РЕШЕНИЕ
№ 10
гр. Варна , 12.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и първи април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя И. Петрова
Мария К. Маринова
при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева
като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно гражданско дело
№ 20213000500100 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по подадена въззивна жалба от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО
АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД, гр. София, против решение №
260299/20.10.2020г., постановено по т.д. № 226 по описа за 2020г. на Окръжен съд-Варна, в
частта му, с която същото е осъдено да заплати на Г. Ж. Г. от гр. Варна сумата от 35 000
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени
болки и страдания, получени като пряка и непосредствена последица от загубата на баба
Т.Н.П. (поч. на 04.04.15г.) /погрешно посочено във въззивната жалба - 23.07.14г./, в резултат
на ПТП от 23.07.14г., причинено от Ж.В.В. при управление на лек автомобил „Ауди А7“, с
рег. № В5061НВ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.02.17г. до
окончателното изплащане, както и дружеството е осъдено да заплати разноски на ищцата
и ДТ и разноски в полза на бюджета на съда в размер на общо 2 921 лв. Счита се, че
решението е неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните по
делото доказателства, поради което се претендира неговата отмяна и отхвърляне изцяло на
предявените искове като неоснователни и недоказани, ведно с присъждане на разноските по
делото за двете инстанции. Счита се, че решението е постановено в противоречие с
указанията по приложението на закона, дадени с ТР № 1/21.06.18г. на ОСНГТК на ВКС
относно кръга на лицата, които по изключение са легитимирани да получат обезщетяване на
1
вредите от смъртта на свой близък, извън кръга на лицата, очертан с ППВС № 4/25.05.61г. и
ППВС № 5/24.09.69г. В тази връзка е цитирано и решение № 26/04.06.19г. по т.д. №
1505/16г. на ТК, ІІ т.о., в което е дадено тълкуване на характера на връзката между
баба/дядо и техните внуци и при какви конкретни житейски обстоятелства смъртта на
единия легитимира другия да бъде обезщетен за вредите от загубата на своя родственик.
Счита се, че по конкретното дело съдържанието на отношенията между ищцата и
починалата баба, макар и да са в основата на търпени от ищцата страдания, не надхвърля
обичайните за тази родствена връзка отношения и емоционална връзка, които да обосноват
уважаване на иска. В евентуалност се поддържа, че съдът е приложил неправилно принципа
за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение,
имайки предвид конкретните факти по делото относно претърпени от ищцата вреди. Освен
това се сочи, че неправилно и необосновано съдът е приел, че в процесния случай е
неприложима нормата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ, който определя максимален
размер на обезщетението от 5 000 лв. в настоящата хипотеза. Наред с горното се поддържа,
че съдът неправилно и в противоречие с доказателствата по делото е определил приноса на
пострадалата Т.П. само на 30%. Поддържа се, че този % на съпричиняване на вредите от
пострадалата следва да е преобладаващ или поне равен, доколкото ПТП би настъпило дори,
ако водачът В. се е движил със скорост от 50 км/ч.
В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната страна
Г. Ж. Г. чрез адв. М. Г. от АК-София, с който същата е оспорена като неоснователна. Счита
се, че по делото е било доказано наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между
ищцата и нейната баба Т.П., поради което и търпи сериозни като продължителност и
интензитет болки и страдания от нейната смърт, поради което същите подлежат на
обезщетяване съгласно цитираното от въззивника ТР на ВКС. Счита се, че съдът е приложил
точно нормата на чл. 52 от ЗЗД, определяйки обезщетение за неимуществените вреди на
ищцата в размер на 50 000 лв. Споделят се изводите на първоинстанционния съд относно
неприложимостта на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018г./.
Приетият от съда процент на съпричиняване от 30% също се счита за съобразен с
установените по делото обстоятелства и приноса на всеки един от водачите за
причиняването на процесното ПТП. Претендира се потвърждаване на решението в
обжалваната му част и на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. присъждане на адвокатско
възнаграждение на адвоката, осъществяващ правната защита при условията на чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗАдв.
Представител на въззивника не се явява в с.з., а след провеждането на същото е
постъпила писмена молба, с която въззивната жалба се поддържа и се претендира
присъждането на разноските по делото и юрисконсултско възнаграждение.
С депозирана преди открито с.з. писмена молба въззиваемата страна чрез
процесуалния си представител поддържа становището, изразено с отговора на въззивната
жалба.
2
Решението не е обжалвано и влязло в сила в частта му, с която е отхвърлен иска на
ищцата за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 35 000 лв.
до 50 000 лв., както и за присъждане на законната лихва върху главницата за периода от
04.04.15г. до 10.02.17г.
За да се произнесе съдът прие за установено следното от фактическа и правна
страна:
Първоинстанционното производство е образувано въз основа на подадената на
10.02.20г. искова молба от Г. Ж. Г. от гр. Варна против „ЗАД Армеец“ АД, гр. София за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., изразяващи се в
преживени болки и страдания, неудобства и стрес от причинената смърт на баба Т.Н.П.,
настъпила на 04.04.15г., вследствие на телесните увреждания, получени при ПТП от
23.07.14г. в гр. Варна, предизвикано от водача на лек автомобил „Ауди А7“, с рег. №
В5061НВ Ж.В.В., ведно със законната лихва от датата на смъртта до окончателното
изплащане на сумата. В исковата молба се е твърдяло и наличието на осъдителна присъда на
наказателния съд спрямо водача Ж. В. В. по НОХД № 1287/16г. на ВОС, влязла в сила на
19.12.17г. Посочено е, че гражданската отговорност на водача на лекия автомобил марка
„Ауди А7“, с рег. № В5061НВ, е била застрахована със задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество, за което е
издадена застрахователна полица № 11113002390742 със срок на валидност от 1 година,
считано от 30.10.13г. до 29.10.14г. Твърдяло се е още, че смъртта на Т.П. е настъпила 8
месеца след получаване на тежките телесни увреждания и е пряка последица от
продължителното залежаване поради пълното обездвижване на долните крайници,
вследствие на гръбначномозъчната травма. Ищцата, нейната майка и чичо са полагали
непрекъснатите грижи за пострадалата, но въпреки предприетите медицински интервенции
и лечение е настъпила мъчителната смърт, съпроводена от много страдания. Всичко това е
причинило голяма душевна болка на ищцата, тъй като с баба си са имали много топли и
сърдечни отношения. Причината за това се сочи и раздялата на родителите на ищцата, което
е довело до полагане на грижи от бабата за нейната внучка – всяко лято последната е била
на вилата при баба си, а през учебно време баба им е гостувала в гр. Бургас. Когато през
2009г. ищцата е била приета за студентка в гр. Варна, тя се преместила да живее при баба си
и между двете се изградила трайна и изключително дълбока и силна емоционална връзка.
Ищцата е разчитала на духовната и материална подкрепа на баба си и поради това я е
чувствала дори по-близка от своята майка. Загубата на близкия човек е довела до дълбока
покруса, изразяваща се в душевна болка, която трудно ще превъзмогне и ще страда за своята
баба до края на живота си.
В депозирания от ответното застрахователно дружество отговор на исковата молба е
поддържано становището за неоснователност на предявения от ищцата иск. В тази връзка е
релевирано възражение за изтекла погасителна давност за претендираното вземане, сочейки
датата на настъпване на ПТП на 23.07.14г. и дата на предявяване на исковата молба на
3
11.02.20г., респективно – изтичане на кратката погасителна давност за претенцията за лихви.
Признава, че ищцата е отправила извънсъдебно покана за заплащане на обезщетение на
неимуществените вреди, но застрахователят е отказал изплащането на такова освен поради
изтичане на погасителната давност, но и поради обстоятелството, че ТР № 1/16г. от
21.06.18г. на ОСНГТК на ВКС не се прилага за вреди, настъпили преди неговото
постановяване. Отделно от това се оспорва и да са налице предпоставките за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди на ищцата, указани в цитираното ТР – наличието на
изключително близка връзка между ищцата и нейната баба. Релевирано е и възражение за
съпричиняване на вредите от страна на пострадалата Т.П. с превес на отговорността на
последната за настъпването на ПТП, тъй като същата е допуснала редица нарушения на
разпоредбите на ЗДвП и е навлязла на забраняващ сигнал в кръстовището, с което е
предприела маневра, отнемайки предимството на застрахования водач. Оспорена е била и
причинно-следствената връзка между настъпилото ПТП и смъртта на Т.П.. Ответникът е
оспорил и предявения размер на обезщетението като неотговарящ на действителните вреди,
а отделно от това се позовава и на нормата на § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ от 07.12.18г., с
който със задна дата е въведен лимит на претенциите на лицата по чл. 393а, ал. 3 от КЗ до
5 000 лв.
