№ 1795
гр. София, 26.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20221100505610 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника „С.К.“ ООД срещу решение № 20020836/14.03.2022 г., постановено по
гр.д. № 23330/2020 г. по описа на СРС, 159 състав, с което е уважен предявеният от Р. И. Г.
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 220,40 лв.,
представляваща получена без основание сума по приходен касов ордер (ПКО) №
20065/28.05.2014 г., ПКО № 20096/30.05.2014 г., ПКО № 23369/06.06.2014 г., ПКО №
23393/14.06.2014 г. и ПКО № 22836/29.06.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на подаване на исковата молба – 18.07.2019 г., до окончателното плащане
на дължимото.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като въззивникът
счита, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал събраните свидетелски
показания, които били недопустими на основание чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК. Намира, че
плащането на оспорените суми може да бъде доказано само с писмени доказателства, като
постъпването им в счетоводството на ответното дружество не било установено по делото.
Счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички възражения на страните,
1
включително изложените доводи, че процесните ордери са неавтентични и са съставени за
целите на настоящото производство, след като свидетелят Д. вече не е бил служител на
ответното дружество. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде отменено и
предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемата Р. И. Г. счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се добави и следното:
Предявената искова претенция се основава на твърдения, че ищцата не е сключила договор
за кредит с ответника с номер 3258, поради което извършените от нея плащания по
посочените 5 броя приходни касови ордери са без основание и ответното дружество дължи
връщането им. При така конкретизираните фактически твърдения в тежест на ищцата по
иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е да докаже факта на плащане на
търсената сума в полза на ответника, а в тежест на последния – наличие на правно
основание за получаване, респ. за задържане на сумата.
По делото се доказва, че Р. И. Г. е направила 4 плащания по 44 лв. и едно за 44,40 лв. в
периода 28.05.2014 г. – 29.06.2014 г., за което са издадени 5 броя приходни разходни ордери,
в които за получател на сумата е посочен Т.Н. Д. на длъжност „кредитен консултант“ в
„К.Й.С.“ ООД (предишно наименование на „С.К.“ ООД). Приходните касови ордери са
приети като писмени доказателства по делото, като във връзка с възраженията във
въззивната жалба следва да се отбележи, че същите не са неавтентични – разпитан като
свидетел, Т. Д. потвърждава, че положеният за „приел“ подпис в документите е негов, а по
отношение на оспорването на подписа на Р. И. Г. възражението на ответника в
първоинстанционното производство е недопустимо. Същото представлява упражняване на
2
чужди права по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК, доколкото при неавтентичност на положения
за ищцата подпис излиза, че същата е била представлявана от лице без представителна власт
при изготвяне на приходните касови ордери, а съобразно задължителните тълкувателни
разяснения на Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ВКС,
ОСГТК, т. 2, само мнимо представляваният разполага с правото както да потвърди договора,
сключен от негово име без представителна власт, така и да се позове на тази
недействителност и да оспори представителната власт на лицето, което го е представлявало.
Другата страна по договора, която не разполага с право да го потвърди, няма и право, респ.
– правен интерес, да се позове на недействителността, като навежда възражение за липса на
представителна власт за насрещната страна – подобно възражение представлява
упражняване на чуждо субективно право, което извън изрично предвидените в закона
случаи е недопустимо. Ето защо, по аргумент за по-силното основание, посоченото
възражение, наведено в отговора на исковата молба, не следва да се разглежда по същество,
като същевременно същото е и безпредметно, доколкото представяйки приходните касови
ордери по делото и позовавайки се на тях в полза на правото, чиято защита търси в процеса,
ищцата несъмнено потвърждава положения за нея подпис в документите и истинността им
се явява доказана.
По делото е представен неоспорен от ответника договор за поръчка и сътрудничество от
25.04.2014 г., от който е видно, че към датата на издаване на процесните ПКО Т.Н. Д. е имал
действащ договор с ответното дружество, по силата на който е посредничил при
осъществяване на търговската дейност на „С.К.“ ООД посредством набавяне на клиенти и
събиране на вземанията от тях от името и за сметка на възложителя. Същият е разпитан като
свидетел по делото и потвърждава, че в периода от края на месец април 2014 г. до средата
на 2017 г. е работил в „С.К.“ ООД като кредитен консултант и е получил платените от Р. Г.
суми по издадените разписки, които е отчел в офиса на кредитора в гр. Пловдив. Свидетелят
допълва, че е събирал сумите по седмична справка за дължими суми, която периодично е
изготвял мениджърът и в която е пишело от кои длъжници какви суми трябва да се събират.
Противно на доводите във въззивната жалба, събраните гласни доказателства не са
недопустими, тъй като с тях не се доказва погасяване на установени с писмен акт парични
задължения – плащането на сумите по приходните касови ордери не произтича от писмен
документ (такъв не се твърди, нито е представен по делото), като не е налице и някоя от
останалите хипотези на чл. 164 ГПК, регламентираща забрана за установяване със
свидетелски показания.
Следователно, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал и при
липса на каквото и да било насрещно доказване, проведено от ответника (на когото е
предоставена възможност да релевира доказателствени искания във въззивното
производство, но такива не са направени от страната), следва да се приеме, че плащането на
сумата в общ размер от 220,40 лв. от Р. И. Г. в полза на „С.К.“ ООД (посредством кредитния
консултант Т.Н. Д.) е доказано по делото. Във връзка с възраженията във въззивната жалба
следва да се отбележи, че въпреки наведеното от ответника оспорване с твърдения, че
3
ордерите са антидатирани и са съставени за целите на процеса, подобно обстоятелство не се
доказва по делото, като съставителят на документа, разпитан като свидетел, потвърждава, че
ги е издал в периода на съществувалото между него и ответното дружество посредническо
правоотношение и е предал паричните средства на кредитора, а доказателства обратен
смисъл не са релевирани по делото. При установеното получаване на паричната сума от
ответника в негова тежест е да установи наличие на годно правно основание за това, но
такова не се установява в процеса. Макар и свидетелят да сочи, че Р. Г. е била клиент на
дружеството, не става ясно по какъв заемен договор е платила процесната сума, респ. какви
са били условията по него и дали в полза на ответника действително е съществувало
парично вземане, което е било удовлетворено с направените 5 броя плащания.
Ето защо, с оглед разпределението на доказателствената тежест между страните, при
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и с оглед процесуалното
бездействие на ответника, предявеният иск за връщане на платената сума без основание се
явява доказан и следва да бъде уважен изцяло. Като е достигнал до идентични правни
изводи, СРС е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемата има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. (определено от
въззивния съд съобразно правната и фактическа сложност на делото и обема осъществени
процесуалния действия пред въззивната инстанция, без съобразяване на минималните
размери на адвокатските възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. предвид незадължителния
й характер, съобразно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело № С-438/22 г.), което на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде присъдено в полза на процесуалния
представител.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20020836/14.03.2022 г., постановено по гр.д. № 23330/2020 г.
по описа на СРС, 159 състав.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„******* № *******, да заплати на адв. Д.Г.Б., АК – Пловдив, с личен № *******, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв, сумата от 150 лв., възнаграждение за
процесуално представителство във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5