Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 1602 Година
2020, 04.09. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, VІІ състав
на 03.06.2020 година
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР
КОЛЕВ
при присъствието на прокурора ВЛАДИМИР ВЪЛЕВ и при секретаря СЪБИНА
СТОЙКОВА, като разгледа докладваното от СЪДИЯ
ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 270
по описа за 2020 година и като обсъди:
Производство пред
първа инстанция.
Постъпила е искова молба от
„ЮЛИКО-ЕВРОТРЕЙД“ЕООД със седалище и адрес на управление гр.Пловдив,
ул.“Капитан Райчо“№70 чрез адв.Т., срещу Национална агенция за приходите/НАП/ с
адрес на призоваване гр.София, бул. “Дондуков”№52 за присъждане на обезщетение
в размер на 2 500 лева, представляващо обезвреда за причинените му имуществени
вреди, представляващи направените разходи за адвокатско възнаграждение в
съдебното производство по обжалване на Наказателно постановление
№272245-0045570 от 13.06.2017г., издадено от Зам.-директор ТД на НАП-Пловдив
срещу ищеца, поради отмяната му като незаконосъобразно с Решение №379 от
26.02.2019г./погрешно посочено в исковата молба като такова от 2018г./ по АНД
№7132/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив, V н. състав. Претендира се
присъждане на законни лихви, считано от датата на завеждане на исковата молба
до окончателното заплащане на сумата, както и разноски за настоящото съдебно
производство, съгласно приложен списък.
Ответникът – Национална агенция
за приходите счита исковата претенция с основание в чл.1 ал.1 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди/ЗОДОВ/ за неоснователна и
настоява за отхвърлянето й, като прави възражение за прекомерност. С отговора
на исковата молба от ответника се претендира юрисконсултско възнаграждение в
размер на 500 лева, като е представен и списък на разноските, но в хода по
същество са претендирани 300 лева. Прави се възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение в хода на настоящото производство.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Пловдив дава заключение за основателност на исковата претенция,
като също прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми
състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото
производство доказателства, намира за установено следното.
Не е спорно между страните, че със съдебно решение №379 от 26.02.2019г. по АНД №7132/2018г. по описа на
Районен съд – Пловдив, V н. състав е било отменено като незаконосъобразно
Наказателно постановление №272245-0045570 от 13.06.2017г., издадено от
Зам.-директор ТД на НАП-Пловдив, с което на основание чл.180в ал.1 предл. второ ЗДДС на дружеството било наложено административно наказание – имуществена
санкция в размер на 50 000 лева за нарушение на чл.176в ал.1, т.1 ЗДДС,
във връзка с §4 ПР ЗДДС/ДВ, бр.60/02.08.2016г./.
Настоящият състав счита, че
ищецът е формулирал редовна претенция във връзка с чл.1 ал.1 ЗОДОВ, като
твърди, че от незаконосъобразен акт на ответника при или по повод изпълнение от негови служители на
административна дейност, са произлезли твърдените от него вреди.
Следва да се посочи в тази връзка, че в исковото
производство/и по АПК/ това е напълно достатъчно, тъй като е важно какво е
твърдението на ищеца, а в случая то е такова, че сочи дейността, свързана с
отмененото НП, за административна, поради което и незаконосъобразността му
представлява укоримо поведение, от което ищецът твърди да са настъпили и
описаните в неговата сфера вреди.
Дали това твърдение е вярно, настоящият състав на съда
може и следва да отговори само с решението си по делото, тъй като в исковото
производство/дори и по АПК, в който няма особени правила в тази насока/ това е въпрос по същество на правния спор, а никога по
неговата допустимост.
Преди всичко следва да се
посочи, че не е спорно, че за да се реализира отговорността по чл.1 ал.1 ЗОДОВ
следва да са налице предпоставките, посочени в цитираната новела, а именно:
настъпили вреди/от имуществен или неимуществен характер/, признати за незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органи
или длъжностни лица, част от държавния или общински апарат, но действащи при
или по повод осъществявана от тях административна дейност, а също така и
наличие на причинно-следствена връзка между вредите в сферата на увреденото
лице и незаконните актове, действия или бездействия на лицата, осъществили
конкретната административна дейност.
Що се отнася до изискването за наличие на вина, като
предпоставка за възникването на задължението за обезвреда, то тук такава не е
необходимо да се установява, доколкото последната не е законоворегламентирана
предпоставка по ЗОДОВ, т.е. изследване субективното отношение на лицето,
осъществило незаконосъобразната административна дейност било като е издало
дефектен административен акт, било като е осъществило незаконно действие или е
бездействало неоправдано, не е необходимо. Или, в последната насока е налице
пълно сходство с хипотезата на чл.49 ЗЗД, при която говорим за т.н. “обективна”
отговорност, при която виновно поведение не се търси, тъй като това не е част
от фактическия състав на съответния вид специална деликтна отговорност.
Следва да се има предвид, съобразно изложеното по-горе и
кръгът “правоимащи” субекти, можещи да търсят обезвреда по този ред, който с
допълнението на чл.1 ал.1 ЗОДОВ ДВ бр.105/2005г. бе разширен и с категорията
“юридическите лица”, а също така и разширението на кръга на отговарящите за
вредите правни субекти, направено с изменението с ДВ бр.30/2006г., като наред с
Държавата бяха посочени и общините/по отношение на последните и преди това
изменение обаче съдебната практика прилагаше специалния режим на отговорност по
чл.1 ЗОДОВ/.
Следва да се има предвид също така, че досежно
предпоставките за процесуална допустимост на исковете по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, които
по силата на ал.2 на същия член се разглеждат по реда, установен в АПК, е
необходимо да е налице: ако вредите са от незаконосъобразен административен акт
– отмяната му по съответния за това ред, докато при незаконосъобразно
действие или бездействие – същите се установяват от съда, пред който е предявен
искът за обезщетение.
От тази гледна точка е безспорно, че ищецът е юридическо
лице, поради което се покрива изискването на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
От друга страна, ответник е НАП – София, която Агенция,
съобразно новелата на чл.2 ал.2 ЗНАП, е юридическо лице на бюджетна издръжка и
може принципно да отговаря/да е ответник/ по искове по чл.1 ЗОДОВ, тъй като
съобразно правилото на чл.7 от последния закон, искът следва да се предяви
срещу органите по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите, като съобразно чл.205 АПК ответникът следва
да има и качеството на юридическо лице/каквато бе практиката и преди тази
изрична законова норма съобразно ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС на РБ/.
От изложеното следва, че както ищецът, така и ответникът
са легитимирани да бъдат страни в производство по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, т.е. са
надлежни страни в процесуалното правоотношение, като изводът дали същите са
такива и в материалното/по възникване на фактическия състав на отговорността/
следва и може да се направи само с решението по същество на правния спор.
В случая цитираният акт – НП е издаден на дата
13.06.2017г. от Зам.-Директор в ТД на НАП – Пловдив. При това положение на
нещата, основният момент, с оглед преценката за основателността за обективно
съединените претенции, относно отговора за въпроса кое юридическо лице следва
да понесе евентуалната отговорност, е къде точно организационно или бюджетно е
включен административният орган, от чийто незаконосъобразен акт, действия или
бездействия, са произтекли тези вреди/в този смисъл мотивите още на Определение
№9375 от 10.07. 2009г. по адм. дело №7482/2009г. на ВАС на РБ, ІІІ-то
отд./.
