Номер 54227.10.2020 г.Град Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ПлевенІІ въз. граждански състав
На 22.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Стефан А. Данчев
Членове:Татяна Г. Бетова
Светла Й. Димитрова Ковачева
Секретар:Петър И. Петров
като разгледа докладваното от Стефан А. Данчев Въззивно гражданско дело
№ 20204400500651 по описа за 2020 година
Въззивно обжалване.
С решение №315/ 28.02.2020г. по гр.д.№ 6983/ 2019г. Районен съд-
Плевен осъжда на осн. чл. 52 във вр. с чл. 50 от ЗЗД Община Плевен да
заплати на Н. В. П. сумата 800 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди за периода 18.09.2018г.- 24.10.2019г. –
болки и страдания ,причинени от ухапванията на бездомно куче на
23.10.2017г. ,ведно със законната лихва върху тази сума ,считано от датата на
исковата молба - 24.10.2019г. до окончателното изплащане на сумата ,като за
разликата до претендираните 4000лв. отхвърлил иска като неоснователен и
недоказан. Осъдил Община Плевен да заплати на Н. В. П. деловодни разноски
в размер на 188 лв. съобразно уважената част на иска.
Това решение е съобщено на Н. В. П. ,чрез пълномощника и адв.А. на
06.03.2020г.,откогато тече двуседмичният срок за неговото обжалване за тази
страна , а на Община Плевен е било съобщено на 05.03.2020г. .
1.На 17.03.2019г. по пощата е подадена въззивна жалба от Община
Плевен,чрез процесуалния и представител гл.юрисконсулт Д.Б. срещу
решението на РС-Плевен .
При проверка, на основание чл.267, ал.1 ГПК съдът установи следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно
обжалване, в законоустановения срок по чл.259 ал.1 ГПК, срещу подлежащ на
обжалван съдебен акт, поради което е допустима.
Същата е и редовна.Внесена е дължимата д.т. Жалбата съдържа твърдения
1
в какво според жалбоподателя се състои порочността на обжалваното
решение и какво е искането, подписана е от жалбоподателя. Представен е бил
препис за връчване на другата страна по делото и той е бил връчен.
Срещу тази въззивна жалба не е подаден писмен отговор по реда на
чл.263 ал.1 ГПК от насрещната въззиваема страна - Н. В. П. .
2.На 20.03.2020г. по пощата е подадена въззивна жалба от Н. В. П.
срещу същото решение на ПлРС,като съдът приема ,че решението се обжалва
в частта с която е отхвърлена претенцията и за разликата над 800 лв. до
претендираните 4000лв.
При проверка, на основание чл.267, ал.1 ГПК съдът установи следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно
обжалване, в законоустановения срок по чл.259 ал.1 ГПК, срещу подлежащ на
обжалван съдебен акт, поради което е допустима.
Същата е и редовна.Внесена е дължимата д.т. Жалбата съдържа твърдения
в какво според жалбоподателя се състои порочността на обжалваното
решение и какво е искането, подписана е от жалбоподателя. Представен е бил
препис за връчване на другата страна по делото и той е бил връчен.
Срещу тази въззивна жалба не е подаден писмен отговор по реда на
чл.263 ал.1 ГПК от насрещната въззиваема страна-Община Плевен.
С двете въззивни жалби не са направени искания за събиране на нови
доказателства пред въззивната инстанция.
3. Заедно с това съдът намира ,че в същото производство следва да се
разгледа и подадената от Н. В. П. частна въззивна жалба срещу
определение №1500/ 14.05.2020г. ,постановено по същото дело на РС-
Плевен с което на осн. чл. 248, ал. 3 от ГПК е изменено решение №315/
28.02.2020г. по гр.д.№ 6983/ 2019г. Районен съд-Плевен в частта за
разноските ,като е осъдена Н.П. да заплати на Община Плевен 220 лв.
направени деловодни разноски по компенсация , вместо присъдените в
полза на ищцата 188 лв. с решението. Определението е било съобщено
на Н.П. на 21.05.2020г., а частната жалба е подадена по пощата на
04.06.2020г. с оглед на което тя се явява подадена в срок и е допустима.
Внесена е и дължимата д.т. за нея.
Плевенски окръжен съд ,като разгледа двете въззивни жалби при
условията на чл. 268 от ГПК и като извърши проверка на обжалваното
първоинстанционно решение в рамките на правомощията си по чл. 269 от
ГПК и според наведените в жалбите оплаквания ,намира ,че РС-Плевен е
постановил едно валидно и допустимо, а по съществото на спора и
правилно решение ,което по тази причина следва да бъде потвърдено,като са
налице и условията на чл. 272 от ГПК за препращане към мотивите изложени
2
от РС-Плевен .
І . По въпроса за допустимостта на предявения от Н. В. П. нов иск по чл.
45 във вр. с чл. 52 от ЗЗД по който е било образувано гр.д.№ 6983/2019г. на
ПлРС и е било постановено обжалваното решение, са били развити
възражения от ответника по иска ,като се сочи,че за обезщетяване на болките
и страданията, претърпени от пострадалата поради ухапването от бездомно
куче, станало на 23.10.2017г. вече има влязло в законна сила съдебно решение
№ 1183/24.07.2018г. по гр.д.№ 2649/ 2018г. ,което според ответника изчерпва
съдържанието на спора, отношенията между двете страни са уредени
окончателно и ищцата не би следвало да има други претенции към ответника
Община Плевен свързани със същото събитие. Изразено е становището,че
изплатените обезщетения въз основа на влязлото в сила решение по гр.д.№
2649/2018г. не са за конкретен период , а са обезщетение изцяло за
претърпените болки и страдания вследствие захапването на пострадалата от
бездомно куче.
Плевенски окръжен съд не споделя това становище на ответника по иска за
недопустимост на предявения втори иск по чл. 45 от ЗЗД ,както и че
присъденото по гр.д.№ 2649/2018г. на РС-Плевен обезщетение обхваща
изцяло претърпените от ищцата болки и страдания , а не касае само
конкретен период.
Действително чл. 299, ал.1 от ГПК сочи ,че спор разрешен с влязло в сила
решение ,не може да бъде пререшаван повторно освен в случаите ,когато
законът разпорежда друго, а ал. 2 предвижда ,че повторно заведеното дело се
прекратява служебно от съда. Тази норма ,обаче следва да се разглежда във
връзка с чл. 298 от ГПК ,която определя пределите на действие на съдебното
решение.Двете норми заедно дават основание да се направи извод ,че за да се
приеме ,че е налице повторно заведено дело по смисъла на чл. 299, ал.2 от
ГПК следва да е налице пълна идентичност на правния спор ,който е бил
предмет на предходното съдебно решение и спора ,който се поставя за
разглеждане от съда с новата исковата молба ,като тази пълна идентичност
означава не само спорът да е между същите страни по делото ,но така също и
да се касае за СЪЩОТО ИСКАНЕ и за СЪЩОТО ОСНОВАНИЕ ,т.е. следва
да е налице кумулативно пълна идентичност на тези три съществени
елемента ,които индивидуализират правния спор .
В конкретния случай ,според въззивната инстанция не е налице идентичност
нито по отношение на основанието ,нито по отношение на конкретното
,заявено с втората искова молба искане ,а е налице идентичност само по
отношение на страните ,които са Н.П. в качеството на ищец и Община
Плевен в качеството на ответник.
Защо е налице разлика в основанието на предявения иск по който е
образувано гр.д.№ 6983/2019г. на ПлРС? Основанието на предявения иск е
изложената от ищеца в исковата му молба фактическа обстановка от която
той черпи правата си . В конкретния случай ищцата изрично е подчертала ,че
3
предявеният от нея нов иск касае друг период ,различен и следващ по време
този за който се отнася решението по гр.д.№ 2649/2018г. на ПлРС ,като е
уточнила ,че се касае за периода от 18.09.2018г. /датата на влизане в сила на
предходното съдебно решение / до датата на депозиране на настоящото
искова молба – 24.10.2019г. ,като това е съпроводено с твърдението ,че
ищцата продължава да търпи болки и страдания вследствие на ухапването и
от куче на 23.10.2017г. и през посочения в исковата молба нов период.
Според ПлОС този период за който се твърди, че ищцата продължава да
търпи болки и страдания поради същото ухапване от куче , безспорно се
различава от периода ,който е бил предмет на изследване по гр.д.№ 2649/
2018г. на ПлРС и за който е присъдено обезщетението в размер на 1300лв.
Предмет на изследване по първото гр.д.№ 2649/2018г. на РС-Плевен са
болките и страданията, търпени от ищцата от самото ухапване, станало на
23.10.2017г. и до датата на приключване на съдебното дирене по това дело –
последното съдебно заседание по делото, преди постановяване на съдебното
решение по него. Това е така ,защото съдът изследва вече претърпени вреди
,изразяващи се в реално претърпени от ищцата болки и страдания , а не и
бъдещи болки и страдания без ограничение във времето. Поради това и най –
късният момент до който могат да бъдат съобразени и изследвани търпените
от ищцата болки и страдания по предходното дело е именно до приключване
на съдебното дирене по делото ,като се има предвид и нормата на чл. 235, ал.3
от ГПК ,която предвижда ,че съдът взема предвид и фактите ,които са
настъпили след предявяване на иска ,които са от значение за спорното право.
В т.см. няма как съдът постановявайки съдебното си решение след
приключване на съдебното дирене ,да съобрази в него факти и обстоятелства
,които още не са били настъпили и които евентуално ще настъпят след това
. Вярно е в т.вр. ,че съдът при определяне размера на обезщетението за
причинени вреди би могъл да съобрази и такива факти ,които да сочат на
трайно /доживотно / увреждане състоянието на пострадалия при което няма
вероятност това състояние да се подобри било от само себе си ,било чрез
прилагане на лечение ,в какъвто случай вече съдът би следвало да възмезди с
решението си и тези вреди ,които ще бъдат търпени и за в бъдеще. В
конкретния случай , обаче , в исковата молба по която е било образувано гр.д.
№ 2649/ 2018г. на ПлРС не се е твърдяло настъпването на такива трайни
доживотни травми за пострадалата ,които да е било необходимо да бъдат
съобразени от решаващия съд и да бъдат включени в размера на дължимото
обезщетение още с това първо съдебно решение . В него са съобразени и
включени само тези болки и страдания ,които са претърпени от пострадалата
при самото ухапване от бездомното куче и във времето след това ,но най
късно до приключване на съдебното дирене в последното по делото съдебно
заседание и за което са били събрани писмени и гласни доказателства ,като
видно от мотивите на съдебното решение № 1183 / 24.07.2018г. в него
размерът на присъденото обезщетение не се обосновава с никакви бъдещи
болки и страдания ,които Н.П. ще продължава да търпи , а е обоснован
единствено с болките и страданията, които тя реално е претърпяла за период
4
от около 9 месеца от ухапването до постановяването на съдебното решение /
виж тази част от мотивите на предходното съдебно решение , вложени на
стр. 13 от настоящото дело/. Или обобщено , втората искова молба е за
обезщетение за болки и страдания ,които пострадалата продължава да търпи
и след формирането на силата на присъдено нещо по предмета на гр.д.№
2649/ 2018г. на ПлРС ,т.е. тези болки и страдания не са в обхвата на
задължителната сила на решението по първото гражданско дело, а са предмет
на самостоятелно установяване и доказване от ищцата в рамките на този
исков процес.
ІІ.По съществото на спора .
В исковата молба са направени следните твърдения от ищцата ,които са
предмет на установяване в настоящия исков процес :
-пострадалата продължава и след 18.09.2018г. да преживява стрес и уплаха от
случилото се
-претърпяната психическа травма от ухапването не е отшумяла
-уврежданията от ухапването са довели до разстройство на здравето и
-налице е възникнал страх от кучета ,което предполага търсенето на
компетентна медицинска помощ
-не спира да се оглежда за кучета около нея , страхува се да се разхожда сама
,тъй като не знае дали ще може да реагира правилно при подобно нападение
от куче
-преживява насън случилото се .
Не са ангажирани от ищцата свидетелски показания ,които да установят
чрез проявени външни обективни признаци какво е актуалното
психологическо състояние на пострадалата. За установяване на тези свои
твърдения ищцата е ангажирала само съдебно-психиатрична експертиза,която
е била приета от страните по делото без възражения и без да се правени
искания за допълнително или повторно експертно заключение,като в съдебно
заседание е направено изключително подробно обсъждане на експертното
заключение чрез въпроси от страните и от съда.
Според това заключение при пострадалата Н.П. е бил налице страх от
кучета /кинофобия / ,възникнал в детската и възраст , още преди въпросния
инцидент на 23.10.2017г. Заедно с това ,обаче, вещото лице сочи ,че “ макар
страхът от кучета да е съществувал, макар и с по-малък интензитет и преди
инцидента , се е засилил след ухапването и СЕ ЗАДЪРЖА И ДО МОМЕНТА
.. „ Касае се за специфична фобия ,която е възникнала преди конкретния
инцидент ,но той според вещото лице се намира в отношение на
психологична причинност с ДИНАМИКАТА на специфичната фобия,т.е.
това събитие е имало и продължава да има значение за начина на протичане
5
и развитие на тази фобия. Вярно е ,че според вещото лице както за
възникването на специфичната фобия ,така и за динамиката с която тя
протича, значение имат индивидуалните свойства на психиката на
пострадалата ,характеристиките на личността и , а така също и че
междувременно са настъпили и други фактори ,които са се отразили върху
динамиката на тази фобия , каквито са последващата втора среща с бездомни
кучета ,както и смъртта на бабата на пострадалата,но тези фактори се явяват
само съпътстващи вече възникналата първоначална причинна връзка между
инцидента от 23.10.2017. и динамиката на развитие на кинофобията при Н.П.
, а не изключват и не заместват тази причинна връзка . В т.см. съдът приема
,че действително при пострадалата продължава да е налице
специфичната фобия от кучета ,която се е засилила в резултат на
инцидента на 23.10.2017г. , който е обусловил и продължаващото,
протрахирано развитие на тази фобия , която не е преодоляна и към
момента на психиатричното изследване на пострадвалата, извършено на
05.02.2020г. от вещото лице – д-р Н.Л.. Така ,че основанието за ангажиране
на отговорността на ответника за продължаващото динамично състояние на
кинофобията при Н.П. е налице ,но именно наличието и на други обуславящи
тази фобия фактори /характеристиките на личността на пострадвалата ,която е
по –чувствителна и неуверена / , както и на други съпътстващи развитието на
фобията фактори /като повторната среща с кучета и смъртта на бабата на
пострадалата / са дали основание на съда да намали размера на
претендираното обезщетение, като отчете и тежестта на тези допълнителни
фактори ,съпътстващи посочената по –горе причинна връзка между
инцидента и продължаващата фобия . В т.см. съдът намира ,че определения
от РС-Плевен размер на обезщетението отговаря на действително търпените
от пострадалата болки и страдания през периода18.09.2018г. /датата на
влизане в сила на предходното съдебно решение / до датата на депозиране на
настоящата искова молба – 24.10.2019г ,които се намират в пряка причинна
връзка с инцидента на 23.10.2017г.
Поради тези съображения , Плевенски окръжен съд намира ,че
обжалваното решение на ПлРС следва да бъде потвърдено в частта му с която
е присъдено обезщетение на пострадалата в размер на 800лв. представляващи
обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от
18.09.2018г.до 24.10.2019г. ведно със законната лихва върху тази
сума,считано от 24.10.2019г. до окончателното и плащане.
За разликата над 800лв. до претендираните 4000лв. искът правилно е
отхвърлен , тъй като ищцата не доказа всички свои твърдения от исковата
молба за твърдения вид и обем на търпените болки и страдания , а и поради
посочените по –горе съпътстващи фактори ,които също така са повлияли на
динамиката на развитие на специфичната фобия при пострадалата Н.П..
ІІІ.По въпроса за деловодните разноски, направени в производстото
пред ПлРС , а оттам и по основателността на частната жалба от Н.П.
срещу определение №1500/ 14.05.2020г..
6
Направените от ищцата деловодни разноски според представения списък по
чл. 80 от ГПК и според доказателствата за тяхното извършване , са в общ
размер 940лв. Съразмерно с уважената част на иска и на осн. чл. 78, ал.1 от
ГПК ищцата има право да и бъдат присъдени деловодни разноски за първата
инстанция в размер на 188 лв.
С първоначалното си решение , обаче , Плевенски районен съд не е
съобразил ,че ответникът по иска –Община Плевен също така е поискал да му
бъдат присъдени деловодни разноски за осъщественото представителство от
юрисконсулт ,като претендираните разноски са в размер на 300лв.
юрисконсултско възнаграждение.Поради това се е наложило първоначалното
решение да бъде изменено в частта за разноските , като се присъдят и в полза
на ответника по иска деловодни разноски ,съразмерно с отхвърлената част на
иска, както разпорежда чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК .
При това , обаче ПлРС е пресметнал дължимото юрисконсултско
възнаграждение в полза на Община Плевен съобразно Наредба № 1 /2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения ,поради което е
счел ,че поначало дължимото юрисконсултско възнаграждение според
защитавания материален интерес е 510лв. , след което съобразно
отхвърлената част от иска го е редуцирал на 220лв. ,за които е посочил, че се
дължат по компенсация.
Тези действия на РС-Плевен по определяне действителния размер на
разноските , които следва да бъдат присъдени на ответника , а оттам и при
определяне крайния размер на дължимите между страните разноски по
компенсация ,обаче, не се правилни и се налага тяхната корекция от
въззивната инстанция.
