РЕШЕНИЕ
№ 48
гр. Бургас , 20.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на дванадесети
август, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря МАРИНА Д. ДИМОВА
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско дело
№ 20212001000129 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от
„R=АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ № *,
чрез адв. Й.П. – БАК, с адрес за връчване: гр. Б. ул. „Фл“ № *, ет*, против
решение № 296/ 02.10.2020 г., постановено по т.д. № 59/ 2019 г. по описа на
Окръжен съд – Бургас, с което съдът е уважил исковите претенции на „Н.“
ЕООД и е обявил за недействителни три броя договори за встъпване в дълг от
30.01.2015 г. по отношение на банката – въззивник, „Т.“ООД (н), Т. К. Т.,
кредиторите на несъстоятелността и синдика.
Навеждат се оплаквания от обжалваното решение като неправилно.
Сочи се, че съдът не е взел под внимание възражението за недопустимост на
производството поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца,
който следва да притежава качеството кредитор по несъстоятелността към
момента на депозиране на исковата молба. Според въззивника, текстът на
чл.647 ТЗ е специален и императивен и се тълкува стеснително. И към
настоящия момент качеството на ищеца като кредитор не е стабилизирано, а
1
вземането му е предмет на съдебно производство по чл.694 ТЗ и ако ищецът
загуби това качество, производството по настоящето дело подлежи на
прекратяване, тъй като синдикът не е предявил иска по чл.647 ТЗ. По
отношение безвъзмездността на сделката, за която ищецът твърди, че е
недействителна, въззивното дружество счита, че няма правна логика да
съществува търсената от съда уговорка, по силата на която да се договаря
насрещна престация в полза на встъпилото лице от страна на кредитора.
Неговите права не са предмет на договорни клаузи, а възникват по силата на
закона и то само и единствено в момента, когато и ако последното е
изпълнило задълженията на основния длъжник към кредитора, до който
момент между длъжника и встъпилото лице не съществувала правна
обвързаност, по силата на която встъпилият да има право да търси от
длъжника някаква претенция. Според въззивника, целта на договорните
клаузи е обезпечаването на задължението на кредитополучателя за връщане
на усвоения кредит, като отношенията между встъпилото лице и
първоначалния длъжник са външни за кредитора. Правната фигура на
встъпването възниква с постигането на съглашение между кредитора и едно
трето на задължението лице, поради което ирелевантен за завършването е
факта какви са взаимоотношенията между длъжника и встъпилия. Още
повече, че в търговското право няма безвъзмездни сделки, а и лихвата между
търговци е винаги дължима съгласно чл.294 ТЗ. По отношение изводите на
първоинстанционния съд, че съгласно заключението на СИЕ не били
отчетени данъчни ефекти, поради което договорите имат безвъзмезден
характер, в жалбата се сочи, че няма счетоводни записи за отразяването на
дарствен акт, нито на настъпил финансов резултат на база безвъзмездността.
Оттук се аргументира и липсата на сключвани безвъзмездни търговски
сделки.
В жалбата се поддържа, че липсва произнасяне на съда и по
възражението на въззивника, че процесните три броя договори попадат в
предметния обхват на атакуеми сделки, предвидени в нормата на чл.647, ал.1,
т.2 ТЗ. Според въззивника, встъпването в дълг по същество представлява
обезпечаване на чуждо задължение и като такова попада в приложното поле
на чл.647, ал.1, т.4 ТЗ, какъвто иск по отношение на процесните обезпечения
не е предявен.
2
Заявява се, че неправилно съдът приема, че е сезиран с иск с
материален интерес от 15 739 963.26 лв., върху който е изчислена и
посочената държавна такса, доколкото цената на иска, определена от ищеца в
исковата му молба на сумата от 8 088 560.14 лв., е размерът на предявените от
банката в производството по несъстоятелност вземания, включени в списъка
на приети вземания. Според въззивника, съдът е определил размера на
държавната такса погрешно, като обследвал стойността на недействителните
договори. Оспорва се материалния интерес, за който съдът е приел, че е
сезиран, респективно, върху който е определена държавната такса, като се
моли същата да бъде изчислена върху посочения в исковата молба размер.
Моли за отмяна на обжалваното решение на Окръжен съд Бургас.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от
„Н.“ ЕООД, ЕИК***, чрез адв.З.М., в който се навеждат доводи за нейната
неоснователност, респективно – за обоснованост и правилност на
обжалваното решение.
Обосновава процесуалната си легитимация с включването на „Н.“
ЕООД в списъците на кредиторите с приети вземания и сочи, че този факт
няма да се промени при уважаване на исковете по посочените от въззивната
банка дела, тъй като качеството му ще отпадне занапред, а от разглеждането
на процесните искове интерес имат всички кредитори на несъстоятелността.
Аргументира липсата на преюдициалност между производствата със
съдебната практика по въпроса.
Настоява, че процесните договори представляват безвъзмездна
сделка, тъй като липсва основание за сключване на договора за встъпване в
дълг. Твърди, че процесните сделки са увреждащи, тъй като за „Т.“ООД са
възникнали само задължения. Заявява се, че договорите не са отразени в
счетоводството на дружеството в несъстоятелност, а към момента на
сключването им то не е разполагало с достатъчно активи, за да удовлетвори
задълженията в размер на повече от 24 млн.лв. на „Х.п“ ЕООД към банката.
Безвъзмездността на сделките се установява и от документите по ДП 205/2019
г. по описа на Окръжен следствен отдел Бургас, от които става ясно, че „Х.п“
ЕООД по никакъв начин не е участвало в преговорите за сключването на
процесните договори, като при очната ставка между Т.Т. – управител на
3
„Т.“ООД и А.Б. – управител на „Х.п“ ЕООД, двамата са заявили, че не се
познават и не са имали договорки за встъпване в дълг.
Моли за оставяне на решението в сила.
Получен е и отговор от Ц.М. – синдик на „Т.“ООД, в който се
поддържа, че същата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Обосновава процесуалната легитимация с включването на „Н.“
ЕООД в списъците на кредиторите и сочи, че Окръжен съд Бургас се е
произнесъл по въпроса. Редът за одобряване на списъка на кредиторите и
произнасяне по възраженията срещу приетите вземания, удовлетворява
изискването на правната норма за успоредно развиващ се процес. Сочи се, че
целта е умишлено декапитализиране на дружеството, като по този начин се
увредят интересите на всички останали кредитори, контрагенти и
собственици на капитала му. Счита, че не е налице основание за спиране на
производството, а исковете по чл.647 ТЗ са свързани с преклузивни срокове,
поради което воденето на отрицателно установителни искове срещу ищеца не
е основание за недопустимост на производството. Изразява становище, че не е
налице и преюдициалност, тъй като исковете по чл.647 ТЗ са насочени към
попълване масата на несъстоятелността с цел универсално удовлетворяване
на кредиторите, още повече че синдикът е конституиран като съищец.
Според синдика, трите броя договори за встъпване представляват
безвъзмездна сделка и попадат в приложното поле на иска по чл.647, ал.1, т.2
ТЗ. Атакуваните сделки са абстрактни, тъй като от съдържанието им не може
да се извлече основанието, на което „Т.“ООД встъпва в чужд дълг. Наличието
на някакви евентуални вътрешни отношения между съдлъжниците,
обуславящи наличието на кауза за встъпване в дълга, не е доказано по делото.
Няма насрещна престация, договорите не са отразени в счетоводството на
„Т.“ ООД, а вещото лице в ДП 205/2019 г. по описа на Окръжен следствен
отдел Бургас заявява, че не е открило факти или обстоятелства, от които да е
видно каквато и да била полза за несъстоятелното дружество от поемането на
дълга. Заявява се, че липсва каквото и да било погасяване на задължения от
страна на „Х.п“ ЕООД към „R= АД. С договорите за встъпване в дълг,
банката се сдобила с още един длъжник като гаранция за събиране на
вземането си, но процесните сделки са увреждащи за интересите на
4
несъстоятелното дружество и кредиторите му.
Моли за оставяне на въззивната жалба без уважение.
Въззивната жалба е била надлежно връчена и на Т. К. Т. и „Т.“ООД,
които не са депозирали отговор по нея.
Апелативен съд Бургас, след като се запозна с въззивната жалба и
отговорите към нея констатира, че тя е подадена от надлежна страна, с правен
интерес от обжалване, в законния срок, и срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
От „R=АД, ЕИК *** чрез адв. Й.П. – БАК, е постъпила и въззивна
жалба срещу решение № 260030/ 03.02.2021 г., постановено по т.д. № 59/ 2019
г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта с която „R=АД, Т. К. Т. и
„Т.“ООД (н) са осъдени да заплатят държавна такса в размер на 323 542.41 лв.
и 5 лв. такса за издаване на изпълнителен лист, както и в частта, в която е
оставено без уважение искането на „R=АД за допълване на решението в
частта за разноските, като се определи припадащия се размер, дължим от
всеки един ответник от присъдените в полза на ищеца разноски в размер от
общо 300 лв.
Въззивникът навежда оплаквания, че съдът не се е произнесъл по
възражението му за необходимостта от разделно посочване на квотата от
присъдената в общ размер държавна такса, която следва да се търси от всеки
един от ответниците. Без разграничение на отговорността за съдебните
разноски по отношение на всеки един от ответниците, ищецът би се сдобил с
изпълнителен лист за цялата сума за съответните разноски против всеки от
тях, а те не разполагат помежду си с възможност да предявят претенции за
платеното в повече, за разлика от солидарната отговорност по чл.127, ал.2
ЗЗД. Сочи се, че сумата от 323 542.41 лв. е в особено големи размери и е
редно в диспозитива да залегне конкретно определена част, която всеки от
ответниците следва да заплати от общо дължимата сума. Въззивникът счита,
че липсва произнасяне и по релевантното му искане държавната такса и
депозита за вещо лице, като припадащи се, съответно дължими от
несъстоятелния длъжник, да бъдат възложени за събиране от масата на
несъстоятелността.
5
Моли се за изменение на решението в атакуваните части като се
допълни, че всеки от ответниците е осъден да заплати разноски за държавна
такса в размер на 107 847.47 лв., представляваща част от общо определената
от съда държавна такса, като се приеме, че същата е дължима в условията на
разделност.
Моли се още за отмяна на решението в частта, в която искането на
„R=АД по отношение конкретизиране на присъдените разноски за депозит за
вещо лице, е оставено без уважение и да се постанови, че всеки един от
ответниците е осъден да заплати депозит за вещо лице в размер на 100 лв.,
представляваща част от общо определените от съда разноски за депозит за
вещо лице в размер на 300 лв., като се приеме, че депозитът е дължим в
условията на разделност.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от
„Н.“ ЕООД, ЕИК ***, в който се навеждат доводи за нейната недопустимост и
неоснователност. Счита, че в обжалваното решение съдът е разяснил на
жалбоподателя, че на основание решение от 02.10.2020 г. е осъдил всички
ответници да заплатят разноските в режим на разделност и след като липсва
изрично посочване в решението, че разноските се дължат солидарно, то
безспорно следва да се приеме, че те се дължат в режим на разделност.
Евентуално моли за оставяне на въззивната жалба без уважение.
Останалите страни по делото – Ц.М., Т. К. Т. и „Т.“ООД, надлежно
уведомени за подадената въззивна жалба, не депозират отговор по нея.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
прилагайки закона, приема следното:
В исковата си молба, предявена пред Окръжен съд Бургас, ищецът
„Н.“ ЕООД поддържа, че е кредитор на "Т." ООД, който е обявен в
несъстоятелност с решение №356/30.04.2018 год. по т.д.№159/16 год. по описа
на БОС. Сочи се, че първоначално е било постановено решение по чл.632 ал.1
от ТЗ и веднага след откриване на производството по несъстоятелност
дейността на предприятието на длъжника е прекратена, последният е обявен в
несъстоятелност и производството е спряно. Твърди се, че с решение
6
№412/20.11.2018 год. производството е възобновено и от момента на неговото
вписване в ТР на 21.11.2018 год. са започнали да текат сроковете за
предявяване на вземанията на кредиторите. Ищецът сочи, че с молба вх.
№18359/19.12.2018 год. „R= АД е предявил вземане в размер на 8 088 560,114
лв., което вземане произтича от три договора за встъпване в дълг, сключени
на 30.01.2015 год., и с които „Т.“ ООД и Т.Т. са се съгласили да встъпят в
дълга на „Х.п“ ЕООД към банката, произтичащи от договор за банков кредит
№*/30.12.2009 год. и анекси към него. Твърди се, че тези договори за
встъпване в дълг представляват безвъзмездна сделка, сключена в
двугодишния срок преди подаване на молбата по чл.625 от ТЗ и като такива
следва да бъдат прогласени за недействителни на осн.чл.647 ал.1 т.2,
вр.чл.649 от ТЗ. Ищецът поддържа, че в резултат на сделките активите на „Т.
„ ООД са обременени със задължения в размер на 8 088 560,14 лв., което
уврежда интересите на несъстоятелния длъжник и на неговите кредитори.
Отделно се сочи, че договорите са и нищожни, тъй като липсва съгласие от
„Т.“ ООД за тяхното сключване – не е взето решение от двамата съдружници.
В исковата молба се поддържа, че липсва основание за сключване на
атакуваните договори, тъй като между „Х.п“ ЕООД и „Т. „ ООД липсват
каквито и да било отношения, които да представляват мотив да задължаване
на второто дружество. Ищецът счита, че са налице предпоставките за
обявяване на договорите за недействителни – длъжникът е обявен в
несъстоятелност, договорите за встъпване в дълг са безвъзмездни, което
следва от липсата на насрещна престация или облага за „Т.“ ООД, сключени
за в 2-годишния срок от подаване на молбата по чл.625 от ТЗ и ищецът има
качеството на кредитор.
Ответникът е поддържал пред първоинстанционния съд, че договорът
за встъпване дълг попада извън предметното поле на чл.647 ал.1 т.2 от ТЗ,
тъй като не е безвъзмезден. Счита, че участието в сделката по встъпване в
дълг цели стабилизиране и подобряване кредитния статус на длъжника, като
подкрепа на този аргумент е абсолютната свързаност между лицата по
сделките по см.на §1 ал.1 от ДР на ТЗ. При наличието на подобна свързаност
не може да се приеме, че встъпването в дълг е извършено при липса на
насрещна престация, а всъщност представлява поръчителство в полза на
основния длъжник. Сочи се, че предметът на договора за встъпване в дълг е
7
специфичен и по него няма същинско разместване на имуществени
престации, в това число липсва предаване на насрещно благо. Заявява се, че
договорът за встъпване в дълг е каузален, но основанието на всяка от
страните е на плоскостта на вътрешните им отношения. Ответникът
поддържа, че когато договорът за встъпване в дълг е сключен между
търговци, тяхното качество изключва безвъзмездността на сделката, тъй като
по правило отношенията между търговци винаги са възмездни и аргумент за
това представлява нормата на чл.294 от ТЗ. Намира, че всъщност договорите
имат обезпечителен характер, не се извършва имуществено разместване, а
само кредиторът получава право на избор за удовлетворяване. Оспорва се
доводът за нищожност на договорите поради липса на предварително взето
решение от съдружниците за тяхното сключване.
С решение №296/02.10.2020 год. на БОС договорите за встъпване в
дълг са обявени за недействителни по отношение на сключилите ги страни,
кредиторите на несъстоятелността и синдика, поради техния безвъзмезден
характер. От съда е посочено, че липсват твърдения и доказателства за
някакви други правоотношения между „Х.п“ ЕООД и „Т. „ ООД, които да
обуславят встъпването на второто дружество в задълженията на първото.
След служебна справка от съда е установено, че молбата по чл.625 от ТЗ е
подадена на 19.04.2016 год., атакуваните договори са сключени на 30.01.2015
год. и следователно попадат в 2-годишния срок преди подаването на молбата.
Преценено е, че ищецът е кредитор на несъстоятелността и са налице всички
предпоставки за уважаване на иска по чл.647 ал.1 т.2 от ТЗ.
От фактическа страна пред настоящата инстанция е безспорно, че на
30.01.2015 год. са сключени три договора между „R= АД, „Т.“ ООД,
представлявано от управителя Т., и Т.Т. в лично качество, за встъпване в
дълга на „Х.п“ ЕООД по три договора за банков кредит, по които „Х.п“
ЕООД е длъжник на „R= АД. По два от тези договори за банков кредит -
№/2008 и №96/08.08.2007 год. първоначални длъжници са били дружествата
„Т.“ ЕООД и „А.“ ЕООД, но по споразумения с кредитора те са били заменени
от „Х.п“ ЕООД много преди момента на сключване на процесните договори
за встъпване в дълг. По третия договор - №033-В/2009 год. длъжник-
кредитополучател от самото начало е „Х.п“ ЕООД.
8
Безспорно е също и се установява от справка по партидата на „Т.“
ООД в ТР, че към 30.01.2015 год. съдружници в дружеството са били ГГ.Н. и
Т.Т., а последната е била и управител.
Не се спори, че молбата за откриване на производство по
несъстоятелност е била депозирана на датата, посочена в обжалваното
решение - 19.04.2016 год. и следователно атакуваните договори попадат в
срока по чл.647 ал.1 т.2 от ТЗ. Няма спор и се установява от обявените актове,
постановени в производството по несъстоятелност на „Т.“ ООД, че „R= АД е
предявила на 19.12.2018 год. свои вземания, произтичащи от договорите за
банков кредит, сключените към тях анекси, допълнителни споразумения,
договори за заместване в дълг и договори за встъпване в дълг от 30.01.2015
год. В списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл.685 от ТЗ, тези
вземания в общ размер от 8 088 560,14 лв. са включени под №3, като
необезпечени. От съдържанието на определение №1494/06.12.2019 год. по т.д.
№159/16 год.- на БОС се установява, че против списъка са били депозирани
възражения, вкл. против вземанията на „R= АД и против вземанията на
кредитора, предявил иска по чл.647 ал.1 т.2 от ТЗ – „Н.“ ЕООД. Възраженията
против вземанията на „Н.“ ЕООД, включени под №2 в списъка, са счетени за
неоснователни. Обратно, възраженията против вземанията на „R= АД са
счетени за основателни. Те са били подадени от „С.з“ ЕООД, което е
придобило вземанията на „R= АД с договор за цесия от 12.04.2019 год. Съдът
по несъстоятелността е установил, че освен договор за цесия е било
представено и уведомление до длъжника от 19.04.2019 год., ето защо
последиците на договора за прехвърляне на вземане следва да бъдат зачетени
и като кредитор в списъка да бъде вписано „С.з“ ЕООД. С определението
списъкът е изменен, като „С.з“ ЕООД е вписано като кредитор под №3 с
вземания в размер на 4 499 081,54 лв. С определение №1565/27.12.2019 год.
по т.д.№159/16 год. на БОС е изменено определение №1494/06.12.2019 год.,
като е коригиран размера на вземанията на „С.з“ ЕООД – 7 892 967,14 лв. и е
посочена вярната дата на договора за цесия – 12.04.2019 год. След съпоставка
с датата на подаване на исковата молба по настоящото дело – 05.02.2019 год. е
видно, че договора за прехвърляне на вземания е сключен в по-късен момент
от предявяването на иска, ето защо и по арг.от чл.226 ал.1 от ГПК не оказва
въздействие върху страните, участници в настоящия спор.
9
Спорна е легитимацията на „Н.“ ЕООД като кредитор на
несъстоятелността, тъй като според въззивника след оспорване на вземанията
му по реда на чл.694 от ТЗ качеството кредитор на несъстоятелността е
изгубено.
Няма спор и от представените доказателства е видно, че след
изчерпване на производството по чл.692 от ТЗ са били предявени два иска по
чл.694 ал.1 т.1 от ТЗ за оспорване вземанията на „Н.“ ЕООД, образувани в т.д.
№694/19 год. и №699/19 год. по описа на БОС, които не са приключили с
окончателен акт. От завеждането на отрицателните установителни искове не
следва, че въззиваемият „Н.“ ЕООД е изгубил качеството на кредитор на
несъстоятелността, тъй като продължава да бъде включен в списъка на
приетите вземания и възраженията против този списък са счетени за
неоснователни с определението по чл.692 от ТЗ. При евентуално успешно
провеждане на отрицателния установителен иск качеството на кредитор на
несъстоятелността ще бъде изгубено занапред, при това следва да се отчете,
че по логиката на въззивника всяко едно, дори и неоснователно оспорване по
исков ред на вземането на кредитора, предявил иск по чл.647 от ТЗ, би имало
за последица изгубване на активна легитимация и недопустимо участие в
процеса, чиято генерална допустимост обаче не би се засегнала поради
конституирането на синдика като съищец. В настоящия случай претенцията
по чл.647 ал.1 т.2 от ТЗ е била предявена в едногодишния срок по чл.649 от
ТЗ от „Н.“ ЕООД, още преди да е приключило усложненото от фактическа и
правна страна производство по приемане и оспорване вземанията на
кредиторите. Поради тези причина производството по т.д.№59/19 год. на БОС
е било спряно и е изчакало развитието на производството по приемане на
вземания. След като вземането на „Н.“ ЕООД е включено в списъка на
приетите вземания и възраженията против него са счетени за неоснователни,
липсва основание да се отрече активната му легитимация за провеждане на
отменителния иск, още повече, че този кредитор действа и в свой интерес, за
разлика от синдика, който по дефиниция следва да съблюдава интереса на
всички кредитори.