В случая посоченият Зам.-директор е бил и понастоящем е
част от състава на ТД на НАП – Пловдив, която Дирекция е структурно поставена в
юридическото лице – НАП, съгласно изрично посоченото в чл.6 ал.1 от цитирания
вече ЗНАП, поради което именно последното може и следва да понесе, ако са
налице и останалите предпоставки, отговорността по чл.1 ал.1 ЗОДОВ за
евентуални причинени вреди на ЕООД-то от негови незаконосъобразни актове.
Само за пълнота на настоящото изложение следва да се
спомене и въпросът с характера на акта, с оглед прилагането на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
В случая ищецът твърди, че е налице хипотеза на
незаконосъобразен акт, отменен с решението на Районния съд/наказателното
постановление/, поради което следва да се прецени дали всъщност НП е именно
такъв акт по смисъла на ЗОДОВ и дали всъщност са налице предпоставките – акт,
постановен при или при повод осъществена административна дейност от органи на
изпълнително-разпоредителната власт в Държавата и дали този акт е отменен като
незаконосъобразен.
В последната насока следва да се има предвид, че е
безспорно, че наказателното постановление представлява правораздавателен акт,
който се издава по реда, посочен основно в ЗАНН/но и в други отраслови закони/,
като с него на определени правни субекти се налагат административни наказания
или имуществени санкции за извършени от тях административни нарушения – деяния,
нарушаващи установения ред на държавното управление, наказуеми с
административно наказание, налагано по
административен ред.
В трайната си практика по чл.1 ЗОДОВ преди влизане в сила
на АПК, с който исковете по този член станаха подсъдни на административните
съдилища, ВКС на РБ последователно провеждаше разбирането, че посочената дейност е административна – така
например решение №1973/30.01.2002г. по гр. дело № 1615/2001г. по описа на ВКС на
РБ – непубликувано/в тази насока както нормотворческата, така и
правораздавателната дейности на администрацията вече се разглеждат в
съвременната доктрина на административното право и процес като част от присъща
за изпълнителната власт дейност, респ. се говори и за “правораздавателния
административен акт”.
На практика това е резултат и
от факта, че дейността на цели звена от административния апарат/например
секторите “ПП и КАТ” при областните дирекции на МВР/ е насочена към
осъществяване на административнонаказателната отговорност/съставяне на актовете
за установяването им и издаване на наказателни постановления по тях/, т.е. по
същество тази дейност се е превърнала в съвсем типична за администрацията
дейност.
В тази насока след влизане на
АПК в сила досежно съдебното производство настъпиха известни колебания в
практиката на административното правосъдие, въпреки липсата на нови моменти с
оглед материалноправните предпоставки по ЗОДОВ.
Така например още с Определение
№136/23.11.2007г. по адм.дело № 155/2007г., постановено от смесен петчленен
състав на ВКС и ВАС на РБ се прие, че при търсена обезвреда в хипотеза на неоснователно наложено и отменено от
съда административно наказание, което следва да се квалифицира като иск с
правно основание чл.2 т.3 ЗОДОВ, компетентен да се произнесе е съответният съд
от системата на общите съдилища в страната.
Отделно от това, с определение №2646 от 10.03.2008г. на
ВАС по адм. д. №2490/2008г., III о. се доразви изводът по-горе, като се
заключи, че в крайна сметка наказателното постановление не е административен
акт по смисъла на ЗОДОВ.
Впоследствие обаче, с няколко последователни решения на
смесени 5 – членни състава на ВКС и ВАС на РБ се отстъпи от последните
становища, като се прие, че в предметния обхват на чл.1 ал.1 ЗОДОВ влиза в
пълна степен и търсенето на обезвреда от съответните субекти и в случаите на
административни наказания, наложени с НП/извън, разбира се, тези, наложени от
органите по чл.2 ЗОДОВ/, впоследствие отменени като незаконосъобразни, поради
което отговорността за тази отмяна е на съответния правосубектен административен
орган, поради което и компетентни да се произнесат по една такава искова
претенция, са специализираните административни съдилища по реда на АПК/така
определения №№39, 43 и 53 всичките от 2008г. по описа на ВАС на РБ и
№123/04.04.2008г. по ч.гр.дело №98/2008г. на ВКС на РБ – всичките на 5 – чл.
смесени състави/. Т.е. по този начин на практика се “запази” и продължи
практиката на ВКС на РБ по този вид дела.
Проблемът окончателно бе решен с приемането на
съвместното тълкувателно постановление №2
от 19.05.2015г. по тълк. д. №2/2014г. на ВКС и ВАС, с което изрично бе разрешен
въпросът с подсъдността на делата, образувани по такива искови претенции, като
в мотивите изрично бе посочено, че определящо
за правната квалификация в случая, е
не правната природа на отменения акт, а основният
характер на дейността на органа, негов издател.
И това действително е така, тъй
като чл.1 ал.1 ЗОДОВ има много по-широко съдържание досежно предметния обхват
на реализираната чрез него специална деликтна отговорност чрез използване на
по-общите термини “актове” и “административна дейност”. Т.е., обхватът на
отговорността по ЗОДОВ не се стеснява само до индивидуалните, общите или
нормативните административни актове, дори не само собствено до всички
административни актове/в казуса не ни интересуват действията или
бездействията/, а всички актове, постановени от органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност, понятие също доста по-широко от дефинираните в АПК.
Т.е. предметно тук следва да намерят място всички правни
актове, издавани в сферата на изпълнително-разпоредителната власт, независимо
дали от тях се пораждат задължения за конкретни правни субекти, създават се
правила за поведение за определен или неопределен кръг субекти или се извършва
дейност по административно наказване от служители на същата тази администрация.
Или следва де се обобщи, че е налице предпоставката,
свързана с акта по чл.1 ал.1 ЗОДОВ/по отношение на НП/, който е постановен при
осъществена административна дейност, като за целта наказателното постановление
се приема също за влизащ в обхвата на понятието “административен акт” по
смисъла на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
Последният закон се състои преимуществено от материалноправни
норми /макар и да съдържа редица процесуални разпоредби – така например чл.7,
чл.9а, чл.10/, като с него е регламентирана една по съществото си специална
деликтна отговорност на Държавата и Общините, която по своята същност има
гражданскоправен характер. Тази отговорност не е административна, защото
същността и редът за прилагане на един такъв вид юридическа отговорност, е
съвсем друг.
Поради това и тя е насочена към едно обособено имущество,
фиск, патримониум, въведени чрез изискването на чл.205 АПК – ответникът да е
юридическо лице, а не пряко срещу органа, издал незаконосъобразния акт, тъй
като специфичната цел, поставена тук е – да се получи обезвреда от деликта, но
този деликт не е “административен”, а граждански, тъй като са увредени определени
материални правоотношения на различните физически и юридически лица, чиято
трайна уредба като институти е на общото гражданско право.
В случая твърдението е за накърняване имуществото на
юридическото лице чрез намаляването на неговия актив, свързано с плащането на
определена сума пари по договор за правна помощ, който е също институт на
гражданското право. Такова увреждане е налице и при заповедта за премахване на
една сграда. Изпълнена, но оказала се впоследствие незаконосъобразна и отменена
като такава по съответния ред, същата е увредила собственика на вещта,
разрушена в субстанцията си, тъй като по този начин е прекратила/погасила/
неговото абсолютно право на собственост.
