№ 13436
гр. София, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20231110148583 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове по реда на чл.
422 ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от
„ФИРМА” ЕАД срещу В. К. Д. с искане спрямо ответника да бъде признато за установено,
че същият дължи на ищеца следните суми: 3 645,11 лв. главница, представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2020 г. до м.04.2022 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. С., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.06.2023
г. до окончателното изплащане, сумата от 466,60 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 17.05.2023 г., както и дялово
разпределение в размер на 84,20 лв. за периода от м.05.2020 г. до м.04.2022 г., ведно със
законната лихва от 01.06.2023 г. до окончателното изплащане и сума в размер на 16,59 лв. –
лихва за периода от 16.07.2020 г. до 17.05.2023 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение от 09.06.2023 г. по гр. д. № 29882/2023 г. по описа на СРС, 176 състав.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз
основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи
съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им
приемане. Поддържа, че е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия,
като тя не била заплатила дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и
изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че съгласно
общите условия купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимата цена в
45-дневен срок след изтичане на периода, за който е доставена енергията. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в
който оспорва предявените срещу него искове. Счита, че исковата молба е нередовна, тъй
като претендираните сумите не са конкретизирани и не са посочени за всеки месец отделно.
Твърди, че не се намира в договорни отношения с ищеца, като не е потребител на топлинна
енергия, тъй като той и неговите наследодатели не са собственици или вещни ползватели на
имота. Поддържа, че липсват доказателства установяващи количеството изразходвана
1
топлинна енергия, както и че сумите претендирани от ищеца са се дължали. Оспорва
размера на претенциите за главница и лихви, както и представените с исковата молба
доказателства. Моли за отхвърляне на исковете и претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца „ФИРМА“ ООД, не взима становище по
исковете.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
По иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД вр. чл.
149 ЗЕ:
Предявеният иск е за установяване съществуването на задължение за заплащане на
дължимата цена по договор за продажба на топлинна енергия.
По иска по чл. 422, ал.1 от ГПК вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи, че по
силата на облигационно отношение с ответника, съществувало към процесния период, е
престирал/доставил е топлинна енергия за отопление и/или подгряване на вода/ и за
ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания
размер.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже положителния
факт на погасяване на дълга.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда – Е.С., присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Понятието
потребител на топлинна енергия е дефинирано в разпоредбата на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ,
съгласно която, в редакцията към процесния период, потребител, респективно задължено
лице за заплащане цената на доставена ТЕ във връзка с чл. 155 ЗЕ, е собственик или
ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Анализът на законовата уредба
мотивира извода, че качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на ЗЕ има собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху
имота има учредено ограничено вещно право на ползване, в който последен случай,
потребител по законова дефиниция е ползвателят. Същото следва, както от изричното
разглеждане в ЗЕ на хипотезата на учредено вещно право на ползване и нарочно определяне
на титуляра на същото като ползвател на доставяната в имота топлинна енергия, така и от
общата такава на задълженията на титуляра на вещното право на ползване по чл. 57 ЗС. В
този смисъл и Решение № 11 от 29.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1319/2012 г., III г. о.
Съобразно тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 2/2016 г.,
ОСГК, с приемането на Закона за енергетиката законодателят регламентира доставката на
топлинна енергия в сгради под режим на Е.С. като услуга, която се ползва от самата Е.С..
Макар последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я
разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата
„доставка на централно отопление“. Поради особения правен субект - сграда в режим на
Е.С., е въведено изискване решенията да се вземат с мнозинство, което за присъединяване и
преустановяване следва да е квалифицирано. В решението е прието, че при доставката на
централно отопление в сградите под режим на Е.С. искането за услугата се прави не от
всеки отделен Е.С. (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част), а от мнозинството Е.С., които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. В отношенията в областта на
енергетиката, законодателят приема, че потребител на услугата е цялата Е.С., затова
титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против
волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
2
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия
при доставката на централно отопление в сградата.
С оглед на гореизложената нормативна уредба е видно, че възникването на
облигационно отношение, съответно и качеството клиент на топлинна енергия, е обусловено
единствено от това кой е титуляр на правото на собственост или вещно право на ползване
върху съответния топлоснабден имот, явяващ се част от сграда – Е.С., т.е. облигационното
отношение между топлопреносното предприятие и титуляра на това право възниква с
придобиването на правото на собственост или вещно право на ползване и се прекратява със
загубването на същите.
С оглед на така установената законова уредба на договора за доставка на топлинна
енергия за битови нужди се налага заключението, че страните по неформалното
правоотношение са императивно уредени – собственикът или титулярът на вещното право
на ползване. Поради тази причина, за да се установи наличието на облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, достатъчно е ищецът да
установи при условията на пълно и главно доказване обстоятелството, че ответникът е
собственик или вещен ползвател на процесния топлоснабден имот. При направено изрично
оспорване от ответника относно наличието на твърдяното от ищеца облигационно
правоотношение между страните, ищецът дължи пълно и главно доказване на същото. С
определението по чл. 140, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК настоящият съдебен състав изрично е указал
на ищеца, че с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1
ГПК) следва да установи възникването на облигационно правоотношение по договор за
доставка на топлинна енергия между него и ответника.
За да обоснове твърдението си за наличие на облигационно правоотношение с
ответника, ищецът е представил единствено списък на живущите в процесния апартамент,
находящ се в гр. С., в който като собственик е посочена Н.Б. Д.а, списък на собствениците на
имотите в сградата, приложен към протокол от ОС на ЕС, както и справка в НБД „Н.“, видно
от която Н.Б. Д.а е починала на 07.09.2008 г., като е оставила за свой законен наследник син
си - В. К. Д.. Същите нямат обвързваща съда доказателствена сила, като същевременно не са
представени други доказателства установяващи факта, че Н.Б. Д.а е била собственик или
титуляр на ограниченото вещно право на ползване, за да се обоснове облигационно
правоотношение с ответника като нейн законен наследник.
В съдебното производство, за доказване на претенцията си ищецът е направил
искания да се изискат документи от С.О., ... и .... по реда на чл. 192 ГПК. От постъпилите
отговори се установява, че не е открита партида с вписвания, отбелязвания и заличавания,
нито данъчна партида на физическо или юридическо лице за процесния имот.
Предвид гореизложеното, настоящия съдебен състав счита, че от събраните по делото
доказателства не се установява наличието на първата материалноправна предпоставка за
уважаване на предявените главни искове, като не може да се направи извод, че ответникът В.
К. Д. е собственик или ползвател на процесния имот, респ. е притежавал качеството
потребител/клиент на ТЕ в рамките на исковия период. Следователно, с оглед изричното
оспорване на това обстоятелство и с оглед неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, поради което
намира предявените главни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149,
ал. 1 ЗЕ за неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.
По исковете по чл. 86, ал.1 от ЗЗД:
С оглед неоснователността на главните искове, неоснователни се явяват и
обусловените от тях акцесорни искове за заплащане на обезщетение за забава в размер на
3
законната лихва по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
единствено ответникът, който претендира такива за платено адвокатско възнаграждение в
размер на 950,00 лева в исковото производство и 1 000,00 лева в заповедното производство.
Ищецът е релевирал възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно. С
оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС с
решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав приема, че не е
обвързан в преценката си от критериите по НМРАВ при определяне размера на адвокатското
възнаграждение. При това положение за определяне размера на възнаграждението следва да
бъде взета предвид фактическата и правна сложност на делото. Ето защо възнаграждението
следва да бъде намалено и на ответника да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
размер на 400,00 лева в исковото производство и 200,00 лева в производството по ч.гр.д. №
29882/2023 г. по описа на СРС, 176 състав.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ФИРМА” ЕАД, ЕИК: ......,
срещу В. К. Д., ЕГН **********, положителни установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В. К. Д.
дължи на „ФИРМА” ЕАД следните суми: 3 645,11 лева главница, представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 01.06.2023 г. до окончателното изплащане,
сумата от 466,60 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия
за периода от 15.09.2021 г. до 17.05.2023 г., както и дялово разпределение в размер на 84,20
лева за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от 01.06.2023 г. до
окончателното изплащане и сума в размер на 16,59 лева – лихва за периода от 16.07.2020 г.
до 17.05.2023 г., които суми касаят топлоснабден имот, находящ се в гр. С., аб. № ..... и за
които вземания е издадена заповед за изпълнение от 09.06.2023 г. по ч.гр. д. № 29882/2023 г.
по описа на СРС, 176 състав
ОСЪЖДА „ФИРМА” ЕАД, ЕИК: ...... да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на
В. К. Д., ЕГН **********, разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство
в размер на 400,00 лева и адвокатско възнаграждение в производството по ч.гр.д. №
29882/2023 г. по описа на СРС, 176 състав, в размер на общо 200,00 лева.
Решението е постановено при участието на „ФИРМА” ООД, като трето лице -
помагач на страната на ищеца.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4