Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 28.08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А
въззивен състав, в публично съдебно
заседание на шестнадесети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 8001 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 28.02.2017 год., поправено по реда на чл.
247 от ГПК с решение от 11.01.2018г. и с решение от 22.03.2019г., постановено
по гр. дело № 49253/2015г. по описа на
СРС, ГО, 52 състав, е уважен предявеният от Г.П.В. срещу „ДЗИ – О..З.“ ЕАД иск
с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 8 000
лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от ПТП, настъпило на
23.08.2010г. на участък от главен път Е-790 при км. 321+793, при разклона за с.
Дяково, довело до погиване на мотоциклет „Сузуки ГСХ-Р 1000“, с рег. № *******и
причинено по вина на Б.Г.К.при управление на лек автомобил „Пежо 306“ с рег. № *******,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на настъпване на вредите –
23.08.2010г. до окончателното изплащане.
Срещу решението, в частта, в която е уважен
предявеният иск за сумата над 4 000 лева, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „ДЗИ – О..З.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради
допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, довели до необоснованост
на формираните изводи. Конкретно се оспорва правилността на изводите на СРС за
недоказаност на възражението на ответното дружество за съпричиняване на
вредоносния резултат с поведението на ищеца. Позовава се на приетото по делото
заключение на автотехническата експертиза, съгласно което се установявал
приноса на Г.В. за настъпването на ПТП. В тази връзка обръща внимание на
обстоятелството, че водачът на застрахования при него автомобил не е могъл да
предвиди маневрата на ищеца, изразяваща се в изпреварване на колона от
автомобили по пътна маркировка – М 15, обозначаваща площи забранени за движение
на МПС. Счита, че нарушението на мотоциклетиста е в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, тъй като ищецът изпреварвал колона от
автомобили на маркировка, забраняваща движението на МПС по нея. Поддържа се, че
ако ищецът не беше извършил изпреварване движейки се по забранена маркировка,
то не би се стигнало до настъпване на процесното ПТП. Още повече, че
застрахованият при ответното дружество водач не е могъл да предвиди
неправомерна маневра на ищеца и така да предотврати настъпването на
произшествието. С оглед изложеното жалбоподателят счита, че ПТП е възникнало
при условията на съпричиняване и приноса на пострадалото лице за настъпване на
вредните последици, изразяващи се в нарушение на чл. 6 от ЗДвП, възлиза на 50
%. Ето защо се прави искане за отмяна на първоинстанционното решение в частта,
в която претенцията е уважена за сумата над 4 000 лева и постановяване на
друго, с което искът да се отхвърли за разликата над 4 000 лева до
предявения размер от 8 000 лева.
Ответникът по жалбата Г.П.В. изразява становище за
неоснователност по подробно изложени съображения. Поддържа, че действителната
стойност на погиналото имущество е в размер на 18 700 лева, а
доказателства за твърдяното съпричиняване не били ангажирани. Напротив, от
заключението на автотехническата експертиза, прието в първоинстанционното
производство, се установявало, че поведението на ищеца не е в пряка причинна
връзка с настъпилото ПТП. В условията на евентуалност се възразява относно
степента на съпричиняване, като се излагат доводи, че дори и да се приеме, че
поведението на ищеца е в противоправно и е в причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат, то същото не обуславя извод за съпричиняване в размер на
50 %.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 226,
ал. 1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди,
представляващи стойността на погиналото имущество - мотоциклет „Сузуки ГСХ-Р
1000“, с рег. № *******Претенцията е предявена срещу застрахователя на виновния
водач по договор за застраховка „Гражданска отговорност“.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на
исковата молба, с който ответното дружество е оспорило твърдението за виновно и
противоправно поведение на водача на застрахования при него автомобил, описания
в исковата молба механизъм на произшествието и наличието на причинно-следствена
връзка между твърдените увреждания и деликта. Оспорен е и размерът на
претендираното обезщетение с оглед на действително получените вреди върху
мотоциклета на ищеца. Релевирано е и евентуално възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от ищеца, изразяващо се в нарушаване на правилата за
движение, установени в нормата на чл. 6 от ЗДвП. Конкретно се поддържа, че
ищецът е извършил маневра – изпреварване на колона от автомобили при наличие на
пътна маркировка – М 15, обозначаваща площи забранени за движение на МПС и
сигнализирано кръстовище, при което се ударил в излизащия от път без предимство
лек автомобил „Пежо 306“.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният
съд е приел наличието на кумулативните предпоставки на нормата на чл. 226, ал.
1 от КЗ /отм./ – виновно и противоправно поведение на водача на застрахования
при ответното дружество по застраховка “Гражданска отговорност” автомобил,
изразяващо се в нарушаване на правилата за движение по пътищата – конкретно на
разпоредбата на чл. 50, ал. 1 и чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП; настъпили в
патримониума на ищеца имуществени вреди, изразяващи се в пълно погиване на
мотоциклет „Сузуки“ с рег. № *******, в размер на претендираната сума от
8 000 лева; причинно-следствена връзка между вредите и деянието. Релевираното
от ответното дружество възражение за съпричиняване е прието за неоснователно,
тъй като не е установено, че поведението на ищеца е в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат. Този извод е мотивиран с приетото по делото
заключение на автотехническата експертиза.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
С договора за застраховка „Гражданска отговорност”,
съгласно чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./, застрахователят се задължава да покрие в
границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на
застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени
вреди. С договора за застраховка "Гражданска отговорност"
застрахователят може да се задължи да покрие в границите на определената в
договора застрахователна сума отговорността на застрахования за неизпълнение на
негово договорно задължение. Съгласно чл.
226, ал. 1 от КЗ /отм./ е признато право в полза на увреденото лице, спрямо
който застрахованият е отговорен по чл. 45 от ЗЗД, на пряк иск срещу
застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение.
Ангажирането на отговорността на застрахователя по
„Гражданската отговорност” на причинителя на вредата /делинквент/ по чл. 226,
ал. 1 от КЗ /отм./ е функционално обусловено от правото на деликтно обезщетение
от делинквента, като фактите, въз основа на които се поражда претендираното
материално право са следните: 1/. валидно възникнало правоотношение по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между делинквента
и ответното застрахователно дружество към датата на настъпване на
застрахователното събитие; 2/. настъпване на застрахователно събитие – ПТП; 3/.
претърпени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се
претендира застрахователно обезщетение /в случая имуществени вреди,
представляващи разходи за лечение и възстановяване на здравето/; 4/. предпоставките по чл. 45 от ЗЗД - противоправно деяние; вреди и причинно-следствена връзка между
поведението на застрахованото лице /дееца/ и причинените вреди. Вината се
предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
Съгласно правилата
за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да проведе пълно и
главно доказване на всички посочени по-горе кумулативни предпоставки на
исковата претенция. В тежест на ответника
е да ангажира доказателства за твърдяното съпричиняване на вредоносния
резултат.
В конкретния случай със сила
на пресъдено нещо /с оглед обстоятелството, че първоинстанционното решение, в
частта, в която е уважен предявеният иск до размер на 4 000 лева е влязло в сила/ е установено наличието на
предпоставките на чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, ангажиращи отговорността
на ответното дружество – застраховател на деликвента Б.Г.К.- водач на лек
автомобил “Пежо 306” с рег. № ******* спрямо увредения ищец, а именно: наличието на действителен
застрахователен договор, с който застрахователят се е задължил да покрие в
границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на
застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени
вреди, както и че в срока на застрахователното покритие е настъпило процесното
ПТП – на 23.08.2013г. около 18, 50 часа на главен път Е 79, при км. 321+793, при разклона за село Дяково; наличие на предпоставките по чл. 45 от ЗЗД, пораждащи отговорността на застрахования причинител спрямо увредения ищец
– извършване на противоправно деяние от страна на прекия причинител на вредите
– управление на МПС в нарушение на правилата за движение, установени в нормата на чл. 50,
ал. 1 от ЗДвП, съгласно която на
кръстовище, на което единият от пътищата е сигнализиран като път с предимство,
водачите на пътни превозни средства от другите пътища са длъжни да пропуснат
пътните превозни средства, които се движат по пътя с предимство; причиняване на ПТП и настъпили в патримониума на ищеца
имуществени вреди, изразяващи се в пълно погиване на мотоциклет „Сузуки“ с рег.