Или следва да се отбележи, че всичките тези актове
засягат определени права с имуществен или неимуществен характер в сферата на
адресатите им, които са регулирани в преобладаващата си част от общото
гражданско право.
В тази връзка следва да се обобщи, че отговорността по
ЗОДОВ е всъщност осъществяване и понасяне от Държавата в най-общ план на една
гражданска деликтна за нея
отговорност, при която тя овъзмездява накърняването на субективните имуществени
и неимуществени права на различните правни субекти – физически или юридически
лица, резултат от незаконосъобразната дейност на нейни органи или длъжностни
лица, реализирана при и/или по повод на административна дейност, от собствения
си патримониум чрез обособеното имущество на определените юридически лица.
В този ред на мисли процесуалният ред по чл.1 ал.2 ЗОДОВ
никога не може да изключи, промени или стесни материалните предпоставки на този
вид юридическа отговорност, тъй като се отнася само до способа/начина/ за
реализирането им, т.е. той е само средство за ангажиране на отговорността.
Още повече, че новелата на чл.203 ал.1 АПК използва същите
термини, като в ал.2 самият Административнопроцесуален кодекс изрично сочи, че
досежно “имуществената отговорност”, т.е. по отношение на материалните
предпоставки, приложим е само ЗОДОВ, който не стеснява полето и на приложение.
Консеквентно, според настоящия състав е налице
предпоставката, свързана с акта по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, който е постановен при
осъществена административна дейност.
Налице е в казуса и следващата предпоставка, а именно
отмяната на този акт по съответния за това ред – с решение №379 от 26.02.2019г. по АНД №7132/ 2018г. по описа на Районен съд
– Пловдив, V н. състав, като незаконосъобразен, което е безспорно.
Важно е в случая да се направи
едно разграничение, базирано на формулираната от самия ищец претенция, а
именно, че с оглед обстоятелствената част и петитума на исковата си молба,
претенцията е за присъждане на обезвреда по чл.1 ЗОДОВ, а не за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение по конкретно дело.
Това разграничение е важно, но то
е резултат от самото формулиране на тази претенция по това дело и следва да се
разгледа по начина, по който е заявена същата.
Правната страна на проблема с
направените от страната – жалбоподател при съдебно оспорване на дадено
наказателно постановление разноски занимава доктрината и съдебната практика в
интересуващия ни аспект повече от двадесет и пет години. През почти всички от
тях бе наложена такава в рамките на производствата по ЗАНН и тези по
ЗОДВПГ/впоследствие ЗОДОВ/ от действието му от 01.01.1989г., която бе
последователна и взаимно безпротиворечива, в каквато насока посоченият изграден
синхрон бе на практика ликвидиран с промяната в подсъдността на исковете по
чл.1 ЗОДОВ и разглеждането им от административните съдилища след 01.03.2007г.
С редица свои решения отделни
състави на ВАС на РБ приемаха от една страна, че разноските от съдебното заседание, направени в резултат
на успешно реализирано право на съдебно производство не са пряка и
непосредствена последица от незаконосъобразен административен акт, а са
последица от успешно проведено съдебно производство, поради което те и нямали
характер на претърпени вреди или пропуснати ползи по смисъла на материалноправната
норма на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
Сочи се в тези решения, че отговорността за разноски в
съдебното производство е уредена като последица от изхода на съдебния спор в
съответния процесуален закон – чл.143 АПК, чл.78 и сл. ГПК, чл.248 ал.1 ГПК,
който е специален/само за разноските/ по отношение на чл.1 ал.1 ЗОДОВ и може да
се реализира само в рамките на същото съдебно производство/така още в началото:
Решение №11262 от 28.10.2008г. на ВАС по адм. д. № 159/2008г., III о, Решение
№9169 от 12.08.2008г. на ВАС по адм. д. №12579/2007г., III о., Решение №8406 от
7.08.2008г. на ВАС по адм. д. №12462/2007г., III о., Решение №7542 от
23.06.2008г. на ВАС по адм. д. №12506/2007г., III о., Решение №7488 от
20.06.2008г. на ВАС по адм. д. №11624/2007г., III о., Решение №5974 от 22.05.
2008г. на ВАС по адм. д. №11614/2007г., III о., и много други, в които
посоченият решаващ извод е възпроизведен дори дословно/.
Преди всичко следва да се посочи, че действително,
претенция за присъждане на разноски от едно съдебно производство, направена в
друго такова, е на практика не само неоснователна, а и по същество недопустима
за разглеждане, тъй като би следвало съответният процесуален закон собствено да
урежда този въпрос и най-вече реда, по който може да се реализира тази
отговорност.
В случая обаче, и както се посочи по-горе, всъщност
претенцията на ищеца е за присъждане на обезщетение/обезвреда/, за това, че са
направени от него разноски – в случая за адвокатска защита в производство по
ЗАНН за отмяна на посоченото наказателно постановление. Т.е., претендира се
като всеки вид обезщетение един сурогат, една заместваща облага на липсващата
реална такава.
От тази гледна точка следва да се посочи, че е безспорно,
че въпросът с разноските като такива следва да е уреден в съответния
процесуален закон, който за посочените съдебни производства е Законът за
административните нарушения и наказания/ЗАНН/, действащ от 1969г., и съдържащ
както материалноправна, така и процесуалноправна регламентация по въпросите на:
общите правила за административните нарушения и наказания, реда за установяване
на административните нарушения, за налагане и изпълнение на административните
наказания и осигурява необходимите гаранции за защита правата и законните
интереси на гражданите и организациите/така чл.1 от същия/.
Не е спорно също така, че ЗАНН до скоро не съдържаше
позитивноправна регламентация по въпроса с разноските.
В тази връзка още с определение №11069/23.10.2008г.
състав на ВАС на РБ по адм. дело №8715/2008г. на ІІІ отд. приема, че
действително ЗАНН е приложимият закон досежно определянето на таксите и
разноските, направени от страните в производствата по обжалване на
наказателните постановления, но в ЗАНН не е предвидено заплащане на разноски на
жалбоподателя в случай на отмяна на наложеното с наказателно постановление
наказание. Посочено е също така, че като едно облигационно правоотношение
отговорността за разноски трябва да се съдържа в съответен процесуален закон,
поради което съдът не може самоволно, при липса на правна уредба в тази насока,
да присъжда разноски в полза на страната, спрямо която е уважена жалбата, тъй
като ЗАНН се явявал специален както по обхвата на материята, която урежда, така
и по начина на издаване на актове на съответните органи и на установения
съдебен контрол върху тези актове, в сравнение с АПК.
С оглед на това е направен определящият извод, доколкото
отговорността за разноски задължително трябва да е предвидена в процесуален
закон, а в случая ЗАНН не регламентира такова, за недопустимост на предявения
иск/в тази насока са налице и последващи определения – например Определение №
9887 от 21.07.2009г. по адм. дело №8434/2009г. по описа на ВАС на РБ ІІІ отд./,
като по този начин с тях всъщност се приема нещо твърде различно от цитираните
по-горе множество решения на други състави на ІІІ-то отд. на ВАС на РБ, сочещи
че исковете са допустими, но неоснователни/но на практика винаги, което
всъщност води до отъждествяване на двете понятия, което пък е крайно
неприемливо/.
В посочената насока на разсъждения следва да се има
предвид, че чл.84 ЗАНН/озаглавена “особена разпоредба”/, императивно сочи, че
“Доколкото в този закон няма особени правила за ...за производството пред съда
по разглеждане на жалби срещу наказателни постановления ...се прилагат разпоредбите
на Наказателно-процесуалния кодекс”. Т.е. по всички въпроси на съдебното
производство по ЗАНН ще се прилага субсидиарно за неуредените случаи – НПК.
С оглед безспорността за това, че въпросът с присъждането
на разноски е неуреден такъв в специалния ЗАНН, то за него по препращащата
норма приложими стават съответните разпоредби в НПК, в случая това са нормите
на чл.187 – чл.190 НПК/действащ от 29.04.2006г./, но посочената материя е
дословно реципирана от действалия до 2006г. НПК от 1974г.
В посочените текстове на НПК е визирано ясно, че
разноските в производството се посрещат от бюджета на съответното
учреждение/чл.187 ал.1 НПК/, като в чл.190 НПК е посочено, че в случай, че
подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено,
разноските по дела от общ характер остават за сметка на Държавата.
В издаденото по тази материя ТР №3 от 8.IV.1985г. по н.
д. №98/1984г., ОСНК на ВС на НРБ, въпросът с разноските е разрешен, като е
прието, че за призоваването и разноските в производството по обжалване на
наказателни постановления важат правилата по делата от общ характер, защото с
престъпленията и с административните нарушения се засягат определени
обществени, а не лични отношения, още повече, че както при наказателните от общ
характер дела, така и при административнонаказателните дела преследването и
доказването се осъществяват от държавните органи.
Направен е извод, че с решението си по делото съдът е
длъжен да се произнесе на коя от страните възлага разноските по делото, като
това възлагане зависи от това дали наказателното постановление е потвърдено,
изменено или отменено, като в случай на отмяна на наказателното постановление,
разноските остават за сметка на
Държавата, защото жалбоподателят не е извършил нарушението и не е станал причина
да се направят разноски.
Посоченият тълкувателен акт сочи,
че разноските остават за сметка на Държавата, но очевидно е, че ТР има предвид
направените вече от бюджета разноски/сочат се вещи лица и свидетели/, а не и
разноските, които страната прави за адвокатска защита, за която същата има и
конституционно право.
Също така следва да се отбележи,
че при приемане на цитираното ТР през 1985г. не е действал и ЗОДОВ/както се
посочи вече, същият е в сила като ЗОДВПГ от 1989г./.
С приемането на последния закон
практиката на съдилища по въпроса за разноските се модифицира, като се прие, че
с оглед соченото в НПК и на база изводите, направени в ТР №3/1985г., разноските
за адвокатска защита и други разноски, направени от жалбоподателя при успешно
проведено съдебно производство, завършило с отмяна на атакуваното НП, могат и
следва да се присъдят само по специалния ред на ЗОДОВ, тъй като по аргумент от
новелата на чл.190 НПК/предишен чл.170 НПК/отм.// и тези разноски следва да
бъдат за сметка на Държавата, а същата отговаря чрез органите – юридически лица
по реда на ЗОДОВ, които обаче не са страни в производствата по ЗАНН/там
страните са съответните учреждения, съгласно чл.61 ал.1 ЗАНН, които в повечето
случаи нямат качеството на юридическо лице/.
В тази насока е и константната
практиката на ВКС на РБ, която например с Решение №41 от 13.03.2002г. на ВКС по н. д. №
686/2001г., III н. отд. сочи, че по аргумент на противното от тълкуването на
чл.169 ал.3 НПК/отм./ може да се направи извод, че когато подсъдимият бъде оправдан,
следва да останат за сметка на Държавата само разноските, направени по
обвинението, като наказателният съд не може да определя в тежест на кого да
останат договорените разноски, каквото е възнаграждението на избрания от
подсъдимия защитник. Поради тази причина, ако подсъдимият намира, че са му
причинени неимуществени или имуществени вреди в резултат на това, че е обвинен
в извършване на престъпление, за което е оправдан, Държавата дължи обезщетение
по ЗОДВПГ, вкл. и за разноските, направени на договорно основание, за което е
предвидено това особено производство, като това се съобрази с извода за
приложимостта на този ред, доколкото редът при разноските на подсъдимия е
приложим и за нарушителя, съобразно вече изложеното преди това.
В този смисъл е цялата непротиворечива практика на
районните и окръжни съдилища през последните близо 25 години по приложението на
ЗАНН, а и след 01.03.2007г., които в производствата по контрол
законосъобразността на наказателните постановления по ЗАНН не присъждат и
отказват да присъждат разноски, сочейки, че редът за тяхното присъждане, е този
по специалния ЗОДОВ, тъй като районният съд по ЗАНН няма как да приложи сочения
в цитираните определения на ВАС на РБ ред по ГПК или АПК, тъй като същият не
правораздава по тях, нито има съответни препратки по отношение на разноските
към реда в тези процесуални закони.
Нещо повече, и след последната дата разноските на
оправданите подсъдими продължават да се присъждат по ЗОДОВ от общите съдилища,
тъй като претенцията за тях по ЗОДОВ е с основание в новелата на чл.2 от същия,
тъй като е за обезвреда от актове на Съда, Прокуратурата и Следствието или е
налице едно явно дивергиране на практиката между общи и специализирани
съдилища, при липса на каквито и да е промени в материалноправните предпоставки
за възникване на отговорността.
В тази насока важен момент представлява приетото ТР
№2/03.06.2009г. на ОС на ВАС на РБ, според което административните съдилища не присъждат разноски в производствата по
касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по
административнонаказателни дела, като в мотивите на тълкувателния акт се
приема, че присъждане на разноски не е предвидено и в
първоинстанционното производство по ЗАНН, защото и в този случай не се прилага
препращането по чл.228 АПК към първоинстанционното производство по АПК.
Не следва също така да се
забравя, че за настоящото производство също се присъждат разноски, поради което
ищците по една такава претенция не само няма до получат разноските за
адвокатска защита по делата по ЗАНН, но и ще бъдат принудени да заплащат и
разноските по делата, по които търсят обезвреда, съобразно трайната практика,
посочена по-горе, което е друг обществено неприемлив резултат и е в явна дисхармония със
справедливостта.
В случая константната практика
на съдилищата до 2007г. очевидно представлява достижение на правото, от което
последващо административното правосъдие отстъпи и то основно с оглед,
наложената от ВАС на РБ като касационна инстанция, съдебна практика.
По отношение наличието на всички
останали предпоставки, специално внимание заслужава обсъждане на наличието на
причинно-следствена връзка, тъй като и както се посочи вече по-горе в мотивите,
приема се, че такава липсва, тъй като разноските са непосредствена последица само от успешно проведено
съдебно производство, а очевидно опосредена такава от оспорения и отменен акт
по реда на чл.1 ЗОДОВ.
Ясно е, че в социалната действителност постоянно се
осъществяват /възникват, изменят се, престават да съществуват/
множество обществени отношения, които има връзки помежду си, поради което може
да се обобщи, че на тази база всички обществени отношения са свързани по
някакъв начин помежду си. В дадения случай обаче нас не ни интересува
“всеобщата връзка” между фактите, а конкретната обусловеност, която даден факт
или обществено отношение имат към друг факт или обществено отношение,
определящи ги като “причина към следствие”, т.е. интересува ни една
непосредствена и пряка връзка, като тя в случая се определя при деликтната
отговорност още и като “условие, без което не може” /conditio sine
qua non/.
