 285 НПК.
Нещо повече, именно прякото запознаване на членовете на съдебния състав със
заснетите на записа събития е гарантирало в още по-голяма степен правилността
на фактическите изводи, защото действието е било извършено като проява на
непосредственото начало в наказателното производство (чл. 18 НПК). В мотивите си
съдът достатъчно аргументирано е посочил, че благодарение на този оглед е
формирал категоричното си убеждение, че именно подс. Р. е лицето, заснето да
пребърква сакото на пострадалия Х. и да вади от него отнетата парична сума.
Изричната обосновка в тази насока е била наложителна поради незадоволителното
заключение на приетата видео-техническа и лицево-идентификационна експертиза
(л. 80-82 от д.п., изслушана в с.з. на 03.10.2019 г. – л. 52 от н.о.х.д.),
която – поради недостатъчно добра резолюция на записа – не е могла да направи
извод за идентичност. Първата инстанция, обаче, е стигнала до този извод без
експертна помощ и проявеният подход е напълно законосъобразен. Когато съдът
може сам да възприеме, анализира, съпостави и прецени конкретни факти,
обстоятелства, събития, предмети и други явления, той не се нуждае от
„специални знания из областта на науката, изкуството или техниката“ (чл. 144,
ал.1 НПК), поради което допускането на съответната експертиза е безпредметно.
Следователно, правилно в случая СРС е заложил на това - оценката на фактите по
делото да се извърши „от хора“, а не „от компютри“. Коментираната експертиза,
всъщност, не е изцяло „неизползваема“, защото в нея вещото лице е описало
поведението на един от заснетите мъже (установен впоследствие като подс. Р.):
сядането на масата, свалянето на сакото, няколкократните действия с лявата и
дясната му ръка „долу ниско“ и напускането на ресторанта. Така фиксираните
моменти не са маловажни, защото по косвен път кореспондират с останалите доказателствени
материали: първо – документираните
телодвижения на подсъдимия съвпадат изцяло с момента, в който съхраняваната в
джоба на сакото на постр. Х. парична сума е изчезнала; и второ – странното и
нелогично поведение на Р. да избере заедно със съпровождащия го мъж именно тази
маса, на която да седне, а впоследствие
- да напусне ресторанта, още преди да поръча нещо, са достатъчно
уличаваща индиция за планираното и извършено деяние.
В пледоариите си пред
въззивната инстанция защитата некоректно се позовава на казаното от св. Ц.А.
(л. 76, гръб – л. 77 от н.о.х.д.) –сервитьор в ресторант „Кото“ на
инкриминираната дата. Конкретен пасаж от нейните показания е дал повод на адв. В.
да твърди, че според А., въпросния ден подсъдимият не е бил в заведението.
Предявеният довод, обаче, съдържа изопачаване на доказателствата. Изявленията
на свидетелката са в смисъл, че тя не е убедена дали именно подс. Р. е бил един
от двамата „мургави“ мъже, престояли временно в ресторанта около момента на
изчезването на парите от сакото на постр. Х.. Неубедеността, несигурността и
липсата на недвусмислен отговор от страна на даден свидетел не може да се
приравнява на негово твърдение за категорично (не)настъпване на конкретно
събитие, защото предмет на показанията могат да бъдат само „факти, които
свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина“
(чл. 117 НПК). И доколкото уклончивите изявления не попадат в тази категория,
те не могат да бъдат ползвани в процеса на доказване.
Деянието на подс. С.Р. законосъобразно
е било квалифицирано като кражба по основния състав на чл.
194, ал.1 НК. От обективна страна, на 22.05.2018 г. той е отнел (като е
прекъснал упражняваната до този момент фактическа власт и е установил своя
такава) от владението на С.М.Х., без негово съгласие, чужди движими вещи
(банкноти в различни копюри, съставляващи парична сума в общ размер на
2 130 лв.), собственост на пострадалия Х.. Субективно проявеното към това
деяние отношение на дееца разкрива не само наличието на пряк умисъл по смисъла
на чл. 11, ал.2, предл. І-во НК, но преследване на специфичната съставомерна
цел на извършителя – противозаконно да присвои предмета на престъплението,
разпореждайки се с него в своя или чужда полза, но при всички положения - във
вреда на собственика. Фокусирането на предмета на доказване по делото
единствено върху поведението на подс. Р. прави безпредметно обсъждането дали
другото заснето с него лице е било фактически съучастник в кражбата, дали е
„улеснил“ или „съизвършил“ нейното деяние чрез установяването на последваща
обща (заедно с подсъдимия) фактическа власт върху отнетата парична сума. Без
значение за съставомерността на деянието е и изтъкнатото от защитата
обстоятелство, че при проведения на 24.05.2018 г. полицейски обиск (л. 11 от
д.п.) на Р., в него не са били намерени копюри на банкноти, идентични с
отнетите. Как деецът се е разпоредил с отнетото имущество след прекъсване на
фактическата власт на неговия владелец, е въпрос, който не засяга вече
реализираните признаци на престъплението по чл. 194, ал.1 НК. Единственото
изключение е последващото му положително
поведение, взето предвид от привилегията на чл. 197 НК, но такива данни
по делото не се установяват.
Наложеното с присъдата наказание
(1 година и 6 месеца лишаване от свобода), което по същество не се оспорва с
въззивната жалба, е законосъобразно определено и справедливо индивидуализирано.
Като смекчаващо обстоятелство е било отчетено единствено чистото съдебно минало
на дееца, но то не е „изключително“, така че да позволи видът на санкцията да
бъде заменен при условията на чл. 55, ал. 1, т.2, б. „б“ НК. Първата инстанция
е акцентирала върху две „насрещни“ обстоятелства с отегчаващ характер, които
завишават обществената опасност на самата кражба, и които СГС прецени, че не
следва да ревизира – хладнокръвно планираното поведение по осъществяване на
деянието и размера на отнетата сума. Липсата
на „съответен протест“ с искане по чл. 337, ал.2, т.2 НПК прави безпредметно и
произнасянето на втората инстанция относно подхода на СРС да отложи
изпълнението на наказанието по чл. 66 НК, както и по отношение на определената
продължителност (3 години) на изпитателния срок. Касае се за въпроси, отсъдени
в полза на дееца по максимално толерантен начин, които дори в рамките на
въззивната му жалба не могат да бъдат решени още по-благоприятно за него.
Натоварването на подс. Р.
да заплати разноските за наказателното производство е закономерна последица от признаването
му за виновен – чл. 189, ал. 3 НПК.
В заключение,
неоснователността на въззивната жалба и липсата на служебно установени от
втората инстанция основания за отмяна или изменение в оспорваната присъда
налагат нейното цялостно потвърждаване, поради което – в съответствие с чл. 338 НПК, Софийският градски съд, НО, ІІ
въззивен състав:
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 304279/17.12.2019 г. по н.о.х.д. № 55602/19 г. на СРС (НО, 99
състав).
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: