Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
30.07.2020г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на тридесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Таня Орешарова
Кристиян
Трендафилов
при участието на секретаря Татяна Щерева, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело № 2056 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №255652 от 25.102019год., на СРС, 75-ти състав, постановено по гр.дело
№ са отхвърлени предявените от „А.з.с.н.в.“
АД, ЕИК********, със съдебен адрес:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4
срещу Д.Ю.Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, чрез адв. Д.-особен
представител, искове е правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 99 от ЗЗД, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 505,16 лева,
представляваща неизплатено задължение по Договор за паричен заем №2402539 от
08.10.2010 год., вземанията по който са прехвърлени по силата на Приложение №1
от 01.01.2017год. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010 год., сумата от 58,20 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 27.11.2015 г. до 03.06.2016 г., и сумата от 380,27лева, представляваща
неустойка за периода от 27.11.2015 год. до 03.06.2016 год. и сумата от 69,58
лева (шестдесет и девет лева и петдесет и осем стотинки), представляваща лихва
за забава за периода от 28.11 2015 г. до 27.07.2017год. като неоснователни и
недоказани.
Решението е обжалвано от
ищеца „А.з.с.н.в.“ АД с основни доводи, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че искът е недоказан и го е отхвърлил въз основа
на погрешно възприета фактическа обстановка и моли да се отмени и постанови друго,
с което се уважат изцяло предявените искове. Посочва, че в доклада по делото
съдът е указал, че в тежест на ищеца е да докаже валидността на процесния
договор заем, валидността и на договора за цесия и уведомяване на длъжника , но
липсва указание в доклада, че не се сочат доказателства, като за да отхвърли
иска първоинстанционният съд е приел, че
представеното към договора за цесия приложение №1 няма необходимата
доказателствена стойност. Също така съдът е следвало да цени доказателствата, в
които има зачерквания или недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по
делото. Смята, че не е съобразено това, че ищецът е администратор на лични данни и изпълнявайки
своите законни задължения за защита на личните данни на физическите лиза е
представил приложение №1 в посочения вид, като в приложения препис извлечение
се съдържат данни единствено за ответника по делото. Изтъква също така, че
особения представител на ответника не е оспорил представените документи и не е
поискал ищецът да ги представи в оригинал. Претендира за присъждане на
разноските по делото, включително и юрисконсултско възнагрлаждение и представя
списък на разноските.
В отговор на въззивната жалба от ответника Д.Ю.Д.,
подаден чрез адв. Д., назначен особен представител е
посочено, че оспорва жалбата и счита, че решението на първоинстационният съд
като правилно следва да бъде потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така
очертания от жалбата предмет, приема следното:
Предявени са
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК, във
връзка с чл. 99 от ЗЗД вр.чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът - „А.з.с.н.в.“
АД излага в исковата молба, че между „И.А.М.“ АД, в качеството му на кредитор и
Д.Ю.Д., в качеството му на кредитополучател, е сключен Договор за паричен заем
№2402539 от 08.10.2015год., по силата на който първият е отпуснал на ответника
паричен заем в размер на 600 лева, а ответникът се е задължил да върне сумата,
заедно с договорената възнаградителна лихва. В договора било уговорено, че при
забава в плащането на погасителна вноска повече от 30 календарни дни, заемателя
дължи на заемодателя такса разходи в размер на 9 лева, която е дължима и за
всеки следващ период на забава в плащането повече от 30 дни. Твърди, че
съгласно клаузите на договора ответникът се е задължил, в 3-дневен срок от
подписване на договора, да предостави на заемодателя обезпечение, което той не
е сторил, поради което му е начислена неустойка в размер на 472,60 лева. Сочи,
че ответникът не е изплатил изцяло дължимите от него суми. Твърди, че на
01.01.2017 год. е подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 год., сключен между него и „И.А.М.“ АД,
по силата на което процесното вземане му е прехвърлено. Моли съда да постанови
решение, по силата на което да признае за установено, че ответникът му дължи
сумата от 505,16 лева-главница, ведно със законна лихва върху главницата,
считано от 27.07.2017 г. до окончателното плащане, сумата от 58,20 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 27.11.2015 г. до 03.06.2016 г., сумата от 380,27 лева, представляваща
неустойка за периода от 27.11.2015год. до 03.06.2016 год. и сумата от 69,58
лева, представляваща лихва за забава за периода от 28.11.2015 г. до 27.07.2017
г.
Ответникът Д.Ю.Д.,
чрез назначения му особен представител адв.Д., е депозирал в срок отговор на
исковата молба, в който оспорва предявените искове. Прави възражение за изтекла
погасителна давност на част от претенциите.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от „А.з.с.н.в.“ АД искове,
като е приел, че така представените
доказателства не установяват, че именно процесното вземане с посочения
договор за паричен заем с ответника от
08.10.2015год. е прехвърлен с приложения рамков договор за цесия от
16.11.2010год. с приложение №1/01.07.2017год. след като приложението не е
представено в цялост, а само части от него. Поради което не се установява
ищецът да е материлноправно легитимиран като кредитор на вземането.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата
на страните, намира за установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстационното решение е валидно и допустимо.
Същото при доводите във въззивната жалба е правилно и следва да бъде
потвърдено, като се имат в предвид и следните съображения:.
Предявени е за разглеждане искове по реда на чл.422 ГПК
и с правно основание чл.99 ЗЗД, чл.92,
ал.1 ЗЗД ичл.86, ал.1 ЗЗД.
Цесията е правен способ
за прехвърляне на субективни права (вземания), по силата на която настъпва
промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става
цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен
между тях договор. С оглед на чл.99,
ал.2 ЗЗД вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е
притежавал, включително с изтекли лихви, ако не е уговорено противното.
Договорът за цесия предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно
основание.
За да се приеме, че ответникът дължи
процесните суми, търсени от ищеца като главница по договор за паричен заем,
договорна лихва, неустойка за неизпълнение на договорно задължение, лихва за
забава, същият следва да установи главно и пълно, освен, че ответникът е страна
по валиден договор за предоставяне на паричен заем, кредиторът по него да е
предоставил, съответно длъжникът да е усвоил сумата по отпуснатия кредит, като
не са заплатени на уговорения в договора падеж дължимите вноски, но също така и
да е извършена валидна цесия, с която именно процесните вземания са прехвърлени
на ищеца, както и, че извършената цесия е надлежно съобщена на длъжника.
По делото правилно
първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, като е посочил,
че върху ищеца тежи да ангажира доказателства за сключването на валиден договор
за цесия, по силата на който цедента е прехвърлил на цесионера вземането си към
ответника, съществуването на договорите отношения за които се твърди в исковата
молба и тяхното съдържание, да ангажира доказателства за уведомяването на
длъжника от предишния кредитор за прехвърляне на вземането, да ангажира
доказателства за размера на предявения иск и,
на ответника да докаже плащането на процесната сума. След като ищецът е
посочил и съответно представил доказателства за изложените обстоятелства в исковата
молба, включително и рамков договор за цесия от 16.11.2010год. с приложение №1 към него от 01.01.2017год. и на което се
позовава, за да твърди, че именно процесното вземане е прехвърлено не е
следвало да се дават указания от съда, както се позовава във въззивната си
жалба ищецът, че за посочените факти не
се сочат доказателства. След като страната за своите твърдения в исковата молба
представя доказателства към исковата молба, едва в решението си съдът следва да изложи
съображенията си и как цени представените
доказателства и дали с тях се
установяват правнорелевантнтните факти. В тази връзка е неоснователно
оплакването във въззивната жалба, че съдът е следвало да даде указания, че не
се сочат доказателства за твърдените факти след като такива доказателства
ищецът е представил, но при преценката им
и при изричното оспорване на исковете по основание и размер от ответника
не се установява с тях наличие на
договор за цесия между ищеца и предишния кредитор, по силата на който да е
прехвърлено на цесионера ищец именно процесното вземане по договор за паричен
заем от 08.10.2015год. и който договор е приложен към исковата молба и на който
именно се позовава ищецът. В приложеното към рамков договор за цесия приложение
№1/01.01.2017год. под №322 фигурира като длъжник ответникът Д.Ю.Д. с посочен ЕГН, но като дата на договора по който е отпуснат
кредита е посочена дата 12.10.2015год., каквато не е датата на договора за
паричен заем, който е приложен към исковата молба/08.10.2015год./ и на който се
основава претенцията. Също така не съвпадат и посочената общо дължимата сума по
кредита, остатъкът от задълженията към посочената дата и сумата за лихва. Поради изложеното следва да се приеме, че
ищецът не е доказал активната си
материалноправна легитимация на кредитор на процесното вземане по отношение на
ответника, поради което предявените искове се явяват неоснователни.
При изложените съображения и тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, атакуваното решение,
като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото разноски не се
дължат на жалбоподателя, а на ответникът по жалбата, но не се претендират от
него и няма доказателства и да са направени разноски, поради което не следва да
се присъждат.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №255652 от 25.10.2019год., на СРС, 75-ти състав, постановено по гр.дело №68767/2018год.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.