Решение по дело №1029/2023 на Административен съд - Варна

Номер на акта: 1473
Дата: 31 октомври 2023 г.
Съдия: Васил Руменов Пеловски
Дело: 20237050701029
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 9 май 2023 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

1473

Варна, 31.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Варна в съдебно заседание на девети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав:

Съдия:

ВАСИЛ ПЕЛОВСКИ

При секретар като разгледа докладваното от съдия ВАСИЛ ПЕЛОВСКИ административно дело № 20237050701029 / 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 124, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл).

Образувано е по жалба от Ф.К.Ф., ЕГН **********,***, против заповед № 54/21.02.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта, с която, на основание чл. 12, ал. 1 ЗДСл, е прекратено служебното му правоотношение на длъжност „директор“ на дирекция „Бюро по труда“ – Варна в Агенция по заетостта.

В жалбата се релевира незаконосъобразност на оспорената заповед поради издаването й при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон, както и в несъответствие с целта на закона. Твърди се, че заповедта не е връчена на оспорващия на посочената в констативния протокол дата – 20.03.2023 година. Аргументира се, че по силата на чл. 65, ал. 2 от Конституцията на Република България, когато едно лице загуби качеството си на кандидат за народен представител, се възстановява на заеманата от него длъжност по силата на служебното си правоотношение. Сочи се, че след като разпоредбата на чл. 160, ал. 1 от Изборния кодекс ИК) предоставя временна закрила по отношение на наказателно преследване на регистрираните кандидати за народни представители за периода от регистрацията им до приключване на изборите, то по аргумент на по-силното основание следва да се приеме, че няма правно основание да се счита, че е допустимо прекратяване на служебното правоотношение през този период. Навеждат се доводи, че оспорената заповед е постановена в противоречие с материалния закон, тъй като преди постъпването му на държавна служба в Агенцията по заетостта, Ф. е бил народен представител в 45-то и 46-то Народно събрание, както и два мандата кмет на Община Провадия, което по същество представлява заемане на държавна служба, поради което счита, че е недопустимо при назначаването му за директор на дирекция „Бюро по труда“ – Варна отново да бъде назначен с изпитателен срок и служебното му правоотношение да бъде прекратено на основание чл. 12, ал. 1 ЗДСл. Отправено е искане за отмяна на оспорената заповед и присъждане на сторените разноски по делото.

В съдебно заседание оспорващият, лично и чрез представител по пълномощие, поддържа жалбата и моли същата да бъде уважена по изложените в нея съображения. Сочи, че заповедта не е съобразена с целта на закона, тъй като през целия период Ф. има положителни атестации и е получавал допълнително възнаграждение във връзка с постигнатите резултати. Твърди, че липсват доказателства, които да подкрепят изложеното от регионалния директор по отношение на предложението за уволнение. Излага съображения, че свидетелските показания не следва да се кредитират, тъй като са от заинтересована страна. Сочи, че е налице злоупотреба с право, доколкото се използва едно формално безвиновно основание за прекратяване на служебното правоотношение, което прикрива друго основание за прекратяване на служебното правоотношение, свързано с дисциплинарни нарушения.

Ответната страна – Изпълнителен директор на Агенция по заетостта, чрез процесуален представител, в съдебно заседание и в депозирано писмено становище, излага съображения за недопустимост на жалбата поради просрочие. В условия на евентуалност оспорва жалбата като неоснователна и недоказана, считайки че са налице предпоставките за издаване на процесната заповед.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Със заповед № 89/25.03.2022 г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта, считано от 01.04.2022 г., Ф.К.Ф. е назначен за държавен служител на длъжност „директор“ на дирекция „Бюро по труда“ – Варна в Агенция по заетостта. Сред посочените правни основания за издаване на заповедта за назначаване е и нормата на чл. 12, ал. 1 от ЗДСл, която въвежда едногодишен изпитателен срок, установен в полза на органа, при постъпване за първи път на държавна служба.

Видно от представените по делото болнични листове и заповеди за отпуск през периода на изпитване оспорващият е използвал законоустановен отпуск общо в размер на 58 работни дни, в т.ч. платен годишен отпуск – 35 дни, неплатен отпуск – 3 дни, и отпуск поради временна неработоспособност – 20 дни.

От служебната книжка на Ф.К.Ф. от 01.04.2022 г. се установява, че единственият му служебен стаж е този на длъжността директор на дирекция „Бюро по труда“ – Варна в Агенция по заетостта.

С оспорената Заповед № 54/21.02.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта, на основание чл. 12, ал. 1 ЗДСл, е прекратено служебното правоотношение с Ф.К.Ф. на длъжност „директор“ на дирекция „Бюро по труда“ – Варна, считано от 22.02.2023 година. Като причина за прекратяване на служебното правоотношение е посочено прекратяване на служебното правоотношение в срока за изпитване.

В хода на съдебното дирене по преписката е приобщена докладна записка № 30-03-1498/16.02.2023 г. от директор на дирекция „Регионална служба по заетостта“ – Варна към Агенция по заетостта (л. 32 от делото), с която е направено предложение за прекратяване на служебното правоотношение на Ф.Ф. – директор на дирекция „Бюро по труда“ – Варна. Предложението е мотивирано с неупражняване от страна на Ф., през периода на изпълнение на длъжността, в достатъчна степен на контрол и непредприемане на спешни действия по преодоляване на изоставането в обработката на плащания, както и в неизпълнение на по-голямата част от плановите показатели на дирекция „Бюро по труда“ – Варна за 2022 година. Посочено е, че е допуснато да бъдат подавани жалби от безработни лица по отношение на обслужване и неправомерно издаване на решения за прекратяване на регистрации на безработни лица, които са отхвърлени с ново решение на ДРСЗ.

Към доказателствения материал по делото са приобщени представените от ответния административен орган формуляри за оценка за определяне на допълнително възнаграждение, фишове за заплати, заповед № РД-11-00-1861/26.07.2022 г. за определяне на основната месечна заплата, формуляр за годишно оценяване, вътрешни правила за определяне на заплатите (л. 33-69 от делото).

В хода на съдебното производство са събрани гласни доказателства. В процесуалното качество на свидетел по делото е разпитана Рени Р., която през процесния период е била пряк ръководител на Ф., заемайки длъжност директор на дирекция „Регионална служба по заетостта“ – Варна към Агенция по заетостта. От показанията на този свидетел се установява, че същата е предложила Ф. за освобождаване, тъй като той не се е доверил на експертите от дирекциите „Регионална служба по заетостта“ и тази конфронтация е рефлектирала върху началниците на отделите в дирекция „Бюро по труда“ – Варна. Заявява, че е пряк и оценяващ ръководител на жалбоподателя, както и че за определен период от време е имало затруднения в работата на дирекция „Бюро по труда“ – Варна, тъй като служителите са били много натоварени с работа по различни проекти по оперативни програми, като тези затруднения са започнали преди назначаването на Ф.Ф. и са продължили и след неговото освобождаване. Към момента, когато жалбоподателят е работил в дирекция „Бюро по труда“ – Варна е имало пренасочени преписки към други, по-слабо натоварени, бюра. От показанията на свид. Р. се установява, че през процесния период всички служители, вкл. Ф., са получавали допълнителни възнаграждения за постигнати резултати, на тримесечие. Сочи, че не е наясно през периода на работа на Ф. да има намаление на броя на изостаналите преписки, тъй като техният обем е голям. Свидетелства, че на жалбоподателя е давана оценка „добри резултати“, тъй като същата се поставя върху общата работа.

