РЕШЕНИЕ
№ ………..
гр. София, 11.03.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на десети февруари две хиляди
и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 6992/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. №
69772/29.05.2019 г., предявена от В.А.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против
П. НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул.
„********
Ищецът В.А.К. твърди, че на 17.09.2012 г., е било образувано досъдебно
производство № 15288/2012 г. по описа на 04 РПУ на МВР, по което ищецът бил
многократно призоваван от органите на разследването за даване на показания, в
качеството на свидетел. С постановление от 08.01.2013 г., ищецът бил привлечен
като обвиняем и му било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.
227б, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за това, че като управител на „Б.Х.Г.“ не е открил
производство по несъстоятелност на дружеството. На ищеца била направена
криминална регистрация, бил дактилоскопиран и му били направени фотоснимки за
прилагане на материалите към криминалния контингент на полицията.
След предявяване на разследването, през 2013 г., Софийска районнаП.внесла
Постановление по чл. 78а НК за освобождаване от наказателна отговорност и
налагане на административно наказание, и било образувано НАХД № 2320/2013 г. по
описа на Софийски районен съд. По делото били проведени 5 открити съдебни
заседания, на които ищецът присъствал лично.
С влязло в сила на 03.07.2014 г. решение на СРС, ищецът бил оправдан и
признат за невиновен по повдигнатото му обвинение.
Ищецът твърди, че през периода, в който е бил обвиняем, е изпитвал страх,
вътрешен тормоз, тиха ярост, предизвикана от явната несправедливост. Ищецът бил
със смачкано самочувствие, не можел да започне работа, загубил доверието на
близки и познати, позициите и авторитетът му в обществото бил нарушен.
Явяването му като обвиняем пред органите на досъдебното производство и пред
съда, както и извършената му криминална регистрация, били унизителни. Воденото срещу ищеца наказателно
производство му причинило и имуществени вреди, изразяващи се в заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лева
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде
осъден да му заплати: сумата от 25 500
лева – обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата от 2 500 лева - обезщетение за имуществени
вреди.
Сумите
се претендират, ведно със законната лихва, считано от 03.07.2014 г. до окончателното
плащане. Ищецът претендира и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникътП.НА Р.Б. е депозирал отговор на исковата
молба.
Ответникът
счита, че искът за неимуществени вреди е недопустим, тъй като в исковата молба
е налице смесване между правосубектността на юридическото лице и
неимуществените вреди за ищеца.
Ответникът
оспорва исковете с възражението, че са неоснователни и недоказани. Оспорва да
са налице кумулативните предпоставки за ангажиране на отговорността му по реда
на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Ответникът сочи, че не са налице доказателства,
които да установяват действително търпени вреди, като пряк и непосредствен
резултат от обвинението. Представените доказателства налагали извода, че липсва
пряка и непосредствена причинно-следствена връзка за ангажиране на отговорността
на П. на Р.Б.. Излага съображения, че самата преписка, образувана по сигнал от
„А.Б.Е.Б.“ ООД от 02.07.2012 г. била образувана далеч след като преди това,
през 2011 г., било образувано производство по несъстоятелност по гр.д. №
3096/2011 г. по описа на СГС, VІ-3 състав, по което била определена начална
дата на несъстоятелността 31.12.2008 г. За действия на трети лица, ответникът
не отговарял.
Освен това, видно от текста на сигнала до
СРП, приетата от съда по несъстоятелност начална дата на несъстоятелността
(31.12.2008 г.) е обстоятелството, което е дало основание на синдика по
несъстоятелност да предяви искова молба, с която е поискал да се признае за
установено по отношение на кредиторите по несъстоятелността на „Б.Х.Г.“ ЕООД
нищожността на извършените от страна на последното плащания към „А.Б.Е.Б.“ ООД.
Поради това, ответникът счита, че това което е увредило ищеца е установеното от
съда по несъстоятелност обстоятелство относно началната дата на
несъстоятелността. Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че воденото
наказателно производство е засегнало професионалния му и личен авторитет, както
и че се е отразило на бизнеса му. Сочи, че в периода на обвинението (от
14.01.2013 г. до 03.07.2014 г.), ищецът е работил в „Профи комерс“ ООД, а към
представяне на отговора на исковата молба (депозиран в СГС на 02.07.2019 г.),
ищецът бил управител на множество търговски дружества. Излага съображения, че
липсват доказателства за твърдените имуществени и неимуществени вреди.
Същевременно, спрямо ищеца била прилагана най-леката мярка за неотклонение
„Подписка“, което обстоятелство налагало извод за чувствително по-нисък
интензитет на евентуално търпените вреди. Счита, че самото оправдаване на ищеца
е заличило с обратна сила неимуществените вреди. Липсвали доказателства и за
криминалната регистрация на ищеца.
Липсвали
доказателства и представителите на държавното обвинение да са разгласявали
воденото срещу ищеца наказателно производство, поради което, око същото е
станало достояние на други лица, за това не може да бъде отговорен ответникът.
Ответникът излага съображения, че искът за
неимуществени вреди е недоказан, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства за
твърдените вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното
обвинение.
Ответникът релевира и възражение, че са
налице предпоставките на чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ за освобождаването му от
отговорност, тъй като според кредиторите му, ищецът е бил некоректен търговец и
предвид обстоятелството, че кредиторите са сключвали сделки, които са останали
неразплатени от ищеца, което е довело и до депозирането на сигнал до СРП.
Ответникът релевира и възражение, че
вземанията на ищеца за имуществени и неимуществени вреди, както и за изтекли
лихви, са погасени поради изтичане на предвидения в закона давностен срок.
Ответникът
оспорва иска за обезщетяване на
неимуществени вреди и по размер, като сочи, че претенцията е
прекомерна, не е съобразена с разпоредбата на чл.52 ЗЗД и трайната съдебна
практика.
Ответникът
оспорва и иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, като твърди,
че същите не са доказани. Сочи, че представените доказателства не установявали
заплащане на посочените адвокатски хонорари.
Евентуално, ответникът
прави възражение за прекомерност на заплатените
адвокатски възнаграждения с оглед на фактическата и правна сложност на
наказателното производство и моли, същите да бъдат намалени в предвидения в
Наредба № 1/2004 г. размер.
Съдът приема следното от фактическа страна:
С решение № 3/03.01.2007 г. по
ф.д. № 12652/2006 г. по описа на СГС, ФО, ищецът В.А.К. е бил вписан като управител
на „Б.Х.Г.“ ЕООД. Със същото решение, като едноличен собственик на капитала на
„Б.Х.Г.“ ЕООД е било вписано „А.П.Д.“ ЕООД, чиито собственик е бил „А.&М.С.“ЛЛС
– чуждестранно ЮЛ, а впоследствие – ищецът В.А.К..
На 02.07.2012 г. в Софийска
районнаП.е бил подаден сигнал от „А.Б.Е.Б.“ ООД, представлявано от управителя
си К.А.П.. В сигнала е посочено, че „Б.Х.Г.“
ЕООД е получавало от „А.Б.Е.Б.“ ООД стоки, за цената на които било осъдено по
т.д. № 2077/2011 г. на ОС-Варна, че на 13.07.2011 г., Ц.П.Й.– управител на „Б.Х.Г.“ ЕООД е подала
молба за откриване на производство по несъстоятелност на управляваното от нея
дружество, като образуваното т.д. № 2811/2011 г. на СГС, ТО, VІ-5 състав било
прекратено. Междувременно, „Л.Г.“ ЕООД
също подало молба за откриване на производство по несъстоятелност на „Б.Х.Г.“
ЕООД и с решение № 55 от 24.11.2011 г. по т.д. № 3096/2011 г. на СГС, VІ-3
състав, било открито производство по несъстоятелност на „Б.Х.Г.“ ЕООД, била
определена начална дата на неплатежоспособността – 31.12.2008 г. и дружеството
било обявено в несъстоятелност.
В сигнала е посочено, че към
31.12.2008 г. управител на „Б.Х.Г.“ ЕООД е бил В.А.К., който е бездействал и не
е обявил неплатежоспособността на дружеството пред съда.
Въз основа на сигнала от
02.07.2012 г. е било образувано пр.пр. № 22390/2012 г. по описа на СРП,
материалите по която, на 13.07.2012 г. са били изпратени на 04 РУП-СДВР за
извършване на проверка.
С постановление от 17.09.2012
г. по пр.пр. № 22390/2012 г. по описа на СРП, е било образувано досъдебно производство срещу
неизвестен извършител за това, че като управител и представляващ „Б.Х.Г.“ ЕООД,
след като дружеството е изпаднало в неплатежоспособност на 31.12.2008 г., като
не е изпълнило изискуемо и ликвидно задължение, произтичащо от търговска сделка
в 30-дневен срок от спиране на плащанията не е заявил това пред съда (не е
поискал откриване на производство по несъстоятелност) – престъпление по чл.
227б, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
С постановление от 08.01.2013
г. по ДП № 15288/2012 г. по описа на 04 РУП-СДВР, пр.пр. № 22390/2012 г. на
СРП, ищецът В.А.К. е бил привлечен като обвиняем за това, че
на 31.01.2009 г., в гр. София, бул. „********, СГС – ТО, като управител на „Б.Х.Г.“ ЕООД, след като управляваното и
представлявано от него дружество е изпаднало в неплатежоспособност, като е
имало установено непогасено, изискуемо и ликвидно парично задължение към „Л.Г.“
ООД, произтичащо от търговска сделка – договор за заем от 20.04.2007 г., в
размер на 50 000 лева и в 30-дневен срок от спиране на плащанията на
31.12.2008 г. до 30.01.2009 г., включително, не е поискал от СГС-ТО да открие
производство по несъстоятелност съгласно изискванията на чл. 626, ал. 1 от ТЗ.
– престъпление по чл. 227б, ал. 2, вр. 1 НК (в редакцията ДВ, бр. 26/2010 г.).
С постановлението за привличане
на обвиняем от 08.01.2013 г., спрямо В.А.К. е била взета мярка за
неотклонение „Подписка“, като постановлението е било
предявено на К. на 14.01.2013 г., 10 ч.
На 07.02.2013 г.,
Софийска районнаП.е внесла в Софийски районен съд Постановление за
освобождаване от наказателна отговорност на основание чл. 78а НК срещу В.А.К..
Въз основа на постановлението е
било образувано НАХД № 2320/2013 г. на СРС, НО, 102 състав, по което са били проведени
пет открити съдебни заседания, на всяко
едно от които К. е присъствал.
С решение от 17.06.2014 г. по НАХД
№ 2320/2013 г. по описа на СРС, НО, 102 състав, В.А.К. е признат за невиновен и
оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 227б,
ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 2, ал. 2 НК.
За да постанови решението си, СРС
е приел, че не се установяват елементи от фактическия състав на твърдяното
престъпление – не е било налице ликвидно и изискуемо задължение на „Б.Х.Г.“ ЕООД, не се е установило,
че към 31.12.2008 г. „Б.Х.Г.“ ЕООД е
спряло плащанията и е било в неплатежоспособност, към тази дата дружеството е
разполага със средства, респ. липсвало е изобщо основание за откриване на
производство по несъстоятелност. Освен това, съдът е приел, че обвиняемият
изобщо не се явява субект на въпросното престъпление, тъй като изобщо не е бил
задължен и не е било от неговата компетентност да инициира производство по
несъстоятелност. Отделно от това, съдът е приел, че поведението на К. изобщо е
било несъставомерно, тъй като е липсвал умисъл и от субективна страна съставът
на престъплението не е бил осъществен.
Решението на СРС не е
обжалвано и протестирано и е влязло в сила на 03.07.2014 г. – видно и от
извършеното отбелязване.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля П.И.К..
Свидетелят заявява, че с ищеца са приятели, двамата били съученици и се
познавали повече от 30 години. Свидетелят сочи, че е адвокат и още от самото
начало бил запознат с проблемите на ищеца, тъй като той се обръщал към него,
споделял му и се виждали няколко пъти в седмицата. Ищецът бил изключително
притеснен, объркан, подтиснат, разстроен. Променили се контактите му с близки и
приятели. К.
работел като консултант, имал търговска
дейност и обвинението се отразило негативно и на неговата работа. Основната му дейност била да се среща
с представители на чужди компании, преди това работел за няколко
мултинационални компании и всичките му контакти били на подобно ниво – големи
фирми, които се занимавали с големи проекти и имали търговска дейност в Б..
