№ 251
гр. Велико Търново, 01.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ИЛИЯНА ПОПОВА
Членове:ГАЛЯ МАРИНОВА
МАЯ ПЕЕВА
при участието на секретаря ИНА Д. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ГАЛЯ МАРИНОВА Въззивно търговско дело
№ 20214001000246 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение второ ГПК – въззивно
обжалване.
С Решение № 9/10.05.2021 година по т. д. № 69/2020 година на Окръжен съд
Ловеч ЗК „Лев инс“ АД („Застрахователна компания „Лев инс“ АД) е осъдено да заплати на
В. Г. ЦВ. сумата 40 000 лева, ведно със законната лихва от 1.06.2020 година до
окончателното изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди
(морални) от смъртта на Д. И. Д. (лице, живущо с ищеца на съпружески начала), причинена
в пътнотранспортно произшествие, настъпило на 8.02.2020 година в село Тодоричене,
виновно причинено при управление на лек автомобил марка „Шкода“, модел „Октавия“, с
ДК № СА 30 **** от ЗДР. СТ. М., чиято отговорност е била застрахована по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ЗК „Лев инс“ АД.
С посоченото решение е отхвърлена претенцията по чл. 432, ал. 1, във връзка с
чл. 477 от Кодекса за застраховането за горницата над 40 000 лева до претендираните
100 000 лева, предявена като частична от 150 000 лева.
Със същото решение „Застрахователна компания „Лев инс“ АД е осъдено да
1
заплати на адвокат А.С. И. сумата 1 730 лева – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата за процесуално представителство на ищеца В. Г. ЦВ..
С посоченото решение В. Г. ЦВ. е осъдена да заплати на „Застрахователна
компания „Лев инс“ АД сумата 918 лева – разноски съобразно отхвърлената част на иска
(чл. 78, ал. 3 от ГПК).
Със същото решение „Застрахователна компания „Лев инс“ АД е осъдено да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд Ловеч сумите:
1 600 лева – държавна такса върху уважения размер на иска; 350 лева – заплатени от
бюджета разноски по делото; 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението е постановено при участието на ЗДР. СТ. М. като трето лице помагач
на „Застрахователна компания „Лев инс“ АД.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от адвокат А.И. – пълномощник на
В. Г. ЦВ., против Решение № 9/10.05.2021 година по т. д. № 69/2020 година на Окръжен съд
Ловеч в частта, с която е отхвърлена претенцията за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди за сумата над 40 000 лева до претендираните 100 000 лева. Във
въззивната жалба се излага, че присъденото обезщетение не съответства на реалната вреда,
справедливостта и нивата на застрахователно покритие като ориентир за икономическата
конюнктура в страната. В. Г. ЦВ. попада в кръга на правоимащите лица, визирани в ППВС
№ 5/24.11.1969 година, което не е отменено. Вследствие на пътнотранспортното
произшествие са причинени неимуществени вреди на В. Г. ЦВ., която е живяла във
фактическо съжителство с пострадалия Д. И. Д. от 2005 година. Претърпените от нея
неимуществени вреди се установяват от показанията на разпитаните по делото свидетели.
От заключението на изслушания по делото експерт е видно, че В. Г. ЦВ. все още е в стадий
на скърбене. На 20.07.2020 година дружеството-застраховател е отказало да изплати
доброволно обезщетение. Цитирани са съдебна практика, Директива 2012/29/ЕС от 25
октомври 2012 година.
Направено е искане да се отмени Решение № 9/10.05.2021 година по т. д. №
69/2020 година на Окръжен съд Ловеч в частта, с която е отхвърлена претенцията на В. Г.
ЦВ., и да се постанови друго такова, с което да се присъди допълнително обезщетение в
размер на още 60 000 лева – разликата между уважената част от иска и претендираното
обезщетение, ведно със законните последици, да се присъдят законна лихва, направените по
делото разноски и адвокатско възнаграждение за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба от
„Застрахователна компания „Лев инс“ АД.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от адвокат Н. Л. – пълномощник на ЗДР.
2
СТ. М. – трето лице помагач на застрахователното дружество, с който я оспорва. Излага
доводи за липса на фактическо съжителство между В. Г. ЦВ. и Д. И. Д..
В съдебно заседание процесуалният представител на „Застрахователна компания
„Лев инс“ АД оспорва въззивната жалба.
Пред Апелативен съд Велико Търново адвокат Н. Л. – пълномощник на ЗДР. СТ.
М. – трето лице-помагач на „Застрахователна компания „Лев инс“ АД, оспорва въззивната
жалба.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от „Застрахователна компания „Лев
инс“ АД против Решение № 9/10.05.2021 година по т. д. № 69/2020 година на Окръжен съд
Ловеч в частта, с която е уважена претенцията за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди. Във въззивната жалба се изтъква, че в обжалваната част съдебният
акт е постановен в противоречие с материалния закон, относимата тълкувателна практика и
е необоснован – правните изводи за уважаване на претенцията не кореспондират с
релевантните факти. Не са налице обстоятелствата, визирани в Тълкувателно решение №
1/2016 година по тълкувателно дело № 1/2016 година на ОСНГТК; присъденото
обезщетение е недължимо – определено е над лимита, регламентиран нормативно, за
претенциите на лица от разширения родствен кръг на пострадал от пътнотранспортно
произшествие. Цитира се съдебна практика. От показанията на разпитаните по делото
свидетели не се установява от колко време В. Г. ЦВ. е живяла с Д. И. Д.. Липсват данни за
близки и непрекъснати отношения между тях, привързаност и подкрепа, за изключително
негативно отражение върху здравословното и емоционално състояние на В. Г. ЦВ. на
кончината на Д. И. Д., търпене от нейна страна на болки и страдания извън човешката
презумпция за реакцията на скръб. Доказаните обстоятелства не определят тяхната връзка
като особена по смисъла на тълкувателната практика, нито същата да е сравнима с
отношенията с най-близките на пострадалия. Съществуването на добри отношения в бита
без изявени конфликти, носенето на подаръци, включително под формата на хранителни
продукти, които не са елемент от ежедневното меню, не обосновават изключителност на
отношенията. Не е спорно, че пострадалият е оставил наследници от най-близкия родствен
кръг, с които е поддържал безконфликтни отношения, имащи право на обезвреда по реда на
ППВС № 4/1968 година. Не се сочат и ангажират доказателства за конкретни житейски
факти от действителността, особени събития, които да определят връзката като сравнима с
тази с лицата от най-близкия родствен кръг.
Към датата на осъществяване на инцидента В. Г. ЦВ. не е материалноправно
легитимирана да предяви претенцията – не е от кръга на лицата, които имат право на
обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС 4/1968 година и ППВС № 5/1969
година. При предявяване на иска с § 96, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на
3
Закона за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането, обн., ДВ, бр. 101/2018
година, е определен лимит до 5 000 лева, но под условие да се установят особени
обстоятелства по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 година на ОСНГТК на
Върховен касационен съд на Република България.
Направено е искане да се отмени Решение № 9/10.05.2021 година по т. д. №
69/2020 година на Окръжен съд Ловеч в обжалваната част и да се постанови друго такова, с
което да се отхвърли изцяло претенцията; в полза на дружеството-жалбоподател да се
присъдят направените деловодни разноски, включително юрисконсултско възнаграждение
за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от
адвокат А.И. – пълномощник на В. Г. ЦВ., с който я оспорва.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от адвокат Н. Л. – пълномощник на ЗДР.
СТ. М., в който се сочи, че същата е основателна.
Пред Апелативен съд Велико Търново е депозирана писмена защита от адвокат
А.И. – процесуален представител на В. Г. ЦВ., с която поддържа въззивната жалба и
отговора на въззивната жалба на застрахователното дружество, изразява становище по
съществото на спора.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция адвокат Н. Л. – пълномощник на
ЗДР. СТ. М., не оспорва въззивната жалба на „Застрахователна компания „Лев инс“ АД.
Апелативен съд Велико Търново, след като разгледа жалбите, прецени
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери
правилността на обжалвания съдебен акт, съобразно правомощията си, приема за
установено следното:
Производството по Търговско дело № 69/2020 година на Окръжен съд Ловеч е
образувано въз основа на предявен от адвокат А.И. – пълномощник на В. Г. ЦВ., против
„Застрахователна компания „Лев инс“ АД частичен иск за сумата 100 000 лева (част от
150 000 лева) – обезщетение за неимуществени вреди. В исковата молба се твърди, че на
8.02.2020 година в село Тодоричене настъпило пътнотранспортно произшествие между лек
автомобил „Шкода“, модел „Октавия“, с рег. № СА 30 ****, управляван от ЗДР. СТ. М. и
пешеходеца Д. И. Д.. Инцидентът е причинен по вина на неправоспособния и алкохолно
повлиян водач, който се движил с несъобразена скорост на прав участък от пътя, не е бил
внимателен към уязвимите участници в движението, блъснал движещия се срещу него
пешеходец. ЗДР. СТ. М. напуснал мястото на пътнотранспортното произшествие.
Впоследствие е установено, че съдържанието на алкохол в кръвта му е 1.96 промила, а
представеното свидетелство за управление на моторно превозно средство е неистински
4
документ.
В резултат на пътнотранспортното произшествие са причинени неимуществени
вреди на В. Г. ЦВ., която живяла във фактическо съжителство с пострадалия Д. И. Д. от
2005 година. Загубата на близък човек, спътник в живота, води до значителни морални и
душевни страдания – тъга и негативни психически изживявания; разрушени са трайни и
дълбоки отношения на близост. В. Г. ЦВ. попада в кръга на правоимащите лица, посочени в
ППВС 5/24.11.1969 година, и има право да получи обезщетение за претърпяната
неимуществена вреда.
За лек автомобил „Шкода“, модел „Октавия“, с рег. № СА 30 **** към 8.02.2020
година е била сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със
„Застрахователна компания „Лев инс“ АД. В. Г. ЦВ. направила искане до дружеството-
застраховател за доброволно уреждане на спора на 8.05.2020 година, като приложила
изискуемите документи съгласно чл. 496 от Кодекса за застраховането. Срокът за
произнасяне по чл. 497, ал. 1, точка 1 от Кодекса за застраховането изтича петнадесет
работни дни след уведомяването – към претенцията са приложени документи по чл. 496, ал.
3 от Кодекса за застраховането, а застрахователят не е отправил уведомление до увреденото
лице за необходимост от представяне на други доказателства по реда на чл. 106, ал. 3 от
Кодекса за застраховането. На 20.07.2020 година „Застрахователна компания „Лев инс“ АД
отказало изплащане на обезщетение.
Направено е искане съдът да постанови решение, с което да осъди
„Застрахователна компания „Лев инс“ АД да заплати на В. Г. ЦВ. сумата 100 000 лева (част
от 150 000 лева) – обезщетение за причинени неимуществени вреди от загубата на Драгомир
Даков – лице, с което е живяла на съпружески начала, законна лихва от 1.06.2020 година до
окончателното изплащане на обезщетението, разноските по делото.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба от
адвокат АНН. М. – процесуален представител на „Застрахователна компания „Лев инс“ АД,
в който се излага съображения за недопустимост на претенцията (не са налице
предпоставките, визирани в чл. 498, ал. 2 от Кодекса за застраховането) и за нейната
неоснователност; изтъква, че произшествието е настъпило поради нарушаване на чл. 108 от
Закона за движението по пътищата от пешеходеца Д. И. Д. – движил се на място,
непредназначено за преминаване на пешеходци, необозначено със съответни пътни знаци
или маркировка, с бърз ход без оглед конкретната пътна обстановка; при условията на
евентуалност с посочените обстоятелства се обосновава възражение за съпричиняване от
страна на пострадалия Д. И. Д.. При условията на евентуалност се сочи, че претендираното
обезщетение надвишава лимита по § 96, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на
Закона за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането, обн., ДВ, бр. 101/2018
година. Оспорва се искането за присъждане на законна лихва.
5
Постъпила е допълнителна искова молба от адвокат А.И. – пълномощник на В. Г.
ЦВ., с която се поддържат изложените в исковата молба твърдения; оспорва се становището
на процесуалния представител на дружеството-застраховател. Изтъква се, че между ищцата
и покойния са съществували близки и непрекъснати отношения, привързаност и подкрепа;
В. Г. ЦВ. изгубила близък спътник в края на живота си, чувства се изключително самотна и
уплашена.
В срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК е депозиран допълнителен отговор от адвокат
АНН. М. – процесуален представител на „Застрахователна компания „Лев инс“ АД, с който
изразява становище по доводите, изложени от пълномощника на В. Г. ЦВ..
С Определение № 384/16.12.2020 година по т. д. № 69/2020 година на Окръжен
съд Ловеч е допуснато участието на ЗДР. СТ. М. като трето лице-помагач на
„Застрахователна компания „Лев инс“ АД.
В съдебно заседание пред първостепенният съд пълномощникът на дружеството-
ответник оспорва иска.
Пред Окръжен съд Ловеч процесуалният представител на ЗДР. СТ. М. – трето
лице-помагач на „Застрахователна компания „Лев инс“ АД, оспорва претенцията.
Въззивната инстанция като прецени всички събрани по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност направи следните фактически и
правни изводи:
Решение № 9/10.05.2021 година по т. д. № 69/2020 година на Окръжен съд Ловеч
е валидно и допустимо.
Съобразно изложените в исковата молба, допълнителната искова молба
обстоятелства и направеното искане, съдът смята, че предявеният от адвокат А.И. –
пълномощник на В. Г. ЦВ., против „Застрахователна компания „Лев инс“ АД иск е с правно
основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането.
Съгласно чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380 от Кодекса
за застраховането. При наличие на непозволено увреждане увреденият може да търси
обезщетение за причинените му вреди от застрахователя или от застрахования по свой
избор.
С договора за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите
застрахователят – в случая „Застрахователна компания „Лев инс“ АД, се задължава да
6
покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума
отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното
събитие – чл. 429, ал. 1, точка 1 от Кодекса за застраховането. В застрахователното
обезщетение се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното
плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 от Кодекса за застраховането
(чл. 429, ал. 2, точка 2 от Кодекса за застраховането).
Ангажирането на отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 от Кодекса за
застраховането предпоставя съществуване на валидно сключен договор за застраховка
„Гражданска отговорност” на автомобилистите към датата на настъпване на
пътнотранспортното произшествие, осъществяване на състава на чл. 45 от Закона за
задълженията и договорите от застрахования. Фактическият състав на непозволеното
увреждане включва следните елементи: деяние (действие или бездействие), вреда,
противоправност на деянието, причинна връзка и вина, които трябва да са налице
кумулативно.
С Присъда № 260000/12.01.2021 година по НОХД № 446/2020 година на Окръжен
съд Ловеч, влязла в сила на 28.01.2021 година, ЗДР. СТ. М. е признат за виновен в това, че
на 8.02.2020 година около 19.20 часа в село Тодоричене, област Ловеч, в района на улица
„П. Р. Славейков“, пред дом № 33, при управление на лек автомобил марка „Шкода“, модел
„Октавия“, с ДК № СА 30 ****, собственост на Елка Андреева М., в пияно състояние
(концентрация на алкохол от 2.02 промила), без да има необходимата правоспособност,
нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 21, ал. 1 от Закона за движението по
пътищата и след като се движил със скорост 77 километра в час, превишаваща разрешената
за движение в населено място скорост от 50 километра в час, по непредпазливост причинил
смъртта на пешеходеца Д. И. Д. (59 години, от село Тодоричене), като избягал от
местопроизшествието и деянието представлява особено тежък случай – престъпление по чл.
343, ал. 3, предложения 1, 6 и 7, б. „б“, предложение 2, във връзка с ал. 1, във връзка с чл.
342, ал. 1 от НК.
На основание чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието
относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
Влязлата в сила присъда на наказателния съд няма задължителен характер за гражданския
съд относно съпричиняването на общественоопасните последици от страна на пострадалия
(увредения), освен ако то представлява елемент от състава на престъплението.
С оглед на изложеното, съдът намира, че са безспорно установени всички
елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане.
Не е спорно, че към момента на настъпване на пътнотранспортното произшествие
за лек автомобил марка „Шкода“, модел „Октавия“, с ДК № СА 30 **** е имало сключена
7
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със „Застрахователна компания
„Лев инс“ АД.
С Молба с вх. № 4936/8.05.2020 година адвокат А.И. – пълномощник на В. Г.
ЦВ., отправил застрахователна претенция до „Застрахователна компания „Лев инс“ АД за
изплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди вследствие смъртта на
Д. И. Д., с когото е живяла във фактическо съжителство.
С Писмо с изх. № 8594/20.07.2020 година „Застрахователна компания „Лев инс“
АД отказало изплащане на обезщетение на В. Г. ЦВ. поради неустановено фактическо
съжителство между нея и починалия Д. И. Д..
Въз основа на изложеното, съдът смята, че са налице предпоставките на чл. 432,
ал. 1 от Кодекса за застраховането за ангажиране на отговорността на „Застрахователна
компания „Лев инс“ АД.
С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 година по тълкувателно дело № 1/2016
година на ОСНГТК на Върховен касационен съд на Република България е прието, че
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена
смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/25.05.1961 година и
Постановление № 5/24.11.1969 година на Пленума на Върховния съд, и по изключение
всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка
родствена връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Кръгът на
лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, се определя от съда по
справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга.
