Р Е Ш
Е Н И Е
№
261790 21.06.2021 година град Пловдив
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ХІХ граждански състав, в публично заседание на двадесети май две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 8200 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от З.С.С., ЕГН **********,
против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която е предявен осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
Ищецът
твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *** от 22.11.2017
г., по силата, на който му била предоставена сумата от 1000 лева, при фиксиран
лихвен процент в размер на 40% и годишен процент на разходите в размер на 47.71%.
Съгласно чл.4 от договора, кредитополучателят в три дневен срок следвало да
предостави обезпечение на паричните си задължения измежду банкова гаранция и
две физически лица поръчители, в противен случай следвало да заплати неустойка
в размер на 919.90 лева, разсрочено, заедно с погасителната вноска.
Счита, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, защото представлявала добавка към договорната лихва и скрита печалба за кредитора. При това положение изтъква явна нееквивалентност между предоставяната услуга и нейната цена, като за критерии при определянето й следвало да се вземе трикратният размер на законната лихва. Счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции. По този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. Това представлявало заблуждаваща търговска практика. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на цялата сделка поради неспазването на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било спазено и изискването на т. 9 за посочване на лихвения процент, защото потребителят е бил заблуден относно действителния му размер. Неспазването на тези изисквания довело до недействителност на клаузата за заплащане на неустойка,
поради което счита, че полученото от ответника следва да бъде върнато.
Предвид
изложеното, ищецът иска да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от
50 лева, представляваща недължимо платена по нищожна клауза за неустойка по
Договора, за периода от 06.12.2017 г. до 15.02.2019 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
С определение, от открито съдебно
заседание, проведено на 20.05.2021 г., е допуснато изменение на предявения иск,
чрез увеличение на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а именно:
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 99.32 лева – недължимо платена неустойка по Договора за паричен
кредит, за периода от 06.12.2017 г. до 15.02.2019 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който на
първо място излага съображения за недопустимост на предявения иск.
На следващо място излага
становище за неоснователност на предявения иск. Счита за неоснователно
твърдението на ищеца, че има нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като в
договора е посочен фиксиран ГЛП, който бил ясен за страните и не можело да се
приеме, че има нарушение на разпоредбата. ГПР не надхвърлял пет пъти размера на
законната лихва и бил изчислен на база първоначално уговорения размер на
лихвата, а в договора не била уговорена възможност за неговата промяна. Твърди се, че неустойката представлява форма
на договорна отговорност, служеща за обезпечение на вредите, причинени от
неизпълнение и ако ищецът добросъвестно бил изпълнил поетото договорно
задължение да предостави гаранция нямало да търпи вреди. Разпоредбата на чл.33 ЗПК
не намирала приложение и не било налице нарушение на нейните изисквания.
Претендираната неустойка касаела едно допълнително задължение за предоставяне
на обезпечение поради непредоставянето, на което била начислена същата. Моли за
отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
Относно допустимостта:
По направеното от ответника искане за прекратяване на производството по
делото, тъй като задълженията по процесния договор са били прехвърлени от
ответника на трето лице по спора, а именно: „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, съдът намира, следното:
Доколкото ищецът твърди, че сумите са платени на ответника, съдът
намира, че той се явява процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск. Ето
защо, съдът намира, че предявеният иск е допустим.
Относно неговата основателност, съдът намира следното:
По делото не се
спори, че между страните е бил сключен договор за паричен заем № ***, по който ищецът е усвоил сумата от
1000 лева.
Ищецът
представя като писмено доказателство – Погасителен план /л.12/ към кредит № ***/22.11.2017
г.. По делото е изискан и приет от третото за спора лице „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД – Договор за паричен заем № *** от 23.11.2017 г.
Съдът
констатира, че номерът на договора съвпада с посочения от ищеца, но има
разминаване в датата на сключването му. Съдът намира, че разминаването не е
съществено, тъй като между страните няма спор, че това е правоотношението, за
което е предявена претенцията.
Със
същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен
процент по заема е 35.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 41.71 %.
Ищецът се е задължил да върне сумата на 52 седмични погасителни вноски, в
размер 45.84 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че
възлиза на 1191.84 лева.
Според
чл. 4, ал. 1 от договора за заем, страните се споразумяват, в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, заемателят да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители или
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя. Уговорено е, че двете физически
лица – поръчители, всяка от които следва да отговаря на следните изисквания: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение;
нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи
по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД; да няма неплатени осигуровки
за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статут не по-лош от 401 „Редовен“.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от процесния договор, при неизпълнение на
задължението да предостави обезпечение в срока по ал. 1, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 913.90 лева, като неустойката се заплаща от заемателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските
се добавя сума в размер на 35.15 лева.
Предвид
изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е
усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
Ответникът е
небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора
е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл.
9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор
по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други
разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41.71 %, а възнаградителната
лихва– 35.00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата от повече от 6 % между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да
не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване
на посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй
като посочените в договора ГПР от 41.71 % и общата сума на плащанията от 1191.84 лева,
не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му
сключване, е предвидено уговорената в чл. 4 неустойка да се плаща разсрочено
във времето, заедно със седмичните вноски, като се добавят по 35.15 лева към
всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство
или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия
срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на
практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите лица –
поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които
информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция
– която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния
падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение
и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до
скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора,
който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска
при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо
и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК,
договорът се явява недействителен.
Отделно -
посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т
см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Следователно процесният договор е недействителен,
на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
Допълнителен
аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимостта на неустойка по
заема е нищожна, поради противоречие
с добрите нрави.
Критериите дали е налице
нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави
по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество
и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок
от сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът
й е посочен, като отделни суми, седмично дължими към погасителната вноска – по 35.15
лева.
Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката представлява 91
% от заемната сума, т.е. същата е почти,
колкото е главницата.
Такава клауза изцяло противоречи
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично
нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът
й да е почти равен на вредите от неизпълнението. Доколкото се посочи, че
процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение, обаче, само
по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване
на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с
всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
драстично нарушава принципа на справедливост и не
държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74
от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Тъй като противоречието между
неустойката и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр.
с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността е
пречка за възникване на задължение.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно и
компетентно изготвено, се установява, че ищецът по процесния договор е извършил
плащания в общ размер на 191 лева, от които плащания са погасени при ответника, за неустойка по чл. 4, ал. 2
от договора - сумата от 99.32 лева.
Съгласно чл. 23
във вр. с чл. 22 ЗПК
тя се явява платена при начална липса на основание и подлежи на връщане на
потребителя. Като законна последица върху тази сума следва да се присъди и
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 50 лева – държавна такса и 200 лева – за
експертиза.
Ищецът,
освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е
заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адв.урата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 20) е
посочено, че той се представлява безплатно от адв. Е.И., поради затрудненото си
материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява
основание за оказването му на безплатна адв.ска помощ. Изрично в подобни
хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адв.ското
възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук следва да бъде изчислено
съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действала
към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адв.ското
възнаграждение от 300 лева. Посочената сума следва да се
присъди в полза на процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на
обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да заплати на З.С.С., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: сумата
в размер на 99.32 лева /деветдесет и
девет лева и тридесет и две стотинки/ - главница,
получена без основание по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ***, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от постъпване на исковата молба в съда – 13.07.2020 г. до
окончателното й погасяване, както и сумата в размер на 250 лева /двеста и петдесет лева/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да заплати
на адв. Е.Г.И.,***, сумата от 300
лева /триста лева/ - адв.ско възнаграждение за процесуално представителство
на ищеца З.С.С. в производството по
настоящото гр.д. № 8200/2020 г. по описа на РС - Пловдив.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Кристина Табакова
Вярно с оригинала!
РЦ