Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА
в. гр.д. № 8656 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 90017 от 16.05.2020 г., постановено по гр. д. № 33349/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 28 състав са отхвърлени като неоснователни предявените от „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,Люлин", ж. к.
*********, бул. „*********офис - сграда ********офис 4, срещу В.Л.Д., ЕГН: **********,
с адрес: ***, искове за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В.Л.Д. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД,
сумата от 993,55 лв. представляваща неизплатена част от главница, дължима по
силата на Договор за кредит „Бяла карта“ № 407562 от 27.05.2014 г., сключен
между „И.А.М.“ АД и В.Л.Д., което вземане е прехвърлено от страна на „И.А.М.“
АД в полза на „А.Ф.“ ООД с Договор за цесия от 01.07.2015 г. и което вземане
впоследствие е прехвърлено н. „А.з.с.н.в.“ ООД с Приложение № 1 от 07.07.2015
г. към Договор за цесия от 07.11.2014г., ведно със законна лихва за периода от
30.01.2018 г. до изплащане на вземането, сумата 115,28 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 07.07.2014 г. до 06.09.2014 г.,
сумата от 104,30 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
от 06.08.2014 г. до 06.09.2014 г., такса в размер на 100 лв., сумата от 384,48
лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 06.02.2015 г. до
30.01.2018 г., такса в размер на 184,84 лв. периода от 06.07.2014 г. до
06.09.2014 г., както и 87,65 лева разноски, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 06.02.2018 г. по ч. гр.д. №
6720/ 2018 г. по описа на СРС, 28-ми състав.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „А.з.с.н.в.“
ЕАД, в която същото се обжалва като неправилно и незаконосъобразно. В жалбата
се излагат доводи, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковата
претенция като е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване, че
претендираните с исковата молба вземания са му били цедирани. Твърди се, че в настоящия
случай проектът за доклад по делото (чл. 146 ГПК) е извършен от съда с
Определение от 23.07.2019 г., срещу който страните не са възразили и са
поискали да бъде приет за окончателен. Излага се, че от страна на особения
представител на ответника с отговора на исковата молба е направено оспорване
както на доказателствата, касаещи договора за кредит, така и на
доказателствата, отнасящи се до договора за цесия. В тази връзка се поддържа,
че решаващият състав не е посочил в доклада по делото направеното оспорване на
доказателства и не е предоставил възможност на ищцовото дружество да заяви дали
ще се ползва от същите и съответно - срок за представяне на писмените
доказателства в оригинал. Излага се, че предявеният от ищеца иск е отхвърлен от
съда с мотив, че представените по делото Потвърждение към договора за цесия,
сключен между „И.А.М.“ АД и „А.Ф.“ ЕООД, както и Приложение № 1 към договора за
цесия, сключен между „А.Ф.“ ООД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД нямат необходимата
доказателствена стойност да установят идентичността на претендираните вземания,
както и поради наличието на зачерквания, изтривания и други външни недостатъци.
В тази връзка се навеждат доводи, че и двата документа са били допуснати от
съда към доказателствения материал по делото. Поради изложеното се поддържа, че
мотивът на съда в обжалваното решение, че по делото не са ангажирани доказателства,
че със сключения договор за цесия е прехвърлено процесното вземане е
неоснователен.
На
следващо място, в жалбата се оспорват и мотивите на съда относно уведомяването
на ответника за сключената цесия. В тази връзка се сочи, че от представените по
делото писмени доказателства се установява, че до ответника са били изпратени
три уведомителни писма за извършеното прехвърляне на вземанията по договора за
кредит, като същите са били адресирани до посочения от кредитополучателя в
договора за кредит постоянен и настоящ адрес, но същият е отказал да получи
УПЦ-С-АФ/407562 от 14.05.2018 г.. Наред с това, към исковата молба е
представено и копие от уведомлението за извършената цесия от страна на „И.А.М.“
АД с изх. № УПЦ-С-ИАМ/2697180 и е направено искане за връчването му на ответника
ведно с исковата молба. В тази връзка се поддържа, че съгласно установената
съдебна практика на ВКС, ако към исковата молба по иск на цесионера е приложено
уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление,
достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява
надлежно съобщаване за цесията. Съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и
същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното
право, което обаче не било съобразено от първоинстанционния съд в постановеното
решение. Навеждат се доводи, че неоснователно СРС е приел, че цесията не е
произвела действие между длъжника и новия кредитор, поради това, че
уведомлението за цесия не е получено лично от длъжника. В тази връзка се
поддържа, че с оглед надлежното връчване на уведомлението за цесията на ответника,
чрез особения му представител, като част от преписката към исковата молба, съдът
е следвало да приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за прехвърлянето. На
следващо място се излага, че разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК е предвидила
надежден механизъм, компенсиращ личното участие на ответника в процеса,
посредством института на особения представител, който по аргумент за обратното
на чл. 29, ал. 5 от ГПК може да извършва широк кръг от процесуални действия,
извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК, от което следва, че същият е надлежен адресат на всички уведомления на ищеца
с исковата молба, включително такива за извършена цесия. Оспорват се и изводите
на първоинстанционния съд относно нищожността на уговорките за договорна лихва
и ГПР, като се излагат съображения за това.
Предвид
изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени обжалваното решение като
неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да
уважи предявения иск. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата
страна В.Л.Д. /ответник по иска/ е депозирал отговор на въззивната жалба, чрез
назначения му от съда особен представител адв. Р.Р., в който се оспорва жалбата
като неоснователна. В тази връзка се излага, че правилно е било прието от районния
съд в обжалваното решение, че ищецът не е установил по делото, че се легитимира
като кредитор на ответника поради това, че не е установено процесните вземания
да са прехвърлени от кредитора „И.А.М.“ АД на праводателя на ищеца - „А.Ф.“ ООД
въз основа на представените по делото договори за цесия и приложения към тях. В
тази връзка се поддържа, че договорът между „А.Ф.“ ООД и ищеца не е породил
прехвърлително действие по отношение на процесните вземания. Поддържа се, че правилно
районният съд е приел за нищожни уговорките в процесния договор за кредит
относно договорната лихва, клаузата за ГПР и мораторната неустойка.
Поради
изложеното, се моли решението като правилно и законосъобразно да бъде
потвърдено изцяло, а подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение като
неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу В.Л.Д.
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД
сумата от 993,55 лв. представляваща неизплатена част от главница, дължима по
силата на Договор за кредит „Бяла карта“ № 407562 от 27.05.2014 г., сключен
между „И.А.М.“ АД и В.Л.Д., което вземане е прехвърлено от страна на „И.А.М.“
АД в полза на „А.Ф.“ ООД с Договор за цесия от 01.07.2015 г. и което вземане
впоследствие е прехвърлено н. „А.з.с.н.в.“ ООД с Приложение № 1 от 07.07.2015
г. към Договор за цесия от 07.11.2014г., ведно със законна лихва за периода от
30.01.2018 г. до изплащане на вземането, сумата 115,28 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 07.07.2014 г. до 06.09.2014 г.,
сумата от 104,30 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
от 06.08.2014 г. до 06.09.2014 г., такса в размер на 100 лв., сумата от 384,48
лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 06.02.2015 г. до
30.01.2018 г., такса в размер на 184,84 лв. периода от 06.07.2014 г. до
06.09.2014 г., както и 87,65 лева разноски, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 06.02.2018 г. по ч. гр.д. №
6720/ 2018 г. по описа на СРС, 28-ми състав.
В
законоустановения срок по реда на чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата
молба от ответника Р.П.П., чрез назначения му от съда особен представител адв. Р.Р.,
в който оспорва исковете по основание и размер. Поддържа се, че цесията не е
породила действие спрямо ответника, тъй като не е надлежно уведомен за
прехвърлянето от цедента; че първоначалният кредитор „И.А.М.“ АД не е
прехвърлил в полза на „А.Ф.“ ООД процесните вземания; че с Приложение № 1 към
договора за цесия, сключен между „А.Ф.“ ООД и ищеца е прехвърлено вземане по
друг договор за кредит, а не процесния, както и че сумата по кредита не е
предоставена на ответника. Оспорени са и валидността на клаузите от договора,
регламентиращи годишния процент на разходите и годишния лихвен процент по
кредита.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят приетата от
първостепенния съд фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира
за необходимо да я преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на
основание чл. 272 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че решението е и правилно, като въззивният съд споделя
напълно изложеното в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалбата следва
да се добави следното:
Въззивният
съд намира за необходимо първо да разгледа оплакването в жалбата относно
активната легитимация на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Същата се извлича по делото от
твърдяното му качество на цесионер, което според твърденията на дружеството е
възникнало в резултат на прехвърляне на вземането на „И.А.М.“ АД срещу длъжника
В.Л.Д. с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 07.11.2014
г. и Приложение № 1 от 07.07.2015 г. към него.
Съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може прехвърлянето на едно вземане да бъде
противопоставено на длъжника по същото са необходими две условия - договор за
прехвърляне на вземането и съобщаване за прехвърлянето от първоначалния
кредитор (цедента) на длъжника.
В
настоящия случай, съдът приема за безспорно установено обстоятелство, че между
„И.А.М.“ АД, като кредитодател и В.Л.Д., като кредитополучател е сключен Договор
за кредит „Бяла карта“ № 407562 от 27.05.2014 г., по силата на който кредитодателят
се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален
размер на 1000 лева под формата на разрешен кредитен лимит. По силата на
приложение № 1 към договора за кредит на ответника е предоставена платежна
карта, по която същият може да усвои изцяло максималния размер на кредита.
По
делото се установява, че по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 07.11.2014 г., „И.А.М.“ АД е прехвърлил на „А.Ф.“ ООД
ликвидни, изискуеми, съответно бъдещи свои вземания към свои длъжници,
произтичащи от сключени вече договори за кредит „Бяла карта“, описани в
Приложение № 1, което е неразделна част от договора.
От
представеното по делото Потвърждение за сключена цесия /л. 11/ се установява,
че на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът „И.А.М.“ АД е потвърдил извършената
цесия на вземания, прехвърлени в полза на цесионера „А.Ф.“ ООД, съгласно
договора от 01.07.2014г., индивидуализирани в Приложение № 1. В представеното
от ищеца потвърждение не фигурира процесният договор за кредит с ответника (л.
11-13), а напротив, от текста на тази разпечатка е видно, че в таблицата под №
235 е отразен договор с ответника от дата 16.05.2014 г., т.е. различна дата от
тази на процесния договор за кредит № 407562 от 27.05.2014 г.
Представен
е и Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 07.11.2014г.,
сключен между „А.Ф.“ ООД от една страната, в качеството на цедент и „А.з.с.н.в.“
ООД от друга страна, в качеството на цесионер, по силата на който цедентът
прехвърля на цесионера вземания, възникнали по договори за заем и потребителски
кредит, които ще бъдат индивидуализирани в Приложение № 1 към договора. По
делото са представени и Потвърждение за сключена цесия и Приложение №
1/07.07.2015 г. към Договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
07.11.2014 г. (л. 19), в което е отразен кредит ID 407562, с длъжник В.Л.Д., отново
с дата на договора 16.05.2014 г.
От
представените по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност,
въззивният съд намира, че по делото са представени единствено извадки от посочените
Приложение № 1 към двата договора за цесия, а именно - Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 07.11.2014 г., сключен между „И.А.М.“
АД и „А.Ф.“ ООД, както и Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 07.11.2014г., сключен между „А.Ф.“ ООД и „А.з.с.н.в.“ ООД. Същите не
са приложени в цялост, като в тях са заличени данните с изключение на тези,
които се отнасят до вземането съответно под № 235 от Приложение № 1 /находящо
се на л. 11/, както и в Приложение № 1 /л. 19/.
Съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, в тежест
на ищеца по делото е да установи предмета на договора за цесия. В тази връзка и
предвид направените оплаквания във въззивната жалба за допуснати от СРС
нарушения във връзка с доклада по делото по чл. 146 ГПК, настоящият състав
намира, че при правилно разпределена доказателствена тежест в изготвения доклад
по делото по чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е указал на ищеца по делото,
че в негова тежест е да установи, при условията на пълно и главно доказване по
предявения иск по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99 от ЗЗД, че
спорното право е възникнало, в случая обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните, получена в заем сума от
ответника, размерът на задължението и настъпването на изискуемостта, както и
прехвърлянето на задължението с договора за цесия, респ. предмета на договора
за цесия. В тази връзка, като израз на прогласеното в чл. 6 от действащия ГПК
диспозитивно начало в исковия процес, всяка страна поначало следва да е активна
при доказване на фактите, на които основава своите искания или възражения /чл.
154, ал. 1 ГПК/, за което следва да направи нарочно
доказателствено искане /чл. 156, ал. 1 ГПК/. Поради изложеното, въззивният съд
намира, че от страна на СРС не са били допуснати нарушения при изготвянето на
доклада по делото по чл. 146 ГПК, като при правилно разпределена
доказателствена тежест по чл. 154 ГПК, на ищеца изрично е било указано, че носи
доказателствената тежест да установи предмета на договора за цесия, респ. че
същият включва именно процесното вземане, поради което и намира за неоснователни
направените възражения в тази насока. На следващо място СГС приема, че ищецът
не е установил и с други доказателствени средства предметът на договора за
прехвърляне на вземания. Такова доказателство не съставлява уведомлението до
ответника, тъй като същото има характера на едностранно волеизявление с адресат
/а договорът за цесия изисква съгласие на цедента и цесионера/. Освен това в
него не се съдържа индивидуализация на цедираните вземания по вид /основание/ и
размер, а и прави впечатление, че сумата, посочена в уведомителното писмо, не е
идентична със сбора от сумите, които се претендират в настоящото производство.
Наред с това, в посочените Приложение № 1 /находящо се на л. 11/ и в Приложение
№ 1 /л. 19/ е посочен договор, сключен на различна дата от процесния. В тази
връзка, настоящият състав намира, че единствено въз основа на представените по
делото фрагментарни, неприложени в цялост и с направени в същите изтривания - Приложение
№ 1/01.08.2014 г. и Приложение № 1/07.07.2015 г. не би могло да се направи
обоснован извод, че „И.А.М.“ АД е прехвърлил в полза на ищеца претендираните
вземания. Дори да се приеме, че Приложение № 1/07.07.2015 г. е неразделна част
от процесния договор за цесия, съдът изрично е възложил в тежест на ищеца да
установи при условията на пълно и главно доказване, че спрямо ответника към
момента на сключване на договора за цесия е било налице изискуемо вземане по
договора за кредит в претендирания размер. В тази връзка следва да се посочи,
че независимо от направеното оспорване от ответната страна в отговора, че по
делото не са представени доказателства за заплащане на процесната сума на
ответника /т.е. за реалното усвояване на сумата/, от ищцовата страна, чиято е
доказателствената тежест за това не са ангажирани никакви доказателства за
установяване на посочените факти. Следователно, по делото липсват каквито и да
е данни за съществуването на вземания по договора за кредит и за техния размер.
Настоящият
съдебен състав намира, че представянето единствено на извадка от документ, на
който страната основава вземането си е допълнителна индиция за приложението на
чл. 178, ал. 2 от ГПК, което е индикация за съда за евентуално скриване на
неизгодни за страната факти, доколкото същата предоставя избирателно
възможността писменото доказателствено средство да бъде преценено в цялост,
включително и с оглед останалите събрани по делото доказателствени средства. В
тази връзка следва да се посочи, че дори и от ответника да не е било оспорено
съществуването на първообразния документ /оригинала/ на Приложение № 1/07.07.2015г.,
както и че съдържанието на препис-извлечението не съответства на това на
оригинала и дори да не е направено искане по чл. 183, изр. 1 ГПК – за
представянето на официално заверен препис от него, то следва да бъде занижена
доказателствената стойност на представеното по делото Приложение № 1. Това е
така, тъй като по своето правно естество посоченият документ има характер на
частен документ по чл. 180 ГПК, който не се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила, освен ако съдържа неизгодни за издателя му факти, в който
случай има силата на извънсъдебно признание. Действително, това не означава, че
частният свидетелстващ документ няма никаква доказателствена стойност, но
същата се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички
обстоятелства по делото. Следва да се посочи, че писмените доказателства следва
да се преценяват съобразно с изискванията за доказателственото им значение,
установени в чл. 178 – 180 ГПК. Ако в един писмен документ са направени различни
поправки: зачерквания, прибавяне на текст, поправяне на текст, заличаване на
текст и пр., без изрична уговорка от издателите, че това е извършено по общо
съгласие, възниква несигурност относно действителната им воля. Кога те са
подписали документа – след нанасянето на поправките или преди това, респ. дали
са съгласни с тях или не, е фактически въпрос за автентичността на документа,
обуславящ неговата доказателствена сила, който следва да бъде решен от съда.
Неговото вътрешно убеждение се формира въз основа на всички доказателства по
делото, включително и свидетелски показания – чл. 178, ал. 2, изр. 1 ГПК. Ето
защо и при съобразяване на обстоятелството, че по делото не са сочени и не са
събрани други доказателства, а дължимостта на процесните вземания е оспорена от
ответната страна е правилен изводът на СРС, че твърденият факт не се е
осъществил пълно и главно в обективната действителност, поради което не би
могло да се приеме, че Приложение № 1/07.07.2015 г. съставлява допълнително
споразумение към договора за цесия, както и че с него в полза на ищеца са
прехвърлени претендираните вземания.
Поради
изложеното, въззивният съд напълно споделя изводите на първоинстанционния съд,
че ищецът не е установил пълно и главно, че претендираните вземания действително
са били цедирани от кредитора „И.А.М.“ АД на първоначалния цесионер „А.Ф.“ ООД,
както и че впоследствие с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 07.11.2014 г. са му били цедирани и следователно, че се касае за
едни и същи вземания, произтичащи от твърдения договор за потребителски кредит
от 27.05.2014 г., поради което не е налице една от материалните предпоставки за
уважаване на предявените искове и същите се явяват неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени.
Първоинстанционният
съд е приел, че искът следва да се отхвърли и на друго основание а именно, че по
делото не е доказано нотификационното съобщение по чл. 99, ал. 4 ЗЗД да е
връчено на самия цедиран длъжник или на негов упълномощен представител, като в
производството по делото същият е представляван от особен представител, поради
което спрямо ответника не може да се приеме, че е уведомен за извършената цесия
в хода на производството. Този извод на съда се споделя изцяло от въззивната
инстанция. Във връзка с наведените възражения във въззивната жалба в тази насока,
настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може прехвърлянето на едно вземане да бъде
противопоставено на длъжника по същото са необходими две условия - договор за
прехвърляне на вземането и съобщаване за прехвърлянето от първоначалния
кредитор (цедента) на длъжника. Длъжникът по вземането не е страна по договора.
Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето
лице – цедирания длъжник се налага извършването на допълнително действие –
съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи
действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с
оглед на третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на
цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети
лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Непротиворечива
е съдебната практика, че съгласно разпоредбата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД,
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато е
съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за
действието на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й извършено от
цедента, но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от който цесионерът е
материалноправно легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника, съгласно чл.
99 ал. 4 ЗЗД е момента, от който цесията поражда действие спрямо длъжника -
датата на уведомлението до длъжника, извършено от цедента. Ако към исковата молба по иск на
цесионера срещу длъжника е приложено уведомление на цедента до длъжника за
извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на
препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно
чл. 99, ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от
съда, като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на
иска на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. /в този см. Решение № 123/24.06.2009г.
по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. №
5759/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. №
2639/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК/.
Спорът
пред настоящата инстанция, определен от наведените с въззивната жалба
оплаквания е концентриран върху това дали цесията е породила действие по
отношение на ответника - длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и
за него ефект.
В
процесния случай по делото е представено пълномощно, по силата на което цедента
е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.
99, ал. 3 ЗЗД. Съдът приема, че по силата на принципа на свободата на
договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От друга
страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на
уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за
надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във
висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника
следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на
цесионера срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а
и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай
упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника,
представлява друг валиден начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е
постановената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК практика, обективирана в решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на II т.о., решение № 78/09.07.2014 г.
по т. д. № 2352/2013 г. на II т.о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на I т.о.