Това било определен кръг на висши кадри мениджъри и нямало как да остане скрито
и да не се коментира обстоятелството, че
срещу ищеца има обвинение. Всички в тази сфера знаели това, тъй като такива
неща се разбирали изключително бързо. Свидетелят заявява, че много пъти ищецът
му е споделял, че се чувства изключително притеснен от ситуацията, в която се
намира, че тя се отразява на проекти и дългосрочната му работа. Ищецът
коментирал, че при кандидатстване за работа, нито е възможно да премълчи, нито
е възможно да даде логично обяснение, че не се касае за него и да се оправдава.
Ищецът се чувствал оклеветен през този период. Свидетелят сочи, че не знае друг
път да му е повдигано обвинение. Преди да започнат да го призовават и разпитват, ищецът бил съвсем
нормален човек, не се безпокоил, бил изключително работлив, с много добра
репутация в средите, в които работи. Обвинението попречило на ищеца да започне
работа по международни проекти, в които свидетелят знаел, че се търсят
експерти.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Отговорността
на П. на Р.Б. се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 от НПК
и чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа
обвинението за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и
надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство.
Следователно П. на Р.Б. (като
централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря
по предявения иск, тъй като осъществява ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване
на същото (чл. 219, ал. 1 НПК).
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието,
следствието, П. и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако
лицето бъде оправдано. Следователно, основателността на иска с правно основание
чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните предпоставки:
спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ
характер; ищецът да е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му
обвинение; да е претърпял посочените в
исковата молба неимуществени вреди
и между незаконното действие на
правозащитните органи и неблагоприятните последици /вредите/ да е налице
причинно следствена връзка. Посочените елементи от фактическият състав трябва
да се докажат от ищеца, съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест – чл. 154, ал.1, изр.1-во от ГПК.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно длъжностно
лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност -
осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и
страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на
държавните органи и служители. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е
гаранционна и обективна, което означава, че не е необходимо вредите да са
причинени виновно от длъжностните лица.
В
настоящия случай се установи, че с постановление от 08.01.2013 г. по ДП № 15288/2012 г.
по описа на 04 РУП-СДВР, пр.пр. № 22390/2012 г. на СРП, на
ищеца В.А.К. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 227б, ал. 2, вр. 1 НК.
Безспорно
се установи също така, че с влязло в сила на 03.07.2014 г., решение от
17.06.2014 г. по НАХД № 2320/2013 г. на СРС, НО, 102 състав,
В.А.К. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за
извършено престъпление по чл. 227б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 2, ал. 2 НК.
При
това положение съдът приема, че са налице първите две от посочените по-горе
предпоставки за уважаване на иска чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да бъде
ангажиране на отговорността на ответника, остава да бъде установено наличието
на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира и
обвинението в престъпление, за което ищецът е бил оправдан.
Относно
иска за заплащане на сумата от 25 500
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
За
установяването на твърдените неимуществени вреди по делото са събрани писмени и
гласни доказателства и доказателствени средства (чрез разпита на свидетеля П.И.К.),
от които съдът приема за доказано по делото, че провежданото наказателно
производство се е отразило неблагоприятно на ищеца.
Съдът
приема, че негативните последици върху личността и психиката на обвинено в
извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на упражнената
спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период от 14.01.2013 г. – когато е предявено постановлението
за привличане на обвиняем от 08.01.2013 г. до влизане в сила на
постановената оправдателна присъда на 03.07.2014 г., ищецът е имал
неблагоприятни психични изживявания, съставляващи неимуществени вреди, подлежащи
на репариране от държавата.
В
практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като
е нормално такива вреди да са търпени (решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
С решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че доказването на релевантните за
спора факти е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочени
към разкриване на обективната истина. Предмет на доказване са фактите от
обективната действителност и връзките между тях /т. нар. опитни правила/.
Именно с помощта на опитните правила - такива на житейския опит, на отделни
професии или клонове на науката, изкуството и техниката, се разкриват връзките
между фактите. Тогава, без необходимостта от гласни или писмени доказателства,
посредством един логически извод се разкриват явления от действителността.
Ето
защо, при наличие на една оправдателна присъда по воденото срещу ищеца
наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени
вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
Негативните
емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което ищецът не е
извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер
и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент,
както е посочено в Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009
г., IIІ ГО. В този смисъл е и напр.
решение от 02.02. 2006г. на Европейския
съд по правата на човека, Първо
отделение, по делото Й. срещу Б. (I. v. Bulgaria), образувано по жалба № 41211/98г., в което е посочено, че
имайки предвид предмета на иска, предявен от жалбоподателя, този подход - да
се изискват отделни доказателства за неимуществените вреди, претърпени от
жалбоподателя, изглежда необосновано
формалистичен и позволяващ голям брой искове, подобни на този на жалбоподателя,
където фактите не могат да бъдат обективно, външно доказани … да бъдат отхвърляни като неоснователни.
С
оглед на изложеното, съдът приема, че провежданото наказателно производство се
е отразило неблагоприятно на правната сфера на ищеца, като неблагоприятните
изменения са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо
ищеца наказателно производство по обвиненията за извършени престъпления.
При
това положение съдът приема, че са налице са предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Що
се отнася до размера на
обезщетението за претърпените от ищеца
неимуществени вреди съдът намира следното:
Съгласно
чл. 52 ЗЗД, приложим предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост.
Понятието „справедливост” като морално-етично понятие включва
„съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото
възнаграждаване, правата и задълженията”. Осъждането, само по себе си, има
ефекта на овъзмездяване, а като база за паричния еквивалент на причинената
неимуществена вреда служи още и икономическия растеж, стандартът на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната
към датата на деликта. Съгласно ППВС № 4/68г., т. 8, при преценка за
справедливост на обезщетение съдът следва да отчете и конкретните
обстоятелства, включително характер на увреждането, състоянието, причинителят и
др. Т.е. критериите за определяне на
този размер са видът и обемът на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е
от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно
като обезвреда за цялостните последици за ищеца, като се вземат предвид
конкретните обстоятелства по делото, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Р.Б..
Съдът,
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението, неговата
продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение на
неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки за
процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв
интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение
(решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. III ГО, ГК, решение
№356/09.12.2014 г. по гр.д. №2946/2014 г. IV ГО, ГК).
В
решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. №85/2012 г., IV г. о., ВКС, е подчертано,
че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за
увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се
изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на
личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Като база за
определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още
икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели
за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането,
както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на
репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на
обогатяване за пострадалия.
В
решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. №
1639/2017 г. на ВКС, IV ГО (и в
цитираните в него решения на ВКС) е прието, че при исковете по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение,
дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан
по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността
на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите
наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и
по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови
преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство,
приятели, професия, обществен отзвук и пр.
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази периодът, през който е
продължило процесното наказателно производство, наказанието, предвидено за
престъплението, за което ищецът е бил обвинен (за престъплението по чл. 227б,
ал. 2, вр. 1 НК (в приложимата редакция) се е предвиждало наказание лишаване от
свобода до три години или глоба до 5 000 лева), както и възрастта на ищеца към момента на
образуване на досъдебното производство – 41 г., в която възраст човек е трудоспособен
и социално активен.
При
отчитане на всички тези критерии и обстоятелства съдът приема, че справедливото
обезщетение е в размер на 7 000 лева.
Този размер на обезщетението е съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който включва освен обективно установените по делото факти и обществената
мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и
обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията. За разликата до пълния предявен размер от 25 500
лева, искът следва да се отхвърли, като неоснователен.
Относно
иска за заплащане на сумата от 2 500 лева, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди – претърпяна загуба, изразяваща се в разходи за
адвокатско възнаграждение.
Както
беше посочено, по делото се установи, че са налице първите две от
предпоставките за уважаване на иска чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да бъде
ангажиране на отговорността на ответника, остава да бъде установено
извършването на разходите, представляващи имуществени вреди, както и наличието
на причинна връзка между имуществените вреди, чието обезщетяване се претендира
и обвинението в престъпление, което не е извършено от ищецът. В т. 11 от Тълкувателно решение №
3/22.04.2005г по т.д № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обезщетението за
имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и
при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи.
В
настоящия случай, за процесуално представителство и адвокатска защита в
разглежданото наказателно производство, ищецът е заплатил адвокатско
възнаграждение общо в размер на 2 500
лева, която сума съставлява сбора от: 500 лева – за процесуално
представителство по досъдебно производство № 15288/2012 на 04 РУП-СДВР (л. 357
от досъдебното производство ) и 2000 лева – за процесуално представителство по
НАХД № 2320/2013 г. на СРС (л. 19 от НАХД № 2320/2013 г.)
