№ 106
гр. С.град, 14.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С.ГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Живка Д. П.а
при участието на секретаря Цвета Ив. Данаилова
като разгледа докладваното от Живка Д. П.а Гражданско дело №
20225620100815 по описа за 2022 година
Производството е образувано по обективно съединени установителни с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.9 от
ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД иска от съда да признае за установено,
че ответникът М. Д. П., в качеството му на кредитополучател по Договор за
потребителски кредит № ********** от 13.02.2020 г., му дължи сумите:
11738,08 лв. - главница, 1347,99 лв. договорна лихва за периода 15.09.2021г. -
09.03.2022 г. и 532,24 лв.- обезщетение за забава за периода 15.09.2021 г. –
19.05.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 30.05.2022 г. до окончателното
изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №
349/2022 г. по описа на Районен съд - гр. С.град.
Ищецът твърди, че на 13.02.2020 г. сключил с ответника Договор за
потребителски кредит № **********, по силата на който му предоставил
кредит в размер на 10 000,00 лв., срещу задължение за връщането му на 48
погасителни месечни вноски, 47 от които в размер на по 577,34 лв. всяка, и
последна изравнителна вноска в размер на 577,12 лв. Уговореният между
страните лихвен процент бил в размер на 33,67 %. Ответникът – потребител
пожелал да сключи застраховка „Защита на кредита“ в размер на 3503,97 лв.
По договора била начислена и еднократна такса за оценка на риска в размер
на 1620,48 лв., дължима в деня на подписване на договора за кредит, която се
финансирала от кредитора и се възстановявала от потребителя с дължимите
месечни вноски, съгласно погасителен план. Така, общото задължение на
1
кредитополучателя по договора за кредит възлизало на 27 712,10 лв.
Ответникът не платил дължимите вноски с падежи 15.09.2021 г.,
15.10.2021 г. и 15.11.2021 г., поради което настъпила предсрочна изискуемост
на задълженията му по договора, считано от 09.03.2022 г. В договора за
кредит била уговорена автоматична предсрочна изискуемост, която
настъпвала при наплащане на три поредни месечни вноски. На ответника
било изпратено уведомление за предсрочна изискуемост на посочения в
договора негов адрес и същото било получено лично от него.
За събиране на вземането си по договора за кредит, „ТИ БИ АЙ Банк”
ЕАД подал заявление за издаване на заповед по чл.417 от ГПК, по което било
образувано ч.гр.д. № 349/2022 г., по описа на Районен съд - гр. С.град. Въз
основа на издадените изпълнителен лист и заповед за изпълнение по чл.417 от
ГПК било образувано изпълнително дело № 1808/2022 г. по описа на ЧСИ
Николета Кавакова № 929. Ищецът получил на 02.11.2022 г. съобщение, с
указание от съда за предявяване на иск за установяване вземането си. В тази
връзка ищецът предявил настоящите установителни искове.
Предвид изложеното, ищецът моли съда да уважи исковете и да му
присъди разноските в заповедното производство, както и разноските в
настоящия исковия процес, съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът М. Д. П. е представил
отговор на исковата молба, с който оспорва исковите претенции като
неоснователни. Не спори, че между страните бил сключен процесния договор,
по който ответникът имал качеството на потребител. Посочва, че клаузите на
договора не били уговорени индивидуално, поради което моли съда да
извърши служебна проверка за техния неравноправен характер. Счита същите
за нищожни, поради противоречие на закона и на добрите нрави. Сключеният
между страните договор бил нищожен, предвид обстоятелството, че
съществени негови клаузи противоречали на действащото законодателство в
страната (ЗЗП, ЗПК) и ЕС. Подписаният договор за кредит бил "бланка", в
която кредиторът предварително заложил желаните от него условия, без
каквато и да било възможност за уговаряне на допълнителни условия в полза
на кредитополучателя, с което бил нарушен чл.3, параграфи 1 и 2 от
ДИРЕКТИВА 93/13/ ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Чрез чл.15.1. от
подписания договор се капитализирала лихвата и по този начин се
начислявала законна лихва върху цялата сума (включваща главница и лихви).
