Р Е Ш Е Н И
Е № 262672
гр. Пловдив, 29.12.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет и девети
ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 14580 по
описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Г.М.П. против
„КРЕДИТ ТАЙМ“ ЕООД, ЕИК …….. с която е предявен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 50 лв. - недължимо платена по клауза за неустойка по договор
за паричен заем ………. ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – …. до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между страните бил
сключен договор за паричен заем №….. По силата на договора ищецът получил в
заем сумата от 400 лева. Била уговорена възнаградителна лихва от 39% и ГПР - 46,70%.
В договора било посочено, че общата сума за плащане била 699,70 лева, в която
се включвала сумата от 439,85 лева и 259,85 лева неустойка. Съгласно т. 3 и 4
от договора и т. 16.3 от общите условия, ако в тридневен срок от подписването
му ищецът не е учредил обезпечение на задълженията си измежду запис на заповед
или поръчители, дължал неустойка в размер на 259,85 лева. Счита, че договорът
бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК). Посочва, че в договора не били посочени условията за прилагането на
договорения лихвен процент, което нарушавало разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК. Поддържа, че договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави. Твърди и нарушение на разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начина на изчисляване на ГПР и
каквато и да е яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общата сума по
него. Счита за нищожна и предвидената неустойка, поради противоречие с добрите
нрави. Сочи и допълнително основание – чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се
създавали задължения, които по своето естество се припокривали с ГПР и по този
начин се нарушавало изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, а именно, че ГПР не можело
да надвишава с повече от пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че е
налице нарушение и на материалния закон – чл.71 ЗЗД и на чл.33 ЗПК. Счита, че
платената по договора сума за неустойка била недължимо платена, при начална
липса на основание. Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Кредит Тайм“ ЕООД
е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като
неоснователен и недоказан. Посочва, се че по сключения с ищеца договор, последният
не е осигурил две физически лица - поръчители по договора за кредит, поради
което била начислена процесната неустойка. За това задължение заемателят бил уведомен
още с получаване на стандартния европейски формуляр, като същият е заявил, че
го приема и се е съгласил със задължението да предостави обезпечение. Счита, че
уговорената от страните неустойка не била прекомерна, тъй като не противоречала
на общите принципи за справедливост. По изложените съображения моли за
отхвърляне на иска.
В откритото съдебно заседание, проведено на…… ищецът,
чрез процесуалния си представител прави изменение на размера на иска, на
основание чл.214, ал.1 ГПК, чрез неговото увеличение, като същият да се счита
предявен за сумата от 259,85 лв. В протоколно определение от…. така заявеното
изменение е прието от съда, като искът се счита предявен за сумата от 259,85
лв., представляваща недължимо платена от ищеца неустойка по договор за паричен
заем № ……………, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
в съда, до окончателното изплащане на вземането.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
За
основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се
проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем,
който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта
на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено
на валидно основание, т.е. че договорът за заем е действителен.
Между
страните не е спорно, че на … е сключен процесният договор за паричен заем №…..по силата на който ответникът, заемодател е
предоставил на ищеца заемател, сума в размер от 400 лв., която следвало да се
върне на 5 равни месечни вноски, всяка в размер на 139,94 лв., последната с
падеж – ….
За
установяване на факта на плащане, по делото са изслушани общо три заключения на
съдебно-счетоводната експертиза на вещо лице В.. Съгласно първото заключение
(л.56-57 от делото), в счетоводството на ответното дружество – заемател, са
осчетоводени следните плащания по процесния договор за заем от ….. – 140 лв.,
на дата ….. – 140 лв., на дата …– 120 лв., или общо 400 лв. С така посочената
сума е погасено само вземането за главница. При изслушване на заключението в
откритото съдебно заседание, проведено на …… ищецът представи два броя приходни
касови ордери за плащания към „Кредит Тайм“ ООД. Съгласно ПКО №……..ищецът е
заплатил на ответното дружество сумата от 140 лв. по кредит № ……. е заплатил
сумата от 279,90 лв., без да е посочено основанието за плащане. Така описаните
суми не са осчетоводени в счетоводството на ответника – така заключението на
допълнителната ССчЕ (л.79-81 от делото). По делото се установява, че между
страните е налице и второ правоотношение по договор за заем от …. по силата на
който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 800 лв. По този договор
са извършвани плащания, описани подробно по дата и размер на вноската в молба
на ответника от …. От изложеното следва, че двете плащания от … не са погасили
задължението на ищеца по втория договор за заем от….Съдът приема, че тези суми
са послужили за погасяване на вземанията по процесния договор за заем от …..
доколкото самите платежни нареждания не се оспориха от ответника. Фактът, че
сумите не са осчетоводени в счетоводството на ответника, не разколебава извода
на съда за осъществения факт на плащане именно по процесния договор. Това е
така, доколкото вписванията в счетоводните книги на търговското дружество не са
обвързващи за съда, а те се преценяват според тяхната редовност и с оглед на
другите обстоятелства по делото – чл.182 ГПК. Съдът намира, че воденето на
счетоводните книги на ответника не е редовно, доколкото не са осчетоводявани
надлежно постъпили плащания, а именно тези от …. и от … Именно тези плащания
съдът намира, че са погасили задълженията на ищеца по процесния договор за
заем. Освен това не се приема от съда, че по процесния договор е заплатена само
главница в размер на 400 лв. и въпреки това ответното дружество няма претенции
към ищеца. Това противоречи на целта на договора за заем, като възмезден такъв
и на същността на дейността на ответното дружество като небанкова финансова
институция, предоставяща в заем суми срещу възнаграждение.
Видно
от допълнителното заключение на ССчЕ в резултат на извършените преизчисления,
като към предоставената справка от ответника за извършени плащания от ищеца в
размер на 400 лв. се прибавят и извършените неосчетоводени от ответника
плащания в размер на общо 419,90 лв. по 2 бр. ПКО, с извършените плащания се
погасява целият размер на дълга от 699,70 лв., в това число 400 лв. – главница,
39,85 лв.- договорна лихва, 259,85 лв. – неустойка, като остава надвнесена сума
от 120,20 лв. Предвид така установените фактически обстоятелства, следва, че
ищецът е платил сумата от 259,85 лв. с основание неустойка по процесния договор
за заем от….С това фактът на плащане се доказа се по делото.
За
да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на
претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое
от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК или
защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също
така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за
разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност
на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е
сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл.
55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и
длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези:
1)
при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на
ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.,
решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о,
решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2)
при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23
от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3)
при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова
с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия
правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на
договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за
нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.
По отношение на твърденията за нарушение
на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ,
бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във
вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не
са посочени приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. В процесния договор е посочено, че заемът е
предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 39 %. Липсват обаче
каквито и да било условия за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху
която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или
върху остатъчната главница. Нарушението е още по-съществено доколкото, нито в
договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Визираната
неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание за
недействителност на договора за кредит. За да се обезпечат правата на
потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в последния следва на
ясен и достъпен език да е описано визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК
съдържание. Липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност
на договора на специалните основания по чл.22 ЗПК, последица от което е връщане
само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. От
това следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка или пък
небанкова финансова институция), който по занятие осъществява сделки по
предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна в
правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация, води до
лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.
На следващо място, ищецът
се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в
текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите е 46,70 %. Липсва обаче, каквото и да
било уточнение какви точно разходи се включват в този процент. В
действителност, в клаузата е отбелязано, че при изчисление на ГПР са взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка
от страните ще изпълнява точно в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Въпреки
посоченото отбелязване, от текстовата част на договора не става ясно, както
точно се включва в ГПР. Посочената годишна фиксирана лихва от 39 % не е ясно
как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин
потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
От телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК следва, че простото посочване с цифрово изражение на
процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора трябва да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение, за да разбере действителния размер на годишния процент на разходите,
да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
В смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в
себе си и задължение за изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени
при формирането му е и трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение
№ 242 от 18.02.2016 г. по гр. д.
№ 45 / 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г. по
гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение
№ 656 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на
Окръжен съд Пловдив, решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив.
С оглед приетите по-горе принципни постановки и доколкото, както вече се
констатира в процесния договор липсва уточнение кои разходи включва посоченият
ГПР, то следва да се приеме, че договорът е нищожен и на това самостоятелно
основание.
По
изложените по-горе съображения, съдът намира, че процесният договор за паричен
заем е недействителен на основание чл.26 ЗЗД, във вр. чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК.
Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед приетите за установени
фактически положения, ищецът е заплатил цялата сума по кредита, като същият е
погасен и ищецът не претендира суми по него. Заплатена е и процесната сума за
неустойка в размер на 259,85 лв. Затова предявеният осъдителен иск за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 259,85 лв. – недължимо платена
неустойка, е доказан по своето основание и размер.
За пълнота на изложението, съдът намира за необходимо
да разгледа и доводът за нищожност на уговорената неустойката. В чл.3 и чл.4 от
договора за заем е предвидено задължение на заемателя за предоставяне на
обезпечение по договора, като при неизпълнение на това задължение в срока по
чл.11.5.3 от ОУ, заемателят дължи неустойка в размер на 259,85 лв. Предвидено
е, че неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка
погасителна вноска. Предвидени са два вида обезпечения, които следва да се
предоставят, а именно – запис на заповед, издаден от заемополучателя или
поръчители, отговарящи на условията по т.11 от ОУ, а именно: 1)да бъдат
дееспособни физически лица; 2)навършена възраст 25 години; 3)минимален
осигурителен доход 1500 лв. месечно; 4)валидно трудово правоотношение от поне 6
календарни месеца; 5)стабилна кредитна история; 6)поръчителят да не е активен
потребител на заемните продукти на дружеството и/или да не е поръчител на друг
активен паричен заем, предоставен от заемодателя.
На пръв поглед изглежда, че сумата от 259,85
лева представлява неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за
предоставяне на обезпечение и съгласно изричната разпоредба на чл. 19, ал.3,
т.1 ЗПК не би следвало да се съобразява при определяне размера на ГПР. Подобно
тълкуване обаче би било, твърде буквалистично и не би държало сметка, както за
трайно установеното в теорията и в практиката разбиране за същността на
неустойката, така и за връзката на чл.4 от Договора с останалите му клаузи.
Така, съгласно трайно установеното
виждане в теорията и задължителните постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по
т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС като клауза, уговорена в договора, неустойката
е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С
нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати
неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението.
Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва изискуемост на
главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от страна на
длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Като примерни критерии дали неустойката
излиза извън присъщите й три функции, в същото тълкувателно са посочени:
- естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка;
- дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.;
- вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част;
- съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Съдът намира, че от систематичното
тълкуване на клаузите на договора и ОУ, предвиждащи задължението за неустойка,
с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото
чл.3 парично задължение в размер на 259,85 лв. не преследва нито една от
присъщите на неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита форма
на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения
от него финансов ресурс. Както се посочи, в чл.4 от договора е предвидено, че
кредитополучателят следва да предостави поне едно от посочените обезпечения:
поръчител/и, отговарящи на посочените в ОУ от договора изисквания или запис на
заповед. При неизпълнение на тези „задължения“ в срок от три дни от сключването
на договора, се дължи неустойка в размер на 259,85 лв., която се изплаща
разсрочено, като към всяка погасителна вноска се добавя сумата от 51,97 лв. Видно
от приложения по делото погасителен план неустойката в размер на 259,85 лв. е
включена в стойността на месечните погасителни вноски, още към момента на
сключване на договора и преди изтичане на тридневния срок за
предоставяне на обезпечение, като размерът на отделните компоненти, формиращи
погасителната вноска е така изчислен, че месечната вноска за всеки един месец,
включваща дължимата неустойка, да бъде еднаква.
От цитираните клаузи на Договора и ОУ
могат да се направят следните фактически констатации, относими към примерните
критерии, посочени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС:
- чистата стойност на кредита е в размер
на 400 лева.
- цялата подлежаща на връщане стойност
съгласно приложимия ГПР е 439,85 лева. Тази сума представлява и размера на
кредиторовия интерес от точното и своевременно изпълнение на договора.
- размерът на предвидената в чл.3
неустойка е в абсолютно определен размер, а не в процент от
стойността на договора и възлиза на 259,85 лева.
- общият размер на вземанията на ищеца
към кредитополучателя съгласно клаузите на договора /главница+ възнаградителна
лихва+ неустойка/ възлиза на 699,70 лева.
- неустойката се дължи, както за пълно
неизпълнение на задължението за обезпечаване на кредита, така и за предоставяне
на обезпечение, което не отговаря на предвидените в договора условия. Не е
предвидена диференциация в размера на неустойката в зависимост от степента
на изпълнение на задължението за обезпечаване на кредита.
- срокът за предоставяне на
обезпечението е 3 дни след сключване на договора.
- за да бъде точно изпълнено
задължението за предоставяне на обезпечение следва като поръчители да бъдат
осигурени физически лица, всяко от
които да отговоря на посочените изисквания в чл.11.5.2 от ОУ към договора;
- договорът е сключен и без
представеното обезпечение.
- в договора е предвидено неустойката в
размер на 259,85 лв. да се заплаща на месечни вноски подобно на главницата и
възнаградителната лихва.
- в изготвения в деня на сключване на
договора погасителен план в
стойността на месечната погасителна вноска е калкулирана и стойността на
неустойката, без да е изтекъл 3-дневния срок на потребителя за
изпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение.
- в договора липсва посочен механизъм за
съотнасяне размера на неустойката към кредитоспособността на потребителя, която
би имала значение за определяне размера на вредите на кредитора при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, доколкото
предоставеното обезпечение би било релевантно за интереса на кредитора само при
невъзможност на главния длъжник - кредитополучател да погасява задълженията си.
От посочените фактически констатации
следва несъмненият извод, че сумата от 259,85 лв. е въведена в процесния
договор като санкция за едно практически неизпълнимо от потребителя задължение
за предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на сключване на
договора и начинът, по който е уреден режимът на издължаване на „неустойката“,
е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното
изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката
гарантира, а получаването на стойността на неустойката – 259,85 лв., като
скрита добавка към възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко гореизложено
настоящият състав приема, че сумата от 259,85 лв., предвидена в чл. 3 от
договора, не представлява неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, доколкото не
притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Нещо
повече, от начина на калкулиране и предвидения начин на издължаване на сумата
следва, че тя представлява допълнително „възнаграждение“ за кредитора по
предоставения кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в общия
размер на ГПР по договора. Така посоченото е допълнително основание за връщане
на платената по договора сума за неустойка в претендирания размер от 259,85 лв.,
като платена без основание.
Като законна последица от уважаването на
предявения иск следва да се присъди законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 04.11.2020 г., до окончателното изплащане на вземанията.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК
за заплатена ДТ и депозит за експертиза в общ размер от 250 лв. съгласно представен
списък на разноските по чл.80 ГПК. Претендира се от процесуалния представител
на ищеца и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв, в
размер на 360 лв. с ДДС в полза на адвокатско дружество „Г……“, за процесуално
представителство по делото. Претендира се и сумата от още 360 лв. с ДДС на
основание чл.7, ал.9 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за защита по дело с повече от две съдебни
заседания. Съдът намира така направеното искане за присъждане на още 360 лв. с
ДДС адвокатско възнаграждение за основателно – по делото са проведени общо 5
съдебни заседания, в които са събирани доказателства, като във всяко от тях
процесуалният представител на ищеца се е явявал и е вземал участие. Затова
следва да се му се присъди допълнително претендираната сума. Общият размер на
адвокатското възнаграждение, което следва да се присъди в полза на адвокатското
дружество е сумата от 720 лв. с ДДС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: … със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Анна Ахматова“ № 9 да заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД на Г.М.П., ЕГН: **********,
адрес: ***, сумата от 259,85 лв. (двеста петдесет и девет лева
и осемдесет и пет стотинки) – недължимо платена по клауза за неустойка по
договор за паричен заем № …., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – …. до
окончателното изплащане на вземането,
както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 250 лв. (двеста и петдесет лева) – разноски в производството за
заплатена държавна такса и депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: ….. със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Анна Ахматова“ № 9 да заплати на Адвокатско
дружество „Г….“, БУЛСТАТ: …. адрес: гр. П…., ул. „Б… П….на основание чл. 38,
ал.2 ЗА сумата от 720 лв. с ДДС (седемстотин
и двадесет лева), представляваща адвокатски хонорар за процесуално
представителство в производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Весела Кърпачева.
Вярно с оригинала.
М.Х.