В допълнителната искова молба ищцата е посочила, че началото на погасителната
давност е датата на настъпването на смъртта на баба на 04.04.15г.; приложимо е
тълкуването на закона, дадено с цитираното ТР на ОСНГТК на ВКС, което надлежно
легитимира ищцата да предяви претенцията, имайки предвид конкретните отношения между
нея и пострадалата баба; налице е хипотезата на чл. 300 от ГПК предвид влязлата в сила
присъда; нормите на действащия КЗ не са приложими, а дори и да се приеме, че тази на
цитирания § 96 от ЗИД на КЗ от 17.12.18г. е приложима, същата противоречи на правото на
ЕС.
В допълнително депозирания отговор от ответника са аргументирани чрез цитиране
на съдебна практика на ВКС на възражението за изтекла погасителна давност; за
неприложимост на указанията по приложението на закона, дадени с цитираното ТР на
ОСНГТК на ВКС; за приложимост на нормата на § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ.
С оглед релевираните от ищцата твърдения и отправеното до съда искане за
осъждане на застрахователя на делинквента да заплати обезщетение за претърпените от
същата неимуществени вреди от смъртта на нейната баба, настъпила на 04.04.15г.,
вследствие на нанесените травматични увреждания при ПТП от 23.07.14г. и въз основа на
договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен при
действието на КЗ /отм./, то правната квалификация на иска е по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./.
Това е така, защото договорът за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите е сключен при действието на отменения КЗ и няма данни страните да са
уговорили друго след влизането в сила на новия КЗ – по арг. от § 22 ПЗР на КЗ, в сила от
01.01.2016г.
4
С определение № 260129/10.07.20г. съдът е приел за безспорно между страните и
ненуждаещо се от доказване, че към момента на ПТП на 23.07.14г. лек автомобил марка
„Ауди А7“, с рег. № В5061НВ, е бил застрахована със задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество /този факт се
установява и от Справката от базата данни на Информационния център към Гаранционен
фонд – л. 5/.
С присъда № 6/31.01.2017г. по НОХД № 1287/16г. на ВОС подсъдимият Ж.В.В. е
признат за виновен в това, че на 23.07.14г. в гр. Варна при управление на МПС лек
автомобил „Ауди А7“, с рег. № В5061НВ, нарушил правилата за движение на ЗДвП – чл. 21,
ал. 1 от ЗДвП: „При избиране на скоростта за движение на водача на ППС от категория „В“ е
забранено да превишава 50 км/ч за населено място“ и по непредпазливост причинил смъртта
на Т.Н.П., настъпила на 04.04.15г., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342,
ал. 1 от НК му е наложено съответно наказание. Присъдата е била обжалвана от
подсъдимия, но с решение № 203/19.07.17г., постановено по ВНОХД № 156/17г. на ВАпС
същата е била потвърдена. Последното пък е било потвърдено с решение № 294/19.12.17г.
по НД № 962/17г. на ВКС, ІІ н.о., от която дата и осъдителната присъда е влязла в сила. В
последния съдебен акт е било прието, че при катастрофата на Т. Н. П. са причинени
счупване на 10-ти гръден прешлен, довел до осакатяване на долните крайници, контузия и
притискане на гръбначния мозък. В резултат на това пострадалата продължително залежала
и развила двустранна, огнищна, хипостатична пневмония, довела до дихателна и сърдечно-
съдова недостатъчност – непосредствена причина, довела до леталния изход. В генезиса
участвали още хронични възпалителни промени в белите дробове, хронични заболявания на
сърцето, черния дроб и бъбреците, както и общото изтощение и кахексия със силно
занижаване на защитните сили на организма. Прието е, че е налице пряка причинно-
следствена връзка между телесните увреждания и смъртта на пострадалата, тъй като с
противоправното си поведение подсъдимият е поставил началото на един непрекъснат
биологичен процес, завършил с леталния изход, в който оказаното на пострадалата П.
медицинско лечение не поражда непосредствена причина за смъртта . До края на живота си
пострадалата не се е изправила да ходи и да се грижи за себе си.
При това положение е налице хипотезата на чл. 300 от ГПК и настоящият граждански
съд следва да приеме въз основа на влязлата в сила присъда на наказателния съд, че е
извършено виновно и противоправно деяние от Ж.В.В. на 23.07.14г., състоящо се в
нарушение на правилата за движение при управление на МПС, при което са нанесени
описаните телесни увреждания на Т.Н.П., вследствие на които увреждания е настъпила на
04.04.15г. нейната смърт. Престъплението, за което подсъдимият е бил осъден,
квалифицирано по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК е резултатно – при
управление на ППС и нарушаване на правилата за движение е причинена по
непредпазливост смъртта на другиго.
С оглед релевираното възражение за съпричиняване на вредите от действията на
5
пострадалата, пред първоинстанционния съд е изслушано заключението на САТЕ, в което е
прието следното: ПТП на 23.07.14г. е настъпило на бул. „Първи май“, кв. „Аспарухово“ на
кръстовище с второстепенни улици, което е било регулирано от светофарна уредба.
Ограничението на скоростта за градска зона е 50 км.ч. Пострадалата е управлявала л.а.
„Нисан“ и е навлязла в кръстовището от плажната еднопосочна алея, предприемайки
маневра „ляв завой“ по булеварда, а л.а. „Ауди“ се е движил по булеварда в посока кв.
„Галата“. Водачът на последния автомобил е предприел спасителна маневра вдясно. С оглед
проведените от експерта изчисления на скоростите на движение, точката на реакция на
водача на л.а. „Ауди“ и времената на престой в кръстовището, същият заключава, че
водачът на л.а. „Нисан“ следва да е преминал на забранителен знак на светофарната уредба.
Точката на сблъсъка е била в дясна пътна лента в платното за движение на л.а. „Ауди“. С
оглед на режима на работа на светофара, не е било възможно и двамата водачи да са
преминали на зелен сигнал. Водачът на л.а. „Нисан“ е имал техническа възможност да
предотврати произшествието при преминаване на кръстовището със спиране в централната
му част, в който случай би имал възможност да оцени скоростта на движение на
автомобила, идващ отдясно и опасността на маневрата. Пресичането на цялата ширина на
пътното платно е било неправилно, следвало е л.а. „Нисан“ да заеме при маневрата първо
лява лента, след което да се престрои в дясна пътна лента. Скоростта на движение на л.а.
„Ауди“ е било около 119 км.ч., а тази на л.а. „Нисан“ около 34.5 км.ч. Ако л.а. „Ауди“ се е
движил с позволената скорост от 50 км.ч., разстоянието за аварийна реакция е било по-
голямо от необходимата опасна зона. При време за движение от 3.2 сек., то л.а. „Ауди“ при
движение с 50 км.ч. би изминал разстояние от 44.4 м., което е с 3.6 м. по-късо от
необходимото разстояние за чисто разминаване – без аварийно спиране от страна на водача
на л.а. „Ауди“, ПТП не е било предотвратимо.
По възражението на ответника относно липсата на активна материално-правна
легитимация на ищцата да претендира обезщетение на вредите си от смъртта на нейната
баба, което включва и възражението за обвързаността на съда с указанията, дадени с ТР
№1/2016г. на ОСГТНК на ВКС, съдът намира следното:
С решение № 170 от 17.09.2018 г., по гр. д. № 2382/2017 г. на ІV г. о. на ВКС, е
прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и Тълкувателни
решения, те имат обратно действие. Това означава, че даденото с тях тълкуване важи от
момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала
съдържанието, което впоследствие е било посочено в съответния тълкувателен акт. Когато
след издаването на такъв тълкувателен акт е настъпила промяна било в самата тълкувана
норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено- икономическите условия,
които правят даденото вече тълкуване на същата неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона, то постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото
вече тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратното действие, присъщо на
първоначалните. В сочената хипотеза тълкувателният акт се състои от две части. С първата
от тях се дава новото тълкуване на конкретната правна норма, а с втората се обявява за
6
загубил сила предшестващия тълкувателен акт от момента на постановяване на новото
тълкувателно решение. Следователно от този момент престава да се прилага и предходният
тълкувателен акт. Затова и установеното с новото Тълкувателно решение тълкуване на
правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е
задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен
до разрешаване от тях, след приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени
към този момент, но с действие занапред. Или, ако преди постановяване на новото ТР са се
осъществили факти, от значение за съществуващото между страните правоотношение, които
са породили правните си последици, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното ППВС и на ТР, което е било действащо към момента на настъпване на
последиците. Аргумент за тази теза е и разяснението относно действието на приеманите от
ВКС тълкувателни решения, дадено с т. 1 от ТР № 7/31.07.2017 г. по т.д. № 7/2014 г. на
ОСГТК на ВКС, според която последващо тълкувателно решение, с което е дадено
задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в
решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение. Съобразно това разрешение
/изразено изрично и в Определение № 117 от 24.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 298/2020 г., I т.
о., ТК/ следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване
на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време
приемането и оповестяването на решението, даденото от ВКС тълкуване на закона следва да
бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора.
При това положение, доколкото настоящото съдебно производство е образувано по
иск, предявен след приемането на ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на
ВКС, то съдът е длъжен да съобрази задължителните разяснения на ТР относно кръга на
лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък
/при пълна идентичност на нормите на чл. 265, ал. 2 от КЗ /отм./ и чл. 478, ал. 2 от КЗ/.
Съобразно указанията по приложението на закона, дадени с ТР №1/2016г. на
ОСГТНК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени
вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961г. и
ППВС № 5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало постоянна,
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, заради съдържанието на която търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, сравними по интензитет и
продължителност с болките и страданията на най-близките, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. ВКС е посочил, че изключението е само за случаите,
когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да
се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително
претърпени неимуществени вреди. В цитираното ТР е отбелязано, че традиционните за
българското общество семейни отношения, братята и сестрите, съответно бабите/дядовците
и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и поради това и връзките помежду
им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост.
7
Когато обаче поради конкретните житейски обстоятелства, привързаността е станала
толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални
болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за
неимуществени вреди и на преживелия родственик.
От събраните пред първоинстанционния съд писмени доказателства се установява, че
ищцата Г. Ж. Г. е родена на 19.09.1990г. и е внучка на Т.Н.П. – тя е дъщеря на нейната
дъщеря Н.Д.С. /л. 6/. Към датата на настъпилата на 04.04.15г. смърт на баба ищцата е била
на 25 години. От представената на л. 48 справка от НБД „Население“ е видно, че Т.Н.П. е с
регистриран постоянен адрес в гр. Варна, район „Аспарухово“, м. „Боровец“, № 988, считано
от 03.05.2000г. Този адрес е регистриран и като неин настоящ, считано от 18.04.2001г.
Видно от удостоверенията, издадени от Община Варна, че ищцата Г.Г. е с регистриран
постоянен адрес за периода от 01.11.2004г. до 03.12.2018г. в гр. Бургас, ж.к. „Меден рудник“
098 04 01 056; и с регистриран настоящ адрес – същият в гр. Бургас, но до 26.10.2009г., от
която дата и до 03.12.18г. е с регистриран нов настоящ адрес в гр. Варна, м. Боровец-север –
1 054 /л. 51-52/. От справката, представена на л. 41 се установява, че ищцата има син, който е
роден на 08.10.2018г.
От показанията на разпитаната като свидетел съседка на ищцата от жилищния блок в
гр. Бургас св. Ангелова се установява, че от раждането си Г. живее в гр. Бургас, кв. „Меден
рудник“. Дошла е в гр. Варна след като е завършила гимназия в гр. Бургас и е станала
студентка. Тъй като майката на ищцата е работела на смени и докато Г. е била бебе, Т. е
оказвала помощ в отглеждането на детето.Когато ищцата пораснала и станала ученичка, тя
всяка година прекарвала лятото при баба си. Решението на ищцата да кандидатства като
студент в гр. Варна било обусловено и от това, че баба живее в този град. Свидетелката
сочи, че ищцата многократно е казвала, че чувства баба си много близка и споделя всичко
с нея, за разлика от майка си. Когато Г. дошла да живее при баба си в гр. Варна, двете били
много щастливи, грижели се една за друга, което пък дразнело майката на ищцата. Г. много
тежко е преживяла смъртта на баба си и според свидетелката дори изпаднала в едно
състояние, подобно или поне симптомите приличали на депресия. Докато Т. е била в
болницата, а след това в съответен дом с медицински грижи, Г. е била неотлъчно до баба си
и със сълзи на очи се е молила тя да оздравее и да се изправи на крака. Свидетелката
сравнява отношенията между ищцата и баба като такива между майка и дъщеря. От своя
страна баба Т. е подпомагала и финансово своята внучка Г., когато нейните родители са
били затруднени. Макар и Г. да е била на 20 години, когато родителите са се развели, това
не е било никак леко за нея и в този момент отново баба Т. е помогнала да се преодолее
тази криза. Счита, че тази връзка е била много по-силна в сравнение с нормалната връзка
между баба и внучка. Г. е имала и друга баба и дядо по бащина линия, но не е прекарвала
толкова време с тях.
Показанията на разпитаната като свидетел майка на ищцата Н.С. съдът преценява с
8
оглед нейната заинтересованост в полза на дъщеря . Свидетелката сочи, че при раждането
на детето си е била сама в гр. Бургас и майка е идвала често да помага. Освен това
всички ваканции Г. е била вземана в гр. Варна, а лятото Т. я е водила на почивки. Г. избрала
да учи във Варна, тъй като връзката с баба е била такава като между майка и дъщеря. Г. е
заживяла при баба си и през деня, когато тя си свърши учебните занятия, двете се срещали,
пиели кафе, прибирали се заедно. Г. е първородната внучка на Т. и въпреки, че последната
имала други внуци в гр. Варна, двете били много близки. Свидетелката сочи, че са се
разделили със съпруга си фактически от 2006-2007г., но се развели по документи през
2011г. Г. е споделяла всичко с баба си и поради това и много тежко е понесла нейната смърт.
И до момента постоянно я споменава. Свидетелката сочи, че в момента тя вече има внуче,
но няма възможност често да идва и да помага на дъщеря си. Това допълнително е
провокирало ищцата да съжалява за липсата на своята баба, която би могла да помага с
детето.
С решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. и въз основа
на цитираното ТР №1/2016г. на ОСГТНК на ВКС е разяснено и акцентирано, че
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън
кръга на лицата, очертан в двете ППВС, се присъжда само по изключение. Предпоставките,
за да се приложи това изключение, са: 1 Създадена особено близка връзка между починалия
и претендиращия обезщетението и 2 Действително претърпени неимуществени вреди, които
надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.
Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни
житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението
е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността
между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за
неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от
24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд.
Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи
обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т. ч. и
за роднините – братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците. При преценката за
наличието им в тази хипотеза обаче следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за
българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Поради това, за да се приеме, че между
изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното
родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни
житейски обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от нормалната за
съответната родствена връзка. Такова обстоятелство например, относимо към връзката
между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото
поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина,
дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между братята и сестрите –
израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в
9
чужбина (решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о.).
Приетото от ВКС в цитираното решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019г.,
ТК, II т. о. се споделя и в следващите актове на състави от ВКС – Определение № 665 от
2.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 80/2020 г., II т. о., ТК Определение № 684 от 9.12.2020 г. на
ВКС по т. д. № 937/2020 г., II т. о., ТК, , Определение № 11 от 11.01.2021 г. на ВКС по т. д.
№ 1033/2020 г., II т. о., ТК Определение № 20 от 20.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 788/2020 г.,
II т. о., ТК.
С оглед на установеното по-горе от фактическа страна следва да се приеме, че
ищцата е претърпяла неимуществени вреди от причинената смърт на своята баба Т.П. с
оглед на съществувалите между тях силни емоционални връзки, изградени от взаимна обич,
грижа и съпричастност. Действително по делото се установи, че между ищцата и нейната
баба са съществували близки емоционални отношения, които са се засилили, когато ищцата
е станала студентка в гр. Варна и заживяла в дома на баба си. Към този момент ищцата е
била вече на 19 навършени години, докато преди това срещите им са били свързани с
летните ваканции на ищцата и почивки през лятото. По делото се установи, че тази
емоционална близост между двете се е увеличила по интензитет и се изпълнила и с
допълнително съдържание след раздялата на родителите на ищцата, когато тя е била вече на
20 години и вероятно е имала нуждата от допълнителна морална подкрепа и
необходимостта да споделя с някого за своя живот и бъдещите си житейски планове.
Така очертаните по съдържание и характер отношения обаче са типичните и
обичайни за родствените отношения между баба и внучка и в случая не са били налице
специфични житейски ситуации, които да са преформулирали тези традиционни отношения,
за да се приеме, че същите са се превърнали в изключителни. Традиционни за българското
семейство са взаимната подкрепа и обич, особено подчертани между баба и внучка. Същите
нормално са изпълнени с положителни емоционални усещания, стремеж към взаимност в
грижите – морални и материални, каквито са били и в настоящия случай. Не са налице
доказателства по делото установените конкретни житейски обстоятелства да са довели до
отношения, надхвърлящи традиционните за този вид родствени връзки, при което
действително преживените от ищцата морални болки и страдания да надхвърлят по
интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка, за да се приеме
съобразно указанията, дадени с цитираното ТР на ОСНГТК на ВКС, че следва да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди.
Само на това основание обжалваното решение в осъдителните му части следва да се
отмени и предявения от ищцата иск в уважения му размер следва да се отхвърли, без да е
необходимо да се обсъждат възраженията на ответника, свързани с механизма на настъпване
на процесното ПТП, съпричиняване на вредите от пострадалата, приложимостта на § 96, ал.
1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/18г.) и на чл. 493а от КЗ, с които е определен
максимален размер от 5 000 лв. за обезщетяване на лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ, както и
10
възражението за изтекла погасителна давност.
По разноските.
На осн. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК в полза на ответното застрахователно дружество
се дължат направените пред първата инстанция разноски, възлизащи на общо 400 лв. /200
лв. заплатено възнаграждение на вещо лице и 200 лв. юрисконсултско възнаграждение/. Тъй
като в полза на същото са присъдени 120 лв., то с настоящото решение следва да се
присъдят още 280 лв.
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на въззивника следва да се присъдят направените
по делото разноски в размер на 700 лв., представляващи заплатена ДТ. Не следва да се
присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като такова искане във въззивната жалба не
е отправено, а молбата, в която се съдържа такова искане /вх. № 709/22.04.21г./ е
пристигнала в съда след приключване на устните състезания пред въззивната инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260299/20.10.2020г., постановено по т.д. № 226 по описа за
2020г. на Окръжен съд-Варна, в частта му, с която „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО
ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК *********, гр. София е осъдено:
- да заплати на Г. Ж. Г., ЕГН ********** от гр. Варна, ул. „Крепостна“, 16, ет. 2, ап. 1,
сумата от 35 000 (тридесет и пет хиляди) лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, получени като пряка
и непосредствена последица от загубата на баба Т.Н.П. (поч. на 04.04.15г.), в резултат на
ПТП от 23.07.14г., причинено от Ж.В.В. при управление на лек автомобил „Ауди А7“, с рег.
№ В5061НВ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.02.17г. до
окончателното ѝ изплащане;
- да заплати на адвокат М.Г. И. от АК-София адвокатско възнаграждение в размер на
1421 (хиляда четиристотин двадесет и един) лева, на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.;
- да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ВОС, дължимата за
производството ДТ в размер на 1 400 (хиляда и четиристотин) лв. върху уважения иск, както
и сумата от 100 лв., представляваща направените от бюджета на съда разноски за
експертиза, на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК,
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Ж. Г., ЕГН ********** от гр. Варна, ул. „Крепостна“,
16, ет. 2, ап. 1 иск против „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“
11
АД, ЕИК *********, гр. София, за заплащане на сумата от 35 000 (тридесет и пет хиляди)
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени
болки и страдания, получени като пряка и непосредствена последица от загубата на баба
Т.Н.П. (поч. на 04.04.15г.), в резултат на ПТП от 23.07.14г., причинено от Ж.В.В. при
управление на лек автомобил „Ауди А7“, с рег. № В5061НВ, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 11.02.17г. до окончателното изплащане, на осн. чл. 226, ал. 1 от
КЗ /отм./.
ОСЪЖДА Г. Ж. Г., ЕГН ********** от гр. Варна, ул. „Крепостна“, 16, ет. 2, ап. 1 да
заплати на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК
*********, гр. София сумата в размер на още 280 (двеста и осемдесет) лв., представляващи
разноски за първата инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, както и сумата в размер на 700
(седемстотин) лева, представляващи разноски за въззивната инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1
от ГПК.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщението до страните /чрез процесуалните им представители/, при
наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване съобразно чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12