Р Е Ш Е Н И Е
№ 26.02.2021
г. гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД СТАРА ЗАГОРА ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На
03 февруари 2020 година
В открито заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РУМЯНА
БОНЧЕВА
Членове: 1. ИВАНЕЛА КАРАДЖОВА
2.
ТРИФОН МИНЧЕВ
СЕКРЕТАР:
Стойка Иванова,
Като
разгледа докладваното от съдията – докладчик Минчев в.търг.д. № 1558 по
описа за 2020 год., за да се произнесе съобрази:
Производството е на основание чл. 258 от ГПК.
Производството е образувано
по въззивна жалба на А.С.С. против решение № 968/07.09.2020 г., постановено по гр.д. № 6454/2019г. по описа
на Районен съд – гр.Стара Загора, с което е признато за установено по отношения
на въззивницата съществуването на вземането на въззиваемото дружество за сумата от 396,19лв., за
неизпълнена част от задължение по запис на заповед от 10.03.2018г., предявен за
плащане на 22.07.2019г., прехвърлен с джиро на 19.08.2019г., ведно със
законната лихва от 16.09.2019г. до окончателното плащане, за изпълнението на
което парично задължение е издадена в полза на „К.Р.“ ООД С., с п.а. против А.С.С., с п.а. заповед №2493/18.09.2019г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.дело
№4714/2019г. по описа на СтРС. Присъдени са и
разноските по делото.
Обжалва се изцяло първоинстанционното решение, като са изложени подробни
съображения във въззивната жалба за неговата
неправилност. Направено е искане да се отмени обжалваното решение и да бъде
отхвърлен предявения иск по чл.422 от ГПК. Претендират се разноските по делото.
В законния срок е постъпел отговор от„К.Р.“ ООД С., в който взема
становище, че въззивната жалба и изложените в нея
доводи са неоснователни, а решението на СтРС
правилно, като се излагат подробни съображения за това. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника.
Окръжен съд – гр. Стара
Загора, в настоящият си състав, след като обсъди данните по първоинстанционното
и въззивното производства, УСТАНОВИ:
Видно от приложеното ч.гр.дело
№ 4714/2019г. по описа на СтРС, на основание чл.417 ГПК съдът е издал заповед за незабавно изпълнение №2493/18.09.2019г. и
изпълнителен лист, по силата на които ответницата А.С.С. е осъдена да заплати на „К.Р.“
ООД С. сумата от 396,19 лв., за неизпълнена част от задължение по запис
на заповед от 10.03.2018г., предявен за плащане на 22.07.2019г., прехвърлен с
джиро на 19.08.2019г., ведно със законната лихва върху сумата от 16.09.2019г.
до окончателното плащане и разноски 505,00лв. В срока по чл.414 ГПК е
депозирано писмено възражение от длъжника. С разпореждане на заявителя е
указано, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от
връчване на разпореждането. В указания срок заявителя е предявил иск относно
вземането си.
Видно от представения по
приложеното ч.гр.дело №4714/2019г. по описа на СтРС,
запис на заповед от 10.03.2018г., със същия А.С.С.
в качеството на издател на записа на заповед се е задължила да заплати
на „К.“ ООД С. или на негова заповед на предявяване, сумата от 543,40лв., като
записа на заповед е издаден без разноски и без протест. От записа на заповед е
видно, че същия е предявен за плащане на 22.07.2019 г..
Видно от обратната страна на
представения по ч.гр.дело №4714/2019 г. на СтРС в
оригинал запис на заповед от 10.03.2018г., с джиро от
19.08.2019г. поемателя по записа на заповед „К.“ ООД безусловно и неотменимо е прехвърлил
всички права по записа на заповед на ищеца по настоящото дело „К.Р.“ ООД С..
От заключението на назначената
съдебно-почерковата експертиза, което съдът възприема
като изготвено компетентно и добросъвестно, се установява, че ръкописния
текст „А.С.С.“, положен в запис на заповед от 10.03.2018г. е изпълнен
от А.С.С.; двата ръкописни подписа, положени от името на А.С.С., са изпълнени
от А.С.С..
Предвид установеното от фактическа страна,
съдът прави следните правни изводи:
Съдът споделя изводите на
първата инстанция, че възраженията на
ответника за нищожност на записа на заповед и джирото
за неоснователни, по изложените от него в тази връзка съображения.
Неоснователен е обаче неговия извод, че липсва връзка между записа на заповед и договора за потребителски кредит.
Напротив - и двата документа са
подписани на една и съща дата. Налице е и съвпадение в сумите по договора за
заем и ЗЗ. ЗЗ е издаден за сумата 543,40 лв., а видно от договора за кредит,
заемната сума в размер на 364,65 лв. за главница и лихва, ведно със сумата
178,75 лв. неустойка са в общ размер – 543,40 лв..
Ето защо съдът прави извод, че
процесния ЗЗ обезпечава договора за заем, поради което следва да се изследва
дали сумите по него се дължат от ответникцата.
Няма спор между страните, че договора
за заем е приключен, като ответницата е заплатила по нето 503,61 лв..
Във връзка с горното ответницата релевира
възражение, че с престирането на тази сума е
изпълнено задължението на заемателя по процесния договор и не се дължат други суми, в това число и
начислената неустойка, тъй като е изпълнено задължението за предоставяне на
надлежно обезпечение по договора. За изясняване на въпроса прекратен ли е
договорът за заем, поради цялостното му изпълнение, е необходимо да се обсъди
съществуването на вземане за неустойка.