№ *******; причинно-следствена връзка между
противоправното деяние и вредоносния резултат до размер на уважената част от
иска.
Спорните между страните въпроси по същество във
въззивната инстанция са свързани с установяване размера на претърпените от
ищеца вреди и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат.
При съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно
обезщетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по
действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие. Обезщетението трябва да бъде равно на размера на
вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие, като не може да
надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична
увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която
вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество,
съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид,
в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други.
Безспорно е, че при застраховка
"Гражданска отговорност" обемът на отговорността на застрахователя е
идентичен с обема на отговорността на делинквента, но е лимитиран до размера на
застрахователната сума - чл.
223, ал. 1 КЗ /отм./ и чл.
257, ал. 1 КЗ /отм./. Делинквентът отговаря за всички преки и
непосредствени вреди /чл.
51, ал. 1 ЗЗД/, като целта на обезщетението е да постави увредения в
имущественото състояние, което той е бил преди деликта. Следователно, принципът
за пълна обезвреда изисква обезщетението за имуществени вреди да бъде в размер
на разходите, които са необходими за възстановяване на увреденото имущество в
състоянието от преди увреждането. При положение обаче, че разходите за поправка
са близки или надвишават стойността на цялата увредена вещ, е икономически
необосновано да се обезщетяват тези разходи, вместо да се обезщети стойността
на цялата вещ, с което увреденият би могъл да си купи вещ със същото качество.
Ето защо в подобна хипотеза размерът на обезщетението е равен на действителната
стойност на цялата увредена вещ към момента на увреждането.
За установяване на размера на причинените вреди, в първоинстанционното
производство е прието заключение на автотехническа експертиза, съгласно което
действителната стойност на мотоциклета на ищеца към датата на ПТП е определена
на сумата от 11 356, 80 лева, като вещото лице е взело за база при
изчисляването стойността на мотоциклета като нов – 21 000 лева, и е
приложил коефицент на овехтяване на вещта след 3 години и 5 месеца на
експлоатация /какъвто е експлоатационния срок на процесния мотоциклет от датата
на производство м.03.2010г. до датата на ПТП – м.08.2013г./ в размер на 54, 08
% /остатъчна стойност/. Посочено е още, че в случая увреждането е „тотална
щета“, тъй като стойността на разходите за ремонт – 20 314 лева,
надхвърлят действителната стойност на мотоциклета. Вещото лице е приело, че
запазените части /неописаните в проформа фактурата за извършване на ремонт/ са
25 %, а действителната стойност на превозното средство след приспадане на
здравите части е в размер на 8 517, 60 лева.
По искане на ищеца във въззивното производство е назначена повторна
автотехническата експертиза за определяне на действителната стойност на
превозното средство, на размера на претърпените имуществени вреди и на
остатъчната стойност на вещта /стойността на неувредените части/. Допустимостта
на това искане е обоснована с нарушение на процесуалните правила от
първоинстанционния съд, който е отказал да допусне относимо, допустимо и
необходимо доказателствено средство, след своевременно и обосновано оспорване
на заключението на автотехническата експертиза, приета в производството пред
СРС. Настоящият съдебен състав кредитира приетото от въззивната инстанция заключение
на вещото лице Д. като пълно и обективно изготвено, включително при
съобразяване на нови данни, събрани във въззивното производство, а именно - въз основа на извършено от вещото лице
проучване за стойността на процесния мотоциклет като нов. По делото е прието
удостоверение от „М.“ ООД, от което е видно, че към 30.03.2020г. цената за
краен клиент на мотоциклет с марка „Сузуки“, модел GSX – R 1000, е била
26 600 лева с ДДС. Приблизително същата цена е възприета и от вещото лице
– конкретно в заключението е посочено, че след запитване до официалния вносител
на марката „Сузуки“ за България – „М.“ ООД, вещото лице е приело, че тази
стойност възлиза на 26 000 лева. Приложен е коефицент на овехтяване от 54,
24 % при съобразяване на срока на експлоатация на превозното средство и е
определена действителната стойност на мотоциклета към датата на ПТП в размер на
14 102, 40 лева. Щетата върху имуществено в случая е тотална, тъй като
разходите за труд, материали и нови части са в размер на 20 314 лева, които
надхвърлят действителната стойност на автомобила от 14 102, 40 лева. От
тази стойност е приспадната стойността на запазените /неувредените части/ в
размер на 25 % или 3 525, 60 лева и е определена действителната стойност
на увреденото имущество – 10 576, 80 лева, която стойност настоящият
съдебен състав приема за установена.
