Р Е Ш Е Н И Е
№
260106
гр. Пловдив, 25.06.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в
публичното заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ ГАТОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА
РАНГЕЛОВА
ДЕНИЦА СТОЙНОВА
при участието на секретаря МАРИАНА АПОСТОЛОВА
в присъствието на прокурора ВАНЯ ХРИСТЕВА
като разгледа докладваното от съдия ДЕНИЦА СТОЙНОВА ВНОХД
№ 153/2021г. по описа на съда
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХXI от НПК.
С присъда
№260001/12.01.2021г., постановена по НОХД № 2429/ 2020г. по описа на ОС -
Пловдив, подсъдимият Н.Х.К. е признат за
ВИНОВЕН в това, че на 08.08.2018 г. в гр. *, на ул.”*” при управление на МПС - товарен автомобил „*“
с ДК № *, е нарушил правилата за движение по чл.20 ал.2 от ЗДвП и по
непредпазливост е причинил смъртта на Т. И. Т., поради което и на основание
престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“предл.1-во, вр.чл.342, ал.1 от НК във вр. с
чл. 373 ал. 2 от НПК вр. чл. 54 от НК, във вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК
е осъден на ЕДНА ГОДИНА И ЧЕТИРИ
МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, изтърпяването на което на основание чл.66 ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата
в сила. На основание чл. 343г вр. с чл. 37 ал. 1 т. 7 от НК подс.
К. е лишен от правото да управлява моторно превозно средство за срок от ДВЕ
ГОДИНИ и ДВА МЕСЕЦА, считано от влизане
на присъдата в законна сила, като на основание чл. 59 ал. 4 от НК от така
наложеното наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство, е
приспаднато времето, през което подсъдимият е бил лишен от това право по реда
на чл. 69а от НПК, считано от 26.06.2019 г. Съдът се е разпоредил и с
приложените по делото веществени доказателства, като товарният автомобил “*“с ДК №*е постановил да
се върне на подсъдимия, велосипеда „*“, метален курбел
за велосипед с педал, седалка за велосипед от дунапрен, метален сребрист
часовник - на правоимащите, 2 броя дискове, съдържащи
запис от тел. 112 – да останат приложени
по делото, а Дрегер “Дръг-чек
3000” – да се върне на ОД на МВР – *. В тежест на подсъдимия К. са възложени
направените по делото разноски, платими по сметка на ОД на МВР – *.
След
постановяване на присъдата, с определение №260194/10.02.2021г. /л.96 –
л.97 от делото/, окръжният съд се е
произнесъл и по реда на чл.306 ал.1 т.4 пр.2 от НПК, като е оставил без
уважение претенцията на частните обвинители, заявена чрез повереника
им - адв. Я., за присъждане на направени разноски за
адвокатско възнаграждение в общ размер от 30 000 лв., считайки за недоказано
посочените разноски действително да са били направени от частните обвинители.
Недоволни
от присъдата, в санкционната й част, са останали частните обвинители М.Н., И.К.,
Г.К., Р.Т. - лично и като законен представител на малолетните А.Т., и Б.Т., Р.Н.,
Д.Н., Д.Т., Й.В., И.Й., В.К., Д.К., Т.Т., Д.Т.. Чрез повереника си – адв. Я., те
атакуват присъдата с доводи за явна несправедливост на наложените на подсъдимия
наказания, които считат за необосновано занижени, несъобразени с обществената
опасност на деянието и дееца и определени от съда, поради неправилното му
виждане за наличието на съпричиняване на резултата от
страна на пострадалия. Поради това се прави искане за утежняване процесуалното
положение на подсъдимия, чрез изменение на постановената присъда с увеличаване
размера на наказанието лишаване от свобода до максимално предвиденият в НК
размер за извършеното престъпление,
както и увеличаване на размера на наложеното наказание лишаване от
правоуправление на 3 години.
Недоволни
са останали частните обвинители и от постановеното определение с правно
основание чл.306 ал.1 т.4 пр.2 от НПК, като го атакуват с частна жалба,
подадена от името на всички частни обвинители, чрез повереника
им - адв. Я., с оплакване за неправилност и
незаконосъобразност на съдебния акт. Молят определението да се отмени и да се
постанови друго, с което подсъдимият Н.Х.К. да бъде осъден да заплати и
направените от частните обвинители разноски за участието им в делото.
От името
на подсъдимия К., чрез защитника му - адвокат Ч., е постъпило възражение срещу
депозираната въззивна жалба, в което се излагат
доводи за правилност и законосъобразност на атакуваната присъда и и за
справедливост на наложените на подсъдимия наказания и се прави искане присъдата да се потвърди изцяло.
С разпореждането за насрочване на делото от 13.04.2021г.,
настоящият състав е намерил, че следва да постанови обединяване на двете
отделно образувани дела /НОХД и ВЧНД/ и разглеждането им под един общ номер, а
именно ВНОХД №153/2021г., тъй като произнасянето по частната жалба е неразривно
обвързано, обусловено и следващо се от
произнасянето по НОХД №153/2021г. и поради това самостоятелен въззивен контрол върху определението по чл.306 ал.1 т.4
пр.2 от НПК, осъществен в рамките на ВЧНД №152/2021г., не е възможно да се
осъществи.
В съдебно
заседание жалбите и направените с тях искания се поддържат от явяващите се
частни обвинители и от повереника на всички
пострадали, като доводите в тяхна подкрепа се доразвиват в пледоариите по
съществото на делото.
Подсъдимият
К., лично и чрез защитника си – адв. Ч., оспорва
жалбите, счита доводите, изложени в тях за неоснователни, а присъдата и
определението като правилни и законосъобразни, молят да се потвърдят изцяло.
Представителят
на Апелативна прокуратура - Пловдив също
счита присъдата за правилна и законосъобразна във всичките й части, поради
което моли да бъде потвърдена.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като се запозна с приложените по
делото доказателства, прецени направените оплаквания, становищата на страните и
служебно извърши проверка на правилността и законосъобразността на обжалвания
съдебен акт в пределите и предмета на въззивната
проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери за установено следното:
Жалбите са
подадени в срок, от надлежно легитимирани страни в процеса, срещу подлежащи на
обжалване съдебни актове, поради което са процесуално ДОПУСТИМИ, а разгледани по
същество – НЕОСНОВАТЕЛНИ в контекста на откриващата се в тях аргументация.
Производството
по делото пред първата инстанция е протекло по реда на чл.371 т.2 от НПК –
подсъдимият Н.К. е признал всички факти, изложени в обвинителния акт, съгласил
се е за тях да не се събират доказателства, а събраните в досъдебната фаза да
се ползват при формиране на вътрешното убеждение на съдилищата.
И поради това, и в съответствие с чл.373 ал.3 вр. с чл.372 ал.4 от НПК, за да постанови атакуваната
присъда, Окръжният съд е ползвал направеното от К. признание на фактите, за което
е счел, че се подкрепя от събрания в досъдебната фаза доказателствен
материал и е приел за установена фактическа обстановка, откриваща се и в обвинителния акт, поставил началото на
съдебната фаза на процеса, както следва:
Подсъдимият К. е правоспособен водач на МПС от
09.11.1996г. и притежава свидетелство за управление на МПС, издадено на
11.08.2015г., валидно до 11.08.2025г., за категории „В”, „М”, „АМ” и контролен
талон. До инкриминираната дата подсъдимият е наказван два пъти по
административен ред за извършени нарушения на правилата за движение по
пътищата, за което са му били издадени
наказателни постановления - НП
№*г. и НП №*г.
Подсъдимият управлявал собствения си
товарен автомобил марка „*“, модел „*“ с
ДК № *. На 08.08.2018г. сутринта той потеглил с
посочения по-горе товарен автомобил от
дома си в гр.* до местоработата си в гр.* в „*” ЕООД. В края на работния ден
около 16.30ч на 08.08.18г. подсъдимият тръгнал от
работата към дома си отново със същото превозно средство, управлявайки го в
населено място - гр.*. Пътната настилка била асфалтова, суха, а видимостта
добра, на дневна светлина. Пътят бил хоризонтален, равен с нормално износване. С
управлявания товарен автомобил „*” подсъдимият К. минал по надлез, находящ се в северната част на гр.*, след което се насочил
в посока към ул.”*” в същия град. Преминавайки през ул. „*” К. се движил със скорост 69 км/ч. и се
насочил към кръстовището на ул.”*” с ул.“*”
в гр.*. Подсъдимият управлявал автомобила със скорост от 69 км./ч. в
нарушение на забраната по чл.21 ал.1 от ЗДвП, забраняваща превишаването на
скорост от 50 км./ч. при управление на пътно – превозно средство в населено
място. В същото това време пострадалият Т. И. Т. се движел управлявайки велосипеда си по ул.“*” в гр.*. Стигайки до кръстовището на ул.“*” с ул.”*”, пострадалият велосипедист Т. И. Т.
направил завой на ляво и навлязъл по ул.”*”, въпреки, че по посоката му на движението, на ул. „*”
преди кръстовището с ул.”*” имало поставен пътен знак „STOP”, „Б2” гласящ : „Спри! Пропусни
движещите се по пътя с предимство”. Завивайки на ляво по ул.”*” пострадалият навлязъл по същата улица, по която се движел
подсъдимият К. с управлявания от него товарен автомобил. Подсъдимият
забелязал велосипедиста и задействал спирачната система на автомобила, но
въпреки това настъпил удар в предната лява част на товарния автомобил и в
лявата страна на велосипедиста Т.. След удара тялото на пострадалия се
качило на предното обзорно стъкло на товарния автомобил и след това било
отхвърлено на пътя. В резултат на удара Т. починал на място. Пристигналият екип
на Районно управление - гр.* тествал
подсъдимия К. за употреба на алкохол или наркотични вещества с технически
средства - „Дрегер Алкотест
- 7510” и „Дрегер Дръг-Чек
3000”, като пробите и от двете технически средства били отрицателни.
Според заключението на назначената
на досъдебното производство
съдебно-медицинска експертиза на труп №217/2018г. на пострадалия Т. били
причинени следните травматични увреждания:
счупването на тялото и зъба на втори шиен прешлен, луксация
между основата на главата и първи шиен прешлен, луксация
на атланто-окципиталното съчленение,
контузия на границата между гръбначния и продълговатия мозък с размачкано
мозъчно вещество и кръвоизлив, контузия на главата с голяма разкъсно-контузна
рана, кръвонасядане на меките черепни покривки,
кървав ликвор в мозъчните стомахчета,
оток на мозъка, кръвоизлив в областта на двата бели дроба и по хода на аортата
и други. Причината за смъртта на Т. е тежката шийна
травма и контузия с деструктуриране на гръбначния
мозък, което е довело до парализа на жизнено-важни мозъчни центрове в
продълговатия мозък с последвала остра дихателна и сърдечно-съдова
недостатъчност. Установените травматични увреждания са причинени пo механизма на удар с или върху твърд тьп
предмет и добре отговарят да са получени
при автомобилна травма-блъскане на
велосипедист при движение от автомобил, с последващо
възкачване върху автомобила и падане на глава, при което се е получило силно
извиване в шийната област и високата шийна травма е довела до смъртта на Т.. Налице е причинно-
следствена връзка между причината за смъртта на Т. и претърпяното ПТП.