На първо място, размерът на юрисконсултското възнаграждение не следва
да се определя по Наредба № 1/ 2004 г. за размера на минималните
адвокатски възнаграждения , а следва да се определи по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ ,респ. по Наредба за заплащането на правната
помощ към която препраща чл. 37 от ЗПП. Според чл. 25 от тази Наредба за
защита по дела с материален интерес възнаграждението е от 100 до 300лв.
Самият ответник в писмения си отговор е претендирал именно сумата от
300лв. като деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът приема, че в конкретния случай делото се отличава с по-голяма
фактическа и правна сложност в сравнение с обичайните случаи на
претендирани обезщетения за вреди поради ухапване от куче ,поради което
може да се претендира възнаграждение в максималния размер от 300лв.
Съобразно отхвърлената част от иска ,обаче, /която е 3200лв./ , на
ответника следва да се присъди само сумата 240 лв. на осн. чл. 78, ал. 3 от
ГПК.
Едва сега ,след като се определи размера на дължимите деловодни
7
разноски поотделно за ищеца и за ответника / съответно 188 лв. за ищеца и
240 лв. за ответника / , ПлРС е следвало да извърши компенсация и да
присъди в полза на ответника по иска –Община Плевен ,по компенсация
сумата 52 лв. деловодни разноски , а не присъдената от него с определение
№ 1500 /14.05.2020г. сума в размер на 220 лв. в полза на Община Плевен.
Поради тези съображения Плевенски окръжен съд намира, че следва да
бъде отменено и обжалваното определение № 1500 /14.05.2020г. като вместо
това се присъдят в полза на Община Плевен по компенсация деловодни
разноски за първата инстанция в размер само на 52 лв.
С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция също така следва да
бъдат присъдени деловодни разноски ,като въззивникът Община Плевен има
право на деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на
252,80лв.,които са част от общия размер 316лв./ от които 300лв.
юрисконсултско възнаграждение и 16лв. държавна такса за въззивното
обжалване /, съразмерна на уважената част от иска.
Въззивникът Н.П. пък има право на деловодни разноски за въззивната
инстанция в размер на 12,80лв. / което е част от разноските за държавна такса
за въззивно обжалване,които са в общ размер на 64 лв./ ,съразмерно на
уважената част от иска и . Или по компенсация Н.П. остава да дължи на
Община Плевен деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на
240лв.
Тъй като частната жалба на Н.П. срещу определение №1500/ 14.05.2020г.е
уважена ,то следва Община Плевен да заплати на частния жалбоподател
деловодните разноски за тази частна жалба в размер на 15лв.-д.т.
Поради тези съображения , Плевенски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение №315/ 28.02.2020г. по гр.д.№
6983/ 2019г. с което Районен съд-Плевен осъжда на осн. чл. 52 във вр. с чл.
50 от ЗЗД Община Плевен да заплати на Н. В. П. сумата 800 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода
18.09.2018г.- 24.10.2019г. –болки и страдания ,причинени от ухапванията на
бездомно куче на 23.10.2017г. ,ведно със законната лихва върху тази сума
,считано от датата на исковата молба - 24.10.2019г. до окончателното
изплащане на сумата ,като за разликата до претендираните 4000лв. отхвърля
иска като неоснователен и недоказан.
ОТМЕНЯ обжалваното определение № 1500 /14.05.2020г. с което на осн.
чл. 248, ал. 3 от ГПК е изменено решение №315/ 28.02.2020г. по гр.д.№ 6983/
2019г. Районен съд-Плевен в частта за разноските ,като е осъдена Н.П. да
8
заплати на Община Плевен 220 лв. направени деловодни разноски по
компенсация , вместо присъдените в полза на ищцата 188 лв. с решението,
като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Н. В. П. , ЕГН- ********** с постоянен адрес – гр.Плевен
,ул.*** да заплати на Община Плевен деловодни разноски за първата
инстанция по компенсация в размер на 52 лв.
ОСЪЖДА Н. В. П. , ЕГН- ********** с постоянен адрес – гр.Плевен
,ул.*** да заплати на Община Плевен деловодни разноски за въззивната
инстанция ,по компенсация ,в размер на 240лв.
ОСЪЖДА Община Плевен да заплати на Н. В. П. , ЕГН- ********** с
постоянен адрес – гр.Плевен ,ул.*** деловодните разноски за частната жалба
в размер на 15лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 т.1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9