Видно от заключението на повторната автотехтическа експертиза, икономически
и технически нецелесъобразно е възстановяването на увредения мотоциклет -
установената действителна стойност на целия мотоциклет по средни пазарни цени
към датата на ПТП е 26 000 лева, а претендираната от ищеца стойност на
разходите за възстановяване е 20 314 лева, посочена в представената от
него проформа фактура № 042/17.09.2013г. При това положение е налице тотална
щета по смисъла на чл.
193, ал. 4 КЗ /отм./, тъй като стойността за отремонтиране на мотоциклета
надвишава 70 % от действителната му стойност. Ето защо размерът на дължимото
обезщетение не може да надхвърли стойността на целия мотоциклет. Същевременно,
от тази действителна стойност следва да бъде приспадната остатъчната стойност
на увреденото имущество, за да се получи размера на дължимото обезщетение.
Увреденият мотоциклет, макар и да не може да се използва по предназначение, има
остатъчна имуществена стойност /най-малкото на пазара на метални отпадъци или
стойността на неувредените части/, която остатъчна стойност представлява
имуществена полза за ищеца, причинена от вредоносното деяние. Ако тази
имуществена полза не бъде приспадната, би се нарушил основен принцип при
обезщетяването на вреди - обезщетението да доведе до изравняване на
имущественото състояние на увредения, в сравнение с това отпреди увреждането,
но не и да го надвиши. В подобна хипотеза следва да се извърши компенсация
между вредите и ползите, причинени от един вредоносен факт, за да се получи
стойността на дължимото обещетение. Ето защо при тотална щета застрахователят
има право да приспадне тази остатъчна стойност от размера на дължимото
обезщетение. Според заключението на автотехническата експертиза – основна и
повторна, остатъчната стойност на запазените части на мотоциклета е 25 % от
общата стойност на същия. Следователно, размерът на причинената вреда е 10 576,
80 лева /14 102, 40 лева минус 3 525, 60/. Неоснователно е
възражението на ищеца, че приспадането на стойността на запазените части следва
да се извърши със сумата, представляваща продажната цена на увреденото превозно
средство, а именно – 500 лева, съгласно договор за покупко-продажба от
29.01.2014г. И това е така, тъй като приспадането се извършва в процентно
изражение на запазените части при съобразяване на средната пазарна цена на
вещта, т.е. базата за определяне е именно средната пазарна цена, а не тази,
която е договорена между собственика и трето за спора лице.
По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат:
При застраховка "Гражданска отговорност"
застрахователят разполага с всички материалноправни и процесуалноправни
възражения, основаващи се както на застрахователното му отношение със
застрахования, така и на деликтното. Застрахователят е в правото си да прави на
третото лице всички възражения, които се отнасят до основанието и размера на
правото на обезщетение - например, че не е осъществен фактическия състав на
непозволеното увреждане, т. е., че липсва някой от елементите му, че
пострадалият е съпричинил вредите - чл.
51, ал. 2 ЗЗД, че част от вредите са вече поправени от застрахования и пр,
както и възражения, които се основават на застрахователния договор - например,
че същият е нищожен, или че застрахователното събитие е настъпило извън
застрахования период от време и пр. В производството по чл. 226,
ал. 1 КЗ /отм./ приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран
от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да
бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от
страната, която го е въвела. При това, съобразявайки формираната практика на
ВКС /решение №
54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г., II т. о.; решение № 44/26.03.2013
г. по т. д. № 1139/2011 ВКС, ТК, решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. №
1140/2011 г., ВКС, II т. о. и решение
№ 74/04.06.2010 г. по т. д. № 679/2009 г. на I т. о. /, във всички случаи
на предявен иск по чл.
45 ЗЗД срещу делинквента или по чл.
226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя, съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваването на предпоставките по чл.
51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
Съпричиняването има обективен характер, като от
значение е единствено наличието на такава обективна причинно-следствена връзка,
а е ирелевантно субективното отношение /вината/ на пострадалия – в този смисъл
т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963г. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е
налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по
този начин и самите вреди – така решение № 165/26.10.2010г. по гр.д. №
93/2010г. на ВКС, II ТО. Съпричиняване, по смисъла на чл.
51, ал. 2 ЗЗД, е налице когато с действието или бездействието си
пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или
за увеличаване размера на вредоносните последици, т. е. когато приносът му в
настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като
цяло е било противоправно, в частност - в нарушение на Закона за движение по
пътищата и виновно. Съпричиняването е обективно участие в процеса на
настъпване на вредата и не зависи от субективния елемент „вина”. В този смисъл
следва да се има предвид т. 7 от Постановление № 17/1963г. на Пленума на ВС,
според която обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият
пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието
на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат, а не на вина.
Съобразно приетото по делото в
първоинстанционното производство и неоспорено от страните в тази част заключение
на автотехническата експертиза, което съдът кредитира в тази част като
обективно и пълно, се установява механизмът на пътно-транспортното
произшествие, а именно: ищецът изпреварвал колона от автомобили на шосе Е 79
при разклона за с. Дяково и се движел по път с предимство и когато е бил в
зоната на кръстовището, от разклона за с. Дяково /път без предимство/ излязъл
автомобил Пежо 306, управляван от Б.К., който отнел предимството на преминаване
на мотоциклета. Към момента на настъпване на инцидента, ищецът се е намирал успоредно
и по-напред от първия автомобил от колоната автомобили, а ударът е настъпил
непосредствено след островна маркировка, забранена за движение. Този извод се
основава на изготвената схема на ПТП, обективирана в неоспорения от страните
протокол за ПТП, която е възпроизведена и в заключението на автотехническата
експертиза, изготвена от вещото лице Б. Т.. Експертът е посочил, че произшествието
е настъпило не затова, че мотористът е изпреварвал колона от автомобили на
място означено с хоризонтална маркировка М 15, а по причина, че автомобилът
Пежо 306 е направил ляв завой без достатъчна видимост на трафика и без да
изчака колоната автомобили да премине. Изводите на експерта в тази част обаче
съдът намира за необосновани. От разположението на превозните средства при
настъпване на ПТП е видно, че ако мотоциклетът на ищеца не се е намирал
непосредствено след мястото, означено с маркировка М 15, то произшествието
нямаше да настъпи. Действително, преценено изолирано от другите обстоятелства
по делото, без значение за настъпване на инцидента е дали ищецът се е движил на
място, означено с пътна маркировка „Коси
успоредни линии" - М15, която обозначава площ, забранена за движение на
пътни превозни средства. Границата на площта се очертава с непрекъсната линия –
чл. 65, т. 6 от ППЗДвП. Относимо е обаче установеното противоправно поведение
на ищеца, тъй като за него е била налице абсолютна забрана за извършване на
маневра „изпреварване“, визуализирана с пътна маркировка М 15, доколкото както
бе посочено, с тази хоризонтална маркировка се въвежда забрана по чл. 65, т. 6
от ППЗДвП за движение на пътни превозни средства върху такава площ от пътното
платно, т.е. безспорно е въведена забрана и за изпреварване на превозни
средства, доколкото при изпреварване водачът на пътното превозно средство
напуска пътната лента, в която се движи, навлиза в съседната пътна лента изцяло
или частично, преминава покрай движещото се в същата посока пътно превозно
средство и се връща в напуснатата лента /чл. 41, ал. 2 от ЗДвП/. С оглед
изложеното настоящият съдебен състав приема, че това противоправно поведение на
пострадалия се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите
вредоносни последици. При преценката за съотношението на приноса на участниците
в процесното ПТП съдът съобразява поведението им и степента, в която е
допринесло за настъпване на произшествието. При определяне степента на
съпричиняване е необходимо да се направи сравнение на поведението на
участниците в ПТП, като съразмерността на действията /бездействията/ на
пострадалия с останалите фактори, причинили произшествието ще определят и
приноса му за настъпването на вредите – в този смисъл решение № 118 по т.д. №
3871/2013 г. на ВКС, І ТО.
Мотористът, който се движи на път с предимство, не е
длъжен да очаква навлизане на пътни превозни средства в неговото платно при
нарушаване на правилото на чл. 50, ал. 1 от ЗДвП, но това не го освобождава от
задължението да спазва правилата за движение. Движейки се по пътя с предимство,
той е бил длъжен да не нарушава забраната за изпреварване, поради което
неговото поведение е противоправно и е допринесло обективно за настъпване на
вредите. Застрахованият при ответното дружество също не е бил длъжен да очаква,
че правейки ляв завой и минавайки безпрепятствено пред автомобилите, движещи се
по път с предимство, успоредно на същата колона ще се движи друго превозно
средство, което е предприело маневра изпреварване в нарушение на забраната за
такава маневра. Това обаче не освобождава водача на лекия автомобил от спазване
на правилото по чл. 50, ал. 1 от ЗДвП, съобразно което на кръстовище, на което
единият от пътищата е сигнализиран като път с предимство, водачите на пътни
превозни средства от другите пътища са длъжни да пропуснат пътните превозни
средства, които се движат по пътя с предимство. В тази връзка
следва да се има предвид обстоятелството, че в нормата на чл. 50, ал. 1 от ЗДвП
е отразено, че следва да бъдат пропуснати всички автомобили по пътя с
предимство, а не само правомерно движещите се по него. С оглед установеното по
делото настоящият съдебен състав приема, че приносът на двамата участници в ПТП
е равен, т.е. степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия е в размер на 50 %.
При приетото съотношение на съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия и определеното обезщетение за имуществени
вреди от 8 000 лева, обезщетението следва да бъде намалено с размера на приетото
съпричиняване, т.е. с 50 %. Следователно
ответното дружество следва да заплати на ищеца за причинените имуществени вреди
сумата от 4 000 лева.
Като е достигнал до други крайни изводи,
първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде
отменено в обжалваната му част и вместо него да се постанови друго, с което
предявеният иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ да се отхвърли
за разликата над сумата от 4 000 лева до присъдения от районния съд размер
от 8 000 лева.
По частната въззивна жалба от „Д.З.“ ЕАД срещу
определение от 11.01.2018г., постановено по гр.д. № 49253/2015г. по описа на
СРС:
С обжалваното определение първоинстанционният съд се е
произнесъл по молба на ответното дружество от 23.03.2017г. за допускане на
поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното решение, в частта
относно годината, от която се дължи законна мораторна лихва върху присъденото
обезщетение. СРС е приел, че молбата е основателна и е допуснал исканата
поправка. С постановеното определение обаче отново е допуснал очевидна
фактическа грешка, но в датата и месеца, от който се дължи законната мораторна
лихва.
С подадената частна въззивна жалба ответното дружество
е направило искане за отмяна на обжалваното определение по съображения, че
първоинстанционният съд отново е допуснал очевидна фактическа грешка, но
относно датата и месеца, от който се дължи законната мораторна лихва.