Тези
разходи са направени именно във връзка с незаконното обвинение, поради което и
е налице пряка причинна връзка между така претърпяната от ищеца имуществена
вреда и незаконното обвинение. Възраженията на ответника в тази връзка са
неоснователни.
Ответникът
е релевирал и възражение за прекомерност на уговореното и заплатено от ищеца
адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Съгласно задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 11.12.2018 г. по т.д.
№ 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, при иск по чл. 2, ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи
обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер,
по-малък от платения в наказателния процес
Разпоредбата
на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата
предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и
да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет
размер за съответния вид работа. В настоящия случай, съдът, след като взе предвид фактическата и правна
сложност на предмета по наказателното производство, броя на проведените открити
съдебни заседания, включително и тяхната продължителност, обема и вида на
събраните доказателства и доказателствени средства, предвиденото наказание за
престъплението, за което ищецът е бил обвинен (лишаване от свобода до три
години или глоба до 5 000 лева), както и предвидените в чл. 12, чл. 13 и
чл. 14 от Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатски
възнаграждения, приема, че независимо че възнаграждението надвишава
установените минимуми, същото не следва да бъде намалявано.
Следователно,
искът следва да се уважи за предявения
размер - сумата от 2 500 лева.
Неоснователно
е възражението на ответника за съпричиняване от страна на ищеца. Съпричиняване
е налице, когато пострадалият с действията си по време на наказателното
преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на
незаконно обвинение - направил е недобросъвестно неистински признания; въвел е
органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени
обстоятелства или да се забави или опорочи разследването на престъпление.
Такива доказателства по делото не са събрани.
Посочените
суми по двата иска са били дължими ведно
със законната лихва, която е дължима
от увреждането, а то е настъпило при осъществяване на фактическия състав на чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – от влизане в сила
на оправдателната присъда – 03.07.2014 г., до окончателното й погасяване.
От този момент държавните органи изпадат в забава (в този смисъл т. 4 от ТР
№3/22.04.2005г.).
Частично
основателно е, обаче, възражението на ответника за погасяване на вземанията за
лихва, поради изтекла погасителна давност. Вземането за лихви се погасява с кратката
тригодишна давност съгласно чл. 111, б. ”в” ЗЗД, считано от деня, от който е
изискуемо вземането - 14.05.2012 г.
В случая искът е предявен на 29.05.2019 г.
след повече от три години от началната дата на възникване на вземането за
лихви, която е 03.07.2014 г. Ето защо,
акцесорните вземания за лихва следва да се считат погасени за периода от
03.07.2014
г. до 29.05.2016 г., т.
е. за периода, предхождащ 3-годишния период преди завеждането на исковата
молба. За останалата част от периода – от
30.05.2016 г. до датата на исковата
молба 29.05.2019 г. – възражението за давност е неоснователно.
Относно разноските: Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – платена държавна такса.
Така мотивиран,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П. НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „********, да заплати на В.А.К., с ЕГН: **********, с адрес:
***:
-
на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 7
000 лева – главница, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, претърпени
от ищеца от незаконното му обвинение в извършване на престъпление по ДП № 15288/2012 г. на 04
РУП-СДВР, пр.пр. № 22390/2012 г. на СРП, за което е оправдан с решение
от 17.06.2014 г. по НАХД № 2320/2013 г. на СРС, НО, 102 състав, ведно със
законната лихва, считано от 30.05.2016 г. до окончателното плащане,
-
на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ,
сумата от 2 500 лева –
главница, представляваща обезщетение за имуществените вреди, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение, претърпени от ищеца от незаконното му
обвинение в извършване на престъпление по ДП № 15288/2012 г. на 04 РУП-СДВР, пр.пр. №
22390/2012 г. на СРП, за което е оправдан с решение
от 17.06.2014 г. по НАХД № 2320/2013 г. на СРС, НО, 102 състав, ведно със
законната лихва, считано от 30.05.2016 г. до окончателното плащане, както и
-
на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата 10 лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ
иска чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разликата над 7 000 лева до пълния предявен
размер от 25 500 лева – обезщетение за неимуществени вреди, като неоснователен
и претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода
от 03.07.2014
г. до 29.05.2016 г.,
като погасена по давност.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: