№ 2835
гр. София, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100507225 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 10581 от 30.09.2022 г., постановено по гр. д. № 42576 по
описа за 2021 г. на СРС, 45 състав, е осъден „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******* да
заплати на М. П. С., ЕГН **********, сумата в размер на 56, 77 лева (петдесет
и шест лева и седемдесет и седем стотинки), представляваща заплатена без
правно основание сума по Договор за потребителски кредит с № 488815 от
16.03.2017 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано
от 20.07.2021 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното
изплащане на вземането.
Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство
– „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, който го обжалва с оплаквания за
неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Счита, че изводите на съда за нищожност на договора са неправилни. В чл. 1-
3 от договора за кредит се съдържала информация за всички компоненти, на
база на които законът изисква да се изчисли ГПР, поради което неправилен
бил изводът на съда, че годишният процент на разходите по кредита не
съответства на действителните разходи по кредита. Потребителят можел да
обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с
поръчителство от избрани от него физически лица и сключването на договор
за поръчителство с „Ф. Банк” (Малта) не било задължително условие за
1
отпускане на кредита. Поради това кредитодателят нямал право да включи
сумата по договора за предоставяне на поръчителство в ГПР по кредита.
Кредиторът не изисквал от потребителя такси, които не са уговорени в
договора за кредит по вид и размер, тъй като възнаграждението по договора
за предоставяне на поръчителство не се уговаряло, нито се дължало на
дружеството, отпуснало кредита. Ответникът не знаел възнаграждението,
дължимо от ищеца към поръчителя, освен при избран поръчител „Ф. Банк”,
поради което било обективно невъзможно да включи тази сума в ГПР. Счита,
че ГПР е посочен правилно в договора за кредит. Уговарянето на задължение
за обезпечаване на отпуснат кредит, поето доброволно от едната страна, не
нарушавало закона и не представлявало неравноправна клауза. Ищецът
получил информация за условията на договора и за задължението му да
обезпечи отпуснатия кредит на етап кандидатстване. Клаузата за обезпечаване
на кредита следвало да бъде преценявана при съобразяване на баланса между
правата и интересите на кредитора и кредитополучателя по договор за
потребителски кредит, вземайки предвид рисковете за дружествата,
предоставящи малки потребителски кредити. Освен това ответникът не се
обогатил с преведените от ищеца суми по сключения от него с трето по
делото лице договор за гаранция. Ответникът имал право да събира тези
задължения и следователно имал правно основание да получи сумата, но тя не
била част от дължимите на ответника суми по договора за потребителски
кредит. Следователно възнаграждението по договора за гаранция било
заплатено в полза на трето за спора лице. Поради изложеното моли
обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго,
с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски за двете
съдебни инстанции, съобразно изхода на спора.
Въззиваемата страна по жалбата на ответника – М. П. С., ЕГН
********** – ищец в първоинстанционното производство, с писмен отговор
по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Счита, че
договорът за кредит е нищожен като противоречащ на императивни правни
норми. В договора само формално били посочени размерът на лихвения
процент и на ГПР, но липсвали условията на неговото прилагане, тъй като не
бил посочен видът на лихвения процент, дали стойността му е фиксирана и
дали подлежи на промяна, както и на каква база се начислява. В договора бил
посочен грешен размер на ГПР, а действителният ГПР възлизал на 572, 47%.
Сключеният договор за поръчителство нямал за цел обезпечаване на заема, а
единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита. Било налице
уредено в ЗПК задължение на кредитора преди сключване на договора за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна такава да откаже сключване на договор. Поради това клаузата за
обезпечаване на заема с поръчителство се намирала в пряко противоречие със
ЗПК, доколкото тази преценка следвало да бъде извършена преди сключване
на договора. Клаузата била изцяло неравноправна и нищожна, тъй като била
изцяло във вреда на потребителя, не отговаряла на изискванията за
добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните, както и не
2
била индивидуално уговорена. В нарушение за закона разходите по договора
за поръчителство не били включени в ГПР, въпреки че по същество
представлявали печалба за кредитора. Налице било противоречие с
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че грешното
посочване на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР,
водеща до недействителност на договора. Поради това счита, че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен, като нищожността на
договора за потребителски кредит водела до нищожност и на свързания с него
договор за гаранция. Счита, че не следва да бъдат присъждани разноски в
полза на ответника, като се позовава на практика на СЕС. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен
акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства
са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към
релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че
пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от първостепенния съд
фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново приетите по делото доказателства.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от М. П. С. срещу
„Ф.Б.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
връщане на платена на ответника по нищожен договор за потребителски
кредит № 488815 от 16.03.2017 г. сума в размер 56, 77 лева, ведно със
законната лихва, считано от 20.07.2021 г. – датата на подаване на исковата
молба, до окончателното плащане.
3
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато
още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите на
нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.). Съгласно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да
докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на
полученото.
Не е спорно между страните по делото и се установява от събраните по
делото доказателства, че между ищцата като кредитополучател и ответното
дружество е сключен договор за потребителски кредит № 488815 от
16.03.2017 г., с който „Ф.Б.“ ЕООД като заемодател е предоставило на М. П.
С., като заемател, паричен заем в размер на 700,00 лева, който ищцата е
следвало да върне в срок до пет дни от сключване на договора – 21.03.2017 г.
Общата сума, която е следвало да върне ищцата е в размер 703,85 лева,
включваща 700,00 лева главница и 3,85 лихва, при лихвен процент от 0,55% и
ГПР от 49,24 %. В чл. 5 от договора страните договорили, че заемната сума се
обезпечава с поръчителство, предоставено от F. Bank в полза на дружеството,
заемодател. Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на
работния ден, в който е отпуснат заемът. С чл. 5 от договора страните също
така уговорили, че одобряване от дружеството на така предоставеното в
негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението, не може да
се отмени, нито от заемателя, нито от лицето предоставило обезпечението,
като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряване на заема.
От изслушаната в първоинстанционното производство съдебно счетоводна
експертиза, се установява, че общата сума изплатена от ищцата на „Ф.Б.“
ЕООД е в размер на 756,77 лева, от които сумата в размер на 700,00 лева за
главница, сумата в размер на 3,85 лева за лихва и сумата в размер на 52,92
лева, заплатена към Ф. банк на основание чл. 16.2, б. „а“ и б. „б“ от ОУ.
Спорни пред настоящата инстанция са въпросите относно
действителността на процесния договор за кредит и оттук получената ли е
сумата в размер 56, 77 лева от страна на ответника на правно основание.
В случая се касае до договор сключен от разстояние по реда на ЗПФУР.
Същевременно при съобразяване на съдържанието на процесния договор за
кредит, както и на поетите с него права и задължения въззивният съд намира,
че последният има правната характеристика на договор за потребителски
кредит (ДПК) и страните по него са подчинени на правилата на ЗПК.
Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден
в ЗПК, действащ през процесния период, при които заемополучател е
физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в ДПК, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с
4
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е
недействителен.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя” са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя” е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя (т. 2).
Следва да отбележи, че по въпроса е налице постановено решение на
СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, съгласно което: „разходите за услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждането на искането
му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата
сума, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя” и от там в обхвата на понятието „ГПР”, когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, както е в настоящия случай.
Видно от приетата и приложена по делото „преддоговорна
информация” (л. 126 от делото на СРС), в т. 8 от същата, изрично е посочена
необходимостта от обезпечение на договора и по-конкретно: „договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция”. Конкретни разяснения относно
оскъпяването на кредита във връзка с така изисканото обезпечение не са
5
дадени на потребителя.
В случая в ГПР е включена възнаградителната лихва – 40, 15 %, а ГПР е
определен на 49, 24 %, видно от договора и от „преддоговорна информация”,
част 3 Разходи по кредита (л. 126 от делото на СРС), като видно от т. 4.3
кредиторът изрично е изключил разходите по договора за поръчителство от
ГПР.
Видно от изложеното, двата договора – този за потребителски кредит и
този за поръчителство, са взаимно обвързани, тъй като вторият обезпечава
първия, както и е предпоставка за отпускане на договорената сума. Съдът
намира, че уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил
включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно §
1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и
всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие
за получаване на кредита. В случая предоставянето на обезпечение е условие
за сключване на договора за кредит, като Ф. Банк е посочен за възможен
поръчител от самия кредитодател, т. е. тези разходи са пряко свързани с
договора за кредит и са били известни на кредитора при сключването му.
Съдът приема, че чрез сключването на двата привидно самостоятелни
договора – за кредит и за поръчителство, е заобиколена императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Условията по възмездното поръчителство,
които противно на изложеното от въззивника са отнапред известни и се
извършват със съдействието на кредитора, и които водят до фактическо
оскъпяване на ползвания заем, налагат извода, че въпросното възнаграждение
за професионален гарант, е следвало да се включи при изчисление на
годишният процент на разходите по кредита при условията на чл. 19, ал. 1
ЗПК като попадащ в категорията „разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати”, съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 ЗПК. След като
процесното оскъпяване на кредита чрез добавяне на възнаграждение на
свързан с кредитора гарант не е надлежно обявено на потребителя в
съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то на основание чл. 22
ЗПК договорът за кредит е недействителен.
Налага се извод, че е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото договорът не съдържа годишния процент на разходите по кредита,
изчислен като една единствена процентна ставка, съгласно изискванията на
ЗПК. Нарушени са норми на закона, уреждащи съдържанието на ГПР и
начина на изчисляване на неговия размер.
Същевременно съдът не споделя довода на въззивника, че ищецът е
имал възможност за избор на поръчител/гарант преди сключване на договора.
Т. нар. „избор на гарант” е фиктивен и на практика не може да се осъществи
при кандидатстване по интернет, а предвид характера на кредита – „бърз
кредит”, ако потребителят избере поръчителство от трето физическо лице, а
6
не на предложеното от кредитора свързано с него лице, кредитът може да не
бъде незабавно одобрен или въобще да не бъде одобрен. Налице е нелоялна
търговска практика на ответното дружество и свързано с него трето лице,
която има за цел и резултат заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и чл. 10а, ал. 2 ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на
кредитора, а на трето лице „поръчител”. Съобразно уговореното в
действащите ОУ на кредитодателя - т. 5.6 от договора за кредит очевидно е,
че от една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо води
до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът е уговорен и се
предоставя само при поръчителство на точно определено трето лице,
свързано с кредитодателя. Обстоятелството, че последният е знаел размера на
т. нар. „такса за поръчителство” е очевидно от посочената клауза в договора
за кредит и в ОУ, съгласно които заемът се одобрява едва след одобряването
на обезпечението. Още повече, че предоставената с договора за гаранция
услуга не е в полза на ищеца, а единствено на ответника, като в т. 5.6 от ОУ е
посочено, че уговорката за обезпечение не може да бъде отменена нито от
потребителя, нито от лицето предоставило обезпечението, т. е. не се допуска
възможност за отказ от договора за поръчителство. Съгласно чл. 16 ЗПК
кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на
потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор
на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху
длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочените в т. 5
от ОУ алтернативи само привидно предоставят на потребителя право на
избор, но на практика само водят до неоправдано засягане на интересите му.
Принципната възможност за избор на физическо лице, вместо предложеното
юридическо лице, е ограничена от оценката и одобрението на кредитодателя,
поради което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива.
Възможността за ползване на професионален поръчител се явява
обременителна, тъй като неизменно е свързана с допълнителни разходи.
Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е
следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото
сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са
пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е
бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която
следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще
направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Възнаграждението по договора за поръчителство е уговорено като дължимо
независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално
неизпълнение на длъжника или не, като заплащането на възнаграждението е
уговорено във фиксиран размер. При това положение се налага извод, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът
на посочената норма не следва да се възприема буквално, а именно – при
посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на
разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски
7
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите
последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и
да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР
при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последицата,
свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 23 ЗПК в случаите, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита (така и в
горецитираното СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22). В случая по договора
за кредит ищецът е заплатил на ответника сумата 756, 77 лв., а чистата
стойност на кредита е 700 лв. Следователно подлежи на връщане разликата от
56, 77 лв. Претенцията на ищеца по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е основателна,
тъй като за наличие на неоснователно обогатяване е достатъчно и необходимо
да се установи липса на правно основание за разместване на блага между
правните субекти, без значение от облигационните отношения на страните с
трети лица.
Поради изложеното предявеният осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е основателен и доказан, и решението, с което същият е
уважен е правилно и следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от
ГПК.
По разноските:
При този изход на спора и с оглед заявената претенция на основание чл.
38, ал. 2 от ЗАдв за присъждане адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на въззиваемата страна за предоставена на страната безплатна
правна помощ за въззивното производство, съдът следва да определи
дължимото на адв. И. Н. възнаграждение. По този въпрос въззивният съд
намира следното:
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е
прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи,
както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
8
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при
наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски,
включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което
настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на
чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда да
определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в
нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ
на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС.
Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично
прогласено в нормата на чл.36, ал.1 ЗА, а като израз на социална дейност той
може да предостави безплатно адвокатски услуги ( pro bono) на материално
затруднени лица - чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА
изрично забранява уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер по-
нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл.36, ал.2 ЗА, за
съответния вид работа. Определянето на адвокатско възнаграждение от съда
при безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и намаляването му при
прекомерност на уговореното (чл.78, ал.5 ГПК) е ограничено до минималния
размер по тази наредба. Това е Наредба №1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет.
По реда на Закона за правната помощ се осъществява социално
подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто
икономически статус не им позволява свободен пазарен достъп до
юридически услуги - чл.3 във връзка с чл.22 и чл.23 ЗПП. Правната помощ по
този закон се предоставя от адвокати (чл.2 ЗПП) и трябва да отговаря на
същите високи изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са
предвидени и за предоставената адвокатска защита по договор, сключен по
ЗА. Възмездяването на правната помощ по ЗПП се извършва по наредба
съгласно по чл.37 ЗПП. Това е Наредбата за заплащане на правната помощ,
приета от Министерския съвет.
Към прилагането на размерите на възнагражденията по тази наредба
препраща и нормата на чл.78, ал.8 ГПК, в случаите, когато юридически лица
или еднолични търговци са защитавани пред съда от юрисконсулт.
Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за
адвокатурата от гледна точка на законовата делегация за определяне на
размерите на възнагражденията е, че наредбата по ЗПП се приема от
държавен орган - Министерски съвет по предложение на Националното бюро
за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а наредбата
по ЗА - от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, чиито
членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, без каквато
9
и да било последваща санкция на държавен орган относно конкретните
размери на определените възнаграждения.
Правната помощ, включително процесуално представителство по
граждански дела, се предоставя на социално слаби лица след акт на съда за
преценка на икономическото, семейното или друго особено положение, а
представителството по чл.38, ал.1, т.2 ЗА се осъществява само по силата на
изявление, че лицата са материално затруднени.
Заплащането на възнаграждение по ЗПП е предпоставено от отчет на
адвоката, като конкретният му размер се предлага от адвокатския съвет с
оглед вида и количеството на извършваната дейност и се определя от НБПП
(чл.38 ЗПП) в границите на посочени минимален и максимален размери,
докато с нормата на чл.38, ал.2 ЗА е вменено задължение на съда да присъди
минималното възнаграждение по наредбата на съсловната организация, без
възможност да го намалява под определения размер.
Възнагражденията, предвидени в наредбата по ЗПП, са значително в по-
нисък размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа.
Конкретно: по НЗПП за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 лв. до 360 лв. и може да бъде увеличено с 50% при
интерес над 10000 лв.
При така посочените особености в правната уредба на адвокатските
услуги се установява, че е налице непропорционалност при заплащане на
оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са
създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни
крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност. Несъответствието
се изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на
безплатно процесуално представителство за материално затруднени лица по
ЗА (без преценка от съда на икономическото им състояние), като въпреки
това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок
размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет от съсловната организация
на адвокатите и е обвързващ за съда. В този смисъл социалната помощ се
прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатска услуга,
независимо че е била поета за изпълнение с тази цел, престава да се счита за
предоставена в обществен интерес, след като възнаграждението на адвоката
се определя в размер, под който той не би могъл да договаря дори и в общия
случай.
Несъразмерност има и при възмездяване на процесуалното
представителство, осъществявано от юрисконсулт по чл.78, ал.8 ГПК и това
на адвокат по чл.38, ал.2 ЗА, като и в двете хипотези възнаграждението не е
уговорено в договор за правна защита по конкретно дело, а се определя от
съда, който е обвързан от размерите по две различни наредби, независимо че
услугата се осъществява винаги от правоспособни юристи. Действително при
определяне на възнаграждение от съда по НЗПП съществува възможност за
преценка на фактическата и правна сложност на делото предвид посочените
минимални и максимални размери, а ограничението до максималния размер
по чл.78, ал.8 ГПК отразява обстоятелство, че юрисконсултът работи по
10
договор с представлявания. Независимо от това насрещната страна понася в
различен размер отговорността за разноските в зависимост от избора на
доверителя – дали да се представлява от юрисконсулт или от адвокат.
Решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за
определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения
представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на
адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за
този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда
при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в
посочения в наредбата минимален размер.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е
значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без
възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата
на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява
нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в
какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща
към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да
се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка
от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Настоящият състав на СГС намира, че в полза на адв. И. Н. следва да се
присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на
М. П. С. като материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в
размер под минималния по наредбата. За определянето му съдът съобразява,
че правната помощ е само за депозиране на отговор на въззивна жалба без
явяване в съдебно заседания при обжалваем интерес от 56, 77 лв., при което
претендираният размер от 400 лв. е прекомерен и непропорционален спрямо
извършената работа. Делото не се отличава с фактическа или правна
сложност, поради което дължимото от въззивника възнаграждение на адв. И.
Н. е в размер на 100 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 10581 от 30.09.2022 г.,
постановено по гр. д. № 42576 по описа за 2021 г. на СРС, 45 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******
11
да заплати на адв. И. Н. адвокатско възнаграждение в размер 100 лева за
предоставена на въззиваемата страна М. П. С. безплатна правна помощ за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12