Настоящият съдебен състав счита, че разглеждането на частната
въззивна жалба е безпредметно, а за жалбоподателя е отпаднал правния интерес от
обжалване на определението от 11.01.2018г. За да стигне до този извод съдът
съобрази следното:
След постъпване на частната жалба, СРС служебно е
провел производство по чл. 247 от ГПК, като е постановил на 22.03.2019г.
определение, с което е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в
решението и в определението от 11.01.2018г. в смисъла посочен от жалбоподателя,
а именно: постановил е в диспозитива на посочените актове вместо „28.03.2013г.“
да се чете вярната дата, месец и година
„23.08.2013г.“. Това определение не е обжалвано и е влязло в сила на
19.04.2019г. След като въпросът за поправката на очевидна фактическа грешка е
разрешен с влязъл в сила съдебен акт, то подадената частна въззивна жалба
следва да се остави без разглеждане, а производството по делото в тази част да
бъде прекратено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски в общ
размер на 260 лева, от които 160 лева за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Предвид изхода на спора първоинстанционното решение
следва да се отмени в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца
сторените по делото разноски за сумата над 785 лева.
В полза на ответното дружество следва да се присъдят
сторените по делото разноски в първоинстанционното производство съразмерно на
отхвърлената част от иска, които възлизат на сумата от общо 200 лева за депозит
за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение. Внесеният депозит за призоваване
на свидетел в размер на 30 лева не е усвоен /определението, с което е допуснат
свидетел при режим на призоваване е отменено/, поради което ответникът може да
поиска връщане на сумата от първоинстанционния съд.
В конкретния случай ищeцът в качеството си
на трето увредено лице е "потребител на застрахователна услуга", поради което, предявеният иск попада в приложното поле на чл.
113 от ГПК, а образуваното дело се разглежда като гражданско. По тези съображения и с
оглед цената на иска се налага извод, че постановеното въззивно решение подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 50623 от 28.02.2017г.,
поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение /погрешно посочено от съда като
„определение“/ от 11.01.2018г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение
/погрешно посочено от съда като „определение“/ от 22.03.2019г., постановено по
гр.дело № 49253/2015г.
по описа на СРС, ГО, 52 състав, в
частта, в която е уважен предявеният от Г.П.В. срещу „ДЗИ – О..З.“ ЕАД
иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от
4 000 лева до присъдения от СРС размер от 8 000 лева /т.е. за сумата
от 4 000 лева/, както и в
частта, в която ответникът е осъден да заплати на Г.П.В. разноски за първоинстанционното производство
за сумата над 785
лева И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Г.П.В., ЕГН **********,*** срещу „ДЗИ – О..З.“
ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** иск с правно основание
чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ за разликата
над 4 000 лева до присъдения с първоинстанционното
решение размер от 8 000 лева /т. е. за сумата от 4 000 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на увреждането – 23.08.2013г. до окончателното й
изплащане, представляваща обезщетение за имуществени
вреди – погиване на
мотоциклет „Сузуки ГСХ-Р 1000“ с рег. № *******, причинени в резултат на пътнотранспортно
произшествие /ПТП/, настъпило на 23.08.2013г. с участието на водача на лек автомобил "Пежо 306" с рег. № *******,
чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника.
ОСЪЖДА Г.П.В., ЕГН **********,*** да
заплати на „ДЗИ – О..З.“ ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***,
на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 200 /двеста/ лева – съдебни
разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Г.П.В., ЕГН **********,*** да
заплати на „ДЗИ – О..З.“ ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***,
на основание чл. 273, вр. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК сумата от 260 /двеста и
шестдесет/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната въззивна жалба на „ДЗИ
– О..З.“ ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** срещу определението от 11.01.2018г., постановено по гр.д. № 49253/2015г. по описа на СРС, ГО, 52 състав, с което е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в постановеното първоинстанционно решение и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
Решението, в частта му с характер на определение по чл. 247 от ГПК, с което
е оставена без разглеждане частната въззивна жалба и е прекратено производството
по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред САС в едноседмичен срок от
връчването му.
Решението
в останалата част може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от
връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.