В Постановление № 5/24.11.1969 година на Пленума на Върховния съд е визирано, че има
право на обезщетение за неимуществени вреди лицето, което е съжителствало на
съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак
(продължителна и трайна връзка), при условие, че това съжителство не съставлява
престъпление и не противоречи на правилата на морала.
Легална дефиниция на понятието „фактическо съжителство на съпружески
начала“ се съдържат в § 1, точка 18 от Закона за противодействие на корупцията и за
отнемане на незаконно придобитото имущество и § 1, точка 6 от Допълнителната
разпоредба на Закона за съдебната власт – доброволно съвместно съжителство на
съпружески начала на две пълнолетни лица, по отношение на които не съществува родство,
представляващо пречка за встъпване в брак, което е продължило повече от две години и при
което лицата се грижат един за друг и за общо домакинство. В съдебната практика се
приема, че постоянното съвместно живеене не е задължителна характеристика на брачната
връзка и не е белег на фактическото съжителство.
8
От показанията на свидетелите П. Я. П., Ц. П. Ц., Т. Е. Р. е видно, че около десет-
петнадесет години В. Г. ЦВ. и Д. И. Д. са живели на съпружески начала в жилището на
последния в село Тодоричене. Двамата поддържали добри отношения, В. Г. ЦВ. се грижела
за домакинството – готвела, перяла, чистела, поддържала къщата. Свидетелят Р. Е. Р. сочи,
че по време на съвместното си съжителство те направили баня, пристройка към къщата на
Д. И. Д., измазали. Между тях е имало спорадични конфликти, присъщи на всяко семейство.
Д. И. Д. разчитал на В. Г. ЦВ. („Те си бяха като съпруг и съпруга.“ – свидетелят П. Я. П.).
Свидетелите П. Я. П. и Ц. П. Ц. заявяват, че Д. И. Д. закупил къща в село Дерманци и кола
на дъщерята на В. Г. ЦВ. с пари, получени по наследство от негова леля. От време на време
или при конфликти с мъжа, с когото живеела, В. Г. ЦВ. посещавала внуците си в село
Дерманци, но се връщала при Д. И. Д.. Двамата са преспивали и в имота в село Дерманци.
След кончината на мъжа, с когото съжителствала, В. Г. ЦВ. се установила в село Дерманци.
Свидетелят П. Г. Ц., който отговаря за района на село Тодоричене и село Дъбен, знае от
хората, че Д. И. Д. и В. Г. ЦВ. са живели заедно, но починалият не е бил „оперативно
интересен“ за свидетеля и той не е информиран за подробности.
Като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за безспорно установено, че В. Г. ЦВ. и Д. И. Д. са живели
фактически на съпружески начала около десет-петнадесет години преди инцидента.
Обстоятелството, че В. Г. ЦВ. не е имала регистриран настоящ и постоянен адрес в село
Тодоричене, община Луковит; показанията на П. Г. Ц., за когото Д. И. Д. не е бил
„оперативно интересен“ и свидетелят не знае подробности за личния му живот; фактът, че
на свидетеля Ц. П. Ц. е предоставена за обитаване пристройка в имота на Д. И. Д.;
оказваната помощ от страна на свидетеля Т. Е. Р. и неговия брат приживе на Д. И. Д. не са
основание да се направи друго заключение. Представеният препис от възражение, изготвено
от адвокат Р. Р. – пълномощник на Т. Е. Р., Р. Е. Р., адресирано до „Застрахователна
компания „Лев инс“ АД, не е годно доказателствено средство в настоящото производство и
не може да опровергае събраните при спазване на принципа за непосредственост
доказателства.
По изложените съображения, съдът смята, че В. Г. ЦВ. е живяла на съпружески
начала с Д. И. Д. и е материалноправно легитимирана да претендира обезщетение за
претърпените вследствие на неговата смърт неимуществени вреди съобразно Постановление
№ 5/24.11.1969 година на Пленума на Върховния съд. Ирелевантно за претенцията за
обезщетение за неимуществени вреди е обстоятелството, че Д. И. Д. е оставил наследници
по закон.
На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които
са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта).
В § 96, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и
допълнение на Кодекса за застраховането, обн., ДВ, бр. 101/2018 година, в сила от 7.12.2018
9
година, е регламентирано максимално обезщетение в размер на 5 000 лева за лицата по чл.
493а, ал. 4 от Кодекса за застраховането. В случая посочената норма е неприложима. В.Г. П.
претендира обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на мъжа, с когото е
съжителствала на съпружески начала. Тя попада в кръга на субектите, изброени в чл. 493а,
ал. 3 от Кодекса на застраховането, а не на тези по чл. 493а, ал. 4 от Кодекса за
застраховането. Съобразно § 95 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за
изменение и допълнение на Кодекса за застраховането, обн., ДВ, бр. 101/2018 година, в сила
от 7.12.2018 година, до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл.
493а, ал. 2 за определянето размера на обезщетенията за пострадалите лица и за увредените
лица по чл. 493а, ал. 3 за имуществените и неимуществените вреди вследствие на телесно
увреждане, съответно смърт на пострадалия, включително за събития, настъпили преди
влизането в сила на този закон, се прилага досегашният ред.
Независимо от изложеното съобразно чл. 9 от Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката
„Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол
върху задължението за сключване на такава застраховка без да се засягат всякакви по-
високи гаранции, които държавите членки могат да предвиждат, всяка държава членка
изисква застраховката, посочена в чл. 3, да бъде задължителна най-малко по отношение на
следните минимални суми: а) в случай на телесно увреждане – минимална сума 1 000 000
EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; б) в
случай на имуществени вреди – 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от
броя на пострадалите. С Решение от 24.10.2013 година на Съда на Европейския съюз по
дело С-277/12, задължително за съдилищата в държавите членки, е прието, че чл. 3,
параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно
сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска
отговорност” при използването на моторни превозни средства и за прилагане на
задължението за сключване на такава застраховка и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора
директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 година за сближаване на
законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска
отговорност” при използването на моторни превозни средства, трябва да се тълкуват в
смисъл, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност” при използването на
моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди,
претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно произшествие, доколкото
обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования съгласно
приложимото към спора по главното производство национално право. Според Съда на
Европейския съюз чл. 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора
директива 84/5 е необходимо да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна
уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност” при
използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени
вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
10
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие,
само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2
от Втора директива 84/5. Решението на Съда на Европейския съюз е задължително за всички
съдилища и учреждения в Република България.
С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че обезщетението, дължимо за
претърпените неимуществени вреди, следва да се определи по справедливост в съответствие
с чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, без да се взема предвид ограничението,
предвидено в § 96, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение
и допълнение на Кодекса за застраховането, обн., ДВ, бр. 101/2018 година, в сила от
7.12.2018 година.
Съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост”
като морално-етично такова включва „съотношението между деянието и възмездието,
достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”. При
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смърт, от
значение са възрастта на пострадалото лице, неговото обществено положение, отношенията
му с близките, които претендират обезщетение за неимуществени вреди, други
обстоятелства. Следва да се отчитат и икономическите условия, а като ориентир за размера
на обезщетението трябва да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно
покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Към 8.02.2020 година,
когато е настъпило пътнотранспортното произшествие, минималната застрахователна сума
по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за
неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт за всяко
събитие, независимо от броя на пострадалите лица, е 10 4200 000 лева (чл. 492, точка 1 от
Кодекса за застраховането), а минималната работна заплата за страната е 610 лева.
При претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди предметът
на спора е очертан в рамките на обичайните негативни преживявания за съответното
деяние. Единствено в случай, че се твърди причиняване на болки и страдания над
привичните такива или специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността
на увредения, неговата традиционна среда или обществено положение, същите трябва да се
посочат изрично в исковата молба. Неимуществените вреди са емоционалните и
психологически аспекти на страданието, за които са от значение конкретната психика,
емоционалната устойчивост, житейската мотивираност и възприемчивост на отделния
индивид.
Към момента на инцидента Д. И. Д. е бил на 59 години, а В. Г. ЦВ. – на 56
години.
Свидетелят П. Я. П. обяснява, че В. Г. ЦВ. е била на мястото на инцидента и
очевидно било тежко, плачела. Тя спазва ритуалите, свързани с почит към покойния Д. И.
11
Д., посещава неговия гроб (свидетелите П. Я. П., Ц. П. Ц.). Свидетелят П. Я. П. сочи, че
след кончината на мъжа, с когото е живяла, В. Г. ЦВ. е по-затворена, видимо е променена.