Химическата експертиза на кръвта на пострадалия Т., е дала заключение, че в
кръвта му е установено наличие на алкохол – 0,12 %.
Химическата експертиза на кръвта на подсъдимия К. е дала заключение, че в
изследваната кръв не е установено наличие на алкохол.
Според заключението на автотехническата
експертиза, мястото на удара се намира
на ул.”*” в лентата за движение на т.а. „*”
управляван от К. и е настъпил в предна лява част на товарния автомобила, като
тялото на велосипедиста Т. е било качено на предното обзорно стъкло и после
отхвърлено напред. Преди удара т.а.”*” се е движел със скорост от 79 км/ч., като след задействане на спирачната
система от К. в момента на удара скоростта на товарния автомобил е била 40,39
км/ч., а на велосипедиста е била 12,5км/ч. В момента, в който К. е забелязал
пострадалия велосипедист, той се е намирал на 61,32 метра от мястото на
сблъсъка. К. е имал възможност да преустанови движението на автомобила чрез
екстрено задействане на спирачната система при скоростта, с която се е движел /
79 км/ч./ на 59,22 метра от възприемане на опасността, т.к. дължината на
опасната зона при тази скорост е по-малка от разстоянието му от мястото на
удара - 61,32м. В случая обаче тъй като стойностите са много близки, то и
най-малкото забавяне на реакция от страна на водача, ще доведе до настъпване на
ПТП. Според експертизата, ако К. бе управлявал автомобила си със скорост от
50км/ч., той би имал техническа възможност да предотврати удара, т.к
отдалечеността му от мястото на удара /61,32м/ е значително по-голямо от
необходимото му разстояние за спиране. Избраната скорост на движение от К. при
управлението на товарния автомобил в случая, не е била съобразена с условията
за движение в населено място и значително е превишавала максимално разрешената
скорост за движение. Най-вероятния механизъм на настъпване на ПТП-то, според
експертизата е следния: на 08.08.18г. К. е управлявал
т.а.”*” по ул.”*” в гр.*, която улица се явява път с предимство спрямо
останалите пресечки, със скорост 79 км/ч. В същото време велосипедистът Т. е управлявал
велосипеда си по ул.“*” със скорост 12,5
км/ч. Когато велосипедистът е достигнал
кръстовището с ул.”*”, което е регулирано със знак „Б2” „Спри!. Пропусни движещите се по пътя с предимство„, той не се
е съобразил със знака и без да намали скоростта си навлиза по ул.”*”, като
предприема завой на ляво. К. е забелязал опасността на 61,32метра от мястото на
удара и е задействал спирачната система. В усилията си да предотврати
сблъсъка К. след задействането на
спирачната система е отпуснал привода на спирачната
система, после пак задействал спирачките, опитал се е да промени и
направлението на движението на автомобила, но въпреки това е последвал удар с
велосипедиста. Велосипедистът Т. *** и забелязване на опасността също се е
опитал да промени скоростта си на
движение като е ускорил скоростта, като същевременно се е опитал да промени и
направлението си, но не е успял и е
настъпил удара. Техническите причините за настъпване на ПТП-то са – навлизането
на велосипедиста по ул.”Б.” без да се съобрази със знака „STOP” и без да
осигури предимство на движещия се по ул.”*” товарен автомобил управляван от К.,
както и движението с несъобразена скорост на автомобила управляван от К. и
неправилните му действия при задействане на спирачната система.
В хода на разследването след
извършването на допълнителни процесуално-следствени действия, включително и
следствен експеримент е назначена и извършена комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза. Според заключението на
комплексната експертиза К. е управлявал автомобила преди настъпване на удара със
скорост от 69 км/ч., а в момента на удара скоростта му е била 41 км/ч. Скоростта на движение на велосипедиста Т. е
била 9,3 км/ч. К. е нямал техническа
възможност да установи автомобила си преди мястото на удара и избегне
произшествието чрез безопасно екстрено спиране, тъй като в момента, в който е
имал възможност да забележи велосипедиста, мястото на удара е било вътре в
опасната зона за спиране на автомобила. К. би имал техническа възможност да
спре и предотврати удара, само ако се е
движел със скорост по-малка от 58 км/ч. Според експертите причините за
настъпването на ПТП-то от техническа гледна точка са неспирането на велосипедиста Т. на знак „STOP”
/ „Б2”/ и неспирането му от момента, в който е имал видимост към автомобила „*”,
както и движението с несъобразена скорост на подсъдимия К. при управление на
автомобила си, при която скорост /69
км/ч./ е нямал възможност да избегне удар и да спре, като със скорост под 58
км/ч. би имал възможност да спре преди мястото на удара.
Изложената в мотивите към присъдата
фактическа обстановка, приета за установена и в обвинителния акт, се споделя от
настоящия въззивен състав. Изчерпателно,
последователно и подробно, окръжният съд е посочил доказателствените
източници, от които е извел описаните фактически положения, установени и на
базата на кореспондиращото им признание на фактите, направено от страна на подс. К.. Обструкции по отношение на аналитичната дейност
на окръжния съд не се правят от страните в процеса, а правилната оценка на
неоспорената доказателствена съвкупност се споделя от
този съдебен състав и към нея апелативният съд се присъединява. Служебният
контрол върху атакуваната присъда показва, че окръжният съд не е допуснал
съществени нарушения на изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК,
както и на правилата за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на
чл.371 т.2 от НПК, разписани в чл.370 и сл. от НПК. Заявеното от подсъдимия К.
признание на фактите е направено след разясняване на последиците от провеждане
на специфичната процедура, дадено е доброволно и информирано, а изложените в
обвинителния акт факти намират подкрепа в еднопосочните, взаимнодопълващи
се и кореспондиращи помежду си доказателствени
материали, между които не съществуват противоречия, такива, които по смисъла на
чл.305 ал.3 от НПК да се нуждаят от подробен анализ и съпоставяне. От друга
страна, в контекста на наведените с жалбата оплаквания, задължително е да се
отбележи и, че макар страна в процеса, законодателят не е обвързал провеждането
на специфичната по характера си процедура с изискването да има съгласие за това
и от частните обвинители. Тяхното виждане по този въпрос е без правно значение,
а изложените в обвинителният акт факти са с обвързваща и за частните обвинители
сила. Изложените към присъдата мотиви покриват стандарта за мотивиран съдебен
акт, като една от гаранциите за справедлив процес, и дават възможност на
страните да реализират правото си на защита в пълен обем, а на въззивния съд – да осъществи въззивната
проверка по смисъла на чл.313 и чл.314 от НПК. Или, обобщено казано, не са
налице законовите предпоставки за отмяна на присъдата на процесуално основание
по смисъла на чл.335 ал.2 от НПК, а доводи в този аспект не се съдържат и във въззивните жалби, не се навеждат и в пледоариите пред
Апелативния съд.
Извършвайки въззивната
проверка в нейните законови предели и предмет, и независимо от обжалваните
части на присъдата, апелативният съд споделя изводът на първоинстанционния
съд, че по несъмнен и категоричен начин е доказано, че подс.
К. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.343, ал.1,б.“в“ пр.1-во,
вр.чл.342, ал.1 от НК, в извършването на което е
обвинен и за което е осъден с атакуваната присъда.
Не са спорни фактите на настъпване на противоправният резултат – смъртта на пострадалия Т., причинените
му телесни увреждания, причинно - следствената връзка между тях и настъпилото на
инкриминираната дата и място транспортно произшествие. Освен признати по
предвидения в чл.371 т.2 от НПК ред, тези факти намират своята подкрепа в
представените по делото писмени доказателства – акт за смърт, удостоверение за
наследници и в заключенията на изготвените експертизи с медицински характер. В тях
компетентно, подробно и ясно са отразени констатираните по тялото на пострадалия
телесни увреждания, направен е и категоричен от медицинска гледна точка извод,
че тези увреждания са довели до смъртта, а те от своя страна са резултат от
настъпилото ПТП, участник в което е бил и подс. К..
Независимо от провеждането на
съкратено съдебно следствие, от съда винаги се дължи обстоен и задълбочен
анализ на конкретните разпоредби от ЗДвП, с които държавното обвинение е
запълнило диспозицията на бланкетната норма по чл.343
от НК. И съгласно трайната съдебна практика по дела от този вид, за осъждането
на едно лице не е достатъчна констатацията, че то като водач на МПС е нарушило
императивни разпоредби, визирани в специалния закон /ЗДвП/, а следва и да е
доказано по категоричен начин, че допуснатите нарушения са в причинна връзка с
настъпилия противоправен резултат.
Дължимият правен анализ окръжният съд е направил, видно от мотивите към
присъдата, но становището му не се споделя, тъй като влиза в колизия и с
изложените в обвинителния акт факти, и с правната теория и съдебна практика. Обвинението
е инкриминирало като допуснатото от К. нарушение, което е в причинна връзка с
резултата, нарушение по чл. 20 ал.2 от ЗДвП, като не е прецизирано дали
поведението на К. е подведено под изр.1 - во или изр.2
- ро на посочената разпоредба. Не се налага в този
казус да се разясняват подробно отликите в двете хипотези, но обобщено и
накратко ще се каже, че първата касае движение с несъобразена с пътната
обстановка скорост, а втората - липса на
своевременна и адекватна реакция при управление със съобразена с обективните
фактори скорост. Поради казаното не може да има нарушение едновременно на
разпоредбите на чл.20, ал.2, изр. 1-во и 2-ро от ЗДвП.
На следващо място, ясно,
недвусмислено и подробно, сред изложените в обвинителния акт съставомерни факти, са и фактите за : управление на МПС от К.
с неразрешена за пътният участък скорост – 69 км./ч. вместо с разрешената за
движение в населено място - 50 км./ч. Описани са в обстоятелствената част и
фактите, извлечени от експертизите,
съобразно които, ако подс. К. бе управлявал
автомобила си със скорост до 58 км./ч. произшествието би било предотвратимо от
подсъдимия. Вместо обаче да даде коректната правна оценка на тези
факти, обвинението е квалифицирало поведението на подс.
К. като нарушение на изискванията за съобразяване на скоростта на движение с
пътната обстановка по смисъла на чл.20 ал.2 изр.1 – во
от ЗДвП. Непротиворечиво и трайно в теорията и в практиката се приема, че към обвинение
за несъобразена скорост следва и може да се пристъпи, ако виновният водач е
управлявал МПС с разрешена за пътният участък скорост - тази, която законът допуска или която е
обозначена със знаци, а несъобразената скорост по смисъла на чл.20 ал.2 изр.1
от ЗДвП е винаги е по-ниска от
разрешената за пътният участък и следва да бъде избрана от водача, с оглед
недопускане на ПТП, в зависимост от определени негативни обективни фактори,
които следва да намерят подробно описание в обвинителния акт. В казуса такива факти
в обвинителния акт не са посочени. Напротив, обвинението е приело за установено,
че не е имало утежняващи движението фактори – движение през деня, чист, сух
асфалт, прекрасна видимост, равен, хоризонтален пътен участък, или, не са инкриминирани
негативни обстоятелства, които да са налагали К. да се движи с по-ниска от
разрешената за пътният участък скорост от 50 км./ч. Поради което в казуса за
несъобразена скорост не може и да става дума, независимо от извода на
експертите, че и с 58 км./ч. произшествието би било предотвратимо. Именно с
императива на чл.21 ал.1 от ЗДвП, К. като водач на МПС, е следвало да съобрази
движението си. И ако го бе съобразил и бе управлявал МПС с 50 км./ч., вместо да
се движи със скорост от 69 км./ч., произшествието нямаше да настъпи и
резултатът би бил предотвратим. Както се каза съставомерните
факти в обвинителният акт са коректно, подробно и точно описани, изведени са от
заключението на автотехническата експертиза, която не
се оспорва от страните в процеса, и според която при движение с 50 км./ч. / и
до 58 км./ч. / ударът с пострадалия щеше да бъде предотвратен от К. с реакцията
на опасността, която той е проявил -
намаляване на скоростта и екстрено спиране. Но на тези факти обвинението е дало
погрешна правна квалификация, а окръжният съд не е забелязал това. Казаното
води до извода, че прецизно и правилно е поведението на К. да се подведе под
нормата на чл.21 ал.1 от ЗДвП, която гласи : „При избиране скоростта на
движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните
стойности на скоростта в км/ч….Пътно превозно средство от категория А, B, C, D,
B+E, C+E, D+E, Т, М … Населено място : 50 км./ч.“, а не под нормата на чл.20
ал.2 от ЗДвП, в това число и във връзка с изр. 2 – ро,
защото подс. К. е реагирал на опасността, но тази
реакция не е довела до предотвратяване на удара, именно и само поради
движението на управляваното от него МПС с неразрешена
за населено място скорост. Според даденото с ТР №2/2016г. на ОСНК на ВКС, т.7
тълкуване, въззивният съд може и следва да се
възползва от възможността, предоставена му за преквалификация на инкриминираното
нарушение от такова по чл.20 ал.2 от ЗДвП в такова по чл.21 ал.1 от ЗДвП. Фактите,
обуславящи тази квалификация са надлежно предявени на подс.
К. с обвинителния акт и той ги е признал, поради което не се нарушават правата му,
а от началото на процеса подсъдимият се е защитавал по тези факти, в които
изменение не се внася. Освен това, с подвеждането на извършеното от подсъдимия
под правилната правна квалификация се постига прецизност, точност и
законосъобразност на правните изводи, кореспондиращи си сега и с доказателствата
по делото и законовите разпоредби, и с теоретичните виждания и съдебната практика по този вид
дела. Обратното, осъждането на подс. К. за извършване
на нарушение на правилата за движение по пътищата, за което липсват изложени съставомерни факти в обвинителния акт, и извършването на
което не е установено от доказателствата да е налично и да е в причинна връзка
с резултата, би довело до нарушение на материалният закон.
Допуснатото от К. нарушение по чл.21
ал.1 от ЗДвП е в пряка причинноследствена връзка с
настъпилата смърт на Т.. Причинната връзка между деянието и резултата е налице,
щом като деянието е обективна предпоставка, без която престъпния резултат не би
настъпил и такава връзка съществува щом деянието е елемент от казуалния комплекс, който предизвиква резултата. Именно противоправното поведение на подс.
Т. е поставило началото на причинният процес, завършил със смъртта на
пострадалия. При движение с разрешена за пътният участък скорост възникналата опасност
би била преодолима от страна на подс. К. с изпълнение
на изискването за адекватна реакция -
намаляване на скоростта или екстрено спиране, при което съприкосновение между
автомобила на подсъдимия и велосипедиста не би имало, респективно – травматични
увреди на починалия, довели до неизбежната му смърт, не биха се причинили.
Окръжният съд правилно е счел, че
деянието е осъществено и от субективна страна – по непредпазливост, без да посочи
конкретната от двете възможни форми, но според казаното в мотивите, и според
този състав, е налице небрежност – подс. К. не е
предвиждал настъпването на общественоопасните
последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. При
небрежността липсват конкретни представи за престъпния резултат, но това не
означава, че деецът няма някакви най-общи представи за това, което върши, за
обстановката, в която действа и за възможните опасности, като е следвало да
предвиди, че движението му с неразрешена за пътният участък скорост създава
опасност за движението. Нарушавайки забраната, визирана в ЗДвП, подсъдимият сам
се е поставил в положение да предизвика и да не може да предотврати престъпния
резултат. Той се е отклонил от дължимото поведение, определено от правилата,
които регламентират съответната дейност, в случая тези, визирани в ЗДвП. Спазването на всички правила изключва
небрежността и изобщо вината. Обратно - нарушаването на правилата за изпълнение
на съответната дейност означава, че деецът не е проявил дължимата грижа, като е
нарушил правилата за изпълнение на съответната дейност и от това за него е
възникнало задължението да предвиди общественоопасните
последици на своето деяние. Няма данни подс. К. да не
е могъл в конкретните условия да предвиди престъпния резултат, предвид
индивидуалните особености на личността му, които не сочат, че физическото и
психическото му състояние са били пречки за мобилизиране на психическия му
капацитет да изведе в съзнанието си представата за общественоопасните
последици.
По изложените съображения ясно е, че неприложима е в казуса хипотезата на
чл.15 от НК, тъй като подс. К. не се е съобразил с
предписанията на правно - регламентираната дейност, която осъществява при
управлението на моторното превозно средство и не са били налице условия, при
които да е бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да
предотврати настъпването на вредните последствия. Приложението на чл. 15 от НК
е допустимо само в случаите, когато по несъмнен начин е установено, че водачът
на МПС е направил всичко зависещо от него, за да избегне опасността за
движение, реагирал е своевременно и адекватно при появата на такава и вредоносният
резултат не е могъл да бъде избегнат по независещи от дееца причини, но не и
когато опасността е създадена от самия водач. Неправомерното поведение на подс. К. е поставило началото на причинно – следствения
процес и е основание за настъпването на съставомерния
резултат, поради което не може да се вмести в хипотезата на „случайно деяние“.
Категорично е установено, че подсъдимият
е имал техническата възможност да предотврати произшествието, ако не нарушава
правилата за движение по пътищата и се движи със скорост, максимално разрешената
за движение в населено място.
Проверявайки процеса по
индивидуализация на наказанията, наложени на подсъдимия К., който въпрос е
спорният по делото, въззивната инстанция не намира
основания за ревизия на присъдата в санкционната й част.
Окръжният съд е съобразил
специфичните особености на конкретния случай, вземайки предвид обстоятелствата,
които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и онези,
характеризиращи личността на конкретния деец, и в резултат на това е наложил
наказание, което е справедливо.
Нужно е на първо място да се
припомнят указанията, дадени още в ППВС №6/61г. и ППВС №7/74г. на ВС, които не
са загубили своето значение, че изменение на присъдата от въззивните
съдилища в санкционната част се оправдава, когато от събраните по делото
доказателства е установено по безспорен начин, че съществува явно, очевидно
несъответствие между обществената опасност на деянието и дееца и определеното
от първостепенния съд наказание и че се налага увеличението или намаляването
му, макар то да не излиза извън рамките на закона. Настоящият състав намира, че
казуса не се вмества в тези хипотези.
Претенцията на частното обвинение за
увеличаване размерите на наложените наказания – лишаване от свобода и от
правоуправление, не е подкрепена с конкретни доводи, извън бланкетно
казаното, че с висока обществена опасност се характеризира поведението на
подсъдимия и с висока обществена опасност е причиненият от това поведение
резултат.
От жалбата на повереника
на частното обвинение става ясно, че се иска, при пълен превес на отегчаващите
отговорността на подс. К. обстоятелства, наказанието
лишаване от свобода да се определи и се претендира наказание във възможно най –
високият размер, предвиден за престъплението / 8г./. В случая средата на
наказателната санкция е 4г. лишаване от свобода и тя отразява типичната степен
на обществена опасност на деянието и типизираната степен на обществена опасност
на дееца – проявявана при отсъствие на каквито и да е смекчаващи и отегчаващи
обстоятелства или при баланс на наличните такива. Тоест, за да се направи
извод, че справедливата репресия е в размер на 8г. лишаване от свобода нужно е
да се откриват само отегчаващи отговорността на подс.
К. обстоятелства и никакви смекчаващи такива. Такъв извод в конкретният казус
не може да се направи.
Обществената опасност на деянието
като общо понятие е отчетена от законодателя при фиксиране на санкционните
рамки на наказанието за всяко едно от престъпленията, инкриминирани в НК, поради
което не следва да се отчита формално отново при индивидуализация на
наказанието. Законосъобразно е обществената опасност на конкретното деяние да
се взема предвид и да се посочат неговите негативни отлики от останалите
идентични или сходни казуси, за да се мотивира успешно завишена наказателна
репресия, а такива отлики от частното обвинение не се сочат. И този състав не
намира, че сравнено с откриващите се в съдебната практика сходни казуси,
конкретното деяние се отличава със завишена
обществена опасност. Поради което няма основание на извършеното от К. да
се придаде по-висока от законодателно
отчетената обществена опасност и така да се мотивира извод за налагане на
по-строга наказателна репресия.
