№ 9964
гр. София, 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:А.И.И
при участието на секретаря К.Д.Н.
като разгледа докладваното от А.И.И Гражданско дело № 20231110119227 по
описа за 2023 година
„К.И.“ АД е предявило срещу С. С. Д. установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за признаване за установено дължимостта на следните суми: 2242,12 лева – главница по
Договор за кредит “Екстра” № 115002/18.05.2021 г., ведно със законната лихва от 15.09.2022
г. до окончателното изплащане, 162 лева – договорна лихва за периода 18.10.2021 г. –
18.06.2022 г. и 222,36 лева – мораторна лихва за периода 19.10.2021 г. – 15.09.2022 г., за
които вземания е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 03.10.2022 г. по
ч. гр. д. № 50463/2022 г. на СРС, 82 състав.
Ищецът твърди, че между него и ответницата е сключен договор за потребителски
кредит "Екстра" № 115002/18.05.2021 г. по реда на чл. 6 ЗПФУР чрез предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Съгласно договора ищецът е предоставил на ответницата
заем под формата на потребителски кредит в размер на 3000 лв., а последната се задължила
да върне предоставения кредит, ведно с договорената възнаградителна лихва и такса
“Гарант” на 13 месечни вноски като крайната дата за погасяване на кредита била 18.06.2022
г. Ответницата направила частично плащане на четвъртата вноска по кредита за 09.2021 г. с
падеж 18.09.2021 г., след което преустановила плащанията. Излага, че многократно е правил
опити за осъществяване на контакт с длъжника, за да го покани да изпълни задълженията си
по договора за кредит, но от страна на ответницата не постъпили плащания на същите.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата чрез особения си представител е подала отговор
на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва, че е
сключила процесния договор за кредит с доводи, че липсват доказателства, че именно тя е
изпратила на ищеца необходимата информация съгласно ЗПФУР. Оспорва, че е получила
преддоговорна информация при сключването на договора. Оспорва, че договорът и общите
1
условия, приложими към него, отговарят на задължителните изисквания на закона, в т.ч.
посочване на общия размер на разходите, включващи всички такси и услуги. Излага, че е
заплатила първите три вноски изцяло, а заедно с четвъртата е погасила и дължимата такса
“Гарант”. Намира, че така уговорена, тази клауза е неравноправна, тъй като представлява
скрит начин за оскъпяване на кредита и обогатяване на търговеца. Сочи, че клаузата,
уреждаща начисляване на такса “Гарант”, е нищожна и плащането подлежи на връщане.
Излага, че на основание чл. 23 ЗПК ответникът би дължал единствено чистата стойност на
договора. Оспорва размера на претендираната от ищеца договорна лихва като прекомерен.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Ищецът твърди, че е кредитор на длъжника за вземане, произтичащо от сключен
договор за кредит от разстояние. По отношение на тези договори, освен общите нормативни
правила, установени със ЗЗД, намират приложение и тези, съдържащи се в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и
платежните системи (ЗПУПС), Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит (ЗПП). Легалната
дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР, съгласно
която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на
доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на
кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на
услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага ЗЕДЕП – сега ЗЕДЕУУ, а съгласно, ал. 3
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство
за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със
съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. Според разпоредбата на чл. 3 ЗЕДЕП електронният
документ представлява електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг
носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които
законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност или за
доказване, тя се счита спазена, след като е съставен електронен документ. В случая в
производството по делото съдът намира за установено, че между страните е възникнало
облигаторно правоотношение по силата на договор за кредит от разстояние.
По делото е представен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №
115002/18.05.2021 г. и Общите условия към него, свалени от системата на кредитодателя,
който не носи подписа на потребителя. Тъй като договорът за кредит е сключен под
формата на електронен документ, последният, ведно с Общите условия към него, е
2
представен по делото на хартиен носител на основание чл. 184, ал. 1 ГПК. В договора за
кредит са посочени личните данни на кредитополучателя – ответник. Уговорено е, че
сумата, предоставена по договора, е в размер от 3000 лева, при годишен лихвен процент от
36 % и годишен процент на разходите от 49,7 %. Установен е срок за връщане на
предоставения кредитен ресурс с падеж на 18.05.2022 г. Страните са постигнали съгласие за
заплащане на такса „Гарант“ от 2160 лева. В клаузите на Общите условия е установено, че
договорът за кредит се сключва по искане на кредитополучателя след регистрация в
системата на www.creditins.bg или при налична регистрация, като последният се счита
сключен и влиза в сила на датата на потвърждаването му от кредитора по електронна поща
и извършване на паричния превод, след като кредитополучателят е приел договора на
началната страница на дружеството, предоставящи финансови услуги от разстояние.
По делото е представена разписка от 18.05.2021 г. за извършено плащане чрез
системата EasyPay, от която се установява, че на посочената дата ответницата е получила
сумата от 3000 лева, преведена от „К.И.“, с посочване на имената, ЕГН, номера на личната
карта и адреса на ответната страна.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП (сега ЗЕДЕУЗ) електронен документ е електронно
изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да
бъде възпроизвеждано. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 5 ЗЕДЕП). Съгласно
чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена
или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквото законът признава на подписания писмен
документ.
Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен документ,
който не е подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕП. Независимо
че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис, не се ползва с
формална доказателствена сила, последното не е тъждествено на пълна липса на
волеизявление и не може да бъде игнорирано, в който смисъл е практиката на ВКС,
формирана с решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г., ІV г.о. и определение №
169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г., І т. о. В посочената практика се приема, че
принципно представянето на документ върху който липсва подпис на издателя му
предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат
установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му.
В случая съдът намира за установено, че страните са сключили договор за кредит с
посоченото съдържание, доколкото ответната страна през системата на кредитодателя на
сайта www.creditins.bg е подала заявка за сключване на договора и е генерирала сключване
на договор чрез потвърждаване на изпратения линк. Това е така, доколкото заявката с
3
посочване на параметрите на договора за кредит е направена от профила на потребителя-
ответник, след което от този профил при следване на стъпките на системата, е бил
генериран договор със съответните параметри и който е приет от потребителя с
потвърждаването. Профилът на съответния потребител се създава след въвеждане на
неговите лични данни, които в случая съвпадат с тези на ответната страна, след което се
генерира уникален идентификационен код на този потребител. Възможността за ползване на
профила е ограничена, тъй като последното е възможно единствено с въвеждане на
електронния адрес на потребителя и избраната от последния парола. Всички тези
обстоятелства, разгледани в тяхната взаимовръзка обосновават извода, че именно ответната
страна е ползвала системата на финансовата институция, като след избиране на параметрите
на договора и запознаване с него е дала съгласието за сключването му при посочените в
последния клаузи и съдържание с потвърждението.
Сключване на договор, който по така изложените съображения следва да се приеме,
че е с посоченото съдържание, се установява и от представената по делото разписка от
18.05.2021 г. от EasyPay, от която е видно, че на посочената дата ответницата е получила
сумата от 3000 лева, преведена от „К.И.“, с посочване на имената, ЕГН, номера на личната
карта и адреса на ответната страна. Разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД установява, че
договорът за заем има реален характер и се счита сключен в момента на получаване на
сумата от заемополучателя, поради което в случая следва да се приеме, че договорът е
сключен, като за ответницата е възникнало задължението за връщане на предоставения за
временно ползване финансов ресурс в размер на сумата от 3000 лева при условията и за
сроковете, установени в клаузите на договора и общите условия към него.
Ищецът сочи в исковата си молба, че ответницата е направила частично плащане на
четвъртата вноска по кредита за 09.2021 г. в размер на дължимата лихва и такса „Гарант“. С
оглед на обстоятелството, че размерът на вноските в погасителния план е посочен на 448
лева съдът приема, че ответницата е направила погашения по кредита, възлизащи на сумата
от 3 пълни погасителни вноски в общ размер на 1344 лева и част от четвъртата погасителна
вноска в размер на 198 лева. Така съдът приема, че плащанията по кредита, извършени от
ответницата, са в общ размер на 1542 лева, които следва да се приспаднат от предоставената
в заем главница от 3000 лева. Така предявеният главен иск следва да се уважи за сумата от
1458 лева.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в него трябва да е посочен ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения начин. В процесния договор по същество е налице
разминаване в ГПР, посочен в договора и този, който би се получил, при включване на
размера на таксата „Гарант“. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС. Очевидно е, че при новоформирания ГПР, същият би
4
надвишил законовоопределения горен праг, поради което договорът е в противоречие с
посочената законова норма. Ал. 5 от същия текст гласи, че клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В конкретния случай се касае за
непосочване на коректния размер на ГПР. Тези пропуски в договора се явяват противоречия
с императивни норми на ЗПК. С оглед многократно завишаващия размера на пределно
допустимия процент на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съдът счита, че вземането,
определено като такса „Гарант“, е именно онова вземане, което води до нарушаване на тази
норма на ЗПК. Ето защо следва да се приеме, че още към момента на подписване на
договора клаузата, с която се предвижда такса за експресно разглеждане, не е взета предвид
при отразяване на ГПР, като по този начин се заобикаля закона. Ето защо съдът счита, че
следва да се приеме, че клаузата, предвиждаща заплащането на такса „Гарант“, се явява
нищожна и поради противоречие с императивни законови разпоредби на ЗПК.
Ищецът претендира договорна лихва за периода 18.10.2021 г. – 18.06.2022 г.
Договорната (възнаградителна) лихва представлява печалбата на кредитора за ползването
на паричната сума, дадена в заем на длъжника. Същата се дължи през време на действие на
договора и доколкото ползването на отпуснатата в заем на длъжника сума продължава.
Съдът намира, че определеният в договора лихвен процент от 36% е несъразмерно висок при
отпуснат кредит в размер на 3000 лева за срок от 1 година. Такава клауза е неравноправна,
тъй като поставя потребителя в значително неблагоприятно положение. Съгласно чл. 7, ал. 3
ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Така съдът намира, че уговорената лихва е прекомерна и следва да се намали до
средните нива за лихвени проценти при уговаряне на договорна лихва. След справка в сайта
на БНБ относно лихвената статистика съдът установи, че средният лихвен % за кредити за
потребление в лева за срок до 1 година през 05.2021 г., когато е сключен договорът за
кредит, е 5,52 %, като размерът на претендираната възнаградителна лихва следва да се
намали до този процент. С оглед посоченото и съобразявайки намаления размер на
възнаградителна лихва и недължимостта на начисляваната такса „Гарант“ съдът приема, че
искът за договорна лихва следва да се уважи до размера от 110,40 лева, определен на
основание чл. 162 ГПК.
Съгласно чл. 9.1 от ОУ към договора при забава на плащането на погасителните
вноски по кредита кредитодателят начислява върху неиздължените (просрочените) суми за
времето на забава до окончателното изплащане на забавените задължение обезщетение за
забава в размер на законната лихва за забава за периода на забавата върху всяка забавена
погасителна вноска. С оглед размера на дължимата главница съдът приема, че искът за
мораторната лихва следва да се уважи до размера от 134,46 лева, определен на основание чл.
162 ГПК.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. В полза на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени разноски съразмерно с уважената
част от предявените искове в размер на 833,12 лева, от следните претендирани разноски: 135
лева - държавни такси за исковото и заповедното производства и 1150 лева – адвокатски
5
възнаграждения за процесуално представителство в исковото и заповедното производства.
Ответницата е била представлявана от особен представител в производството и не е сторила
разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „К.И.“ АД, ЕИК ....., срещу С. С.
Д., ЕГН **********, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове, че С. С. Д. дължи на „К.И.“ АД на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
от 1458 лева, представляваща неплатена главница по Договор за кредит “Екстра” №
115002/18.05.2021 г., ведно със законната лихва от 15.09.2022 г. до окончателното
изплащане, 110,40 лева – договорна лихва за периода 18.10.2021 г. – 18.06.2022 г. и 134,46
лева – мораторна лихва за периода 19.10.2021 г. – 15.09.2022 г., за които вземания е издадена
Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 03.10.2022 г. по ч. гр. д. № 50463/2022 г. на
СРС, 82 състав, като ОТХВЪРЛЯ исковете за следните суми: над сумата от 1458 лева до
пълния претендиран размер от 2242,12 лева, над сумата от 110,40 лева до пълния
претендиран размер от 162 лева и над сумата от 134,46 лева до пълния претендиран размер
222,36 лева.
ОСЪЖДА С. С. Д., ЕГН **********, да заплати на „К.И.“ АД, ЕИК ....., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 833,12 лева – разноски за исковото и заповедното
производства.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6