Според свидетеля Ц. Ц. Ц. тя преживяла болезнено кончината на Д. И. Д., скърби и до
момента. Свидетелят Т. Е. Р. заявява, че В. Г. ЦВ. понесла „неприятно“ новината за смъртта
на Д. И. Д..
Пред първостепенния съд е изслушано заключение, изготвено от д-р М. С. М. –
психиатър, К. Н. Н. – психолог, което съдът приема за законосъобразно и обосновано.
Съобразно заключението при В. Г. ЦВ. не са установени обективни данни за наличие на
психопатологични симптоми, които да се впишат в психиатрична диагноза. Липсват
клинични доказателства, медицински документи, данни за проведени прегледи или лечения,
свързани с нейното психично състояние. Психичното състояние на В. Г. ЦВ. може да се
опише като такова на скърбене. Чувства като тъга, скръб, плачливост са нормален отговор
на подобна ситуация. Процесът на скръбта приключва с бавно възстановяване на
настроението. В. Г. ЦВ. е запазила способността си да извършва ежедневни дейности, грижи
са за своите близки, инициира социални контакти с познати и приятели. Не е настъпила
промяна по отношение на нейната самооценка, не споделя чувства като вина, за провал,
неувереност, неприемане на себе си. Реакцията на скръб при В. Г. ЦВ. е свързана с
пътнотранспортното произшествие и последиците от него. Травматичното събитие е
променило нейния начин на живот в чисто битов план. Към момента на освидетелстването в
състоянието на В. Г. ЦВ. не се установяват тежки, клинично проявени психопатологични
симптоми (афективни нарушения, депресивни симптоми). Налице са невротични
оплаквания, които не налагат системно специализирано лечение.
В съдебно заседание експертът доктор М. С. М. е пояснил, че В. Г. ЦВ. е
емоционално лабилна, плачлива, емоционално инконтинентна, което се дължи на прекаран
през 2017 година мозъчен инсулт. Касае се за локален психоорганичен синдром, при който
се засягат в най-голяма степен емоциите (емоционална лабилност и инконтинентност). Това
няма нищо общо с преживяното събитие.
С оглед продължителността и интензитета на конкретно претърпените
неимуществени вреди от В. Г. ЦВ. от кончината на Д. И. Д., установени в процеса; възрастта
на починалия, на В. Г. ЦВ. към момента на произшествието; общественото положение на Д.
И. Д.; обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на Д. И. Д. (внезапно, неочаквано, по
начин, различен от естествения за всяко човешко същество); съдържанието на
съществувалата между последния и В. Г. ЦВ. духовна и емоционална връзка;
необратимостта на понесените морални болки и страдания, обществено-икономическите
условия в страната при проявлението на вредите и към настоящия момент, нивата на
застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, съдът
смята, че паричният еквивалент на понесените неимуществени вреди от В. Г. ЦВ. възлиза на
40 000 лева. Не са налице предпоставки за определяне на обезщетение за неимуществени
вреди в по-висок размер от посочения. Обезщетението по чл. 52 от Закона за задълженията
12
и договорите се отсъжда според спецификата на всеки конкретен случай. При преценката на
размера на дължимото обезщетение за претърпените от В. Г. ЦВ. неимуществени вреди
вследствие смъртта на Д. И. Д. първостепенният съд се е съобразил с указаните в ППВС №
4/23.12.1968 година общи критерии, взел е предвид специфичните за делото обстоятелства,
които имат значение за правилното прилагане на регламентирания с чл. 52 от Закона за
задълженията и договорите принцип за справедливост, както и установената съдебна
практика. Критерият за справедливост не е нарушен вследствие неотчитане на установени
по делото конкретни факти, релевантни към претендираното обезщетение за неимуществени
вреди. Съпоставянето на присъденото обезщетение на жалбоподателката (ищец в
производството пред първостепенния съд) с определено по друго дело такова не следва да се
съобразява. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди винаги е обусловен от
конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства. Недопустимо е прякото
вземане предвид на отсъдените обезщетения за неимуществени вреди по различни дела и
съответно поддържане на доводи за противоречиво прилагане на регламентирания от закона
принцип за справедливост.
Безспорно е, че при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите
застрахователят разполага с всички материалноправни и процесуалноправни възражения,
основаващи се както на застрахователното му отношение със застрахования, така и на
деликтното такова. Застрахователят може да противопостави на третото лице всички
възражения, които се отнасят до основанието и размера на дължимото обезщетение (в това
число, че не е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане; пострадалият е
съпричинил вредите – чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите; част от вредите
са вече поправени от застрахования и други). В производството по чл. 432, ал. 1 от Кодекса
за застраховането приносът на пострадалия трябва да бъде установен по категоричен начин
при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела (Решение №
92/24.07.2013 година по т. д. № 540/2012 година на Върховен касационен съд). В същия
смисъл е формираната практика на Върховен касационен съд на Република България по реда
на чл. 290 ГПК, обективирана в Решение № 54/22.05.2012 година по т. д. № 316/2011 година,
ІІ т. о.; Решение № 44/26.03.2013 година по т. д. № 1139/2011 година на ВКС, ТК; Решение
№ 151/12.11.2012 година по т. д. № 1140/2011 година на ВКС, ІІ т. о.; Решение №
74/04.06.2010 година по т. д. № 679/2009 година на І т. о.; Решение № 55/30.05.2009 година
по т. д. № 728/2008 година, І т. о.
Според Решение № 135/31.10.2011 година по т. д. № 971/2010 година на
Върховен касационен съд на Република България при извършване на преценка относно
съпричиняването на настъпилите в резултат на пътнотранспортно произшествие вреди
трябва да се отчита не само факта на осъществено от страна на пострадалия нарушение на
правилата за движение по пътищата, но и дали то е в пряка причинна връзка с вредоносния
резултат.
Влязлата в сила Присъда № 260000/12.01.2021 година по НОХД № 446/2020
13
година на Окръжен съд Ловеч няма задължителен характер за гражданския съд относно
съпричиняването на общественоопасните последици от страна на пострадалия, тъй като то
не е елемент от състава на престъплението. В настоящото производство не е установено при
условията на главно и пълно доказване с поведението си Д. И. Д. да е допринесъл за
настъпването на вредоносния резултат. Приложението на чл. 51, ал. 2 от Закона за
задълженията и договорите е недопустимо, когато приносът на увреденото лице не е
установен при условията на пълно и главно доказване, а е само предполагаем. Причинно-
следствената връзка е обективен факт, поради което прилагането на разпоредбата на чл. 51,
ал. 2 от Закона за задълженията и договорите не е обусловено от субективното отношение
на увредения (пострадалия) към настъпването на деликта и произлезлите от него
неблагоприятни последици. С оглед на изложеното, съдът намира, че доводите на
представителя на „Застрахователна компания „Лев инс“ АД за наличие на съпричиняване от
страна на Д. И. Д. са неоснователни.
По изложените съображения, настоящият състав намира, че предявеният от
адвокат А.И. – пълномощник на В. Г. ЦВ., против „Застрахователна компания „Лев инс“ АД
частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането е основателен и
доказан до размер на по 40 000 лева. В останалата част – за сумата над 40 000 лева до размер
на 100 000 лева (част от претенция от 150 000 лева), искът по чл. 432, ал. 1 от Кодекса за
застраховането е неоснователен и недоказан.
Крайните изводи на въззивната инстанция относно претенцията по чл. 432, ал. 1
от Кодекса за застраховането съвпадат с тези на първостепенния съд. Решение №
9/10.05.2021 година по т. д. № 69/2020 година на Окръжен съд Ловеч е правилно – във
въззивните жалби не са наведени доводи, обуславящи неговата неправилност, не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми от първостепенния съд,
поради което на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция В. Г. ЦВ. следва да бъде
осъдена да заплати в полза на „Застрахователна компания „Лев инс“ АД сумата 100 лева –
възнаграждение за защита от юрисконсулт на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
„Застрахователна компания „Лев инс“ АД следва да бъде осъдено да заплати в
полза на адвокат А.И. адвокатско възнаграждение в размер на 1 730 лева на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Апелативен
съд Велико Търново
РЕШИ:
14
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 9/10.05.2021 година по т. д. № 69/2020 година на
Окръжен съд Ловеч.
ОСЪЖДА В. Г. ЦВ., с ЕГН **********, от село Дерманци, област Ловеч, със
съдебен адрес: гр. София, ********** – адвокат А.И., да заплати в полза на
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ЛЕВ ИНС“ АД, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ 67А, сумата 100 (сто) лева – възнаграждение за защита
от юрисконсулт, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ЛЕВ ИНС“ АД, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ 67А, да заплати в полза на
адвокат А.С. И. сумата 1 730 (хиляда седемстотин и тридесет) лева – адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от връчването му при наличие на предпоставките по чл. 280 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15