Известно е още, че елементите от състава на престъплението
са взети предвид от законодателя при определяне размера на съответната за
извършеното деяние санкция и налице е забрана / чл.56 от НК/ те да се отчитат
повторно като смекчаващи/отегчаващи отговорността обстоятелства. Поради това смъртта
на Т., която е съставомерният резултат от деянието и
причината да се ангажира наказателната отговорност на К. за престъпление по
чл.343 от НК, не може да се отчита отново в негова вреда при индивидуализация
на наказанието. Единствено, според този състав, с негативен за подсъдимият знак
може да се оценява конкретното надвишаване на разрешената за населено място
скорост на движение, което е едва с 19 км./ч., поради което на същото не може
да се придаде висока относителна тежест, така че, само по себе си да обоснове
налагане на засилена репресия спрямо подсъдимия. Още повече в контекста на откриващите
се по делото немалко на брой и значими смекчаващи наказателната отговорност
обстоятелства, които трайно в съдебната практика се отчитат като такива и водят
до определяне на по – леко по вид или на по-ниско по размер наказание. Те коректно
от окръжния съд са съобразени. Такива са
чистото съдебно минало на К., изцяло положителните му характеристични данни, изказаното
съжаление за случилото се и оказаното в хода на разследването съдействие,
посредством депозиране на подробни и кореспондиращи с останалите доказателства
обяснения, които са спомогнали за изясняване на обективната истина по делото,
поради което и съобразно Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС, по тълк. д. № 1/2008 г. /т.7/, ОСНК, могат и следват с
положителен за подсъдимия знак да се отчетат. Напълно законосъобразно, правилно
и кореспондиращо с изложените в обвинителният акт факти и подкрепящите ги
доказателства, окръжният съд е приел и че съпричиняване
на резултата от страна на починалият Т. е налично и също при индивидуализиране
на наказанията следва да се вземе предвид. Несъобразено с проведената
диференцирана процедура е несъгласието на частното обвинение с виждането на
окръжният съд по този въпрос. Каза се вече, че частните обвинители също са
обвързани с фактите, изложени в обвинителния акт и нямат правомощията да ги
атакуват и да събират доказателства в контрааргумент на събраните в хода на
разследването. А сред фактите, извлечени от изготвените експертизи, еднозначно са описани и такива, според които Т.,
управляващ велосипед, навлизайки от на главен път не се е съобразил с
предимството на управляващият товарен автомобил К., като е нарушил пътен знак
„Стоп“, задължаващ го да спре и да пропусне движещите се по пътя с предимство
МПС. И като е нарушил това изискване, Т.
също е допринесъл за настъпване на съставомерният
резултат. Личният опит на настоящия състав от касационната проверка на
постановените от него актове говори, че в практиката на ВКС се застъпва тезата,
че съдът няма право да се отклонява от рамките, които обвинението е поставило с
обвинителния акт и ако в него съпричиняване е
възприето като налично или пък е отречено, становище на съда в обратния смисъл
е недопустимо / виж например Решение № 126/ 2018г., постановено по дело №
372/2018г., 1 н.о., на ВКС/. Така че, изводът за съпричиняване
на резултата от пострадалия Т., освен доказателствено
обезпечен, почива и кореспондира с фактите, изложени в обвинителния акт. Поради
което и оглед протеклото по реда на диференцираната процедура съдебноследствие, недопустимо е извършването на нова,
различна правна оценка на тези факти от съда, а и основания за такава по делото
не се откриват.
И така, ясно е, че отчетените смекчаващи/отегчаващи
отговорността на К. обстоятелства не могат да обосноват извод за техният абсолютен
или значителен превес над смекчаващите, какъвто частното обвинение претендира. И
като е извършил обективен анализ на значимите за индивидуализиране на
наказателната отговорност обстоятелства, окръжния съд правилно е отмерил наказанието
лишаване от свобода при абсолютен превес на смекчаващите отговорността на подс. К. обстоятелства. Смекчаващите отговорността
обстоятелства не са многобройни или изключителни, така че наличието им да
квалифицира предвиденото в закона минимално наказание като несъразмерно тежко и
да обосновава приложението на чл.55 от НК. Но, съобразяването им, води до извода, че наложеното на подсъдимия К.
наказание, в минимално предвидения в закона размер от 2г. е справедливо,
съответно на извършеното и на личностните характеристики на подсъдимото лице и
за постигане целите и на индивидуалната, и на генералната превенция, ще
допринесе. Предвид императивната разпоредба на чл.373 ал.2 от НПК наказанието
правилно е редуцирано с 1/3 и на подсъдимия е наложено наказание една година и четири
месеца лишаване от свобода.
Кумулативно наложеното наказание лишаване от правоуправление не подлежи на
редукция, а определеният размер е съобразен с изискването на чл.49 ал.2 от НК и
с тежестта на допуснатото нарушение на правилата за движение по пътищата, което
е в причинна връзка с настъпилият резултат. Не са подминати от съда и
предходните административни наказания за допуснати от подсъдимия К. нарушения
по ЗДвП, но те са наложени за извършени далеч назад в годините нарушения и не
могат да мотивират извод за прилагане на завишена репресия спрямо подсъдимия с
налагане на забрана да управлява МПС в исканият от частното обвинение срок - 3 години. Защото, за професионален шофьор,
имащ дългогодишен стаж, допускането само на две нарушения на правилата за
движение по пътищата и то далеч назад във времето не може да го квалифицира
като недисциплиниран, често и грубо погазващ правилата за движение по пътищата
водач. И като е отмерил кумулативното наказание в размер на 2г. и 2м. окръжният
съд е съобразил всички имащи значение за индивидуализация на наказанието
фактори и основания за утежняване положението на К. не се откриват да са налични.
Правилно от наказанието е приспаднат периода, през който подсъдимият е бил
лишен от правото да управлява МПС по административен ред.
Споделят се напълно мотивите на
окръжния съд за приложението на чл.66 ал.1 от НК по отношение на наложеното
наказание лишаване от свобода, като следва да се отбележи и че присъдата в тази
й част не е атакувана със съответна жалба. Налице са всички предвидени в закона
предпоставки за отлагане изтърпяването на наказанието, а предвид личностните
характеристики на подс. К., за поправянето и
превъзпитанието му не се налага да бъде изолиран от обществото, а определеният
с присъдата изпитателен срок от 3г. е
достатъчен да въздейства предупредително спрямо него и останалите членове на
обществото.
Окръжния съд се е произнесъл по
отношение на направените по делото разноски и приложените веществени
доказателства, спазвайки разпоредбите на НПК и основания за ревизия на
съдебният акт в тези му част няма.
По отношение на частната жалба,
депозирана от частните обвинители срещу постановеното по делото определение, с
което е оставено без уважение искането за присъждане на направени разноски за повереник, този състав не намери основания с изводите на
окръжният съд да не се съгласи. Защото, приетото с атакуваното определение не е
произволно и бланкетно мотивирано, а е подкрепено с
практика на ВКС и не само, но и с европейска практика – решения на съда в
Страсбург, противопоставими аргументи на които не се
откриват в други решения на ВКС, обсъждали подробно този спорен въпрос.
Вярно е, че по делото са представени договори
за правна помощ, изготвени на бял лист, в които е отразено, че е уговорено
заплащане на сумата от 2 000 лв. от всеки частен обвинител и че тази сума
в брой е заплатена на повереника. Или, спазено е
изискването за форма и съдържание на договореното, съобразно ТР № 6 от
06.11.2013 г. по ТД № 6/2012г. на ОСГТК. В последното обаче е застъпена принципната
теза, че съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат тогава,
когато страната е доказала реалното заплащане на тези разноски. А както и в редица решения на
ЕСПЧ се казва, разходи и разноски се възстановяват само когато е доказано, „…..че
са били действително направени и необходими и са били разумни по размер
...". Договореното не е отразено в утвърдена от Висшият адвокатски съвет
бланка за договор за правна помощ и съдействие, която е важна за осчетоводяване
на приходите и е гаранция, че уговореното възнаграждение действително е
получено в брой. Вписаното на бял лист, който няма индигирани
копия и не съдържа реквизитите на първичен счетоводен документ, представлява
разписка за договореното между адвокат и клиент възнаграждение по сключения
между тях договор за правна помощ и съдействие и има своето значение за тях
като страни по този договор, но не обвързва съда, съответно и другите страни в
процеса, на които евентуално ще бъдат възложени договорените разноски. Освен
казаното в идентичен смисъл, и от ВКС, и от окръжния съд, следва да се отбележи
още, че в тълкувателното решение, цитирано по-горе, изрично е отразено, че когато
по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по
определен начин - например по банков път, това заплащане
следва да бъде документално установено със съответните банкови документи. Съгласно
Закона за ограничаване на плащанията в брой, чл.3 ал.1 т.2, плащанията на
територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна
сметка и когато са на стойност под 10 000 лв., но са част от свързани помежду
си платежни операции, извършени на едно и също основание, чиято обща стойност е
равна на или надвишава 10 000 лв. Неоспоримо е, че отразените като заплатени от
частните обвинители суми – от по 2 000 лв. за 15 частни обвинители, са част
от свързани помежду си операции и произтичат от едно и също основание –
процесуално представителство, като общата сума надвишава значително 10 000
лв.
и съобразно ЗОПБ плащането на тази сума следва да стане чрез
банков превод или с внасяне по платежна сметка, респективно, за доказване
извършването на това плащане следва да са представени съответни платежни
документи, каквито частните обвинители не представят. Извън казаното, този
състав намира адвокатското възнаграждение и за прекомерно, несправедливо и
необосновано с оглед изискванията на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗА, предвид
сложността и обема на конкретното дело и същинското участие на повереника в производството.
Изложеното,
което кореспондира и с цитираните от окръжният съд решения на ВКС, мотивира въззивният съд да потвърди атакуваното определение с правно
основание чл.306 ал.1 т.4 от НПК.
По изложените мотиви и на основание
чл.334 т.3 вр. с чл.337 от НПК, ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД:
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда №260001/12.01.2021г.,
постановена по НОХД № 2429/ 2020г. по описа на ОС - Пловдив, като
преквалифицира осъщественото от подс. Н.Х.К., със
снета по делото самоличност, нарушение на правилата за движение по пътищата от
такова по чл.20 ал.2 от ЗДвП в такова по чл.21 ал.1 от ЗДвП, като го признава
за НЕВИНЕН и на основание чл. 304 от НПК го ОПРАВДАВА в това да е нарушил чл.20
ал.2 от ЗДвП.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й
част.
ПОТВЪРЖДАВА определение
№260194/10.02.2021г., с което е оставено без уважение претенцията на частните
обвинители М.Н., И.К., Г.К., Р.Т. - лично и като законен представител на
малолетните А.Т., и Б.Т., Р.Н., Д.Н., Д.Т., Й.В., И.Й., В.К., Д.К., Т.Т., Д.Т., за присъждане на направени в наказателното
производство разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер от 30 000 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване и протест пред
ВКС, в 15-дневен срок от уведомяване на страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: