№ 15776
гр. С., 02.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20231110120502 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „Топлофикация С.” ЕАД, чрез юрк. Т.,
срещу Д. С. Д., с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни
установителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване на
установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 124,29 лв. - главница,
представляваща стойност на доставена от дружеството топлинна енергия през периода от
01.07.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за периода от 21.02.2023 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер
на 17,48 лв. за периода от 31.12.2020 г. до 15.02.2023 г., сумата от 13,84 лв., представляваща
цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2020 г. до 30.09.2021
г., ведно със законна лихва от 21.02.2023 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва
върху главницата за дялово разпределение в размер на 2,67 лв. за периода от 01.07.2020 г. до
15.02.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 06.03.2023 г. по ч.гр.д. № 8980/2023 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че е
доставил топлинна енергия за стопански нужди в топлоснабден имот, представляващ
магазин № 1, находящ се в гр. С., община „П.“, ж.к. „С.Р.“ бл. ****, вх.“А“, ет. 1, с абонатен
№ *****, потребена от ответника Д. С. Д.. Съгласно правната уредба в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се осъществявала от топлопреносното
предприятие въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между дружеството
– ищец и потребителя. Твърди, че ответникът има качеството потребител на топлинна
енергия за стопански нужди, въпреки че отношенията помежду им не били уредени по
силата на сключен договор за продажба на топлинна енергия, съгласно нормативните
изисквания. В периода от 01.07.2020 г. до 30.09.2021 г. в процения имот била доставена и
потребена от ответника топлина енергия на обща стойност 124,29 лева, която до настоящия
момент не била заплатена. В тази връзка, счита че ответникът се е обогатил неоснователно
за сметка на топлопреносното предприятие. Ищецът твърди, че процесният имот се намира в
1
сграда в режим на етажна собственост, поради което вземанията за доставената топлинна
енергия от дружеството били начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирма, извършваща услуга за
дялово разпределение на топлинна енергия. Претендира от ответника цената за извършеното
дялово разпределение в размер на 13,84 лева, дължими за периода 01.05.2020 г. – 30.09.2021
г. Навежда доводи относно изпадането в забава на ответника по отношение на изискуемите
главници за доставената топлинна енергия и извършеното дялово разпределение. Моли съда
да постанови решение, с което да признае за установено, че Д. С. Д. дължи на
„Топлофикация С.“ ЕАД вземания на обща стойност 158,28 лева, от които: 124,29 лева за
доставена топлинна енергия за стопански нужди в процесния имот за периода 01.07.2020 г. –
30.09.2021 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 21.02.2023 г. до окончателното
погасяване на вземането; 17,48 лева, представляващи мораторна лихва за периода 31.12.2020
г. - 15.02.2023 г., начислена върху стойността на главницата за доставена топлинна енергия.;
13,84 лева – цена за извършено дялово разпределение за периода 01.05.2020 г. – 30.09.2021
г., ведно със законната лихви за забава, считано от 21.02.2023 г. до окончателното
изплащане на вземането; 2,67 лева – законна лихва за забава за периода 01.07.2020 г. –
15.02.2023 г., начислена върху стойността на главницата за извършено дялово
разпределение. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. К., е депозирал отговор на исковата
молба, с който оспорва основанията относно предявените искови претенции. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от претендираните
вземания. Не оспорва размера на исковите претенции след съобразяване на погасената по
давност част. Оспорва наличието на облигационни отношения с ищеца в периода 01.07.2019
г. – 21.01.2020 г. Твърди, че не е потребител на топлинна енергия, доколкото не е носител на
правото на собственост, респективно вещно право на ползване върху процесния имот. Сочи,
че в имота не е имало потребление на топлинна енергия, поради което не било налице
неоснователно разместване на имуществени блага. Оспорва дължимостта на сумите за
дялово разпределение, като счита предявеният иск за неоснователен и недоказан. Намира за
неоснователни твърденията на ищеца относно изпадането му в забава по отношение на
претендираните суми за доставена топлинна енергия и извършено дялово разпределение.
Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира разноски.
Третото лице – помагач „Т.“ ЕООД на страната на ищеца не е взело становище по
спора.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да определи правната квалификация на предявените искови претенции, съдът
изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения,
които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за
защита. В конкретния случай както в заявлението по чл. 410 ГПК, така и в исковата молба,
ищецът е твърдял вземане от ответника въз основа на неоснователно обогатяване,
поддържайки че ответникът е потребител на топлинна енергия за стопански нужди, но
поради бездействието му не бил сключен предвидения в разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3
ЗЕ писмен договор при Общи условия, поради което следва да отговаря по правилата на
неоснователното обогатяване за потребената топлинна енергия. Ето защо съобразно тези
твърдения на ищеца, главният иск е с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните
елементи: 1/ обогатяване на едно лице, изразяващо се в придобИ.не на имуществени блага
2
или спестяване изразходването на такИ., реализиращо се посредством увеличаване на актИ.
или намаляване на пасИ. или спестяване на разходи, които е трябвало да бъдат направени; 2/
обедняване на друго лице чрез ефективно намаляване на имуществото или пропускане на
сигурното му увеличаване чрез придобИ.не на нова облага; 3/ липса на правно основание за
обогатяване; 4/ между обедняването и обогатяването има връзка, но тя да не е на причина и
следствие, т. е. обедняването да не е следствие на обогатяването или обратното, а двете
явление да произлизат от един общ факт или група от факти – в този смисъл е ППВС №
1/1979 г. За основателността на иска по чл. 59 ЗЗД, предвид субсидиарния му характер, е
необходимо да липсва друга правна възможност за защита на обеднелия.
В разглеждания случай твърдяното имуществено разместване се свежда до
установяване от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване на
обедняването му до стойността на доставената в имота на ответника през исковия период
топлинна енергия (в т. ч. стойността на услугата дялово разпределение), обогатяването на
ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това, както и
наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия е
ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено разместване
в отношенията между двете страни.
От представените по делото доказателства се установява, че процесният имот е бил
топлофициран, както и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е
била присъединена към топлопреносната мрежа.
От представения Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № ***, том
I, рег. № ****, дело № НОМЕР г., се установява, че Д. С. Д. придобил собствеността на
следния недвижим имот: магазин № 1, находящ се в гр. С., община „П.“, ж.к. „С.Р.“ бл.
****, вх.“А“, ет. 1.
Не се спори между страните по делото, че ищецът няма писмен договор за доставка на
топлинна енергия с ответника.
По делото е приложена покана от ищеца до ответника, в която последният е поканен да
попълни формуляри във връзка със сключване на писмен договор за доставка на топлинна
енергия. Предвид липсата на отбелязване за съдържанието на пратката, не може да се
приеме, че изявленията на дружеството ищец са достигнали до знанието на ответника.
Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се извършва на
основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно разпоредбата на §
1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция към спорния период) "небитов клиент" е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ
за небитови нужди. Следователно, за да са налице отношения на покупко-продажба на
топлоенергия за небитови нужди е необходимо между страните да се сключи писмен
договор (за разлика от потребителите на топлинна енергия за битови нужди). В този смисъл
са и общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди, чл. 1, ал. 2 от
които предвижда, че продажбата на топлинна енергия от „Топлофикация С.“ ЕАД на
потребители на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен
договор с всеки купувач.
В настоящия казус претенцията на ищеца се основава на твърденията за липса на
сключен писмен договор и наличието на неоснователно обогатяване от ответника, тъй като
между страните не е сключен договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди.
По делото не са ангажирани доказателства за сключването на такъв писмен договор за
процесния период. Ето защо, ищецът не може да претендира суми за топлинна енергия въз
основа на договорни отношения, а единствено на извъндоговорно основание – арг. чл. 59
3
ЗЗД, тъй като липсата на договор е липса на основание за получаване на топлинна енергия.
От заключението на вещото лице по допуснатата и приета по делото СТЕ, което
заключение съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че:
през исковия период в процесния имот не е ползвана топлинна енергия за отопление, което е
отбелязано в отчет от 2019 г.; за процесния период няма изчислена ТЕ за отопление на общи
части, като сградата не е захранена и с ТЕ за БГВ; ТЕ за отопление, отдадена от сградната
инсталация е определена като разлика между общото количество ТЕ за отопление минус
сумата от показанията на индивидуалните топломери в отделните имоти и ТЕ за БГВ, като
същата се разпределя пропорционално на отопляемите обеми по проект; за периода
м.11.2020 г. – м.04.2022 г. начислените суми за ТЕ са по прогнозно потребление.
Предвид гореизложеното, от неоспореното заключение на СТЕ се установява, че
претендираната цена на доставена топлинна енергия е на база "прогнозно потребление".
Това обстоятелство само по себе си изключва пълното и главно доказване на реално
доставеното количество топлинна енергия, което е релевантно при претенция за
неоснователно обогатяване, защото длъжникът (акципиенса) дължи на кредитора (солвенса)
именно това, с което реално се е обогатил за негова сметка. Този извод се основава на
обстоятелството, че длъжникът реално се обогатява за сметка на кредитора, единствено с
количеството доставена до неговия имот топлинна енергия, което реално е потребил.
Противното би означавало самият кредитор да се обогати за сметка на длъжника, като
получи нещо повече от реално потребеното. В случая съдът намира, че претенцията не е
доказана по отношение обстоятелството – реално доставено количество топлинна енергия.
На следващо място, разпоредбата на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ предвижда задължението на
клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си, да заплащат стойността на топлинната енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Посоченото
задължение възниква при договорно обвързване в хипотезата на презюмиран договор за
доставка на топлинна енергия, който се счита сключен със самия факт на придобИ.не на
собствеността или вещното право на ползване – аргумент от нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.
В случая обаче претенцията на ищеца произтича от твърдение за неоснователно
обогатяване, т.е. източникът на вземане не е договор и в този смисъл правилото на чл. 153,
ал. 6 от ЗЕ е неприложимо. По същите съображения неприложим е и редът за определяне на
количеството топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване (в този смисъл са Решение
№ 2129 от 13.04.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 12990/2019 г., Решение № 4126 от 22.06.2018
г. на СГС по в. гр. д. № 607/2018 г. и др.). За да е основателна претенцията основана на
нормата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е необходимо ищецът да проведе пълно и главно доказване,
че насрещната страна е ползвала топлинна енергия и нейното количество, т.е. трябва да се
установи реално потребеното количество топлинна енергия след отчет на уредите за дялово
разпределение. При съобразяване на процесуалното бездействие на ищеца за установяване
на този релевантен факт, съдът следва да приложи неблагоприятните последици на
правилата за разпределение на доказателствената тежест и да приеме за ненастъпили тези
правни последици, чиито юридически факт е останал недоказан. Отнесено към
разглежданата хипотеза това означава, че съдът приема, че ответникът не е потребил
топлинна енергия, поради което и не е налице хипотеза на спестяване на разходи за нейното
овъзмездяване. При така установеното се налага извод, че не е налице елемент от
фактическия състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД – липсва обогатяване от страна на ответника,
поради което предявените главни искове са неоснователни.
Предвид изхода на делото по исковете с предмет главните парични вземания,
неоснователни се явяват и претенциите за присъждане на акцесорните вземания за
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По отношение на разноските:
4
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
единствено ответникът.
По отношение на претендираните от ответника разноски за заповедното производство
съдът приема следното:
Искането за присъждане на разноски в заповедното производство е релевирано с
възражението по чл. 414 ГПК, като е претендирано адвокатско възнаграждение в размер на
400 лв. Своевременно релевираното още с исковата молба от процесуалния представител на
ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, като аргументите за това са следните.
Настоящият съдебен състав възприема съдебната практика, обективирана в
Определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч.т.д. № 236/2020 г., по описа на ВКС, ІІ т.о.,
Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д. № 3074/2018 г. и др., в които е
прието следното: Заповедното производство е уредено като едностранно. Затова в чл. 7, ал. 7
НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства - производство по
обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист. 3ащитата на
длъжника в рамките на тези производства се осъществява чрез обжалване актовете на съда с
частна жалба, като в този случай минималното адвокатско възнаграждение се определя по
чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е
основание за отпочване на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи
произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма
самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на
длъжника. Ето защо, когато заповедното производство е прераснало в исково, разноски за
подаване на възражение по чл. 414 ГПК не се дължат (в този смисъл Определение № 45 от
23.01.2019 г. по ч.т.д. № 3074/2018 г., по описа на ВКС, І Т.О., Определение по ч.гр.д. №
6275/2021 г. по описа на СГС, ГО, IV – „Е“ въззивен състав и др.). Предвид гореизложеното,
на ответника не се дължат разноски за заповедното производство.
По отношение на претендираните от процесуалния представител на ответника
разноски за исковото производство:
Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора. Размерът на възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна
правна помощ, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗА в
рамките на предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като посоченият от страната, респ. от нейния процесуален
представител, размер на адвокатското възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38, ал.
2 ЗА, не обвързва съда.
В разглеждания случай ответникът е сключил договор с уговорена в него безплатно
предоставена правна помощ с упълномощения адвокат. Ето защо ищецът дължи на адв. К.
сумата от 400 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство в първоинстанционното производство на ответника Д. С. Д., дължимо при
условията на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Топлофикация С.” ЕАД, ЕИК
5
**********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Я.“, № 23Б, срещу Д. С. Д.,
ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „К.П.“, бл. 37, вх. „Б“, ап. 23, положителни
установителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване на
установено, че Д. С. Д. дължи на „Топлофикация С.” ЕАД следните суми: 124,29 лв. -
главница, представляваща стойност на доставена от дружеството топлинна енергия през
периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за периода от 21.02.2023 г.
до изплащане на вземането; 17,48 лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 31.12.2020 г. до 15.02.2023 г.; 13,84 лв., представляваща цена на
извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2020 г. до 30.09.2021 г.,
ведно със законна лихва от 21.02.2023 г. до изплащане на вземането; 2,67 лв. - мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.07.2020 г. до 15.02.2023 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
06.03.2023 г. по ч.гр.д. № 8980/2023 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
ОСЪЖДА „Топлофикация С.” ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр.С., ул.”Я.” №23Б, да заплати на адв. Н. К., с адрес: гр. С., ул. „Т.У.“ № 1,
офис 2, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв., сумата от 400 лв. - адвокатско
възнаграждение за исковото производство пред СРС.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Т.“ ЕООД.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6