В
настоящия случай по делото се установи, че връчване на длъжника, респ. на негов
пълномощник няма. В производството пред двете съдебни инстанции, ответникът не
намерен на адреса и е призован чрез фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Процесуалното му представителство по делото е осъществявано от назначен от съда
особен представител по чл. 47, ал.6 от ГПК, който упражнява обаче само
процесуалните права на страната. По делото се установи, че уведомлението за
извършената цесия е получено като приложение към исковата молба от особения
представител на ищеца – адв. Т.З., назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Особеният
представител не е пълномощник на страната и той е извън материалното
правоотношение между представляваното от него лице и кредитора. Той не е
упълномощен да извършва каквито и да е действия свързан с предмета на делото,
нито касаещи материалното правоотношение. Осъществяваното от него
представителство включва само съдопроизводствените действия. Поради това, въззивната инстанция
споделя напълно извода на районния съд, че връчването на уведомлението за
цесията със съдебните книжа на особения представител на длъжника – ответник, не
поражда материалноправната последица, визирана в разпоредбата на чл. 99, ал. 4
от ЗЗД. Цесията и
нейното надлежно уведомяване има материалноправно действие и то не може да се
породи с връчването на особения представител, който няма представителна власт в
материалното правоотношение на страните. С оглед изпълнение на задължението съвсем не е
ирелевантно на кой ще се връчи уведомлението. Особеният представител не може да
заяви и материалноправни възражения, тъй като е извън това отношение и не е
упълномощен от длъжника, поради което той не може да направи възражение за
евентуално плащане на дълга /целия или част/ на стария кредитор от името на
длъжника, респ. да докаже такова. Във връзка с изложените правни изводи, въззивният
съд намира, че в случая връчването на уведомлението за цесията, като приложение
към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на
цедираното вземане на ответника, чрез назначения му от съда особен представител
по делото, не съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането да е породило действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В тази връзка, настоящият състав приема,
че в процесния случай ответникът по делото не е надлежно уведомен за
извършената цесия, тъй като съобщението за това е достигнало до знанието
единствено на неговия особен представител, като аргументите за това се извличат
от особената фигура на особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6
от ГПК. В съдебно производство, в което на ответника - длъжник е назначен
особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, длъжникът не се
представлява от надлежно упълномощен от него адвокат - пълномощник, който би
могъл да доведе до знанието на ответника всички относими към спорното право
факти, включително знанието за извършената цесия. Връчването на уведомлението
за цесия на особен представител на ответника по делото не би могло да се
приравни, нито на връчване на ответника /поради невъзможност за извършване на
фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до
знанието на длъжника за цесията/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл
да извърши тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се
предполага. Представителната власт на особения представител спрямо ответника по
делото, произтича от акт на съда, с който е назначен същия, като приложение намират
правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК, която се свързва с общото
правило на чл. 29, ал. 3 ГПК - /в този см. и мотивите на т. 6 на ТР № 6 от
06.11.20013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС/, която представителна
власт е ограничена, арг. чл. 29, ал. 5 от ГПК, което води до извода, че
особеният представител на ответника по делото не притежава пасивна
представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в материалното
правоотношение.
По
изложените съображения и с оглед на обстоятелството, че в процесния случай
цесията на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не е породила своето действие спрямо
длъжника, въззивният съд намира, че ищецът не е материалноправно легитимиран да
претендира цедираното му вземане срещу ответника и на това основание. С оглед
на което, предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл.
99 ЗЗД, във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и недоказани и като такива правилно
са били отхвърлени от първоинстанционния съд.
Поради
съвпадане на изводите на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
Въззиваемата
страна е защитавана от особен
представител.Съдът определя 150 лв.хонорар за особен представител на въззиваемата
страна,които следва да бъдат заплатени от въззивника.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 90017 от
16.05.2020 г., постановено по гр. д. № 33349/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 28
състав.
ОСЪЖДА „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***,Люлин", ж. к. *********, бул. „*********офис
- сграда ********офис 4 да заплати на адв. Р.К.Р. от САК ,гр.София,ул.********№********сумата
150 лв.хонорар за особен представител на В.Д. .
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.