Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 16.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и седми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Трендафилов в. гр. дело № 543 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 189037 от 08.08.2017 г., постановено по гр.д. № 67944/2016 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 74 състав, е прекратено като недопустимо производството
по делото по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.П.“ ЕАД срещу Т.С.С.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 625.40 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода м.08.2013 г. – м.04.2016 г.,
както и сумата от 92.86 лв. - обезщетение за забава за периода
м.08.2013 г. – м.04.2016 г., които суми са признати от ответника за дължими и за които е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 50028/2016 г. по описа на СРС, 74 състав. С решението са отхвърлени предявените от ищеца
срещу ответника искове за разликата между сумата от 625.40 лв. до пълния
предявен размер за главница от 2883.97 лв., ведно със законната лихва за
периода от 02.09.2016 г. до изплащане на вземането и за мораторна лихва за
разликата между сумата от 92.86 лв. до пълния предявен размер от 2006.38 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.”
ЕООД.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба, уточнена с молба от 06.02.2018 г., от ищеца "Т.П." ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното решение било недопустимо, тъй
като било постановено по недопустима искова молба. Твърди, че съдът пропуснал
да направи задължителната проверка за допустимост на исковата молба по чл. 130 ГПК, като такава била направена едва при постановяване на решението, за което
съдът бил „преклудиран в правата си“. Ето защо, моли обжалваното решение на СРС
да бъде отменено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата Т.С.С., чрез адв. Р.Д., поддържа, че първоинстанционното решение е
правилно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски за
въззивното производство.
Третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран от "Т.П." ЕАД с искова молба, с която срещу Т.С.С.
са били предявени за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в
общ размер на 718.26 лв., от които: 625.40 лв. – главница, представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2013 г. до
30.04.2016 г. и 92.86 лв. – лихва за забава за периода от 04.01.2014 г. до
02.08.2016 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумите.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че
ответникът е признал задължението за една част от издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, а за друга е оспорил същото, поради което е
прекратил производството за признатата част, като недопустимо. Приел е още, че
предметът на установяване съществуването на вземането следвало да се ограничи
до сумите, както следва: за разликата между сумата от 625.40 лв., призната като
дължима за топлоподаване за периода м.08.2013 г. – м.04.2016 г. до пълния
заявен размер от 2883.97 лв. за периода м.12.2003 г. до м.08.2013 г., ведно със
законна лихва за периода от 02.09.2016 г. до изплащане на вземането, както и за
разликата между признатото задължение за лихва в размер на 92.86 лв. за периода
от м.08.2013 г. до м.04.2016 г. до пълния предявен размер на 2006.38 лв. за
периода 03.02.2004 г. до 02.08.2016 г.
По отношение на фактическата
обстановка:
Заповедният
съд е бил сезиран от „Т.П.“ ЕАД със заявление от 09.08.2016 г. за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Т.С.С. за следните суми: 2883.97 лв.
– главница за доставена топлинна енергия за периода 01.12.2003 г. – 30.04.2016
г. и 2006.38 лв. – обезщетение за забава за периода 03.02.2004 г. – 02.08.2016
г.
За
сумите по заявлението в полза на заявителя е била издадена заповед от 09.09.2016
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, включително и за
разноските за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение.
На
18.10.2016 г., в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК, длъжникът Т.С.С. депозирал
възражение, в което изрично посочил, че признава дължимостта на сумите за
периода м.08.2013 г. – 30.04.2016 г. в размер на 625.40 лв. – главница, както и
сумата от 92.86 лв. – мораторна лихва върху главницата за същия период. Длъжникът
оспорил дължимостта на прететендираното вземане за горницата над тези суми, а
именно: за разликата над сумата от 625.40 лв. до пълния претендиран размер от
2883.97 лв. и за разликата над сумата от 92.86 лв. до 2006.38 лв.
С
разпореждане от 23.10.2016 г. заповедният съд указал на заявителя, че може в
едномесечен срок от съобщението да предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
установяване на вземанията му срещу длъжника.
С
молба от 25.11.2016 г., в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, заявителят „Т.П.“ ЕАД,
чрез процесуален представител, приложил копие от искова молба, видно от което
дружеството предявило иск за установяване на вземането си за незаплатена
топлинна енергия срещу Т.С.С..
Видно
от исковата молба по образуваното гр. д. № 67944/2016 г. по описа на СРС, ГО, 74
– ти състав, ищецът "Т.П." ЕАД предявил по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу Т.С.С. обективно кумулативно съединени искове
за заплащане на сума в общ размер на 718.26 лв., от които: 625.40 лв.
– главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода
от 01.11.2013 г. до 30.04.2016 г. и 92.86 лв. – лихва за забава за
периода от 04.01.2014 г. до 02.08.2016 г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане на сумите.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При
осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението на
СРС е частично недопустимо, поради
следните съображения:
Обективните
и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи
произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба.
Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез
обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл. 127 ГПК – на
изискванията в посочената разпоредба трябва да отговаря и заявлението за
издаване на заповед за изпълнение съгласно чл. 410, ал. 2 и чл. 411 ГПК, като
заповедният съд е длъжен да следи за редовността на заявлението/. Наведените в
обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във
връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на
предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да
разреши въведения от ищеца спор.
Предмет
на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по
смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл. 415,
ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта
за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на
което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение,
непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./. В този смисъл следва
да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и
установителния иск /като няма пречка заявителят да предяви по исков ред
вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил заповед за
изпълнение/.
Искът,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се разглежда по правилата на общия
исков процес, като според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т.
11б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК,
в производството по този иск е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане
друг иск на ищеца – чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск – чл. 211 ГПК, инцидентен
установителен иск – чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно
разглеждане с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. В мотивите на Тълкувателното решение
е посочено, че в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК – за
изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за
увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта
за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при
условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на
чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.
В
разглеждания случай е видно от исковата молба, с която по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК са предявени искове за съществуване на
вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото
дело, че ищецът „Т.П.“ ЕАД е предявил по исков ред вземане, което е в по-малък
размер от това, за което е получил заповед за изпълнение. Като се е произнесъл
с обжалваното решение за разликата над претендираните от ищеца с исковата молба
суми в общ размер на 718.26 лв., от които 625.40 лв. – главница, представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2013 г. до
30.04.2016 г. и 92.86 лв. – лихва за забава за периода от 04.01.2014 г. до
02.08.2016 г., първоинстанционният съд е разширил обема на търсената с иска
защита, поради което е постановил недопустим съдебен акт.
Ето
защо, на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК, първоинстанционното
решение следва да бъде обезсилено в тази част, а производството по
делото – прекратено.
В
останалата обжалвана част първоинстанционното решение е правилно, като съображенията за това са следните:
За
да възникне спрямо съда право на иск в полза на определено лице е нужно да е
възникнал между правоспособни лица граждански спор, подведомствен на съда. Наличността
на граждански спор поражда нужда, а следователно и интерес от искова защита.
Няма ли правен спор, няма нужда и интерес от защита, липсва и право на иск.
Затова първото условие за възникнване на право на иск е интерес от търсената с
иска защита. Като предпоставка за допустимост на установителния иск /какъвто е
искът по чл. 422, ал. 1 ГПК/ чл. 124, ал. 1 ГПК нарочно подчертава изискването
за интерес от установяването, макар че интересът от търсената с иска защита е
процесуална предпоставка на всички искове. За да съществува интерес от установителния
иск е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира
отричано от него право.
Производството
по иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК се провежда по реда
на общия исков процес при отчитане на съответните особености, произтичащи от
заповедното производство и издадената заповед за изпълнение като една от абсолютните
процесуални предпоставки за допустимост на този иск: а) специалните положителни
процесуални предпоставки за допустимост на иска за съществуване на вземането по
чл. 422, ал. 1 ГПК са: 1) издадена заповед за изпълнение; 2) подадено в
двуседмичен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение по чл. 414 ГПК;
3) спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на
вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Възражение
по смисъла на чл. 414 ГПК е всичко, което по съдържание е несъвместимо с изпълнението,
всяка форма на несъгласие, всяко изречение, от което е видно, че длъжникът не
признава вземането. Но, ако с възражението се признава вземането, това не е
същинско възражение (т.е. не е осъществена материално-правна защита срещу
заповедта за изпълнение) и заповедта ще влезе в сила, респ. на заявителя се
издава изпълнителен лист. Следователно налага се понякога съдът да тълкува
изявлението на длъжника, за да установи дали действително е налице възражение
срещу вземането. Ако не се оспорва самото вземане, а само изпълнението, това не
е възражение по смисъла на закона. В рамките на компетентността на съда, пред
който се подава възражението по чл. 414, ал. 1 от ГПК, е да прецени дали то е
насочено срещу дълга и в този смисъл дали има характер на възражение по смисъла
на цитираната разпоредба.
Съдът,
сезиран с установителния иск по чл. 422 ГПК, на общо основание дължи преценка
на неговата допустимост, включително относно спазването на срока за подаване на
възражение срещу издадената заповед за изпълнение и наличието на обективирано
във възражението оспорване на вземането от длъжника /т. 10а от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В
разглеждания случай от събраните по делото доказателства се установява, че в
подаденото на 18.10.2016 г. възражение по чл. 414 ГПК длъжникът /ответник в
исковото производство/ изрично е посочил, че признава дължимостта на сумите за
периода м.08.2013 г. – 30.04.2016 г. в размер на 625.40 лв. – главница, както и
сумата от 92.86 лв. – мораторна лихва върху главницата за същия период. Ето
защо, от съдържанието на подаденото от длъжника „възражение“ е видно, че в тази
част същото не представлява възражение по смисъла на чл. 414 ГПК, тъй като длъжникът
изрично е признал дължимостта на посочените суми. При това положение и въз
основа на горепосочените принципни положения следва да се приеме, че не е
налице една от абсолютните предпоставки за съществуването на правото на иск -
интерес от търсената с иска защита. В случая първоинстанционният съд
основателно е отчел липсата на една от абсолютните предпоставки за
съществуването на правото на иск и е прекратил производсвото по делото, поради
което в тази част първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено. Обстоятелството, че едва с решението първоинстанционният съд е
прекратил производството по делото не води до извод, че съдебният акт е
недопустим, каквито са доводите на въззивника.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
единствено въззиваемата страна Т.С.С.. С отговора на
въззивната жалба и с молба от 27.11.2019 г. процесуалният представител на
въззиваемата страна е претендирал присъждането на разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лв., чието плащане е удостоверено в представения
по делото договор за правна защита и съдействие. Неоснователно
е възражението на насрещната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, тъй като претендираното такова е в минималния размер, изчислен
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
С
оглед на цената на предявените искове въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, във вр. с чл. 69,
ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение №
189037 от 08.08.2017 г., постановено по гр.д. № 67944/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 74 състав, в частта,
с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.П.“ ЕАД
срещу Т.С.С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата
над сумата от 625.40 лв. до пълния предявен размер от 2883.97 лв. - главница за
доставена топлинна енергия за периода 01.12.2003 г. – 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва за периода от 02.09.2016 г. до изплащане на вземането, както и
разликата над сумата от 92.86 лв. до пълния предявен размер от 2006.38 лв. –
обезщетение за забава за периода 03.02.2004 г. – 02.08.2016 г., като ПРЕКРАТЯВА производството по делото, в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 189037 от 08.08.2017 г., постановено по гр.д. № 67944/2016 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 74 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
„Т.П.“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на Т.С.С., ЕГН **********,
на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направените разноски във въззивното производство
за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.с.“
ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/