Р Е Ш Е Н И Е
Номер ІV-275 Година 2020, 17 декември гр.Бургас
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на шестнадесети ноември година две хиляди и двадесета,
в откритото
заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЛАМЕНА
ВЪРБАНОВА
2. мл.с.ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
секретар Ваня Димитрова
като разгледа докладваното от съдия Даниела
Михова
въззивно гражданско дело № 2361 описа за 2020
година
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба на „БЪЛНЕД“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Българово, ул.Опълченска № 8,
против решение № 1917 от 05.08.2020 г. по гр.д.9233/2019 г. по описа на Районен
съд Бургас, с което въззивникът е осъден да заплати
на „МИСП” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Камено, ул. „Пирин” № 4,
сумата от 24 294,76
лв, представляваща
неплатено възнаграждение за извършени транспортни услуги, съгласно 10 фактури,
издадени през периода 31.08.2016 г. - 28.02.2017 г., както и
сумата от 5 943,76 лв, представляваща сборна мораторна лихва върху
задълженията по отделните фактури, дължима за периодите от изпадането в забава до 31.10.2019 г. вкл., ведно със
законната лихва върху главницата от 24 294,76 лв., считано от 01.11.2019 г. до
окончателното й изплащане, както и сумата от 2 799,54 лв,
представляваща направените от ищеца разноски по делото. Твърди се, че решението на БРС е необосновано и
неправилно, постановено при съществени нарушения на процесуалния закон. Твърди
се, че в нарушение на съдопроизводствените правила по чл.146 ГПК съдът не е разпределил
доказателствената тежест между страните за подлежащите на доказване факти и не
е указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Сочи се, че след като с определение от 31.12.2019 г.
първоинстанционният съд е изготвил проект за доклад по делото, ищцовото
дружество е подало допълнителна искова молба, с която е взело становище по
представените с отговора на исковата молба доказателства, оспорвайки изрично
представените протоколи за прихващания и инвентаризация на разчети, и оттеглило
част от доказателствените си искания за назначаване на експертиза, което
практически прехвърлило част от доказателствената тежест върху ответното
дружество. Твърди се, че след като с допълнителната искова молба ответникът е поставил
допълнителни въпроси към поисканата съдебно-счетоводна експертиза, целящи да се
изследват отношенията между страните от 20.05.2011 г. и да се установят
вземанията и задълженията между двете дружества, в първото по делото открито
заседание, в което първоинстанционният съд е извършил доклад на делото, е отказал
да приеме като доказателство представения протокол с мотив, че е ирелевантен за
спора и е отказал да допусне и поставените допълнителни въпроси за изследване
на счетоводствата на двете дружества, считано от 20.05.2011 г. отново с мотив,
че поставените въпроси са ирелевантни за спора, както и че с тях се променял
неговият предмет. Твърди се, че по този начин съществено е ограничено правото
на защита на въззивника-ответник както по главния иск, така и по направеното
възражение за прихващане. Сочи се, че при дълготрайните търговски отношения
между страните, изясняването на обективната действителност относно наличието на
вземане от страна на ищеца по процесиите фактури, следва да бъде извършено чрез
изследването на един по- дълъг период от техните взаимоотношения, още повече с
оглед необходимостта съдът да извърши преценка по реда на чл.76 ЗЗД за това кои
задължения са погасени и кои са останали дължими. На второ място се твърди, че
в противоречие с чл.236, ал.2, чл.235, ал.2 и чл.12 ГПК първоинстанционният съд
не е преценил изложените доводи в рамките на твърдяната фактически
обстоятелства за наличие на дълготрайни търговски отношения между страните и не
е изложил мотиви защо приема твърдяното от ищеца вземане по фактури за
съществуващо в пълния му обем, а възражението
за прихващане за недоказано. На следващо място се твърди, че съдът е бил длъжен да
събере доказателства, които по категоричен начин да установяват релевантните по
делото факти, особено с оглед явните несъответствия в счетоводните записвания
на двете дружества, установени от вещото лице. Твърди се още, че от
заключението по счетоводната експертиза, при въпросите, които са били
допуснати, делото е останало неизяснено от фактическа страна, поради което
ответникът е поискал допускането на допълнителни въпроси, които въпроси не са
били допуснати от съда в нарушение на чл.210 ГПК. Твърди се, че освен нарушение
на съдопроизводствените правила, това е нарушило и правото на защита,
гарантирано от чл. 6 ЕКПЧ и чл.47 ХОПЕС. Твърди се, че ответникът е доказал, че
е изпълнил частично задълженията си по процесиите фактури, което е заявено още
с отговора на исковата молба, и се установява от представените платежни нареждания,
погасяванията по които съвпадат по период и стойност с претендираните суми по
фактури, както и от заключението на вещото лице. С твърдението, че ответникът е
доказал, че претендираното вземане е погасено, се сочи, че исковете неправилно
са уважени като основателни. Претендира се съдът да отмени обжалваното решение
като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на
процесуалните правила. Не са ангажирани нови доказателства, след като не са допуснати
поисканите на основание чл.266 ГПК доказателствата.
Въззиваемият „МИСП“ ЕООД гр.Камено оспорва като неоснователна въззивната жалба с писмен
отговор в законовия срок. Оспорва се твърдението на въззивника за допуснати
процесуални нарушения по разпределяне на доказателствената тежест. Твърди се,
че с представения по делото отговор на исковата молба фактически то е признало
верността и дължимостта на сумите по всяка една от фактурите, но е направило
няколко възражения: 1. че част от фактурите (№№ 561, 568, 569, 572 и 573,
последвана платена частично) са изцяло или частично изплатени чрез конкретно
направени според ответника платежни нареждания, като по този начин по
посочените фактури е погасена сума общо в размер на 15 662 лв и остават
2594,08 лв; 2. че сумите по останалите фактури посочени в исковата молба (№№ 574,
588, 591, 594 и 595) са дължими, общо сумата от 8924,40 лв, а заедно
с останалата незаплатена част
от фактура № 573 от 2594,08 лв, общо 11 518,48 лв; 3. че за извършени
от ответника на ищеца транспортни услуги, за които има съставени фактури (№
2790/26.04.2015 г., за сумата 1718,74 лв.,от които са платени 870,45 лв.и
неплатен остатък - 849,29 лв, № 2848/15.05.2015 г. за сумата 1876,25 лв -
неплатена изцяло, № 2859/26.05.2015 г. за сумата 2778,62 лв - неплатена изцяло
и № 343/30.06.2015 г. за сумата 354 лв. неплатена изцяло), ищцовото дружество дължи на ответника общо
5857,16 лв, с която сума е направено възражение за прихващане от дължимата
от ответника сума от 11 518,48 лв. Твърди се, че при така направените
изявления с исковата молба и с отговора на същата, и очертания предмет на
делото, съдът е съставил проекто - доклад, като в мотивите изрично е дал
указание, че в тежест на всяка от страните е да ангажира доказателства относно
твърдяните от всяка правно-релевантни данни, с отчитане на задължението на
ответника да докаже, както че е платил част от претендираните фактури, така и
да установи, че ищцовото дружество има насрещни задължения към ответника. Твърди
се, че доколкото предметът на делото е ограничен от заявените с исковата молба
десет фактури и спорът, кои от тях са заплатени и има ли възможност на
прихващане между незаплатените фактури по исковата молба с фактури представени
от ответното дружество, по които ищецът дължи незаплатени суми по ответниковите
твърдения, доказателствената тежест е разпределена коректно между страните. Сочи
се, че съобразявайки отговора на исковата молба и рамките на оспорването на
иска от ответника, на основание чл.143 ГПК ищецът е обяснил неверността на направените твърдения в отговора. Твърди
се, че при така разменените обяснения между страните, предметът на делото е конкретизиран и ограничен върху това дали част от
фактурите по исковата молба са платени чрез твърдяни платежни нареждания, а за
друга част от същите фактури е възможно прихващане със заявени неплатени според
ответника негови фактури към ищеца, като този предмет касае период 31.08.2016 г. -
28.02.2017 г. определен от посочените с исковата молба фактури и период 26.04.2015г.- 30.06.2015 г. определен от фактурите, които са представени от ответното дружество с
твърдение, че са неплатени, т.е. спорът касае претенции за заплащане на фактури, възражение за
прихващане и превеждани суми за заплащане за период 31.08.2016 г. - 16.10.2019 г. Сочи се, че при така определения предмет на делото и след подаване на отговора на
исковата молба от ответника, искането на ответното
дружество за изясняване на търговските отношения между двете
дружества чрез изследване на нов допълнителен период на техните взаимоотношения
считано от 2011 г. до завеждане
на делото, т.е. извън вече очертания от предмета на спора период – от 31.08.2016 г. до 16.10.2019 г., е недопустимо, тъй като възражението за прихващане от ответника с посочване на релевираното насрещно вземане по основание, размер и период
на възникване вече е направено от ответника с отговора на исковата молба и разширяването на периода на възникване на това вземане е всъщност
предявяване на ново насрещно вземане, което е недопустимо, особено когато то е
спорно,както е в случая /Т.Р.№1/2013 г.на ОСГТК на ВКС/. Отделно се твърди, че такова вземане не е
индивидуализирано по основание и размер. По изложените
съображения се твърди, че отказът
на първоинстанционния съд да назначи
исканата от ответното дружество допълнителна счетоводна експертиза е правилен,
а оплакването за допуснати процесуални нарушения в тази връзка – неоснователно. По отношение на протокола /предложение/ се твърди, че за него ищцовото дружество
е научило едва от отговора на исковата молба, тъй като той не е бил изпратен
до управителя на ищцовото дружество, а до друг субект - счетоводната къща, който сучект няма представителни правомощия за ищеца, и не е компетентен да приема погасяващи възражения относно вземания и задължения за същото,
т.е. заявеното възражение за прихващане не е породило действие. По отношение на представените с отговора „инвентаризация на разчетите“ се твърди, че са неверни и са изрично оспорени като частни документи относно верността. По отношение на твърдението, че имало
несъответствия в счетоводствата на двете дружества се сочи, че такива несъответствия има само в счетоводството на
ответното дружество, което е установено от счетоводната експертиза. Сочи се, че тъй като ответното
дружество при разплащанията си с ищеца чрез платежни нареждания не е превеждало
суми които да са достатъчни за покриване на задълженията по процесиите фактури, а и не е
посочвало с преведените суми кое или кои точно задължения погасява, ищецът е
прилагал разпоредбата на чл.76 ал.2 ЗЗД, според
която при недостатъчно средства за погасяване на задълженията, те се погасяват
по поредността: лихви, разноски, главница /т.1 от Т.Р. № 3/2017 г.на
ОСКТК/. С
твърдението, че обжалваното решение е правилно и обосновано, се претендира
потвърждаването му. Не се сочат нови доказателства. Претендират се разноски.
Въззивната
жалба е подадена от легитимирано лице, в законовия срок, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед
твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема от
фактическа и правна страна, следното:
Производството
пред първоинстанционния БРС е образувано
по исковата
молба (уточнена с допълнителна искова молба) на въззиваемия „МИСП” ЕООД
за осъждане на въззивника „БЪЛНЕД” ООД
да заплати на ищеца сумата от общо 24 294,76 лв – сборна главница, представляваща неплатено
възнаграждение за извършени транспортни услуги, както и сумата от 5 943,76
лв. – сборна мораторна лихва, дължими по 10 бр. фактури както
следва:
-90,76 лв. –
неплатена част от главницата по фактура № 561/31.08.2016
г.;
-4 236,00
лв. – неплатена главница по фактура № 568/30.09.2016
г.;
-1 764,00
лв. - неплатена главница по фактура № 569/30.09.2016
г., както и 551,84 лв. – мораторна лихва, дължима върху главницата за
периода 30.09.2016 г. – 31.10.2019 г.;
-4 462,80
лв. - неплатена главница по фактура № 572/31.10.2016
г., както и 1 358,68 лв. – мораторна лихва, дължима върху главницата
за периода 31.10.2016 г. – 31.10.2019 г.;
-4 816,80
лв. - неплатена главница по фактура № 573/31.10.2016
г., както и 1 466,20 лв. – мораторна лихва, дължима върху главницата
за периода 31.10.2016 г. – 31.10.2019 г.;
-1 188,00
лв. - неплатена главница по фактура № 574/31.10.2016
г., както и 361,68 лв. – мораторна лихва, дължима върху главницата за
периода 31.10.2016 г. – 31.10.2019 г.;
-1 710,00
лв. - неплатена главница по фактура № 588/30.11.2016
г., както и 506,36 лв. – мораторна лихва, дължима върху главницата за
периода 30.11.2016 г. – 31.10.2019 г.;
-3 416,40
лв. - неплатена главница по фактура № 591/30.12.2016
г., както и 983,06 лв. – мораторна лихва, дължима върху главницата за
периода 30.12.2016 г. – 31.10.2019 г.;
-1 068,00
лв. - неплатена главница по фактура № 594/31.01.2017
г., както и 297,89 лв. – мораторна лихва, дължима върху главницата за
периода 31.01.2017 г. – 31.10.2019 г.;
-1 542,00
лв. - неплатена главница по фактура № 595/28.02.2017
г., както и 418,05 лв. – мораторна лихва, дължима върху главницата за
периода 28.02.2017 г. – 31.10.2019 г.,
ведно със
законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска до
окончателното й изплащане, както и направените съдебно-деловодни разноски.
Ищецът
твърди, че страните са в трайни
търговски отношения, като по
поръчка на ответника ищецът е
извършвал транспортиране на различни товари в страната. Твърди се, че за извършени
транспортни услуги ищецът е издал процесните фактури за цената на
всеки превоз, сумите по които
ответникът не е заплатил (по първата фактура - частично).
Предявени са искове с
правно основание чл.79, ал.1
от ЗЗД, вр.чл.372, ал.1 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД.
Ответникът е оспорил исковете като неоснователни. В
представения в законоустановения срок писмен отговор на исковата молба твърди, че
исковата молба е частично основателна. Признава, че с ищеца са били в
дългогодишни търговски отношения, както и, че ищецът е извършил превоз на товари по
процесните фактури. Не оспорва представените от ищеца фактури, но
твърди, че задълженията по фактури № 561/31.08.2016 г., № 568/30.09.2016 г., №
569/30.09.2016 г. и № 572/31.10.2016 г. са платени изцяло, а по фактура №
573/31.10.2016 г. е извършено частично плащане в размер на 2 222,72 лв на
17.01.2017 г. Признава,
че по фактура № 573/31.10.2016 г. е останала неплатена сумата от 2 594,08
лв, а по останалите посочени исковата молба фактури
сумите не са платени. Признава, че дължи на ищеца сумата от 11 518,48 лв. Твърди, че самият той има вземане
към ищеца в размер общо на 5 857,16 лв, както следва:
-848,29 лв.
– неплатен остатък по фактура №
2790/26.04.2015 г.,
-1 876,25
лв. – неплатена сума по фактура № 2848/15.05.2015 г.,
-2 778,62
лв. – неплатена сума по фактура № 2859/26.05.2015 г.,
-354 лв. –
неплатена сума по фактура
№ 343/30.06.2015 г.
Заявява възражение за прихващане мeжду дължимата от него на ищеца сума
от 11 518,48 лв, дължимите от ищеца на ответника суми в
размер общо на
5 857,16 лв по
посочените 4 фактури.
Със становище („допълнителна искова молба“) от 04.02.2020
г. ищецът не е оспорил факта, че ответникът е извършвал плащания на посочените
в отговора суми. Твърди се обаче, че поради липсата на посочвания в банковите
извлечения във връзка с кои фактури са правени тези плащания, както и предвид
това, че сумите по тези плащания са били недостатъчни за погасяване на всички
задължения, на основание чл.76, ал.2 ЗЗД и чл.66 ЗЗД, ищецът ги е отнесъл за
погасяване на задължения на ответника по други фактури, а не по процесните. Относно
възражението за прихващане е посочено, че то е неоснователно, тъй като ищецът е
заплатил на ответника изцяло сумите по първите две фактури, че по третата
фактура е извършил частично плащане и по нея е останала неплатена сума от
422,04 лв., а сумата по четвъртата фактура (354 лв.) не е платена и не е
осчетоводена, но е направено изявление за извършване на прихващане между тези
дължими суми в общ размер от 776,04 лв. и сумата от 885,55 лв., която „МИСП”
ЕООД погрешно е надвнесло по сметката на „БЪЛНЕД” ООД.
С допълнително становище от 17.02.2020 г., депозирано
преди провеждане на първо открито съдебно заседание, но след изтичане на срока
на отговор на исковата молба, ответното дружество е заявило, че не отрича
осчетоводяването на посочените в исковата молба фактури, но счита, че
задълженията по тях са погасени. Изложени са и нови твърдения – за наличието на
вземания на двете дружество едно спрямо друго за период, предхождащ исковия (от
20.05.2011 г.), които твърдения не са били въведени с отговора на исковата
молба, и в тази връзка са направени искания по доказателствата – за назначаване
на съдебно-счетоводна експертиза за установяване на размера на
задължението на ответното дружество към ищеца по фактури, издадени след
20.05.2011 г., като вземе предвид всички извършени от ответника плащания отново
считано от 20.05.2011 г. до датата на исковата молба, както и за установяване
на всички издадени от ответника към ищеца фактури след 20.05.2011 г. Посочено
е, че на 20.05.2011 г. страните са подписали споразумение за взаимно прихващане
на вземания, и, предвид трайните им търговски отношения, вземанията им едно
справо друго следва да се изследват от тази дата. Първоинстанционният съд е
приел, че тези обстоятелства са заявени след изтичането на преклузивния срок (с отговора на исковата
молба), поради което не дължи произнасяне по тях. По същите съображения са
оставени без уважение исканията по доказателствата, направени с допълнителното
становище.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил изцяло предавените искове.
Приел е, че исковата претенция е основателна и доказана, а възражението за
прихващане – неоснователно.
При
извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По
наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд
дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо
място съдът приема, че първоинстанционният съд е установил правилно и в пълнота
фактическата обстановка, като изводите му по фактите са обосновани.
Ето защо
настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд за наличие на
трайни търговски отношения между страните (което обстоятелство не е спорно),
при които ищецът е извършвал по възлагане от ответника на превози на товари.
Страните не спорят, а това се установява и от представените по делото
доказателства, че изброените в исковата молба 10 бр.фактури са издадени от
ищеца на ответника за извършени от ищеца транспортни услуги по възлагане от
ответното дружество. Не е спорно също и, че издадените от ответника на ищеца 4
бр.фактури (№ 2790/26.04.2015 г., № 2848/15.05.2015 г., №
2859/26.05.2015 г. и № 343/30.06.2015
г.) са издадени за предоставени от ответника
на ищеца транспортни услуги. Не е спорно, а се установява и от приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, че в периода 30.09.2016 г. – 17.01.2017
г. ответникът е заплатил на ищеца с 10 превода, общо сумата от 15 412 лв с
посочено основание за превода – „по фактури“. Следва да се отбележи, че нито
една от сумите по преводите не съвпада с нито една от сумите по 10-те фактури
по исковата молба.
Съдът
споделя изводите на първоинстанционния съд, че спорно по делото е, с
извършените от страните плащания, кои и какви вземания са погасявани,
съотв.дали вземанията по процесните фактури (10 бр.описани в исковата молба и 4
бр., описани в отговора на исковата молба) са погасени.
На първо място съдът не споделя оплакването във
въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушение на
съдопроизводствените правила по чл.146 ГПК, изразяващи се това, че съдът не е
разпределил доказателствената тежест между страните за подлежащите на доказване
факти и не е указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат
доказателства. Действително, в определението си от 31.12.2019 г., БРС е дал
общи указания на страните относно доказателствената тежест, която носят – всяка
от страните да ангажира доказателства относно твърдяните от нея
правнорелевантни факти, предвид заявеното от ответника признаване на
дължимостта на част от сумите, като по-подробни указания по доказателствената
тежест е дал на ответника – да докаже твърдяните от него плащания, както и да
докаже наличието на твърдяните от него насрещни задължения на ищеца. Така
разпределената между страните доказателствена тежест, според настоящия състав,
не е довела до неизясняване на делото от фактическа страна, тъй като делото е
попълнено с доказателства за релевантните факти, а специално на въззивника
(ответник) са дадени и конкретни указания.
Съдът намира за неоснователно оплакването във
въззивната жалба, че с отказа на първоинстанционния
в доклада му по делото, да приеме като доказателство представеното по делото
Споразумение от 20.05.2011 г. за взаимно прихващане на вземания с мотив, че е
ирелевантен за спора и с отказа му да допусне и поставените допълнителни
въпроси за изследване на счетоводствата на двете дружества, считано от
20.05.2011 г. отново с мотив, че поставените въпроси са ирелевантни за спора,
както и че с тях се променял неговият предмет, съществено е ограничено правото
на защита на въззивника-ответник както по главния иск, така и по направеното
възражение за прихващане.
Настоящият състав споделя становището на първоинстанционния
съд, че въведените от ответника със становището му от 17.02.2020 г. твърдения
по фактите и направените в същото становище искания по доказателствата, във
връзка с новите твърдения, са били преклудирани, тъй като са заявени след
изтичането на сроковете по чл.131 ГПК. Искането за
изследване на търговските отношения между страните от 2011 г., както и за допускане
на съдебно-счетоводна експертиза с въпроси в тази връзка, касае изясняване на
обстоятелства, които са въведени от въззивника-ответник с нарочно Становище,
подадено след изтичане на срока по чл.131 ГПК. Тези обстоятелства (евентуално
взаимно прихващане на вземания по споразумение от 20.05.2011 г.; установяване
на размера на задълженията на ответното дружество към ищеца по фактури,
издадени след споразумението от 20.05.2011 г.) не са били въведени от ответника
с отговора му на исковата молба, подаден в срока по чл.131 ГПК, поради което
съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че е преклудирана
възможността както за въвеждането им в спора с посоченото Становище (вх.№
8179/17.02.2020 г.), така и за събирането на доказателства за доказването им. Предметът
на спора, респ. периодът, за който е исковата претенция, е очертан от ищеца с
исковата молба (вземания по посочените 10 фактури), както и от ответника – със
заявеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане със суми по
конкретни 4 бр.фактури от 2016 г., поради което отношенията на страните от 2011
г. до 2016 г. са ирелевантни за настоящия спор. Независимо от дълготрайните търговски отношения между страните,
изясняването на обективната действителност относно наличието на вземане от
страна на ищеца по процесиите фактури, може да бъде извършено и чрез
изследването на отношенията между страните, съобразно представените по делото
доказателства за извършване на преценка на реда по чл.76 ЗЗД за това кои
задължения са погасени и кои са останали дължими.
Съдът намира за
неоснователно и следващото оплакване във въззивната жалба, а именно, че съдът е
бил длъжен да събере доказателства, които по категоричен начин да установяват
релевантните по делото факти, особено с оглед явните несъответствия в
счетоводните записвания на двете дружества, установени от вещото лице, както и
оплакването, че от заключението по счетоводната експертиза и поради
недопускането на поставените от ответника допълнителни въпроси, делото е
останало неизяснено от фактическа страна. В заключението си, а и в съдебно
заседание при изслушването му, вещото лице изрично посочва, че разминаванията в
осчетоводяването в счетоводствата на двете дружества, се дължат на това, че в
счетоводството на ответното дружество към 31.12.2016 г. са отписани задължения
в общ размер от 8 810,28 лв, които не са отписани в счетоводството на
ищцовото дружество. Вещото лице сочи, че това е в резултат на обстоятелството,
че в счетоводството на ответника не са описани какви фактури са били
погасявани, нито какви суми; в счетоводството на ответника няма посочена
конкретна фактура, няма точно бордеро, няма номер на фактура… счетоводството е
водено така, че са общи партидите. Според вещото лице, разминаването е в
резултат на това, че счетоводството на ответника не е водено коректно, съгласно
ЗСч. Съдът споделя становището на първоинстанционния съд, че с поставените в
съдебното заседание на 17.06.2020 г. въпроси към експертизата са за
установяване на обстоятелства, извън предмента на делото (дали с плащанията от
„Бълнед“ ООД в счетоводството на ищеца не са погасявани задължения по фактури,
по които е изтекъл 5-годишният срок от издаването им), поради което намира, че
недопускането на тези доказателства не е ограничило правото на защита на
ответника.
Неоснователно, според съда, е
твърданието на въззивника, че е доказал, че е изпълнил частично задълженията си
по процесиите фактури, което е заявено още с отговора на исковата молба, и „се
установява от представените платежни нареждания, погасяванията по които
съвпадат по период и стойност с претендираните суми по фактури, както и от
заключението на вещото лице“. В заключението по ССчЕ е посочено, че
действително ответникът е заплатил на ищеца в периода м.октомври 2016 г. –
м.януари 2017 г. общо сумата от 15 662 лв с основание „по фактури“, но
тези плащания, освен, че не са с основание конкретна фактура, не съвпадат нито
по период, нито по стойност, с вземанията по посочените в исковата молба
фактури, поради което съдът приема, че правилно ищецът е отнесъл плащанията,
съобразно разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД.
По изложените съображения съдът намира, че
искът е основателен и доказан.
Поради съвпадането на изводите на двете
инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено при споделяне на
мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящият състав препраща на
основание чл.272 ГПК.
С оглед постановения резултат, на въззиваемия
следва да се присъдят направените в настоящото производство съдебни разноски
съобразно представения договор за правна защита и съдействие – 1440 лв, което
адвокатско възнаграждение е в рамките на минималното адв.възнаграждение по
чл.7, ал.2, т.4 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1917 от 05.08.2020 г. по гр.д.9233/2019
г. по описа на Районен съд Бургас.
ОСЪЖДА „БЪЛНЕД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Българово, ул.“Опълченска“ № 8, да заплати на „МИСП” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Камено, ул.„Пирин” № 4, сумата от 1 440 лв (хиляда четиристотин и
четиридесет лева) представляваща съдебни разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.