Спори се между страните дали договорите за встъпване в дълг
представляват безвъзмездна сделка, т.е. сделка, по която „Т.“ ООД само се е
натоварил със задължения, без да получи насрещна престация или полза.
10
Ищецът е въвел отрицателния факт, че между „Х.п“ ЕООД, „Т.“ ООД и „R=
АД липсват отношения, които да представляват мотив за встъпване в чуждия
дълг и да обосновават някакъв интерес за „Т.“ ЕООД. Никой от ответниците
по иска не е посочил наличие на вътрешни отношения между длъжниците или
отношения между кредитора и лицето, встъпило в чуждото задължение.
Такива отношения не могат да бъдат извлечени и от съдържанието на трите
договора. Те са сключени между кредитора и встъпилите лица (чл.101 от
ЗЗД), като последните са поели задължения да заплатят като солидарни
длъжници всички задължения на „Х.п“ ЕООД, произтичащи от договорите за
банкови кредити, подробно описани като размер, вкл.просрочените
задължения, при това задължението е поето да бъде изпълнено до конкретни
падежни дати, всяка различна по отделните договори. Обезпечителната
природа на договора за встъпване в дълг, на която се позовава въззивника, не
се презумира, тя подлежи на доказване от лицето, което извлича изгодни
правни последици от подобно твърдение. Дори и да се приеме, че в
конкретния случай трите договора представляват обезпечение по договорите
за кредит, от търговския характер на сделката за банков кредит не следва
възмездност на договора за встъпване в дълг. Възмездността,
респ.безвъзмездността, ще бъдат извлечени от вътрешните отношения между
длъжника и встъпилото лице, които на осн.чл.101 от ЗЗД придобиват
качеството на солидарни длъжници. С решение №97/30.05.2013 год. по т.д.
№442/12 год. ІV г.о. ВКС се приема, че обезпечителните договори (в частност
договора за ипотека), могат да бъдат както възмездни, така и безвъзмездни с
оглед конкретните отношения между страните и конкретната обусловеност
между главния договор и обезпечителния такъв. Не се споделят от съда
твърденията на въззивника, че отношенията между първоначалния длъжник и
встъпилото лице са ирелевантни, тъй като са външни за кредитора. Дори и да
са външни, те определят основанието за задължаване на встъпилото лице –
напр.да надари, да обезпечи или при наличието на икономическа свързаност
с първоначалния длъжник да постигне по-добри условия за последния при
преследване на обща икономическа изгода. Договорът за встъпване в дълг не
е абстрактен договор, основанието му се извлича от клаузите му или при
липса на такива от вътрешните отношения между длъжниците. В случая не се
установява икономическа или свързаност по см.на §1 ал.1 от ТЗ, релевирана
от въззивника в отговора на исковата молба. От справки по партидата на
11
двете дружества в ТР е видно, че собствениците на капитала им и лицата,
които участват в управлението им са съвсем различни, при това собственик
на капитала на „Х.п“ ЕООД е чуждестранно юридическо лице, регистрирано
в Кипър с действителни собственици А.А.Б. и К.А.Б.Д. Вписаните предмети
на дейност на двете дружества са толкова общи, че не може да се приеме
съвпадение между тях по някакъв признак и съответно на това –
икономическа свързаност. Такава свързаност не е била установена и от
съдебно-икономическата експертиза поради липса на счетоводна
информация.
В обобщение съдът намира, че договорите на встъпване в чуждия дълг
са генерирали за „Т.“ ООД само задължения, без конкретна насрещна
престация или полза за това дружество или за икономически свързано с него
друго дружество, с което имат обща цел. Противно на твърденията на
въззивника, търговските сделки също могат да бъдат безвъзмездни, като
аргументи за това се откриват дори в част Четвърта на ТЗ Несъстоятелност –
напр.чл.616 ал.2 т.3 от ТЗ (в този смисъл определение №141/21.03.2018 год.