Въпросът колко непосредствена и пряка да е тази връзка е
винаги конкретен, предопределен от степента на зависимост между фактите от тази
социална действителност, поради което преценката за това дали разноските са
последица от отмяната на акта или от успешно проведеното съдебно производство,
следва да се предопредели, като се даде отговор какво представлява последното.
Безспорно е, че съдебното производство е средство за
реализиране на определени обществено значими интереси в случаи на
незаконосъобразно развитие на обществените отношения, регулирани от правото, и
в този смисъл процесът е едно целесъобразно средство, призвано да брани от
неправомерното осъществяване на права и задължения. По този начин, с оглед релацията
средство – цел, се установява, че съдебното производство по същия начин
обуславя и настъпването на евентуалния благоприятен за лицето – жалбоподател
изход – чрез отмяна на оспорения акт, като тази отмяна също би се явила
резултат на упражненото право на жалба.
При посочената връзка средство – цел следва да се има
предвид, че тя изразява прякото и непосредствено служене на първото по
отношение на второто, което е проява на правната целесъобразност в
общотеоретичен аспект /способността на средството да служи на самата цел/. Това
обаче по никакъв начин не е израз на опосредяване, което да може да обоснове
извод за липса на каузална зависимост.
Всъщност, разноските като особено акцесорно облигационно
правоотношение са на практика първата и непосредствена последица от
незаконосъбразността на един административен акт по отношение на субекта, чието
оспорване е уважено, но до тях, както и до самото уважаване на жалбата, се
достига безспорно с помощта на административния съдебен процес, който е едно
целесъобразно средство за постигане на генералната цел – законосъобразното
осъществяване на административните правоотношения.
По тази причина, ако се следва изложеният извод за липса
на каузалност, то всъщност на практика е немислимо въобще установяването на
каквито и да е вреди от отмяната на един административен акт, тъй като
последните биха били винаги опосредени от успешния съдебен процес и по тази
причина всяка една такава претенция поначало би била неоснователна/отново би се
достигнало до правно неприемливия резултат за приравняване на неоснователност и
недопустимост/.
Не следва да забравя също така, че с оглед интересуващия
ни аспект, ясна е формулировката на самия АПК в новелата му на чл.143 ал.1,
сочеща императивно, че: “Когато съдът отмени обжалвания административен акт...
...разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ”. Т.е. разноските са визирани като пряка и
непосредствена първа санкционна последица от незаконосъобразността на отменения
по съдебен ред административен акт, поради което е недопустимо изкуствено да се
“разкъсва” каузалният процес, с оглед обосноваване на противен извод от
заложения в АПК.
Консеквентно, от изложеното може да се обоснове и изводът
на този съд, че с установената практика на ВАС на РБ в посочения аспект на
изследване на каузалния процес, се отрича/или още при допустимостта, или при
преценка основателността/ правото на лицата да търсят обезвреда по чл.1 ЗОДОВ
за вреди в резултат на отменено НП/в случая за направените разноски за адвокат
по делото/.
На следващо място настоящият състав счита, че следва да
обсъди последвалата съдебна практика по разглеждания вид дела в светлината на
съвместно тълкувателно постановление на ВКС и ВАС на РБ 19.05.2015г., което лиши от аргументи една част от цитираната практика на
отделни състави на ВАС на РБ, поради което тя бе и частично изоставена/така
например Решение №14112 от 22.12.2015г. по адм. дело №3114/2014г. на ВАС на РБ,
ІІІ-то отд./.
Въпреки това обаче и след
постановяване на този тълкувателен акт са налице решения на ВАС на РБ, в които
продължават да се излагат аргументи, отречени с посоченото постановление/така
напр. решение №13159 от 07.12. 2015г. по адм. дело №13648/2014г. на ВАС на РБ,
ІІІ-то отд./. В цитираното решение касационният състав сочи, че след като отмененото наказателно
постановление не можело да се приравнява на отменен административен акт и тъй
като налагането на административно наказание не се определяло като типична
административна дейност, то не можело да се носи и отговорност от страна
държавата/респ. общината. Сочи се, че в случая липсвал издаден и съответно
отменен по реда на АПК административен акт, което правело ЗОДОВ неприложим, поради отсъствието на елемент от фактическия
състав на правната норма за реализиране на отговорността на държавата по този
специален ред.
По-нататък се отбелязва, че приложимите процесуални
закони при обжалване на наказателни постановления/ЗАНН и субсидиарно приложимите такива/ не признавали право на
жалбоподателя за разноски по водене на наказателно-административно дело, поради
което държавата не дължала тяхното заплащане в исково производство по чл.1 ал.1 ЗОДОВ. In fIne се обобщава, че претендирането на вреди по
сочения ред било всъщност заобикаляне
на процесуалния закон. След като разноски не се дължали във висящо съдебно
производство, нямало и основание за присъждането им в друго, макар и исково
такова.
Настоящият съдебен състав не споделя това виждане и то не
само защото то не следва смисъла на съвместния тълкувателен акт на двете
върховни съдилища, но и защото няма основания в действащата позитивноправна
уредба да се говори за налично “заобикаляне” на процесуален закон.
Всъщност не съществува правна норма, която да сочи, че
разходите, породени от сключен облигационен договор за правна защита и съдействие,
могат да бъде търсени само под формата на разноски, ако е предвидена такава
възможност в съответния процесуален закон/ГПК, НПК, ДОПК и т.н./.
В тази връзка ясна е новелата на чл.8 ал.3 ЗОДОВ, сочеща
че “Когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този
закон не се прилага”.
Поради съществуването на това правило се налага извод, че
щом овъзмездяването на направените разходи по договора между страната и нейния
пълномощник – адвокат е уредена в съответния процесуален закон под формата на
признаване право на разноски в случай на благоприятен изход на делото за нея,
то очевидно ЗОДОВ на посоченото основание няма да бъде приложим, но по аргумент
за противното, в останалите случаи – когато за страната не е уредена такава или
друга подобна форма, а няма изрична забрана за търсене на овъзмездяване, за нея
остава открит пътят на реализиране на специалната деликтна отговорност/когато
са налице останалите предпоставки за това/ - да получи обезщетение за
направения разход вследствие на издаден срещу нея незаконосъобразен
административен акт по см. на чл.1 ал.1 ЗОДОВ, тъй като е налице обективно в
правната действителност едно нейно обедняване чрез действителното разходване на
средства от тази страна, за да се защити срещу един в крайна сметна признат за
незаконен административен акт по смисъла, вложен от ЗОДОВ /но не и от
АПК/.
Така че, според този състав на съда, за никакво
заобикаляне не може да се говори.
Освен всичко друго, подобна теза всъщност сочи не за
неоснователност на една такава претенция, а за нейната недопустимост, тъй като,
ако се приеме тя за вярна, това би означавало, че е налице специален ред, който
изключва този съгласно чл.8 ал.3 ЗОДОВ, а това винаги формира извод за
недопустимост на едно съдебно производство, образувано по такава искова
молба/подобна теза е налице и в Решение №14160 от 22.12.2015г. по адм. дело
№8882/2014г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд., подписано с особено мнение, в което
обаче така формираният извод за недопустимост не е доведен докрай, тъй като
контролираното съдебно решение на административния съд не е обезсилено и
съдебното производство не е прекратено/.