При горната фактическа установеност съдът достигна до следните правни изводи:

След като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 АПК, Административен съд – Варна намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, срещу подлежащ на оспорване акт, от легитимирано лице – адресат на акта, и пред надлежния да я разгледа съд. Неоснователно е възражението на ответния административен орган за недопустимост на жалбата поради нейното просрочие. Твърдението на органа е, че оспорената заповед е връчена на Ф.Ф. чрез нотариална покана на 20.03.2023 година. В материалите, представляващи административната преписка, се съдържа нотариална покана от 27.02.2023 г., с която директорът на дирекция „Регионална служба по заетостта“ – Варна към Агенция по заетостта, чрез нотариус З.А., с район на действие Районен съд – Провадия, кани Ф.К.Ф. на 20.03.2023 г., в 11:00 часа, в нотариалната кантора на нотариус З.А. за връчване на следните документи: заповед № 54/21.02.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта и заповед № РД-11-00-1066/23.02.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта. Върху нотариалната покана е отбелязано, че на 28.02.2023 г. адресатът е открит на посочения адрес, като същият е отказал да получи поканата, твърдейки че е в предизборна кампания и се ползва с имунитет. Съгласно констативен протокол *** г., съставен от Д.Д.– помощник-нотариус при З.А. – нотариус с район на действие Районен съд – Провадия, в уречения в нотариалната покана час – 11:00 часа, лицето Ф.К.Ф., не се е явило, за да вземе становище по направеното му в поканата предложение да му бъдат връчени посочените документи.

Съгласно чл. 592, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за връчване на нотариална покана молителят трябва да представи поканата в три еднообразни екземпляра. Нотариусът отбелязва върху всеки от тях, че поканата е била съобщена на лицето, до което се отнася, след което единият екземпляр от поканата се предава на лицето, от което поканата произхожда, а другият екземпляр се подрежда в нарочна книга при нотариуса. От данните, вписани при извършеното удостоверяване по чл. 592, ал. 1, изречение второ ГПК, не се констатира надлежно връчване на поканата на нейния адресат. Върху самата нотариална покана е отбелязано, че Ф. е отказал да получи същата като видно от съставения констативен протокол същият не се е явил в нотариалната кантора на посочените в поканата дата и час за получаване на упоменатите в нея документи. При това положение за надлежното връчване на нотариалната покана е следвало да се спази процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК, според която правна норма за да се пристъпи към връчване чрез залепване на уведомление, следва адресатът да не може да бъде намерен на адреса след търсене най-малко три пъти в рамките на един месец. В настоящия случай по делото не са налице данни, нито твърдения, адресът на Ф. да е посещаван след извършения от него отказ да приеме поканата. Поради това не може да се приеме, че нотариалната покана е редовно връчена. Следователно не е налице валидно съобщаване на оспорващия за издадената заповед за прекратяване на служебното му правоотношение. От друга страна по административната преписка са налице доказателства за връчване на заповед № 54/21.02.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта на Ф.Ф. на 24.04.2023 г., след изрично подадено от него заявление рег. № 10-03-1246/11.04.2023 г. за нейното предоставяне. Предвид гореизложеното съдът намира, че подавайки жалбата срещу административния акт на 04.05.2023 г. (видно от печата, положен върху приложения на л. 10 от делото пощенски плик), Ф. е спазил 14-дневния преклузивен срок за оспорване, регламентиран в чл. 149, ал. 1 АПК. Съвкупната преценка на гореизложените съображения обосновава извод за процесуална допустимост на жалбата от Ф.К.Ф., поради което съдът дължи разглеждането й по същество.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

При извършване на задължителната проверка по чл. 168 АПК, съдът констатира, че оспорената заповед № 54/21.02.2023 г. представлява индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган – Изпълнителния директор на Агенция по заетостта, който съгласно чл. 108, ал. 1 ЗДСл, в качеството на орган по назначаването, разполага с правомощие да издаде заповед за прекратяване на служебното правоотношение.

Обжалваният индивидуален административен акт е издаден при спазване на предписаната в закона (чл. 108, ал. 1 ЗДСл) писмена форма, която съответства на задължителното съдържание за посочване на правното основание за издаването й – чл. 12, ал. 1 ЗДСл, и дължимите обезщетения – за неизползван платен годишен отпуск на основание: чл. 56, ал. 2 ЗДСл – редовен платен годишен отпуск за 2023 г. – 1 ден, и чл. 50, ал. 2 ЗДСл – допълнителен платен годишен отпуск за 2023 г. – 1 ден. В заповедта изрично е посочено, че съгласно чл. 12, ал. 4 ЗДСл лицето не запазва присъдения ранг.

В хода на производство по издаване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на Ф.Ф. не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, които да са довели до ограничаване правото на защита на оспорващия и възможността му адекватно да я организира, което да представлява основание за отмяна на оспорвания административен акт. Противно на релевираното с жалбата възражение, сочените в нея нарушения при връчването на заповедта не рефлектират върху нейната законосъобразност, тъй като съобщаването на административния акт не е елемент от фактическия състав по неговото издаване. Доводите на оспорващия в тази насока са обсъдени по-горе в настоящото решение при преценката относно допустимостта на жалбата, като същите са счетени за основателни, а жалбата за процесуално допустима.

Обжалваната заповед е издадена в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби и с целта на закона.

Съгласно чл. 12, ал. 1, изречение първо ЗДСл, когато кандидатът се назначава за първи път на държавна служба, в едногодишен срок, считано от датата на встъпване в длъжност, органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение без предизвестие. Касае се за изпитателен срок, установен в полза на органа по назначаването, в рамките на който да бъдат преценени качествата на служителя, необходими за изпълнение на служебните функции и задачи, именно като служител по служебно правоотношение и в съответствие с тази преценка да реши дали да продължи възникналото служебно правоотношение или в рамките на едногодишния срок да го прекрати. При упражняване на правомощието си по чл. 12 ЗДСл органът действа в условията на оперативна самостоятелност, като не е задължен по закон да излага фактически съображения, мотивиращи неговото решение, съответно – извършената преценка по чл. 12 ЗДСл като такава по целесъобразност не подлежи на съдебен контрол в своето съдържание. В цитираната хипотеза на прекратяване на служебно правоотношение следва да са налице две кумулативни предпоставки – лицето за първи път да заема държавна служба и да не е изтекла една година от първото му назначаване на държавна служба, и органът по назначаването да прецени, че желае в рамките на този едногодишен срок да прекрати служебното правоотношение с държавния служител, без да дължи отправяне на предизвестие и излагане на мотиви за това свое решение.

В случая са доказани и двете кумулативни предпоставки за упражняване на правомощието по чл. 12 ЗДСл от страна на органа по назначаването. Между страните по делото не се спори, че по силата на заповед № 89/25.03.2022 г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта Ф.Ф. е назначен за държавен служител на длъжност „директор“ на дирекция „Бюро по труда“ – Варна в Агенция по заетостта, считано от 01.04.2022 година. Именно това е датата, от която е започнал да тече едногодишният изпитателен срок. По аргумент от чл. 12, ал. 3 ЗДСл срокът за изпитване, който в разглеждания случай би изтекъл на 01.04.2023 година, следва да бъде продължен с времето, през което държавният служител е бил в законоустановен отпуск. В случая от наличните по административната преписка доказателства (болнични листове и заповеди за отпуск) се установява, че през периода на изпитване Ф. е използвал законоустановен отпуск (платен, неплатен и поради временна неработоспособност) общо в размер на 58 работни дни, с които следва да се продължи едногодишният изпитателен срок, поради което същият изтича на 28.06.2023 година. Оспорената заповед за прекратяване на служебното правоотношение е издадена на 21.02.2023 г., т.е. в рамките на едногодишния срок за изпитване. Спазено е и изискването лицето за първи път да заема държавна служба.

Неоснователно е оплакването в жалбата, че Ф. не заема за първи път държавна служба, тъй като преди това е бил народен представител и кмет на община. Посочените изборни длъжности не са включени в Класификатора на длъжностите в администрацията, който определя длъжностите, които се заемат от държавни служители, и не представляват изпълнение на държавна служба по смисъла на ЗДСл. В подкрепа на този извод са и наличните по делото доказателства, установяващи трудовия и осигурителния стаж на оспорващия. Видно от служебната книжка на Ф.Ф. същата е издадена на 01.04.2022 г. – датата, на която е назначен по служебно правоотношение на длъжността, чието прекратяване е разпоредено с обжалваната заповед, а именно: директор на дирекция „Бюро по труда“ – Варна, като това е единственият служебен стаж на лицето.

От събраните по делото доказателства не може да се направи обоснован извод за упражняване на предоставеното на органа по назначаването правомощие в противоречие с целта на закона. Превратно упражняване на власт би било налице, ако с издаването на оспорената заповед органът цели постигането на различни от законовите цели. От доказателствата по делото не могат да бъдат изведени такива цели. Затова и не може да се приеме, че органът по назначаването е преследвал постигане на цели, различни от целите, за чието постигане законът му е предоставил правото по чл. 12, ал. 1 ЗДСл – да прекрати едностранно без предизвестие служебното правоотношение с държавен служител, назначен за първи път на държавна служба, ако е спазен едногодишен срок от датата на встъпването в длъжност. Следва да се посочи, че с разпоредбата на чл. 12, ал. 1, изречение първо ЗДСл е предоставена възможност на органа по назначаването да прекрати служебното правоотношение с държавния служител без задължение да го предизвести и да излага мотивите, обусловили формираната воля. Органът има правото да прекрати служебното правоотношение без наличие на специално основание (причина) и ако не го е направил по-рано или е променил оценката си в срока за изпитване, това не означава, че е упражнил превратно предоставените му правомощия. Изборът, който органът може да направи, е между това да прекрати или да не прекрати правоотношението. Независимо от това, в конкретния случай мотиви, въз основа на които е прекратено служебното правоотношение с Ф., се съдържат в приложената по делото докладна записка № 30-03-1498/16.02.2023 г., видно от която предложението е мотивирано въз основа на формирано мнение за работата на държавния служител от прекия му ръководител, потвърдени от последния в дадените показания при разпита му като свидетел по делото. Представените доказателства за периодичното оценяване на служителя и получените от него допълнителни възнаграждения са неотносими към прекратяването на служебното правоотношение по чл. 12, ал. 1 ЗДСл, като освен това според показанията на свид. Р., всички служители в административната структура са получавали допълнителни възнаграждения за постигнати резултати на всяко тримесечие.

Налага се извод, че оспорената заповед е издадена в съответствие с материалноправните разпоредби и с целта на закона, поради което не са налице визираните в чл. 146, т. 4 и 5 АПК основания за нейната отмяна.

С оглед на гореизложеното съдът намира, че Заповед № 54/21.02.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта, като издадена от компетентен административен орган, при спазена форма, правилно приложение на материалния закон, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с целта на закона, е законосъобразна, а жалбата срещу нея следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.

При този изход на правния спор претенцията на оспорващия за присъждане на разноски е неоснователна. Ответната страна не е направила искане за присъждане на разноски, поради което такива не й се дължат независимо от благоприятния за нея изход резултат от оспорването.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Административен съд – Варна, XIV състав

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалбата от Ф.К.Ф., ЕГН **********,***, против заповед № 54/21.02.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенция по заетостта, с която, на основание чл. 12, ал. 1 от ЗДСл, е прекратено служебното му правоотношение на длъжност „директор“ на дирекция „Бюро по труда“ – Варна в Агенция по заетостта.

Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните, чрез връчване на препис от същото, пред Върховния Административен съд на Република България.

Съдия: