Р Е Ш Е Н
И Е №
558
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
въззивно отделение – девети състав, на девети юни две хиляди и двадесета година, след публично
съдебно заседание на деветнадесети май двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при участието на секретар Пенка Георгиева, след като
разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 331 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ответниците по първоинстанционното дело, с която се обжалва Решение № 4652 от 05.12.2019гг. на Районен съд - Пловдив, ІХ гр. с., постановено по гр. дело № 4686 по описа за 2019 г., с което ответницата Д.П.Б. е осъдена да заплати на ищеца „Йони Ойл“ ЕООД - град Пловдив, сумата от 25000 лева, от общо припадащата й се в дял 25197, 33 лв. - представляваща 4/6 от неустойка в общ размер от 37 796 лв., дължима за неизпълнение на задължение по предварителен договор за покупко-продажба, сключен на 31.12.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 25.03.2019г., до окончателното й изплащане и ответницата Х.Н.Б. е осъдена да заплати на ищеца „Йони Ойл“ ЕООД - град Пловдив, сумата от 6 299, 33 лв., представляваща 1/6 от неустойка в общ размер от 37 796 лв., дължима за неизпълнение на задължение по предварителен договор за покупко-продажба, сключен на 31.12.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 25.03.2019 г., до окончателното й изплащане, както и съдът е осъдил ответниците да заплатят сторените от ищеца разноски в първоинстанционното производство.
Счита се, че така постановеното решение на Районен Съд - гр. Пловдив е неправилно, поради погрешна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и неправилно прилагане на закона, като се счита същото и за необосновано, като по същество самото решение е неправилно. Заявява се, че нито едно от възраженията на ответниците за неоснователност на исковите претенции, както и за прекомерност на присъдената неустойка не било прието от първоинстанционния съд, като се счита, че поради неправилната преценка на доказателствения материал по делото, съответно поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, съдът е достигнал до погрешни изводи и в тази насока е приложил неправилно материалния закон и е постановил неправилен съдебен акт. В тази насока се поставят въпроси, дали предварителният договор от дата 31.12.2018 г. е бил действащ към момента на завеждане на исковите претенции, за да може да се прецени дали клаузите отнасящи се до договорната неустойка са действащи и обвързващи страните. В тази насока се заявява, че когато преди изпълнението на един договор, страната върне полученото капаро (задатък) в двоен размер и това връщане се приеме от насрещната страна, то налице е разваляне на договора по взаимно съгласие на страните. Заявява се, че такава била и волята на ищеца, който в молбата си, с която уточнява исковите си претенции изразява изрична воля, че разваля предварителния договор. Сочи се, че в този смисъл „не може да се присъди неустойка за пълно неизпълнение на двустранен договор, когато договорът е развален с обратно действие по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД“. В тази насока се сочи и решение на ВКС. Заявява се в тази насока, че първоинстанционният съд е формирал неправилно своите мотиви, като приел, че всъщност плащането на сумата от 10000 лева, за чието връщане и посоченото основание -заплащане на задатък в двоен размер - в платежното нареждане от дата 29.01.2019 г., страните не спорят, съставлявало връщане на заплатеното от купувача по предварителния договор, което включвало задатък в размер на 5000 лева и сумата от 5000 лева, която ищецът самоволно бил заплатил на жалбоподателките като „втори задатък“ без такъв обаче да е уговорен в клаузите на прекратения предварителен договор, като това възприятие се формирало от факта, че сумата била заплатена след връчването на нотариалната покана, с която жалбоподателките са изразили воля, че прекратяват договора. Заявява се, че следва да се има предвид, че отговорът на поканата на двете жалбоподателки, от страна на купувача е от дата 30.01.2019 г. т.е. след връщането на сумата от 10000 лева. В тази насока са изводите, че предварителният договор, от дата 31.12.2018 г. бил прекратен към датата на завеждане на исковете и отделно бил развален по воля на ищеца, което пък било изразено в допълнителната молба към исковата му молба, като се сочи, че съответно липсва и основание за дължимост на уговорените неустойки. Заявява се, че от друга страна, ако се приеме, че предварителният договор не е прекратен на никое от изброените, в жалбата, по – горе, основания след като вредата от конкретното неизпълнение е компенсирана с приемането на капарото в двоен размер от купувача по предварителния договор, както е фактическото положение в настоящия случай, то за същото неизпълнение не може да се присъдят две обезщетения - веднъж връщане на задатъка в двоен размер, и втори път договорна неустойка. Аргументират се с Решение № 120 от 31.07.2019 г. по гр. д. № 992 от 2018 г., на Върховен касационен съд, ІІІ гражданско отделение. Заявява се, че е неправилен изводът на съда, като е приел, че не е налице противоречие на разпоредбата с чл. 26 ЗЗД, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, като се твърди, че за да достигне до този неправилен извод първоинстанционният съд не бил приложил коректно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС.
Заявява се, че в мотивите на съда не е намерило отражение релевираното с отговора на искова молба възражение, че наред с неустойката е налице и друго обезпечение по договора, а именно - уговорения задатък, по смисъла на чл. 93 от ЗЗД. В тази връзка се сочи, че при основанията, определени от страните за осъществяване на отговорността на неизправната страна по чл. IV.3. от договора, дължимостта на неустойката фактически не зависи от това, какво точно е било по размер или по вид неизпълнението. Заявява се, че съобразно така уговорената клауза, при наличие на неизпълнение, при това само на едно, макар и несъществено задължение, в това число и забава, страната би дължала 20% от цялата продажна цена или от части от нея, съобразявайки неяснотата на договорните клаузи за неустойка. Посочва се, че извън присъщите си функции неустоечната клауза излиза и предвид уговорения размер от 20%, прави неустойката срещу физическо лице, каквито са и двете жалбоподателки неморална. Сочи се, че при преценка на съотношението с евентуалните вреди, които купувачът би понесъл от неизпълнението по договора, която следвало да е направена към момента на сключване на договора, било очевидно, че целта на клаузата не била да репарира сторените разходи или друг вид вреда на дружеството, а така уговореното обезщетение, наред с предвидения задатък, създавал условия за неоснователно обогатяване на дружеството - купувач по предварителния договор. В тази насока се сочи, че следва да се вземе предвид и въпросът за действително претърпените вреди за размера, за които ищцовото дружество само е представило писмени доказателства и които се ограничавали до сумата от около 3000 лева, съответно уговорената неустойка превишава тази сума с над 10 пъти. При тази съвкупност от обстоятелства било очевидно, че процесната неустойка обективно е била предназначена към постигане на резултат, материално различен от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, пряко насочен към нарушаване на принципа за справедливост в гражданските отношения. Заявява се, също така, че не е изследван въпросът относно неяснотата на неустоечните уговорки, съответно липсата на съгласие между страните относно тяхното съдържание, като в тази насока се сочат клаузите на т. IV.1 и т. IV, т.3 от процесния договор боравят с термина „сумата по т.ІІ.2”, като в клузата на т. II.2, се сочи, има споменати няколко суми, сумата на задатъка, продажната цена на имотите, и остатъкът от продажната цена, намален със заплатения задатък, или в самата уговорка се съдържа неяснота, от коя точно сума се изчисляват 20 %, което прави клаузата за уговорена неустойка нищожна, поради нейната абсолютна неяснота и съответно липса на съгласие за конкретния й размер. Направени са разсъждения по същество. Счита се, че първоинстанционният съд изключително правилно е отчел, че настоящият случай не попада в забраната на чл. 309 от ТЗ, както и че доказателствената тежест, за претърпените вреди и тяхното съотношение с неустойката, е върху длъжника.
Заявява се, че в своето решение първоинстанционният съд бил приел, че тези разходи, били допълнителни и не следвало да се репарират като обезщетение по договорните отношения между страните, което според жалбоподателките е абсолютно неправилно и в противоречие с мотивите на първоинстанционния съд, присъстващи в същото решение, изразени по повод доказването на действително претърпените вреди и тяхната съразмерност с предварително уговореното обезщетение. Посочено е, че следва да се има предвид, че за конкретно цитираните вреди са събрани и писмени доказателства в процеса, фактури, предоставени от ищеца с исковата му молба, като според жалбоподателките крайно необосновано и нелогично и в противоречие с мотивите си относно разглеждане на възражението за прекомерност на неустойката и твърдейки, че не били посочили доказателства първоинстанционният съд приема, че действително претърпените вреди са съизмерими с отнапред уговореното обезщетение, което е в размер на 37 796 лева, като се основава на свидетелките показания, които обаче доказвали точно обратното и са в унисон с писмените доказателства по делото, обуславящи действителния размер на вредите. Заявява се, че е неправилна и противоречива мотивировката на първоинстанционния съд, че не е установен размерът на действително претърпените вреди, а напротив. Заявява се, че в подкрепа на горното, следва да се има предвид, че в съдебната практика, която се цитира в първоинстанционното решение, като част от мотивите за неоснователност на възражението за прекомерност, е именно: Решение № 12 от 21.03.2011 г. по т.д. № 1056/2009 г. на ВКС ТК, I - во ТО. В контекста на изложеното, се сочи, в настоящия случай е изцяло доказан размерът на вредите, които е претърпял ищецът, както и самото дружество твърди в първоначално подадената искова молба, но дори това да не е конкретния им размер, то при всички положения било доказано съотношението на неустойката към действително претърпените вреди, което е повече от 10 към 1. Посочва се, че преценката направена от съда е, че в случая следва да се даде превес на санкционната функция на неустойката, доколкото същата е допустима предвид договорната свобода, скрепена като принцип в чл. 9 от ЗЗД, като се разяснява, че принципът на свободата на договаряне, обаче, не е абсолютен и търпи ограничаване, ако води до накърняване на установените в обществото общи правни принципи за справедливост и добросъвестност, израз на което е и създадената с чл. 92, ал. 2 ЗЗД правна възможност. При постановяването на първоинстанционния съдебен акт не било съобразено и полученото обезщетение, в размер на задатъка, заплатен на ищцовото дружество в двоен размер.
Заявява се в тази насока, че дори при съобразяване на обстоятелството, че неустойката изпълнява и наказателна функция, тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили или не са настъпили в предвидения размер, определеният от първоинстанционния съд размер е прекомерен и води до неоснователно обогатяване на ищцовото дружество.
В тази връзка се моли да се отмени обжалваното решение като неправилно и необосновано, поради неправилна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и неправилно прилагане на закона и се постанови решение, с което да се отхвърлят предявените срещу двете жалбоподателки искове, като неоснователни и недоказани по основание и размер. Респективно, ако съдът счете исковете за основателни, то се моли и да бъде намалена и претендираната неустойка, на основание чл. 92, ал. 2 от ЗЗД.
Претендира се присъждане на разноски и за двете съдебни инстанции. Доказателствени искания не се правят в депозираната въззивна жалба.
С писмен отговор от въззиваемата страна, ищец „Йони ойл“ ЕООД, чрез адв. А. и адв. П., пълномощници по делото, се изразяват конкретни съображения за неоснователност на въззивна жалба. Оспорват се направените в същата оплаквания. Не се сочат нови доказателства. Претендират се разноски, за настоящата инстанция. Моли се да бъде потвърдено решението на първоинстанционния съд.
В с.з. по въззивното дело от адв. А. се поддържа въззивната жалба; оспорва се отговора на въззивната жалба; заявява се, че няма доказателствени искания. Представя списък на разноските и договор за правна защита и съдействие. Прави се възражение за прекомерност на разноските, евентуално, същите да бъдат намалени съобразно установените минимуми.
В с.з. по
въззивното дело от адв. А. се поддържа отговора на въззивна жалба; не се правят
доказателствени искания; представят се два броя договори за правна помощ от
Адвокатско дружество „А. и П.“, единият - във връзка с въззивната жалба от Д.Б.,
а другият - във връзка с въззивната
жалба на Х.Н.Б.. От страна на адв. П.
се изразява становище, че се присъединява изцяло към това на колегата си адв. А..На
26 май 2020г. по въззивното дело е постъпила допълнително писмена защита от
въззиваемото дружество чрез адв. А. и адв. П., пълномощници.
Въззивният състав на Пловдивския окръжен съд след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което уважава
предявените при субективно пасивно съединяване осъдителни искове, с правно
основание чл. 92 ал.1 от ЗЗД, районният съд излага съображения: Приема, че доколкото ищецът не е бил неизправна страна
по договора, сключен между страните, не може да се приеме, че са били налице
предпоставките за едностранното му прекратяване от страна на обещателите –
ответни страни, в който смисъл съдът не възприема и доводите, поддържани в
отговора на исковата молба, че при прекратяване на договора губи своето
действие и установената от страните клауза за неустойка. Приема и, че ищецът, купувач, в качеството му на
изправна страна по договора, има право на уговорената неустойка от 20 %, като с
предявяване на исковата молба следва да се счита, че той е упражнил правото си
да се откаже от договора, както и че не е неясна клаузата за неустойка, - в
размер на 20% от сумата по т.ІІ,т.2 от Договора, на която се позовава ищецът;
при което и определя размера на общо дължимата неустойка, съотнесен към
установената продажна цена от 188 980 лв., който възлиза на сумата от 37 796 лв. Съдът намира и,
че клаузата за неустойка е действителна, като не се установява последната да е
установена в противоречие с добрите нрави. Съдът приема и, че в случая не се установява размерът на действително
претърпените вреди; респективно, че последните не се съизмеряват с размера на
установения задатък от 5 000 лв; както и приема, че е налице съразмерност на
действително претърпените вреди от страна на купувача с отнапред установеното
обезщетение, което е в размер на сумата от 37 796 лв.
Въззивният съд приема за правилен извода на районния
съд, както и изложените от него мотиви, към които препраща съгласно чл. 272 от ГПК.
От своя страна, въззивният съд след като взе предвид
оплакванията във въззивната жалба, съгласно чл. 269 изр. второ от ГПК,
становището на въззиваемата страна, както и след преценка съгласно чл. 235 ал.
2 и чл. 12 от ГПК на приложените по делото и относими към предмета на спора
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят относно установени в
първоинстанционното производство с допустими доказателствени средства
обстоятелства:
Отношенията между страните произтичат от сключен между
тях на 31.12.2018г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижими
имоти, съгласно който продавачите, посочени в договора - Д.П.Б., Е. Н.Б. и Х.Н.Б., са поели задължение
за прехвърляне чрез сключване на окончателен договор в полза на купувача „Йони
ойл“ ЕООД, на конкретно посочен недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 11845.502.*
по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. В., Община Марица,
одобрени със Заповед № РД-18-99/12.11/2008 г. на изпълнителния директор на
АГКК, с адрес на имота – с. В., ул. „*** в, с площ от 1 533 кв.м., с номер
по предходен план – 647, квартал 44, парцел 1, ведно със сградите върху имота – сграда с идентификатор 11845.502.**
със застроена площ от 40 кв.м., брой етажи – един и предназначение сграда за търговия и сграда с
идентификатор 11845.502.647*. със застроена площ от 47 кв.м., брой етажи – един
и предназначение – сграда за търговия,
с описание съгласно титул за собственост: парцел IX – 395, целият от 2 050
кв.м. по плана на с. В., ведно с
построена в него бензиностанция, включваща масивна сграда с обща площ от 36
кв.м. и навес с площ от 52, 20 кв.м.
В Раздел II, т. 2 от Договора,
страните са договорили, че общата продажна цена на поземления имот и сградите,
които обещателите поемат задължение да прехвърлят на купувача със сключване на
окончателен договор за покупко-продажба, е в размер на сумата от 188 980
лв., със запазено право за уговаряне с допълнителен анекс на цени на отделните
обекти, посочени в т. 1.1. Договорено е, че купувачът следва да заплати сумата
в размер от 5 000 лв., представляваща задатък в срок до 31.12.2018 г., а
остатъкът от продажната цена в размер от 183 980 лв. следва да се заплати
от купувача чрез банков кредит, за сключване на който купувачът е в преговори с
банка. Установено е, че сумата се заплаща по сметка на продавача изцяло в деня,
в който пред банката бъдат представени: препис от нотариален акт за
покупко-продажба на имота, предмет на договора, надлежно вписан в Служба по
вписванията – гр. Пловдив при Агенция по вписванията; документ, установяващ
учредяването на законна или договорна ипотека на описаните вещни права, за
обезпечаване на вземането на банката по кредита, надлежно вписана в Служба по
вписванията – гр. Пловдив при Агенция по вписванията; удостоверение, издадено
от Служба по вписванията – гр. Пловдив при Агенция по вписванията за наличие
или липса на вещни тежести по партидата на земята и сградите с десетгодишен
период на проверка, от което да е видно, че имотите са собственост на продавача
и е вписана единствено първа по ред законна ипотека върху тях в полза на
банката и няма други вещни тежести върху същите имоти, няма други вписвания,
противопоставими на банката или смяна на собственост, освен сделката, предмет
на сключения предварителен договор.
В разпоредбата на Раздел II, т. 2
от Договора страните са постигнали съгласие, считано от 31.12.2018 г.
владението на имотите, въпреки, че последните не се прехвърлят със сключване на
договора, да се предаде на купувача, който да ги ползва без ограничения,
включително за извършване на търговска дейност от свое име и за своя сметка. В
Раздел III, т. 1 от Договора е установено, че окончателния договор следва да се
сключи в срок до 15.02.2019 г., като в случай, че сделката не бъде сключена
преди този срок, страните са поели задължение да се явят на 15.02.2019 г. в
10:00 часа, подготвени за сключване на договора в нотариална форма, в кантората
на нотариус К. К. с рег. № 468, или при друг нотариус с район на действие –
Районен съд – Пловдив, посочен от купувача. Посочено е, че набавянето и
окомплектоването на необходимата документация за прехвърляне на имота се
извършва от продавачите и е за тяхна сметка. С клаузата на т. 3 от посочения
раздел продавачите са поели задължение да не отчуждават и/или ипотекират
имотите, предмет на договора и да се сключват предварителни и наемни договори с
трети лица.
В клаузата на т. 3 от Раздел IV
страните са установили, че в случай на неизпълнение на което и да е задължение
по договора, изправната страна може
да се откаже от договора, като има право на неустойка в размер на 20 % от сумата
по т. II, т. 2 от Договора.
От нотариална покана, изпратена
до ищцовото дружество от Д.Б., с рег. № 275, том I, акт № 32 от 21.01.2019
г., се установява, че ответната страна е направила изявление за прекратяване на
предварителния договор, като е поканила ищеца да освободи имота в тридневен
срок от получаването й и е изразила готовност за връщане в двоен размер на
дадения от ищеца зададък при сключване на договора от 5 000 лв.
Не е спорно, че ищцовото
дружество, купувач, е изпълнило задължението си по предварителния договор /р-л
ІІ.2/ за заплащане на сумата от 5 000 /пет хиляди/ лева, представляваща
задатък на дата 31.12.2018г., при сключване на предварителния договор-с
преводно нареждане,/лист 28 от делото/. Не е спорно и че на 14.01.2019г. ищецът
е направил дори и втори превод от 5 000 лева-с преводно нареждане, /лист
31 от делото/, като е посочено, отново, „задатък по предварителен договор от
31.12.2018г.“, т.е. като част от продажната цена, без ищецът да е имал такова
задължение за заплащане на останалата продажна цена, до посочената в договора
дата 15.02.2019г.
Предварителният договор от
31.12.2018г. не е оспорен от страните по делото, както относно автентичност,
така и относно верността на съдържанието му. Страните не спорят и относно
съдържанието на изпратените между тях нотариални покани, като първата от
21.01.2019г. изпратена от Д.Б. до ищцовото дружество, изразява изявление от
ответната страна за прекратяване на предварителния договор, както и покана
ищецът да освободи имота в тридневен срок от получаването й, както изразяване
на готовност за връщане в двоен размер на дадения от ищеца задатък при
сключване на договора, от 5 000 лева. С последваща нотариална покана от
30.01.2019г. до Д.Б. и Х.Б. ищецът изразява несъгласие с прекратяване на
сключения между страните предварителен договор, като посочва, че обещателите са
в неизпълнение на поетото с договора задължение, както и изразява готовност за
заплащане на продажната цена и окончателно сключване на договора; канят се
ответните страни да предоставят всички документи необходими за получаване на
банковия кредит и за окончателното изповядване на сделката. Ответниците са
превели по банковата сметка на дружеството, ищец сумата от 10 000 лева, с
пл. нареждане, от 29.01.2019г., с основание на превода:“връщане на задатък в
двоен размер“; което следва да се разбира, че се връщат последователно
заплатените от ищеца суми, като задатък, от 5 000 лева, на 31.12.2018г. и
на 14.01.2019г.; т.е. връщане на заплатените части от продажната цена.
Не е спорно и че
с Протокол с рег. № 368, том I, акт № 17 от 15.02.2019г. на помощник – нотариус
К. Ф. по заместване при нотариус К. К., е нотариално удостоверено, че пред
нотариуса на посочената дата се е явил Ч. К. – управител на „Йони ойл“ ЕООД и Д.П.Б.,
която заявила, че разполага с пълномощно за представителство на двете й дъщери,
/лист 20-21 от делото/. Ответната страна Б. е заявила, че счита договора за
прекратен по силата на изпратената от последната нотариална покана, като е
заплатила задатъка в двоен размер. Нотариусът е констатирал, че не са
представени документи за окончателно сключване на сделката – оригинал на
нотариален акт, на схема на обекта и на данъчна оценка. Удостоверено е
изявлението на ищцовото дружество за готовност за заплащане на цената, както и
изявлението на Д.Б., че счита, че ищецът няма доказателства и готовност за
заплащане на цената.
По делото е
представено удостоверение, издадено от „Райфайзенбанк България“ ЕАД на
15.02.2019 г. за това, че „Йони ойл“ ЕООД има одобрено финансиране с цел
покупка на поземлен имот с идентификатор 11845.502.* по кадастралната карта и
кадастралните регистри на с. В., ведно с построената в последния бензиностанция,
/лист 22 от делото/. Удостоверението не е оспорено по делото от страните.
Не е спорно, че
в срока по предварителния договор, определящ докога е уговорено страните да
сключат окончателния договор – 15.02.2019г., ответните страни на 08.02.2019г.
са прехвърлили на друго дружество, трето лице правото на собственост върху
процесния недвижим имот, за сумата от 220 000 лева, /нот.акт – лист 23-25 от
делото/.
Спорни остават
въпросите, въведени и в оплакванията във въззивната жалба, в т.н. дали
предварителният договор от дата 31.12.2018г. е бил действащ към момента на
завеждане на исковите претенции, тъй като според жалбоподателите от отговора на
този въпрос ще може да се прецени дали клаузите отнасящи се до договорната
неустойка са действащи и обвързващи страните.
В случая,
въззивният съд намира, че безспорно предварителният договор от дата
31.12.2018г., се явява прекратен, с предявяване на исковата молба, респ. с
получаването й от ответната страна, тъй като с исковата молба ищцовото
дружество, купувач, е упражнило правото си да се откаже от договора, чието
изпълнение на договора, вече е станало невъзможно, и което право е надлежно
упражнено, тъй като ищецът, купувач се явява изправна страна по предварителния
договор. Налице е хипотеза на разпоредбата на чл. 87/2/от ЗЗД, когато
кредиторът, изправна страна по предварителния договор упражнява правото си да
развали договора без да даде срок на длъжника, ако изпълнението му е станало
невъзможно.
Както по-горе,
вече, е посочено, ищецът, купувач изпълнява всичките си задължения по
предварителния договор, като дори внася и втори задатък от продажната цена,
преди крайната посочена в договора дата 15.02.2019г. Ответниците, безспорно, са
неизправна страна по предварителния договор, което е очевидно от прехвърлянето
на недвижимия имот, /но, разбира се, при по-висока продажна цена от тази
договорена в настоящия предварителен договор/, на дата 08.02.2019г., на друго
дружество, трето лице, вместо да изпълнят задълженията си по предварителния
договор – като обезпечат сключването на окончателния договор до 15.02.2019г.
като представят необходимите документи на собственост, което представяне би
обезпечило и отпускане на банковия кредит за заплащане на пълния размер на
договорената цена, като в тази насока е проявена нужната инициатива, но само от
страна на ищеца, купувач, видно от горецитирано банково удостоверение. В тази
насока,са налице официални нотариални удостоверявания в нотариален протокол от
15.02.2019г., за липсата на документи за окончателно сключване на сделката –
оригинал на нотариален акт, на схема на обекта и на данъчна оценка, които удостоверявания
не се явяват оспорени от други доказателства по делото. В тази насока,
изявлението на Д. Б., че същата счита, че ищецът няма доказателства и готовност
за заплащане на цената, се явяват голословни, неоснователни, респ. оборени от
положителните доказателства в тази насока, видно от банково удостоверение, като
е налице и несъдействие от страна на кредитора за изпълнение на задължението за
заплащане на договорената цена от страна на длъжника, /арг.чл.95предл.второ от ЗЗД/.
Предвид
гореизложените обстоятелства, въззивният съд намира, че е налице и хипотеза на
разпоредбата на чл. 88 ал.1 изр. второ от ЗЗД, съгласно която кредиторът има
право на обезщетение за вредите от неизпълнение на договора.В случая, тъй като
е налице договорна клауза/раздел ІV.3 от предварителния договор/, съгласно
която „в случай на неизпълнение, на което и да било задължение по настоящия
договор, изправната страна може да се откаже от договора, като има право на
неустойка в размер на 20 % от сумата по т.ІІ.2. от договора“, т.е. на 20% от
сумата 188 980 лева, то е налице и право на ищеца, като изправна страна по
договора, да претендира, именно, договорената неустойка, срещу ответниците,
неизправна страна по договора. Без да е необходимо да се доказва конкретният
размер на действителните вреди, изправната страна, кредитор, има право да
претендира на основание чл. 92 ал.1 предл. първо от ЗЗД договорената неустойка.
В случая, въззивният съд намира да е ясна волята на страните какво се разбира
под „сумата по т.ІІ.2. от договора“, като това е буквалното тълкуване на израза
- сумата на „общата продажна цена“ на процесния имот, която е „в размер на
188 980 лева“.
Относно
възражението за прекомерност на неустойката, въззивният съд намира, че при
доказателствена тежест за ответната страна съгласно чл. 154/1/от ГПК по делото
не са налице доказателства, от които да се направи несъмнен положителен извод
за наличие на такава прекомерност спрямо действителните вреди от
неизпълнението. На първо място, данните по делото за направени от ищеца
материални разходи – фактури за около три хиляди лева във връзка с въвеждане на
процесния имот като обект на експлоатация от страна на дружеството, ищец с
въвода му в имота при сключване на предварителния договор на 31.12.2018г., не
могат да дадат окончателен размер на претърпените в действителност вреди от
ищеца поради разваляне на договора вследствие неизпълнение на ответната страна,
което неизпълнение произтича от недобросъвестност на тази страна. Ответната
страна е недобросъвестна по време на сключения предварителен договор, като с
поведението си е станала причина за неговото разваляне. Вредите за ищеца от
неизпълнението на задълженията на ответната страна, респективно, от разваляне
на договора вследствие на това неизпълнение, следва да се свържат с неочаквано
изгубената за ищеца, купувач реална възможност
да устрои успешно стопанската си дейност, да реализира перспектива за
работниците си, както и да укрепи доверието в бизнеса си както по отношение на
колектива, така и по отношение на други фирми. В тази насока, и въззивният съд
намира, че претендираната договорна неустойка е съизмерима с предварително
посочения обезщетителен размер, /т.е. на 20% от сумата от 188 980 лева/.
Предвид
гореизложените съображения въззивният съд намира за необосновани, при което и
неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания на ответната страна.
При което и обжалваното решение на районния съд, с което предявените искове са
уважени, като обосновано и правилно, следва да бъде потвърдено,изцяло, от
въззивния съд ведно със законните последици.
Поради
неоснователност на въззивната жалба и по арг. от чл. 78 ал. 3 от ГПК,
въззиваемото дружество има право на претендирани и направени деловодни разноски
за платени адвокатски възнаграждения, платими от жалбоподателя. Видно от
приложени два броя договори за правна помощ, заплатените от дружеството разноски
за договорено и заплатено адв. възнаграждение за писмен отговор и защита
относно Д.Б., възлиза на сумата от 1430 лева, а за писмен отговор и защита
относно Х.Б., възлиза на сумата от 850 лева; като сумите в рамките на минималния
размер на адв. възнаграждение, следва да се заплатят от страна на жалбоподателя.
Водим от
гореизложеното и на основание ч. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло, обжалваното Решение № 4652 на Районен съд – Пловдив, ІХ граждански състав,
постановено на 05.12.2019г. по гражданско дело № 4686 по описа за 2019 година.
ОСЪЖДА Д.П.Б.
да заплати на „Йони ойл“ ЕООД сумата от
1 430 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение по въззивното дело.
ОСЪЖДА Х.Н.Б. да заплати на
„Йони ойл“ ЕООД сумата от 850 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение по въззивното дело.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд може да се обжалва с
касационна жалба пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/