Неустойката е акцесорно
съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума,
като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение,
без да е необходимо същите да бъдат доказвани.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г.,
Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че
неустойката освен обезпечителна и обезщетителна
функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира
неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да
възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта
й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите
нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за
справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка
нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването
на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в
договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в
т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е
нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е
уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са
неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата
правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора. Следва
да се отбележи, че константната практика, формирана по повод искове, с предмет
вземания за неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за
спазването на добрите нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на
вземане за неустойка дължи самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се
позовали на нищожността й – в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д.
№ 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността
на уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението,
съдът намира, че същата противоречи на добрите нрави, тъй като тази уговорка
между страните излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна
и наказателна функция на неустойката.
Основното задължение на заемателя
по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва, което съответства
на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем. С клаузата на чл. 12 от процесния
договор за паричен заем обаче, е предвидена неустойка, но
не на главното задължение на заемателя – да върне
заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на
договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това
задължение е санкционирано с неустойка в размер
на 91,39 Евро или 60 % от размера на сумата, дадена в заем. При преценка на
тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така
уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на
задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно
обогатяване. Уговорена
е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното,
като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят
всякога ще дължи неустойка в размер на 60 % от заетата сума, ако в краткия
тридневен срок от подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато
той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да върне на
падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.
Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е
удовлетворен – той в срок да получава главницата и възнаградителната
лихва, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана
с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това,
в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията
си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това
задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената в чл. 12
неустойка за непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът
реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение.
С оглед изложеното, клаузата на чл. 12, от договора
е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради което и същата не поражда
права и задължения, което изключва възникването вземане за неустойка за
сумата 91,39 евро /178,75 лева/.
Следва да се отбележи, че клаузата на чл. 12 от процесния договор е и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което също нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и цели единствено обогатяване на заемодателя чрез
възникването в негова полза на вземане за неустойка, като по този начин
оскъпява цената на заема. Този извод
се подкрепя от обстоятелството, че е изначално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски, като се разсрочи изпълнението
й. Поради това следва да се приеме, че уговорената неустойка не отговаря на
изискването за добросъвестност в гражданските отношения и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на заемателя
и заемодателя. Налице е и неравноправност по чл. 143, т. 5 ЗЗП, според която разпоредба е неравноправна клауза, която задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. С оглед изложеното е безпредметно съдът да обсъжда
дали заемателят е изпълнил задължението за
предоставяне на надлежно обезпечение по договора за заем. Вземане за неустойка
не е породено, поради нищожност на клаузата.
Ето защо
плащането от заемателя на сумите, представляващи месечните погасителни вноски е произвело погасителен ефект по отношение
на уговорената възнаградителна лихва и главница. Това означава, че изцяло неоснователни са
твърденията на ищеца, за релевирано от заемателят частично изпълнение на задълженията по ЗЗ.
Напротив. Задълженията на заемателя по договора са
изцяло погасени чрез плащане.
С направените от ответника плащания на обща стойност на 503,61
лева заемателят е върнал заетата сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва и ГПР в общ размер
на 364,65 лева, от което се установява, че заемателят
не само, че няма непогасено задължение, но и заемодателят неоснователно е
получил повече от дължимото.
При този извод за ищеца не е налице валидно вземане по
каузално правоотношение (то е погасено чрез плащане) и съответно не съществува
обезпечителното вземане по записа на заповед. С оглед гореизложеното съдът
приема, че по делото не е установено съществуването на непогасено
вземане на ищеца към издателя на процесния запис на
заповед за сумата 396,19 лв., поради което и предявеният иск следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
Предвид горното съдът намира, че въззивната
жалба е основателна, решението на СтРС, като
неправилно, следва да бъде отменено, включително и в частта за разноските.
При този изход на делото на въззивника се
дължат сторените от него разноски пред двете съдебни инстанции в размер на
1076,70 лв., съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК. Направеното
възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на ответника е неоснователно,
тъй като е съобразено с Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв.
възнаграждения, а и делото се отличава с фактическа и правна сложност.
С оглед цената на иска, в размер на 369,19 лв.,
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
Водим от
горните мотиви, Старозагорският окръжен
съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 968/07.09.2020
г., постановено по гр.д. № 6454/2019г.
по описа на Районен съд – гр.Стара Загора, включително и в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.Р.“ ООД С., ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.С., бул.***, представлявано от В.И.В., против А.С.С., ЕГН **********,***, иск с правно
основание чл. 422 от ГПК да се признае за установено, по отношение на ищеца
съществуването на вземането му за сумата от 396,19лв., дължима
от ответника за неизпълнена част от задължение по запис на заповед от 10.03.2018г.,
предявен за плащане на 22.07.2019г., прехвърлен с джиро на 19.08.2019г., ведно
със законната лихва от 16.09.2019г. до окончателното
плащане, за изпълнението на което парично задължение е издадена в полза на „К.Р.“ ООД С., против А.С.С., заповед №2493/18.09.2019г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.дело №4714/2019г.
по описа на СтРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА „К.Р.“ ООД С., ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр.С., бул.***, представлявано от В.И.В., да заплати А.С.С., ЕГН **********,*** сумата от 1076,70 лева, /хиляда седемдесет и шест лева и 70 ст./, представляваща
разноски пред двете инстанции.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.