Не бил определен и краен времеви предел на начисляваната лихва, което на
отделно основание правило клаузата нищожна. Неравноправна се явявала
клаузата, поради прекомерност, определяща годишния процент на разходите
(ГПР) по потребителския договор за кредит, който надвишавал 50%, като за
констатирането на това обстоятелство не били необходими специални знания
в сферата на счетоводството. Годишен процент на разходите (ГПР) не можел
да надвишава петкратния размер на законната лихва, която към момента на
сключване на договора за кредит била в размер на 10,01 %.
Отделно от това, размерът на кредита бил 10 000,00 лв., като била
2
начислена застрахователна премия в размер на 3503,97 лв., както и
еднократна такса за оценка на риска в размер на 1620,48 лв. Тези суми били
разходи по кредита, но били прибавени към главницата, в нарушение на §1 от
ДР на ЗПК. По този начин излизало, че кредитополучателят е получил кредит
в размер на 15 124,45 лв., а не реално договорения кредит в размер на
10 000,00 лв.
Ответникът оспорва и уведомяването за предсрочна изискуемост. Не
спори, че е получил писмо от ищеца, но в същото нямало уведомление за
предсрочна изискуемост, поради което последната нямала правно действие.
С оглед изложеното, ответникът моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявените установителни искове и да му присъди
направените разноски за адвокатско възнаграждение.
Съдът, като взе предвид доводите и възраженията на страните, и
прецени събраните по делото доказателства, намери за установено
следното:
От изисканото и приложено за послужване частно гр. дело № 349/2022
г. по описа на Районен съд – С.град се установява, че същото е било
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от
ГПК, постъпило в съда на 30.05.2022 г. от заявител - настоящия ищец „Ти Би
Ай Банк” ЕАД, срещу длъжник – настоящия ответник М. Д. П., за заплащане
на следните суми: 11738,08 лв. - главница, дължима по Договор за
потребителски кредит № ********** от 13.02.2020г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда –
30.05.2022г. до окончателното й изплащане, 1347,99 лв. – договорна
(възнаградителна) лихва за периода 15.09.2021г. – 09.03.2022г., 532,24 лв. –
обезщетение за забава за периода 15.09.2021г. – 19.05.2022г., както и
разноски по делото, включващи сумата 272,37 лв. - за държавна такса и
сумата 50,00 лв.– за юрисконсултско възнаграждение В заповедното
производство е издадена Заповед № 181/31.05.2022 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, с която е
разпоредено незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист за
посочените в заявлението суми. За да постанови издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист, заповедният съд е приел, че
Банката - заявител е удостоверила наличие на подлежащо на изпълнение
вземане. В заявлението си Банката не се е позовавала на настъпила
предсрочна изискуемост на цялото си вземане спрямо длъжника, а е посочила
това в приложеното към заявлението извлечение от счетоводните книги, като
е посочила датата 09.03.2022г. за дата на предсрочна изискуемост. Нейното
настъпване заявителят е удостоверил по реда на чл.418, ал.3 от ГПК - със
съответни документи: Уведомление за предсрочна изискуемост от
11.02.2022г., връчено лично на длъжника, с обратна разписка, върху която не
чете дата на пощенското клеймо.
С Определение № 926/14.12.2022г., постановено по възз.ч.гр.д. №
692/2022г. по описа на ОС – Хасково, е отменено разпореждането за
незабавно изпълнение, обективирано в Заповед № 181/31.05.2022 г. за
3
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК,
и е обезсилен издадения въз основа на заповедта изпълнителен лист.
Длъжникът по ч.гр.д. № 349/2022г. по описа на РС - С.град е подал
възражение за недължимост на вземанията, в срока по чл.414, ал.2 от ГПК. В
указания му едномесечен срок заявителят е предявил искове за установяване
на вземанията си, по които е образувано настоящото производство.
Тъй като допустимостта на установителния иск по чл.422, вр. с чл.415
от ГПК, се определя от идентичността между страните, предмета и вземането,
относно което вече е била издадена заповед за изпълнение, в случая е налице
посочената идентичност от субективна страна, доколкото исковете са
депозирани в срок от лице - заявител, имащо правен интерес да иска
установяване със сила на присъдено нещо съществуването и дължимостта на
вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, срещу
ответник – длъжник по заповедта, както е налице и идентичност от обективна
страна, доколкото исковете са по отношение на вземанията, за които е
издадена заповедта по чл.417 от ГПК.
Предвид така установените обстоятелства, предявените
установителни искове се явяват допустими.
За да се признае за установено съществуването на процесните вземания
на ищеца, в негова тежест бе да се докаже наличието на действително
облигационно правоотношение, с параметрите на договора за кредит, посочен
в исковата молба; че ищецът е изправна страна по договора, в това число – че
е предоставил на кредитополучателя кредит в уговорения размер; че са били
налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем; че
ищецът е упражнил надлежно правото си за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, в това число, че е уведомил кредитополучателя за това
обстоятелство. В случай че се установи твърдяното от ищеца право,
ответникът трябваше да докаже, че е изпълнил възникналите парични
задължения.
Представен е по делото Договор за потребителски кредит №
**********, сключен на 13.02.2020 г. между „Ти Би Ай Банк” ЕАД и М. Д. П.
– „потребител“, по силата на който банката предоставя на потребителя кредит
в размер на 10000 лева и в „общ размер“ на 15124,45 лева, с краен срок за
погасяването му 15.02.2024г., съобразно погасителен план по чл.11.2 от
договора. В погасителния план са посочени падежни дати на вноските (48 на
брой) и размер на погасителната вноска (577,34 лв. – 47 вноски и 577,12 лв. –
последна 48-ма вноска), както и че същата е формирана от два компонента –
главница и лихва. Договорен е лихвен процент 33,67% и годишен процент на
разходите (ГПР) 49,67%, както и „обща сума, дължима от потребителя“:
27712,10 лв. (чл.10 от договора).
Видно от чл.7.1 от договора за кредит, общият размер на кредита е
15124,45 лева, от които „размер на кредита“ – 10 000,00 лв.; „общ размер на
застрахователна премия“ – 3503,97 лв., включваща „BANK ЗАЩИТА НА
КРЕДИТА“ в размер на 3503,97 лв.; „Еднократна такса за оценка на риска“ в
размер на 1620,48 лв. Посочено е още в чл.7.1 договора, че „Еднократната
4
такса за оценка на риска, дължима в деня на подписване на договора за
кредит, се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя с
дължимите месечни вноски съгласно погасителни план и предвид заявеното
му желание с Искането – декларация“.
Съгласно чл.7.2.2. от договора, „В случаите, когато потребителят е
пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя
от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на
чл.19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за
конкретната застраховка, се превежда от кредитора директно по банкова
сметка на съответния застраховател … за което потребителят дава изричното
си нареждане и съгласие с подписването на договора“.
Представено е с договора и Заявление – декларация за установяване на
договорни отношения, подписано от М. Д. П. на 12.02.2020г., с което заявява
желание за сключване на договор за кредит и в тази връзка – за извършване
на предварителна проверка на платежоспособността му от „Ти Би Ай Банк“
ЕАД и „4финанс“ ЕООД, като съвместни администратори на лични данни.
Съгласно чл.12 от заявлението – декларация, заявителят „Дава своето
съгласие при одобрение на молбата му за кредит и в случай, че сключеният
договор за потребителски кредит предвижда плащане на еднократна такса за
оценка на риска, същата тази такса да бъде финансирана от Банката, като
заявителят ще възстановява на Банката сумата за финансиране на посочената
еднократна такса и съответно начислената лихва с всяка дължима от него
месечна вноска съгласно погасителния план към договора за потребителски
кредит“. Съгласно чл.13 от заявлението – декларация, заявителят дава
съгласието си да бъде сключена застраховка/и, предлагани от „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД, действаща като застрахователен агент.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по
която не е оспорено от страните и съдът го кредитира с доверие. От
заключението и от разясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание,
става ясно, че размерът на „усвоената“ главница по процесния договор за
кредит е 15124,45 лв., тъй като такава сума е преведена по сметка на
кредитополучателя на13.02.2020г., видно от банковите извлечения. От тази
сума обаче, банката веднага (още на същия ден) е удържала сумата 3503,97
лв. – застраховка „защита на кредита“ и сумата 1620,48 лв. – еднократна такса
„оценка на риска“. Т.е. кредитополучателят е получил „чиста“ сума в размер
на 10 000 лв. Според вещото лице, платената от кредитополучателя сума по
договора, към датата на изготвяне на заключението, възлиза на 10 968,13 лв.
Относно определянето на ГПР по договора вещото лице е посочило в
заключението, че „не може да установи как е получен ГПР от 49,67%“.
С оглед гореизложеното, съдът достигна до следните правни изводи:
Безспорно, процесният договор е потребителски по смисъла на чл.9 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Спорът по делото е преди всичко относно валидното възникване на
правоотношението, предвид повдигнатите от ответника възражения за
неговата нищожност, свързани с наведени нарушения на императивни
5
правила на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и Закона за защита на
потребителите (ЗЗП).
Според чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Според чл.24 от ЗПК, приложими за
договора за потребителски кредит са разпоредбите на ЗЗП. Според тях,
нищожни са и тези от клаузите на договора за потребителски кредит, които са
неравноправни, по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
С разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП е дадена изрична дефиниция на
неравноправна клауза в договор с потребител: Неравноправна клауза в
договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Именно такъв е характерът на поетото задължение за заплащане
на „еднократна такса за оценка на риска“, доколкото то води до скрито
оскъпяване на кредита, като следва да се заплати сума, значително
надвишаваща стойността на кредита. Същата съставлява сигурна печалба за
кредитора, която увеличава стойността на кредитното задължение, без да е
налице насрещна престация от последния. Основната цел на клаузата за
заплащане на „еднократна такса за оценка на риска“ е да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. Ето
защо и предвид създаденото значително неравновесие между правата на
потребителя и поетото задължение, и предвид, че няма данни тази клауза от
договора да е индивидуално договорена, съдът приема, че същата се явява
неравноправна, поради което следва да бъде прието, че е нищожна.
Клаузата за заплащане на „еднократна такса за оценка на риска“ е
нищожна и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно която всяка клауза в
договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна и не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение. От формулировките на клаузата в
договора и в заявлението – декларация не става ясно за какво всъщност се
дължи тази „такса за оценка на риска“. Очевидно, касае се за обезщетителна
неустойка за вредите от неплатежоспособността на длъжника, които
кредиторът би понесъл. В този смисъл, уговарянето й като отделно
възнаграждение има за цел заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК.
С оглед характера на услугата, съдът приема, че „оценката на риска“ е
свързана с проучване на платежоспособността на заявителя, като
предпоставка да му бъде отпуснат кредит. Ето защо, следва да се приеме, че
тази услуга попада и в забраната по чл.10а, ал.2 от ЗПК, т.е. за нея не следва
да се събира такса, доколкото е свързана с отпускането на заявения кредит,
респ. свързана е с основното задължение на кредитора – да предостави
кредита.
Отделно от това, договорен е ГПР 49,67 %, но в договора не е посочено
какви конкретни компонети включва той, което обуславя невъзможност да се
6
проверят индивидуалните компоненти и дали те са в съответствие с нормата
на чл.19, ал.1 от ЗПК. Съгласно тази разпоредба, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.“.
В процесния договор нито е изяснено, нито от погасителния план може
да се извлече, нито от експертизата става ясно как е формиран посоченият
ГПР от 49,67 %. Той е определен като цифра, от която не става ясно дали в
този %, т.е. в общите разходи по кредита са включени таксата за оценка на
риска и застрахователните премии. Затова, Съдът не може да прецени и дали
посоченият ГПР е реалният ГПР по договора, съответстващ на договорените
плащания, респ. дали съответства на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗКП,
съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Определяйки
по този начин ГПР в процесния договор за кредит, не е спазена разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Поради противоречието му с посочените императивни разпоредби на
ЗПК и ЗЗП процесният договор за кредит е недействителен, на основание
чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Имайки предвид последиците
на тази недействителност, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК,
потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита, като
платените суми следва да бъдат отнесени за погасяването на главницата.
Установи се по делото, че ответникът е върнал сума, надвишаваща
чистата стойност на кредита, поради което не дължи връщане на суми по
договора.
В случая обаче, предявените искове са неоснователни, независимо от
размера на върнатата сума. Процесните установителни искове са предявени
на договорно основание и след като договорът за кредит е приет за
недействителен на основание чл.22 от ЗПК, то исковите претенции подлежат
на отхвърляне изцяло. Евентуална осъдителна претенция за връщане само на
заемната сума, като получена при начална липса на основание, не е
предявена. Ако се приеме, че договорът е недействителен, сумата, търсена
като главница в процеса, няма как да бъде прието за установено, че подлежи
на връщане на договорно основание, защото връщането й произтича от
7
института на неоснователното обогатяване - че всеки, който е получил нещо
при липса на основание, дължи връщането му. Произнасянето на друго
основание, различно от това, на което са присъдени сумите в заповедното
производство, би било процесуално недопустимо, поради съществено
отклонение в предмета на двете производства.
Предвид изложеното, предявените установителни искове ще следва да
се отхвърлят изцяло.
При този изход на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ищецът
следва да бъден осъден да заплати на ответника направените разноските. В
исковото производство ответникът е направил разноски за експертиза в
размер на 400,00 лв. Освен тях, ищецът претендира и разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 2500,00 лв., съобразно списък на разноските на
л.105. В списъка е посочено, че сумата от 2500,00 лв. е „заплатен адвокатски
хонорар, съгласно Договор за правна защита и съдействие“. Такъв договор е
представен с отговора на исковата молба и в т.4 от т. II на § I от него е
уговорено, че възложителят се задължава да заплати адвокатски хонорар в
размер на 2500,00 лв., както и е удостоверено, че същият е „заплатен в брой
своевременно при подписване на договора…“. Ето защо, съдът приема, че са
налице доказателствата за действително направени от ответника разходи в
претендирания размер от 2900,00 лв., които ищецът следва да бъде осъден да
му заплати.
Водим от гореизложеното, Районен съд – С.град
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените „Ти Би Ай Банк” ЕАД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев”
№ 52-54, против М. Д. П., с ЕГН: **********, с адрес: с. Лозен, общ.
Любимец, обл. Хасково, установителни искове за следните суми,
произтичащи от по Договор за потребителски кредит № ********** от
13.02.2020 г., а именно: 11738,08 лв. - главница, 1347,99 лв. договорна лихва
за периода 15.09.2021г. - 09.03.2022 г. и 532,24 лв.- обезщетение за забава за
периода 15.09.2021 г. – 19.05.2022г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 30.05.2022 г.
до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 349/2022 г. по описа на Районен съд - гр. С.град.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, да
заплати М. Д. П., с ЕГН: ********** , с адрес: с. Лозен, общ. Любимец, обл.
Хасково, сумата 2900,00 лв. – разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Хасково в 2-
седмичен срок от връчването му.
8
Съдия при Районен съд – С.град: _______________________
9