по т.д.№2026/17 год. І т.о. на ВКС). Регресното право, което би възникнало в
полза на встъпилия при евентуално плащане на дълга, не представлява
уговорена от страните насрещна престация. Липсата на отразяване на
договорите в баланса на „Т.“ ООД за 2015 год. не е аргумент в подкрепа на
тезите на спорещите страни в посока възмездност или безвъзмездност. Трите
договора се възприемат от съда като безвъзмездни сделки, сключени в срока
по чл.647 ал.1 т.2 от ТЗ и като такива са недействителни по отношение на
кредиторите на несъстоятелността. Преценката по кой текст да бъдат
атакувани е на ищеца „Н.“ ЕООД и след като иска е заведен по чл.647 ал.1 т.2
от ТЗ съдът дължи произнасяне единствено по заявените факти и
съответстващата им правна квалификация.
Достигайки до същите правни изводи като първоинстанционния
съд, въззивната инстанция следва да потвърди решение №296/02.10.2020 год.
Обжалвано и е решение № 260030/ 03.02.2021 г., постановено по т.д.
№ 59/ 2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта с която „R=АД, Т.
К. Т. и „Т.“ООД (н) са осъдени да заплатят държавна такса в размер на
323 542.41 лв. и 5 лв. такса за издаване на изпълнителен лист, както и в
12
частта, в която е оставено без уважение искането на „R=АД за допълване на
решението в частта за разноските, като се определи припадащия се размер,
дължим от всеки един ответник от присъдените в полза на ищеца разноски в
размер от общо 300 лв. То е постановено след депозирана молба от „R= АД с
искане за поправка на очевидна фактическа грешка в решение
№296/02.10.2020 год., за изменение на решение №296/02.10.2020 год. в
частта за разноските, като определената в осъдителния диспозитив държавна
такса в размер на 629 598,53 лв. да бъде намалена на 323 542,40 лв. - сумата,
равняваща се на 4% върху цената на иска, посочена в исковата молба – 8 088
560,14 лв. и за изменение на същото решение в частта за разноските, като в
осъдителния диспозитив бъде посочено изрично каква част от размера на
определената държавна такса и разноските в размер на 300 лв. е осъден да
заплати всеки от тримата ответници, както и дължимите от несъстоятелния
длъжник да бъдат възложени за събиране от масата на несъстоятелността.
Както се установява от съдържанието на обжалваното решение, искането за
изменение на решение №296/02.10.2020 год. в частта относно определената
държавна такса е уважено, като вместо за такса в размер на 629 598,53 лв.
тримата ответници са осъдени за държавна такса в размер на 323 542,41 лв.
при режим на разделност. При три осъдени лица, всяко от тях дължи по 1/3
ид.ч. от общо определената държавна такса и е невярно твърдението във
въззивната жалба, че съществува опасност да бъде издаден изпълнителен
лист против всеки от тях за целия размер на държавната такса. Същият
аргумент е важим и за разноските в размер на 300 лв. Въззивникът „R= АД не
е легитимиран да възразява против начина, по който е постановен осъдителен
диспозитив срещу друга страна, в случая длъжника „Т.“ ООД. Оплакванията
против решение №260030/03.02.2021 год. са неоснователни и в обжалваната
част то следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора в полза на синдика следва да се присъдят
поисканите разноски, представляващи заплатено възнаграждение на адвокат
след дадено разрешение от съда по несъстоятелността в размер на 92 009 лв.
С оглед горното следва решение в този смисъл и водим от изложеното
Бургаският апелативен съд
13
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 296 от 02.10.2020 г. по т.д. № 59/2019
г. по описа на Бургаски окръжен съд.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260030/03.02.2021 год. по т.д.№59/2019
год. в обжалваната част.
ОСЪЖДА „R=АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр.
С., бул. „Б.“ № * да заплати в полза на „Т.“ ООД в н. с ЕИК *** сумата от 92
099 лв., представляваща разноски, заплатени от сидника от масата на
несъстоятелността за процесуално представителство след дадено разрешение
от съда по несъстоятелността.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14