№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на десети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 5440 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 45227 от 22.09.2018г., постановено по гр.
д. № 19638/2012г. по описа на Софийски районен съд (СРС), са отхвърлени изцяло
обективно кумулативно предявените положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.“ ЕАД срещу В.К.Я. и С.К.Я. за установяване разделната дължимост на следните
вземания: 874,72лв., представляващи стойността на доставена топлинна енергия и
нейното разпределение за топлоснабден имот – ап. № 58, находящ се в гр. София,
р-н Подуяне, ж.к. *******, аб. № 312558, за периода от м. 02.2007г. до м.
12.2008г., и 335,02лв. законна лихва за забава за периода от 31.03.2007г. до
23.12.2011г., за които суми е издадена заповед от 30.01.2012г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1743/2012г. по описа на СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу първоинстанционното решение. В жалбата се поддържа, че изводът на
районния съд, че ответниците не са потребители на топлинна енергия по смисъла
на ЗЕ, е неправилен, тъй като този факт не бил спорен. Сочи се, че е правно
ирелевантно кой действително е ползвал имота, като учреденото право на ползване
не променял този извод. Твърди се, че ищецът е доказал всички правнозначими
факти съгласно разпределената доказателствена тежест. Съобразно изложеното се
моли решението да бъде отменено. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемите ответници, с който оспорват въззивната жалба,
като излагат доводи, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т. 1 на ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в обжалваната част, а по същество
е правилно по следните съображения:
Разпоредбата на чл. 154 ГПК урежда разпределянето на
доказателствената тежест между страните, като установява правилото, че всяка
страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича
изгодни за себе си правни последици. Признанието, като изявление на страната,
че са се осъществили неизгодни за нея факти, представлява доказателствено
средство. Признанието на неизгодни факти не означава, че се касае до ненуждаещи
от доказване факти. Постоянната съдебна практика винаги е приемала, че
признанието следва да се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото -
чл. 175 ГПК. В случая ищецът, настоящ въззивник, иска да се ползва от признанието
на ответниците (оттеглено с отговора на въззивната жалба), че са ползватели на
топлинна енергия за процесния имот. Признанието само по себе си обаче не го
освобождава от задължението да установи, при облекчено доказване, правнорелевантните
за спорното право факти, които съдът следва да обсъди заедно с признанието, т.
е. признанието не е достатъчно, за да се докаже основателността на претенциите.
Отхвърлянето на исковете е направено от районния съд след преценка на всички
обстоятелства по делото във връзка с направеното признание, с което
разпоредбите на чл. 154, ал. 1 във вр. с чл. 175 ГПК са спазени. От
представените писмени доказателства - нотариален акт за дарение от 2003г. и
декларация за отказ от вещно право на ползване, се установява, че за процесния
период – м. 02.2007г. – м. 12.2008г., в полза на трето за спора лице е било
учредено вещно право на ползване, от което същото се е отказало едва на
17.12.2009г. В издаваните фактури, съобщения за дялово разпределение и в
протоколите от общо събрание на етажната собственост също фигурира ползвателят
на имота. При тези обстоятелства правилен е изводът на районния съд, че
признатият от ответниците факт, че са потребители на топлинна енергия за имота,
не се подкрепя от останалия доказателствен материал. Следователно правопораждащ
спорното материално право факт е останал недоказан от страната, чиято е била
тежестта за установяването му.
Действително районният съд е допуснал нарушение на
процесуалните правила като е отделил факта, че ответниците са клиенти на
топлинна енергия, за безспорен и ненуждаещ се от доказване, а с решението е
приел същият за недоказан. Ищецът обаче е разполагал с възможността да се
позове на това процесуално нарушение във въззивната жалба и да поиска пред въззивната инстанция събиране на доказателства
относно релевантния за спора факт на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Същият не се
е възползвал от тази възможност. При това положение страната следва да понесе
неблагоприятните последици от своето пасивно поведение, изразяващи се в
отхвърляне на исковата претенция.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че е
ирелевантно дали за процесния период върху имота е имало учредено вещно право
на ползване. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/17.05.2018г.
по тълк. дело № 2/2017г., ОСГТК на ВКС, собствениците, респективно бившите
съпрузи като съсобственици, или
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на
договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
същия имот, през времетраенето на
който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. При учредено вещно право на ползване върху
недвижим имот, ползвателят упражнява фактическа власт върху същия и извлича
полезните свойства от него. Собственикът притежава само така наречената „гола
собственост“, като е лишен от правомощията владение и ползване, а разполага
единствено с възможността да се разпорежда с имота. Именно поради това в чл.
57, ал. 1 ЗС е вменено задължението на ползвателя да заплаща разноските,
свързани с ползването на имота, които несъмнено включват консумативните
разходи, каквито са разходите за топлоенергия.
От изложеното следва, че изводите на двете съдебни инстанции съвпадат,
поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски
имат ответниците, но същите не са направили искане за присъждане и не са
ангажирали доказателства за направата на такива.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 45227/22.09.2018г., постановено по гр. д. № 19638/2012г. по описа на Софийски районен
съд, Първо гражданско отделение, 50-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице – помагач на страната на въззивника „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.