Друга една посока на актуалната съдебна практика
възприема тезата за неоснователност на една подобна искова претенция по реда на
ЗОДОВ, поради липса на една от предпоставките за уважаването и – пряката
каузална връзка между акта и настъпилите вреди, но не в аспекта, обсъден
по-горе/че същите са били опосредени от успешно проведеното съдебно
производство по отмяна на наказателното постановление/, а от това, че всъщност
търсените суми произтичали от сключен договор за оказване на правна помощ по
водено съдебно производство, т.е. те са били платени по едно облигационно
отношение, възникнало по силата на договор между страните. С други думи казано,
правната връзка по това облигационно правоотношение е възникнала изцяло по
волята на договарящите страни, като процесуалната защита от адвокат не е била
задължителна/така напр. Решение №13239 от 08.12.2015г. по адм. дело
№15241/2014г. и решение №13152 от 07.12.2015г. по адм. дело №15389/2014г. и
двете на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./.
По този въпрос обаче е налице явно и небудещо съмнение
противоречие в практиката на ВАС на РБ, тъй като с решение №13254 от
08.12.2015г. по адм. дело №4736/2014г. и преди това с решение №12455 от 20.11.2015г.
по адм. дело №190/ 2015г., последното с едно особено мнение, всъщност се
възприема точно обратното.
В тези два акта на състави от същото ІІІ-то отделение,
разглеждащо този вид дела, е прието на база основополагащите мотиви на
тълкувателното постановление от 2015г./неговата т.1/, че административният
характер на дейността по издаване на наказателните постановления, при или по
повод на която са причинени вреди на гражданите или юридическите лица, определя
правното основание на иска за вреди от незаконосъобразните наказателни
постановления като такова именно по чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
На тази основа последващо са формирани и решаващите
мотиви на съда, че от незаконосъобразния акт – процесното наказателно
постановление, отменено по съответния ред с влязло в сила решение, ищецът е
претърпял вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско
възнаграждение в производствата по обжалване на наказателното постановление,
тъй като по силата на чл.4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждащото действие.
В тази връзка съдебният състав на ВАС е изложил
аргументи, че един такъв ищец не би заплатил адвокатско възнаграждение и
заплатените на това основание суми не биха представлявали вреда за него, ако не
беше издадено процесното, отменено впоследствие като незаконосъобразно наказателно
постановление, а макар и да липсва нормативно установено задължение за
процесуално представителство по реда на ЗАНН, адвокатската защита при атакуване законосъобразността
на наказателно постановление се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване
на успешния изход на спора, поради което и вредите се явяват пряка и
непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт – наказателното
постановление. Това е така, тъй като намаляването на имуществото на лицето
вследствие заплатени суми за адвокатско възнаграждение, е предизвикано от
издаването на наказателното постановление, с което е наложено административното
наказание, което административнонаказаният е считал за незаконосъобразно
наложено.
В тази връзка е отречена тезата в предходно цитираната
съдебна практика, че липсата на установена в закон задължителност на
адвокатската защита по дела за обжалване на наказателни постановления, влечала
по необходимост и извод, че страната няма право да ангажира свой процесуален
представител, нито че ангажирането на такъв не се намира в причинна връзка с
издаденото наказателно постановление.
С оглед на последното е посочена многобройна съдебна
практика, в която се приема, че причинна връзка е налице не само когато
деянието причинява непосредствено вредата, а и когато създава условия за реална
възможност от увреждане и когато тази реална възможност се е трансформирала в
действителност. Поради това е прието, че ангажирането на адвокатска защита е
израз на нормалната грижа на лицето за охраняване на неговите права и интереси.
В този смисъл е и безпротиворечивата константна практика на ВКС/в т.см. решение
№ 248/4.06.2009г. по гр.д. № 4808/2007г. на ІІІ г.о.; решение № 355/03.08.10г.
по гр.д. № 1651/2009г. на ІІІ г.о.; решение № 126/10.05.2010г. по гр.д. №
66/2009г. на ІV г.о.; решение № 586/16.05.2011г. по гр.д. № 1486/2009г. на ІІІ
г.о.; решение № 781/ 30.11.2010г. по г.д. № 511/2010г. на ІV г.о. и други/.
В тази връзка настоящият състав следва да посочи, че
сключването на този договор съвсем не е в сферата на “свободната” преценка на
лицето, а е обусловено от защитата му срещу един утежняващ административен акт,
който много често има значителни имуществени последици за него или пряко за
упражняваната от него дейност.
Очевидно е, че това лице в масовия случай няма правните
познания да се защити в често изключително сложната материя, предмет на едно
административнонаказателно производство, в което могат, а и се налагат
административни санкции дори в милиони левове, повдигат се въпроси за сложи
правни конструкции в областта на различните материални закони/напр. на ЗДДС,
ЗКПО, ЗДДФЛ, по въпроси например за извършени от лицето вътреобщностни
придобивания на стоки и т.н./. Парадоксалното е, че в тези случаи Държавата, в
лицето на съответния компетентен административен орган, разполага с целия
наличен ресурс, който му позволява упражняваната публична власт, вкл. да е
подпомаган от лице /а с юридическо образование/най-често юрисконсулти/, та дори
цели звена/отдели от такива/, за да „облече“ резултата от тази дейност в
съответната правна форма, която да му позволи в крайна сметка да санкционира законосъобразно частноправния субект,
като за тази си дейност тези квалифицирани лица получават възнаграждение от
бюджета на съответния орган, но заедно с това на наказаното лице се отрича едно
такова съответно право, когато той направи разход за защита в резултат на
упражнени всъщност и конституционно признати негови права – да бъде подпомогнат
от адвокат, когато следва да защити правата или законните си интереси/така
чл.134 ал.1 КРБ/.
Очевидното несъответствие в третирането е тревожно и тази
разлика е още по-явна, когато лицето има пари да заплати дължимото адвокатско
възнаграждение/поначало възникналата правна връзка е възмездна/, тъй като, ако
няма такава възможност, то тогава то би имало евентуално правата по Закона за
правната помощ – да получи такава под формата на процесуално представителство
по този вид дела и определения от съответната адвокатска колегия адвокат, взел
участие в защитата на лицето, би получил възнаграждение за тази си дейност,
възмездно от публичния бюджет, но пък този, който разполага с достатъчно
средства или имущество, би понесъл за собствена сметка направения разход, без
възможност да бъде овъзмезден по някакъв ред.
Следва също така да се посочи, че не могат да се споделят
и вижданията в изразеното особено мнение в цитираното по-горе решение №12455 от
20.11.2015г. по адм. дело №190/2015г. на ВАС във връзка с възможността да се
присъдят законните лихви или с оглед невъзможността да се направи възражение за
прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение.
По отношение на лихвите, то следва да се посочи, че те са
санкция за късно плащане/тук лихвите, за които става въпрос, са със
закъснителен характер/, така че с плащане на търсената сума дори още преди
завеждане на делото/за това законова пречка всъщност няма/, то юридическото
лице, в чийто състав е органът, издал незаконосъобразното НП, не би понесло
като разход.
Що се отнася до възражението за евентуална прекомерност,
то безспорно е, че този институт е неприложим, доколкото тук се търси, респ.
присъжда, една заместваща облага, един сурогат на дължимото и то под формата на
обезщетение, но в пълна мяра приложими са си изричните правила, уреждащи
деликтната отговорност, вкл. специалните такива по чл.5 ЗОДОВ и в двете си
алинеи.
Това е така, защото уговарянето на едни
завишени/прекомерни размери всъщност означава, че не поради конституционната
гарантираност на правата, а поради личната преценка на лицето, същото е счело,
че може и следва да ангажира една по-скъпо струваща защита. В този смисъл тук
вече е налице една отделна каузалност, която действа заедно с тази от
отмененото незаконосъобразно наказателно постановление и съпричинява едни вреди
в по-големи размери.
В случая няма пречка този нов каузален фактор да действа
и по отношение елементи от фактическия състав, какъвто е размерът на реално
причинените вреди, тъй като съпричиняването на едни по-големи вреди, обективно
е било обусловено и от поведението на частноправния субект/класически пример за
такова съпричиняване имаме при ПТП, когато пострадало невиновно за злополуката
лице не изпълнява предписанията на медицинските органи за лечение или е
лекувано от тези органи некомпетентно, поради което настъпят едни по-значителни
увреждания, т.е. налице е ексцес/влошаване на неговото състояние/, поради
наличието на отделен, самостоятелен източник на каузална зависимост, действащ
заедно с друг или други такива/. Така че, желанието да се ползва една
“по-луксозна” услуга /в случая по-скъпоструваща/ в пълна мяра може и следва да
намери отражение с приложение института на чл.5 ЗОДОВ, като ответникът бъде
освободен от отговорност за размера на вреди, над този, необходим за нормалната
защита на лицето, съобразено с нормата на чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата
във вр. с чл.134 ал.2 от КРБ, сочеща границите за справедливост и обоснованост на размера на едно такова
възнаграждение. А не следва да се забравя, че конституционните норми имат пряко
действие.
С оглед изложеното и при сложилата се очевидно
противоречива практика на ВАС на РБ по този вид дела, то очевидно става
“неудържима” единната позиция, респ. и еднаквото третиране на едни и същи случаи,
което пък би отворило широко възможността за търсене на защита извън
националната система на правораздаване от засегнатите страни по такива дела и
то само на база твърдения за неравното третиране на субектите.
От събраните по делото доказателства се установява, че по
приложеното дело – АНД №7132/2018г. на л.18 от него са представени пълномощно и
договор за правна защита и съдействие, с който е уговорено и посочено, че на
22.11.2018г. е заплатено в брой възнаграждение в размер на 2 500 лева.
От страна на ответника е заявено оспорване на основание
чл.193 ГПК на „…верността на договора за
правна защита и съдействие, сключен между „Юлико Евротрейд“ЕООД и адв. К.
Димитров Т. на 22.11.2018г….“, като се сочи, че същият не удостоверява
реалния размер на заплатеното адвокатско възнаграждение, както и това, че то е
било действително заплатено от ищеца. Представено е в тази връзка и писмо
изх.№2116-26 от Директор на Дирекция “Обслужване“ в ТД на НАП-Пловдив, видно от
което от страна на ЕООД-то има подадени Декларация справка по чл.73 ЗДДФЛ с вх.
№16000193020321/17.01.2019г. за отчетната 2018г., Декларация справка по чл.73
ал.6 ЗДДФЛ с вх. №16000 *********/22.01.2020г. за отчетната 2019г. и Декларация
справка по чл.73 ЗДДФЛ с вх. №16000203052340/27.01.2020г. за отчетната 2019г.,
в които няма посочени данни за изплатени суми на лицето К. Димитров Т., като е
вписано, че информацията е по данни на информационната система на ТД на
НАП-Пловдив, актуални към 09.03.2020г.
В тази връзка следва да бъде посочено, че производството
по чл.193 ГПК е способ за страната да се защитава срещу представените
доказателства и тяхната доказателствена стойност, тъй като успешното провеждане
на тази процедура води до изключване на документа от доказателствата, като се
отрича неговата доказателствена стойност. Оспорването на доказателствената
стойност на документа може да бъде насочено както срещу неговата формална
доказателствена сила, така и срещу неговата материална доказателствена сила.
Формалната сила на документа независимо дали е официален или частен документ се
отнася единствено относно факта на писменото изявление и неговото авторство.
Когато документът е диспозитивен, независимо дали е частен или официален,
единственият способ да се оспори неговата истинност, е да се заяви, че той е
неавтентичен, т.е. че е подправен, тъй като диспозитивните документи имат само
формална доказателствена сила.
При свидетелстващите документи, независимо дали са
официални или частни, е налице и материална доказателствена сила, т.е. при оспорване
на истинността на свидетелстващи документи може да се опровергава формалната
сила на документите, т.е. тяхната автентичност, но може да се опровергава и
верността им, т.е. съдържанието на документа, като се твърди, че удостовереното
в документа не отговаря на действителното фактическо положение. Оспорването на
верността на документа е средство за защита срещу обвързващата материална
доказателствена сила, но производство по чл.193 ГПК се открива само по
отношение оспорване верността на официалните свидетелстващи документи, тъй като
при частните свидетелстващи документи защитата срещу доказателствената им сила
не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на документи по чл.193 ГПК, а съдът я преценява по свое вътрешно убеждение, ведно с всички данни по
делото.
Оспореният от процесуалния представител на ответника
Договор за правна защита и съдействие от 22.11.2018г. не представлява официален
свидетелстващ документ, спрямо който единствено се открива производство по
чл.193 ГПК при оспорване на съдържанието. Във всички останали случаи
производство по оспорване съдържанието на частен документ не се открива, тъй
като частните диспозитивни документи, както вече се посочи, не разполагат с
материална доказателствена сила, а защитата срещу материалната доказателствена
сила на частните свидетелстващи документи не е подчинена на чл.193 ГПК.
Гореизложеното води до извода, че волеизявленията на ответника в становището и
в о.с.з. на 03.06.2020г. сочат на оспорване верността на документа, без да се
оспорва неговата автентичност, поради което процедура по чл.193 ГПК не може да
бъде провеждана и съдът не дължи произнасяне с диспозитив.
За пълнота следва да се отбележи, че датата и мястото
на съставяне на частен документ не се ползват с формална доказателствена сила,
поради което оспорването им също не се извършва по реда на чл.193 ГПК.
С оглед на всичко, изложено до тук и след анализ на
събраните в настоящото производство доказателства, съдът кредитира като
автентичен оспорения частен документ – Договор за правна защита и съдействие от
22.11.2018г. Това е така, защото верността на съдържанието му, предвид правната
характеристика на същия, се преценява с оглед всички останали събрани по делото
доказателства. А съгласно т.1
от Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълкувателно дело
№6/2012г., ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат,
когато страната е заплатила възнаграждението, като е мотивирано, че в договора
следва да е вписан начинът на плащане - ако е по банков път, задължително се представят
доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното
плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.
Или, доколкото в договора е посочено, че е договорено възнаграждение в размер
на 2 500 лева, уговорен е начин на плащане в брой и е отразено, че е платена
сума в размер 2 500 лева, от които 2 500 лева в брой, следва да се приеме, че
на посочената дата, а именно 22.11.2020г. от „ЮЛИКО ЕВРОТРЕЙД“ЕООД е извършено
плащане на адв.Т. в посочения размер и по посочения начин.
До извод в обратната насока не водят нито твърденията на
ответната страна, нито представеното от него писмо, доколкото от същите се
констатира единствено нарушаване на разпоредбите на чл.73 ЗДДФЛ, но
непредставянето или несвоевременно представяне на информацията по чл.73 ЗДДФЛ,
както и посочването на неверни или непълни данни, биха могли да имат за
последица ангажиране на административнонаказателна отговорност на лицето,
нарушило посочената разпоредба, по реда на чл.82 ЗДДФЛ, но в никакъв случай
извод за липса на извършено плащане по въпросния договор за правна защита и
съдействие, респ. отхвърляне на исковата молба за присъждане на обезщетение, представляващо обезвреда за причинени
имуществени вреди, представляващи направените разходи за адвокатско
възнаграждение в съдебното производство по обжалване на НП.
На следващо място, с оглед възражението на ответника за
прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в хода на АНД,
както вече се посочи по-горе, този институт е неприложим в случая.
Претендираните имуществени вреди по реда на чл.1 ЗОДОВ обаче не трябва да се
превръщат в средство за неоснователно обогатяване на страната. В тази насока са
и мотивите на Тълкувателно решение №1/15.03.2017г. на ВАС, където е отбелязано,
че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да
присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на
критериите на чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата/ЗА/ - да е „обоснован и
справедлив“, тоест да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и
да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и
от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да
облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството.
Ето защо и при определяне на крайния размер на
обезщетението, настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде съобразена
хипотезата на чл.5 ал.2 ЗОДОВ, като се вземат предвид доказателствата за
съпричиняване от страна на пострадалия и в случай, че се установи, че
пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението следва да бъде
намалено, съобразно степента на съпричиняване/т.3 от ТР №3 от 22.04.2004г. на
ОСГК на ВКС/. С други думи казано, обезщетението следва да бъде намалено, когато
настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на
пострадалия, когато той с действията си по време на делото недобросъвестно е
създал предпоставки за обедняването си - представляващо имуществена вреда чрез
заплащане на адвокатско възнаграждение.
Все в тази насока следва да се посочи, че съгласно
разпоредбата на чл.18 ал.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения/в приложимата редакция ДВ, бр.84 от 2016г./, за
процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни
постановления, в които административното наказание е под формата на глоба,
имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението
се определя по правилата на чл.7 ал.2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв. В конкретния случай с отмененото НП на
дружеството е била наложена имуществена санкция в размер на 50 000 лева.
При това положение и с оглед разпоредбата на чл.7 ал.2, т.4 във връзка с чл.18
ал.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения/в приложимата редакция ДВ, бр.41 от 2017г., в сила от
23.05.2017г./ минималното възнаграждение би било в размер на 2 030 лева.
С оглед фактическата и правна сложност на делото и
обстоятелството, че в конкретния случай, оказаната от адв.Т. правна защита и
съдействие се изразила в лично явяване в две съдебни заседания пред ПРС, съдът
намира, че в процесния случай уговореният и заплатен от ищеца размер на адвокатското
възнаграждение в размер на 2 500 лева, не може да се определи като съразмерен и
съответстващ на критериите на чл.36 ал.2 ЗА – „справедлив и обоснован“, поради
което и ответникът следва да бъде освободен от отговорност за размера на вреди,
над този, необходим за нормалната защита на лицето, който в случая се установи
да е в размер на 2 030 лева. Само до този размер вредата е в
причинно-следствена връзка с отмененото незаконосъобразно НП и фактическата и
правна сложност на делото по неговото обжалване. Договореното и заплатено над
този размер възнаграждение е въпрос на свободната воля на договарящите и следва
да остане в тежест на ищеца.
Изложеното до тук налага исковата претенция за
претендираното обезщетение за имуществени вреди да бъде уважена в размер до 2
030 лева, а за разликата над 2030 лева до пълния и предявен размер от 2 500
лева следва да бъде отхвърлена.
Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва
да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на търсената законна
лихва, считано от 27.01.2020г. – датата на предявяване на исковата молба, до
окончателното изплащане на сумата.
По разноските.
С оглед изхода от спора, на ищеца са дължат направените в
това съдебно производство разноски. Преди съдът да се произнесе относно размера
на тези разноски, е необходимо първо да бъде обсъдено възражението на ответника
и представителя на ОП – Пловдив относно прекомерността на адвокатското
възнаграждение.
В конкретния случай по делото са представени
доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 750
лева/л.11/, но с представения списък на разноските/л.35/ е претендирано
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева. Материалният интерес в случая е
в размер на 2 500 лева, съответно възнаграждението за един адвокат, изчислено
по правилата на чл.8 ал.1, т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения/в редакцията ДВ, бр. 84 от 2016г./,
възлиза на 405 лева, поради което и при съобразяване с фактическата и правна
сложност на делото, настоящият съдебен състав преценява възражението за
прекомерност на адвокатския хонорар в размер на 500 лева като неоснователно.
С оглед изложеното, разноските в производството, които
следва да бъдат присъдени на ищеца, се констатират в размер на 431 лева – заплатените
държавна такса - 25 лева и адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената
част от иска – 406 лева.
На ответника следва да бъде присъдено възнаграждение за
осъществената юрисконсултска защита на основание чл.10 ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.4 ГПК във връзка с § 1 от ЗР ЗОДОВ и чл.144 АПК, в съответствие с изхода на
спора. Според настоящия съдебен състав, юрисконсултското възнаграждение следва
да бъде определено в размер на 200 лева на основание чл.25 ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ във връзка чл.37 ал.1 от Закона за правната
помощ, при съобразяване с фактическата и правна сложност на делото, а изчислено
по съразмерност възлиза на 37,60 лева и именно тази сума следва да бъде
присъдена на ответника.
Или по компенсация на ищеца се дължат разноски от страна
на ответника в размер на 393,40 лева.
Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд., VІІ състав:
Р Е Ш
И
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите с адрес на призоваване
гр. София, бул.“Дондуков”№52 да заплати на „ЮЛИКО-ЕВРОТРЕЙД“ЕООД със
седалище и адрес на управление град Пловдив, ул.“Капитан Райчо“№70 обезщетение в
размер на 2 030/две хиляди и тридесет/лева, представляващо обезвреда за
причинените му имуществени вреди за направените разходи за адвокатско
възнаграждение в съдебното производство по обжалване на Наказателно
постановление №272245-0045570 от 13.06.2017г., издадено от Зам. Директор ТД на
НАП-Пловдив срещу ЕООД-то, поради отмяната му като незаконосъобразно с Решение
№379 от 26.02.2019г. по АНД №7132/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив, V н. състав, ведно със
законната лихва върху посочената главница от датата на подаване на тази искова
молба– 27.01.2020г. до окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ претенцията до пълния и предявен размер от 2 500 лева,
като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите с адрес на призоваване
гр. София, бул.“Дондуков”№52 да заплати на „ЮЛИКО-ЕВРОТРЕЙД“ЕООД със седалище
и адрес на управление гр.Пловдив, ул.“Капитан Райчо“№70 разноски за
това съдебно производство по съразмерност и компенсация в размер на общо 393,40
/триста деветдесет и три лева и четиридесет стотинки/лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС
на РБ в 14 – дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: